Уилям Пол Йънг
Колибата (18) (Там, където можем да срещнем Бог…)

17.
Изборите на сърцето

Няма земна мъка, която раят не може да изцели.

Неизвестен автор

Въпреки че Мак носеше товар на връщане към колибата, времето мина неусетно. Когато стигнаха, Исус и Сараю чакаха до задната врата. Исус внимателно пое вързопа с тялото на Миси и заедно отидоха в работилницата му. Мак не бе влизал там от пристигането си и се изненада от простотата и подредеността вътре. На светлината, която нахлуваше през големите прозорци, се виждаше кръжащият във въздуха дървен прах. Множеството инструменти по стените и работните плотове бяха безупречно подредени. Очевидно това бе светилище на майстор дърводелец.

Точно пред него стоеше творението на този майстор, шедьовър, в който щяха да положат тялото на Миси. Мак огледа ковчега — беше покрит със сцени от живота на Миси, издълбани в дървото. На една от тях тя бе с котарака си Юда. На друга Мак седеше на стол и й четеше книжка на Доктор Сюс. Всички от семейството бяха изобразени по страните и капака: Нан и Миси, заети да правят курабийки, къмпингуването до езерото Уалоуа и изкачването с кабинковия лифт по планинския склон, дори Миси, оцветяваща на масата в къмпинга книжката, върху която се открояваше иглата с калинка, оставена от убиеца. Бе пресъздадена и сцената, в която Миси стоеше, загледана във водопада, и се усмихваше на баща си от другата страна. Навсякъде присъстваха любимите й цветя и животни.

Мак прегърна Исус, който прошепна в ухото му:

— Миси ми помогна. Сама избра всичко, което да изрежа в дървото.

Мак го притисна по-силно и дълго го държа в обятията си.

— Избрахме и подготвихме идеалното място за тялото й — каза Сараю, минавайки покрай тях. — В нашата градина, Макензи.

Много внимателно положиха останките на Миси в ковчега, застлан с меки треви, а върху тях сложиха цветята и билките от вързопа на Сараю. Когато затвориха капака, Исус и Мак го вдигнаха от двете страни и го понесоха след Сараю през градината, към мястото сред овощните дръвчета, което й бе помогнал да разчистят. Там, между черешите и прасковите, сред орхидеите и лилиумите, бе изкопан гроб, точно на мястото на изкоренените от Мак предния ден разцъфнали храсти. Татко ги очакваше. Щом положиха резбования ковчег в земята, той прегърна Мак бащински.

Сараю пристъпи напред.

— Аз — заговори тя с артистичен жест, последван от поклон — имам честта да изпея песента, която Миси написа специално за случая.

После запя с глас като есенен вятър, шумолящ в листата на заспиваща гора, нашепващ обещание за настъпването на новия ден. Мак разпозна мелодията, която тя и Татко непрекъснато си тананикаха. Заслуша се в думите на дъщеря си:

Дишай в мен дълбоко днес

и с живот ме изпълни.

Ласкаво в съня ми влез,

с нежност ти ме обгърни.

 

Ела и целуни ме, ветре,

за да станем с теб едно,

в танц над гробовете да политнем

и да няма вече смърт и зло.

 

Нека никой друг не знае

за единението ни,

а само Онзи, който вдъхва

живот и пази от беди.

 

Ела и целуни ме, ветре,

за да станем с теб едно,

в танц над гробовете да политнем

и да няма вече смърт и зло.

Когато песента свърши, настъпи тишина и Бог, в Триединството си, едновременно каза:

— Амин.

Мак повтори думата като ехо, взе една от лопатите и започна да запълва гроба, хвърляйки пръст върху ковчега с тялото на Миси.

Когато приключи, Сараю извади малкото изящно шишенце със сълзите на Мак. Сипа няколко капки от скъпоценната течност в дланта си и започна внимателно да ги разпръсва върху черната пръст, под която спеше тялото на Миси. Капчиците се посипаха като диаманти и рубини и там, където паднеха, тутакси поникваха цветя и разцъфтяваха под яркото слънце. Сараю спря за миг, вгледа се съсредоточено в една перла върху дланта си — сълза, която беше по-различна от другите — и я пусна в средата на гроба. В същия момент от земята се подаде млада фиданка, разгърна клони и се превърна в поразително красиво дърво, покрито с цвят. Тогава Сараю, по своя си загадъчен начин, се обърна и се усмихна на Мак, който стоеше и гледаше като хипнотизиран.

