Уилям Пол Йънг
Колибата (4) (Там, където можем да срещнем Бог…)

3.
Повратната точка

Душата намира изцеление в присъствието на деца.

Фьодор Достоевски

Националният парк Уалоуа в Орегон и неговите околности често са наричани „малката американска Швейцария“. Непристъпни планински зъбери се издигат почти на три хиляди метра, а сред тях са закътани множество долини, набраздени от потоци и туристически пътеки, както и ливади, осеяни с диви цветя. Езерото Уалоуа е преддверие към Ийгъл Кеп Уайлдърнес^[1] и Националната туристическа зона Хелс Кениън, в която се намира най-дълбокият каньон в Северна Америка. Прорязван в продължение на векове от река Снейк, на места той достига над два километра дълбочина и петнадесет широчина.

В туристическата зона почти няма пътища, но за сметка на това общата дължина на туристическите маршрути възлиза на над 1500 километра. Някога владение на многобройното племе нез пърс, местността все още е изпълнена с останки от неговото присъствие, както и със следи от преминаването на белите заселници, пътуващи на Запад. Близкият град Джоузеф носи името на могъщ племенен вожд, което означава „гръм, отекващ в планината“. Тази област е естествен ареал на множество растителни видове и диви животни, сред които лосове, мечки, черноопашати елени и планински кози. Присъствието на гърмящи змии, особено близо до река Снейк, е основателна причина за предпазливост, в случай че решите да се отклоните от пътеката.

Самото езеро Уалоуа е дълго осем километра и широко един и половина, образувано, според някои учени, от ледници преди девет милиона години. Намира се на около километър и половина от Джоузеф, на надморска височина от 1500 метра. Водата му, леденостудена през по-голямата част от годината, в края на лятото става приятна за плуване, поне близо до брега. А над този планински сапфир заснежените си гористи склонове извисява на 3000 метра връх Сакагауеа.

През следващите три дни Мак и децата се отдадоха на забавления и отдих. Миси, очевидно доволна от отговорите на баща си, вече не отвори дума за принцесата — дори когато по време на един от ежедневните им походи планинската пътечка ги отведе до ръба на дълбока пропаст. Гребаха с кану покрай брега на езерото, пробваха се да спечелят някоя награда на миниголф и дори яздиха коне. Веднъж направиха сутрешна разходка до историческото ранчо Уейд, което се намира на половината път от Джоузеф до град Ентърпрайс, а следобеда обиколиха магазините в Джоузеф.

Когато се върнаха до езерото, Джош и Кейт си направиха състезание на пистата за картинг. Победи Джош, но и Кейт имаше повод за хвалба по-късно, когато улови три едри езерни пъстърви. Миси хвана една с червей на кукичката, а на по-специалната стръв на Мак и Джош не клъвна нито веднъж.

През уикенда две семейства неусетно се сближиха с Филипс. Както често се случва, първо децата завързаха приятелства, а после и възрастните. Джош бе особено развълнуван от сближаването със семейство Дюсет, чиято най-голяма дъщеря — Амбър, случайно се оказа симпатична млада дама на неговата възраст. Кейт се забавляваше да подиграва по-големия си брат за неговото увлечение и хапливите й подмятания често го принуждаваха да се скрие в палатката, сърдит и разтреперан от гняв. Амбър имаше сестра — Еми, която бе само с година по-малка от Кейт, и двете прекарваха доста време заедно. Вики и Емил Дюсет бяха дошли от Колорадо, където Емил работеше в Комисията по прилагане на законите на Службата по лова и риболова на САЩ, а Вики поддържаше домакинството и се грижеше за „бебето изненада“ Джей Джей, сега почти на годинка.

Семейство Дюсет представиха Мак и децата му на двойка канадци, с които се бяха запознали по-рано — Джеси и Сара Мадисън. Те имаха приветливо, непринудено държане и Мак веднага ги хареса. И мъжът, и жената градяха кариера като независими консултанти: Джеси — по човешки ресурси, а Сара — по управление на промените. Миси бързо се привърза към Сара и двете често ходеха в бивака на Дюсет да помагат на Вики в грижите за Джей Джей.

Понеделник започна с прекрасно утро и цялата гореописана компания с вълнение очакваше планираното изкачване с лифта „Уалоуа“ до връх Хауърд, 2445 метра над морското равнище. По времето на изграждането й — през 1970 г., това е била най-стръмната въжена линия в Северна Америка, с дължина близо седем километра. До върха се стига за около петнадесет минути в кабина, която на моменти се люлее на повече от четирийсет метра над земята.