— Това е дърво на живота, Мак, израснало в градината на твоето сърце.

Татко застана до него и сложи ръка на рамото му.

— Миси е невероятна, знаеш това. Истински те обича.

— Ужасно ми липсва… болката все още е толкова голяма.

— Зная, Макензи, зная.

* * *

Малко след пладне четиримата напуснаха градината и влязоха в колибата. В кухнята нямаше приготвен обяд, нищо не бе сервирано на масата. Но вместо натам, Татко ги поведе към всекидневната, където на ниската масичка имаше чаша вино и прясно опечен хляб. Седнаха, само Татко остана прав и заговори, обръщайки се към Мак.

— Макензи — започна той, — искаме да помислиш върху нещо. По време на престоя си тук с нас ти беше изцелен и научи много.

— Това ми е пределно ясно — засмя се Мак.

Татко се усмихна.

— Знаеш, че много те обичаме. Но е време да направиш избор. Можеш да останеш с нас и да продължиш да учиш и израстваш или да се завърнеш в другия си дом, при Нан, децата и приятелите. Каквото и да е решението ти, обещаваме, че винаги ще бъдем с теб, въпреки че тук присъствието ни е по-явно и осезаемо.

Мак се облегна назад и се усмихна.

— А Миси? — попита той.

— Ако избереш да останеш — продължи Татко, — ще я видиш днес следобед. Тя ще дойде. Но ако избереш да си тръгнеш, раздялата с Миси ще продължи.

— Труден избор — въздъхна Мак. Последваха няколко минути мълчание, Татко му даде време да подреди мислите и желанията си. Накрая Мак попита: — А как би искала Миси да постъпя?

— Би се радвала да бъде с теб днес, но там, където живее, нетърпението не е познато. Няма нищо против да почака.

— Толкова ми се иска да бъда с нея. — Мак се усмихна при тази мисъл. — Но бих причинил непоносима болка на Нан и другите си деца. Ще ви попитам нещо. Важно ли е онова, което върша у дома? Има ли то значение? Знам, че не правя нещо особено, просто работя и се грижа за семейството и приятелите си…

Сараю го прекъсна:

— Мак, ако едно нещо има значение, тогава всичко има. Щом ти си важен, то всичко, което правиш, е важно. Всеки път, когато прощаваш, Вселената се променя; всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш сърцето на живота, светът се променя; с всяка добрина и помощ, явни или не, моите цели са постигнати и нищо вече не е същото.

— Щом е така — решително каза Мак, — ще се върна. Едва ли някой ще повярва на историята ми, но поне вече знам, че ще мога да дам нещо на света, колкото и да е малко. Имам някои планове. — Замълча, поглеждайки ту към един, ту към друг от тримата, и се усмихна. — Знаете ли…

Всички се засмяха.

— Наистина вярвам, че няма да ме изоставите, така че не се боя да се върна. Е, може би само малко.

— Това е много добър избор — отбеляза Татко и със сияещо лице седна до него.

Сега Сараю се изправи и заговори на Мак:

— Макензи, имаме още един подарък за раздяла.

— Какъв е? — попита Мак, любопитен какъв ли ще е следващият изненадващ подарък на Сараю.

— За Кейт е — отвърна тя.

— За Кейт? — възкликна Мак и осъзна, че все още мисли за нея с тревога. — Моля те, кажи ми.

— Кейт вярва, че е виновна за смъртта на Миси.

Мак бе поразен. Как не беше се сетил досега? Напълно логично бе Кейт да се самообвинява. Тя бе вдигнала греблото, за да го поздрави, с което бе започнала поредицата от събития, довели до отвличането на Миси. Не можеше да си обясни как никога не му е хрумвала тази мисъл. Думите на Сараю му бяха подсказали нов подход към състоянието на Кейт.

— Толкова съм ти благодарен! — каза той със сърце, изпълнено с признателност. Вече бе сигурен, че трябва да се върне — дори само заради Кейт. Сараю кимна и като че ли седна на мястото си. Накрая се изправи Исус и взе малката тенекиена кутийка на Мак от една от лавиците.

— Предположих, че ще си потърсиш това…

Мак взе кутийката и я задържа в ръце за миг.

— Всъщност мисля, че вече няма да ми бъде нужна. Ще я запазиш ли ти? И без това всичките ми най-ценни съкровища вече са у теб. Искам ти да бъдеш животът ми.

— Вече съм — увери го Исус.

* * *

Без ритуал, без тържественост, изядоха топлия хляб, поделиха си виното и се посмяха, припомняйки си някои от най-необикновените моменти през този уикенд. Мак знаеше, че времето му тук изтича и скоро трябва да поеме към дома. Трябваше да подреди всичко в главата си, за да го разкаже на Нан.

Нямаше багаж за събиране. Малкото вещи, които се бяха появили в стаята му, бяха изчезнали, най-вероятно обратно в колата. Свали туристическото си облекло и сложи дрехите, с които бе пристигнал — изпрани, изсушени и грижливо сгънати. Накрая взе якето си от закачалката и за последен път огледа стаята, преди да излезе.

„Бог, който служи — мина му през ума и се усмихна вътрешно, но почти в същия миг усети как в очите му започват да парят сълзи. — По-точно Бог, който служи на мен.“

Когато се върна във всекидневната, там нямаше никого. До камината го чакаше чаша димящо кафе. Не бе имал възможност да се сбогува, но като се замисли, да се сбогува с Бог му се стори глупаво и смешно. Седна на пода, с гръб към камината, и отпи глътка кафе. Приятна топлина се разля у него. Изведнъж се почувства изтощен от всички преживени емоции. Клепачите му натежаха и той бавно потъна в спокоен сън.

Следващото, което усети, бяха ледени пръсти, които проникнаха през дрехите и достигнаха кожата му. Стреснато отвори очи и тромаво се изправи, схванат от лежане на пода. Огледа се и видя, че всичко отново е както преди два дни, дори петното от кръв си беше там, на пода до камината.

Излезе на прогнилата веранда през олющената скърцаща врата. Колибата отново беше порутена и грозна, с изпочупени прозорци. Мразът отново сковаваше гората и пътеката към джипа на Уили. Езерото едва се виждаше през гъстите храсталаци. Почти целият пристан бе рухнал във водата, само по-дебелите подпори стърчаха над повърхността. Беше се върнал в реалния свят. „По-скоро — в нереалния“, усмихна се той на себе си.

Закопча якето си и тръгна към колата по собствените си следи, които все още се виждаха в снега. Когато стигна горе, заваля лек сняг. Докато караше обратно към Джоузеф, не се случи нищо особено. Влезе в града по тъмно, зареди гориво, хапна храна с нормален вкус и безуспешно се опита да се обади на Нан. Може би и тя бе на път, а и обхватът по тези места се губеше. Реши да се отбие до полицейския участък и да види Томи, но когато мина оттам и не видя признаци на оживление вътре, се отказа. Томи едва ли щеше да повярва на разказа му. А как щеше да обясни случилото се на Нан?

На следващото кръстовище светна червено и той спря. Беше уморен, но се чувстваше добре и изпитваше странно вълнение. Не мислеше, че ще му бъде трудно да измине дългия път до дома. Нямаше търпение да се прибере при семейството си, да види Кейт.

Потънал в размисъл, Мак натисна педала на газта, когато светна зелено. Не видя автомобила, който профуча на червен светофар. За миг пред очите му просветна ослепителна светлина, после всичко потъна в тишина и черен мрак.

Секунди след сблъсъка джипът на Уили бе купчина ламарини, броени минути по-късно пристигнаха пожарна, линейка и полицейска кола, а след няколко часа премазаното неподвижно тяло на Мак бе откарано с хеликоптер до болница „Емануел“ в Портланд, Орегон.