Вместо да вземат пакетиран обяд, Джеси и Сара настояха да почерпят всички в заведението за бързо хранене на върха. Планът бе да хапнат веднага щом пристигнат и да прекарат останалата част от деня в разходки по петте площадки за наблюдение. Въоръжени с фотоапарати, слънчеви очила, бутилки вода и лосион против изгаряне, потеглиха в ранния предобед. Както бяха решили, горе си устроиха истинско пиршество с хамбургери, пържени картофи и шейкове. Изглежда, височината бе изострила апетита им — дори малката Миси излапа цял бургер и повечето от гарнитурата към него.

След това обходиха всички близки площадки, като най-дългият преход бе от „Вали Овърлук“ до „Снейк Ривър Кънтри“ и „Севън Девълс“ (малко повече от километър). От „Вали Овърлук“ се виждаха градовете Джоузеф, Ентърпрайс, Лостин и дори Уалоуа. От „Ройъл Пърпъл“ и „Самит Овърлук“ имаше кристално ясен изглед към щатите Вашингтон и Айдахо. Някои посетители дори твърдяха, че виждат и част от Монтана, отвъд Панхендъл^[2].

В късния следобед всички бяха изтощени и доволни. Миси, която Джеси бе носил на конче до последните две площадки, заспа на гърдите на баща си, докато се спускаха с лифта над стръмния склон. Четирите деца и Сара, долепили чела до стъклата на кабината, не спираха да ахкат при вида на природните чудеса наоколо. Семейство Дюсет седяха, хванати за ръце, и водеха тих разговор, докато Джей Джей спеше в ръцете на баща си.

„Това е един от редките скъпоценни мигове — помисли си Мак, — които те спохождат неочаквано и карат дъха ти да спре. Ако Нан беше тук, щеше да е съвършен.“ Той намести Миси по-удобно, отмахна няколко кичура коса от личицето й и се загледа в него. Прахът и засъхналата пот не го загрозяваха, а странно подчертаваха невинната му красота. „Защо трябва да порастват?“, запита се той и я целуна по челото.

Вечерта трите семейства се събраха за последна вечеря заедно. Предястието бе салата със свежи зеленчуци и сос и питки такос. Незнайно как, Сара бе успяла да приготви шоколадов десерт с пластове бита сметана, мус, кексчета и други вкуснотии, които доставиха наслада на всички.

Когато остатъците от вечерята бяха прибрани в хладилните чанти, а съдовете — раздигани и измити, възрастните седнаха да пийнат кафе около буйния лагерен огън. Емил разказа за своите приключения при разкриването на канали за незаконен износ на животни от застрашени видове и залавянето на бракониери. Беше сладкодумник и поради професията си — неизчерпаем източник на забавни истории. Докато го слушаше с интерес, Мак си даде сметка относно колко неща по света е тънал в невежество.

Когато вечерта напредна, Емил и Вики първи се отправиха към леглата със съненото си бебе. Джеси и Сара услужливо предложиха да поостанат и да изпратят момичетата на семейство Дюсет до лагера им, а трите хлапета Филипс и двете Дюсет бързо се скриха в палатката да споделят истории и тайни.

Както често се случва край лагерния огън, разговорът премина от забавни към по-лични теми. Сара любопитно заразпитва Мак за другите членове на семейството му и особено за Нан.

— Що за човек е тя, Макензи?

Мак с удоволствие се възползва от възможността да се похвали с Нан.

— Освен че е хубавица, което не го казвам само защото ми е съпруга, тя притежава истинска вътрешна красота. — Той се смути и погледна към събеседниците си. И двамата му се усмихнаха. Нан наистина му липсваше и бе доволен, че нощните сенки донякъде прикриват смущението му. — Цялото й име е Нанет, но почти всички я наричат Нан. Има завидна репутация в медицинските среди, поне в северозападните щати. Медицинска сестра е и работи с онкологично болни пациенти… в последен стадий на рак. Тежка работа, но й харесва. Впрочем написала е няколко статии и е говорила на конференции.

— Наистина ли? — На Сара й беше приятно да слуша. — На каква тема?

— Помага на хората да преосмислят връзката си с Бог пред лицето на смъртта — отвърна Мак.

— Бих се радвал да чуя нещо повече за това — насърчи го Джеси, докато разравяше огъня с пръчка, за да го накара да пламне с нова сила.

Мак се поколеба. Въпреки необичайната непринуденост, с която общуваше с тази двойка, всъщност не ги познаваше, а разговорът бе отишъл по-далеч, отколкото би му се искало. Опита се бързо да намери кратък отговор, с който да задоволи любопитството на Джеси.

— Нан е много по-добър човек от мен. Мисля, че приема Бог различно от повечето хора. Дори го нарича Татко заради близостта си с него, ако мога да се изразя така.

— Очарователно — възкликна Сара, а Джеси кимна. — Семейна традиция ли е да наричате Бог Татко?

— Не — засмя се Мак. — Децата донякъде са възприели нейното отношение към него, но аз не съм толкова склонен. Просто ми се струва твърде фамилиарно. Но Нан има прекрасен баща и мисля, че за нея е по-лесно.

Последното уточнение неволно се изплъзна от устата му и Мак вътрешно потръпна, надявайки се никой да не е обърнал внимание. Но Джеси го гледаше право в очите.

— А твоят баща не е бил прекрасен — меко каза той.

— Да. — Мак замълча за миг. — Би могло да се каже. Почина, когато бях малък, от ненасилствена смърт. — Засмя се, но принудено. Погледна и двамата. — Препиване до смърт.

— Приеми съболезнованията ни — каза Сара от името на двамата и Мак знаеше, че е искрена в съчувствието си.

— Е — отново заговори той и направи нов опит да се засмее, — понякога животът е тежък, но има много неща, за които мога да бъда благодарен.

Последва неловко мълчание и Мак се питаше как тези двамата толкова лесно бяха успели да проникнат през защитната му броня. Няколко секунди по-късно го спасиха децата, които изскочиха като фурии с викове от палатката и се втурнаха сред тях. Кейт и Еми ликуваха, защото бяха хванали Джош и Амбър да се държат за ръце в тъмното, и сега Кейт искаше целият свят да узнае. Джош вече бе така хлътнал, че беше готов да изтърпи всички подигравки, които й хрумнат. Дори не се опитваше да заличи глупавата усмивка от лицето си.

Семейство Мадисън прегърнаха Мак и децата му за лека нощ. Сара го притисна към себе си с особена нежност. После, повели за ръка Амбър и Еми, двамата се отправиха в мрака към бивака на семейство Дюсет. Мак гледа подир тях, докато нощният им шепот заглъхна и трептящата светлина на фенерчето им се загуби. Усмихна се на себе си и се подготви да съпроводи своята челяд до спалните чували.

Всички молитви бяха изречени, последвани от целувки за лека нощ и кикотенето на Кейт. Тя и по-големият й брат дълго си говориха приглушено и той от време на време казваше шепнешком, но достатъчно силно, за да го чуят всички: „Престани, Кейт, толкова си досадна!“. После настъпи тишина.

Мак започна да разтребва на светлината на фенерите, но в крайна сметка реши да остави това за сутринта. Възнамеряваха да отпътуват едва в ранния следобед. Свари си последното за вечерта кафе и седна да го изпие край огнището, в което бяха останали само припукващи въглени. Толкова бе лесно да се загуби сред тази тлееща жарава. Беше насаме със себе си, но не и сам. Не беше ли това стих от песента на канадския певец Брус Кокбърн „Слухове за слава“? Не бе сигурен, но щеше да провери, когато се прибере у дома.

Докато седеше, хипнотизиран от жаравата и обгърнат от топлината й, мислено изрече молитви на благодарност. Бе дарен с толкова много. Може би благословен бе по-точната дума. Чувстваше се доволен и изпълнен с мир и покой. Мак не предполагаше, че след по-малко от двайсет и четири часа ще започне да отправя към Бог съвършено различни молитви.

* * *

Следващата сутрин, макар да беше топла и слънчева, не започна никак добре. Мак стана рано, за да изненада децата с хубава закуска, но опари двата си пръста, докато се опитваше да обърне една залепнала за тигана палачинка. Когато подскочи от изгарящата болка, събори тигана и изпусна купата със сместа на земята. Децата, събудени от трясъка и цветистите му ругатни, подадоха глави от палатката, за да видят каква е причината за тази дандания. После, щом разбраха какво става, избухнаха в смях. Мак ги сряза, че нямало нищо смешно, и те се скриха обратно вътре, но продължиха любопитно да надничат през мрежестите прозорци на убежището си.

И така, вместо планираното от Мак пиршество, трябваше да се задоволят със студена зърнена закуска, залята с полуразредено мляко (по-голямата част от него бе отишла в сместа за палачинки). През следващите два часа Мак се опитваше да въведе ред в лагера с два пръста, натопени в чаша с вода, охлаждана с парчета лед, които Джош отчупваше от стените на хладилната чанта с лъжица. Явно бързо се бе разчуло за произшествието, защото по едно време Сара Мадисън довтаса с мехлем за изгаряния и след като намаза пръстите на Мак с белезникавото лекарство, паренето намаля за минути.

По това време Джош и Кейт, вече изпълнили възложените им задачи, поискаха разрешение да погребат за последен път с кануто на семейство Дюсет. Обещаха да сложат спасителните жилетки. След първоначалното категорично „не“, последвано от дълго умоляване — главно от страна на Кейт — Мак най-сетне отстъпи, като им припомни правилата за безопасност при плаване с кану. Причина за тревога нямаше. Къмпингът бе само на хвърлей от езерото, а децата обещаха да не се отдалечават от брега. Щеше постоянно да ги наглежда, докато събира багажа.

Миси оцветяваше на масата книжката си от водопада Мълтнома. „Толкова е сладка“, помисли си Мак, докато почистваше разсипаната по земята смес за палачинки. Бе облечена с единствената чиста дреха, която й бе останала — червена лятна рокличка с бродерии на диви цветя, купена от Джоузеф в първия ден от екскурзията.

След около петнайсет минути познат глас извика: „Татко!“, откъм езерото и Мак вдигна глава. Беше Кейт. Двамата с брат й гребяха като професионални спортисти. Послушно бяха сложили спасителните си жилетки и той им махна.

Удивително е как едно привидно незначително действие или събитие може да промени целия живот на човек. Когато вдигна греблото си, за да отвърне на поздрава, Кейт загуби равновесие и наклони кануто. Лицето й застина в гримаса на ужас, когато почти без звук и като на забавен каданс то започна да се преобръща. Джош енергично се наклони в противоположната посока в опит да го овладее, но бе твърде късно и двете деца изчезнаха под разплисканата водна повърхност. Мак вече тичаше към брега. Не възнамеряваше да влиза във водата, а само да е по-близо, когато изплуват. Кейт се показа първа, плачеше и плюеше вода, но Джош все още се бавеше. Последва плясък, два крака се показаха и разпениха повърхността и в този миг Мак разбра, че става нещо ужасно.

За негово удивление, всички инстинкти, които бе придобил, работейки като спасител през юношеската си възраст, светкавично се събудиха. За секунди свали обувките и ризата и се хвърли в ледената вода. Не обърна внимание на температурния шок, докато преплуваше двайсетината метра до преобърнатото кану. Стараеше се за момента да се абстрахира от ужасения плач на дъщеря си. За нея нямаше опасност. Първата му грижа бе Джош.

Пое дълбоко въздух и се гмурна. Въпреки развълнуваната от движението на децата повърхност, водата отдолу бе относително бистра, с видимост около метър. Бързо видя Джош и разбра какъв е проблемът. Едната от каишките на спасителната му жилетка се бе заплела в ремъците на кануто. Мак опита да я освободи, но не успя и даде знак на Джош да влезе под обърнатата лодка, където имаше въздух за дишане. Но горкото момче бе изпаднало в паника и дърпаше отчаяно каишката, която му пречеше да изплува над водата.

Мак подаде глава, извика на Кейт да плува към брега, пое въздух, колкото можа, и отново се гмурна. Когато се потопи за трети път, знаеше, че времето му изтича и трябва или да продължи с опитите да освободи Джош от жилетката, или да обърне кануто. Тъй като Джош в паниката си не го допускаше до себе си, Мак избра второто. Дали благодарение на Бог, на ангелите или на адреналина, никога нямаше да узнае, но още с втория опит успя да преобърне лодката и да освободи сина си от нейния капан.

Жилетката, най-сетне изпълнявайки предназначението си, издигна главата на момчето над водата. То беше вече отпуснато и в безсъзнание, с кървяща рана на главата, където кануто го бе ударило при преобръщането. Мак изплува зад него и незабавно започна да го обдишва уста в уста, доколкото можеше при тези условия, а в това време други мъже, дочули врявата, доплуваха, за да издърпат него, кануто и момчето към плитчините.

Мъжете крещяха, даваха съвети или задаваха въпроси, но Мак, сякаш оглушал, с надигаща се в гърдите паника, съсредоточено се опитваше да върне живота в дробовете на сина си. Точно когато краката му стъпиха на твърда земя, Джош се закашля и повърна вода, заедно със закуската. Разнесоха се радостни викове, но Мак не им обърна внимание. Завладян изцяло от облекчението и прилива на адреналин, заплака. После изведнъж чу хлипането на Кейт, която беше обвила ръце около врата му. Хората около тях се смееха, плачеха и се прегръщаха.

Някак всички от къмпинга се бяха озовали на брега. Сред първите реагирали на паниката и шума бяха Джеси Мадисън и Емил Дюсет. Сред глъчката от радостни възгласи и въздишките на облекчение Мак дочуваше гласа на Емил, който някъде близо до него шепнеше сякаш молитва за опрощение, отново и отново: „Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“. Кануто бе негово. Това можеше да се случи с неговите деца. Мак придърпа по-младия мъж, прегърна го и прошепна категорично в ухото му:

— Стига! Нямаш никаква вина. Никой не пострада.

Емил избухна в сълзи, давайки воля на емоции, задържани досега от бента на мъчително чувство за вина и страх.

Нещастието бе предотвратено. Така мислеше Мак.