Уилям Пол Йънг
Колибата (16) (Там, където можем да срещнем Бог…)

15.
Празник на приятелството

Дори когато се сбогуваш със семейството и приятелите си и отпътуваш надалеч, отнасяш тези скъпи хора в сърцето си, в ума си, в корема си, защото не само ти живееш в света, а и светът живее в теб.

Фредерик Бучнер, „Да казваш истината“

Когато отвори очи, Мак веднага ги закри с ръка, за да ги предпази от ослепителната светлина, която го обгърна. Някой заговори:

— Ще ти бъде трудно да гледаш право в мен. — Беше гласът на Сараю. — Или в Татко. Но когато умът ти свикне с промяната, ще стане по-лесно.

Мак не беше помръднал от мястото си, но колибата бе изчезнала, както и пристанът, и работилницата. Сега стоеше на малък хълм под озарено от светлина, но безлунно нощно небе. Звездите се движеха по него — не трескаво, а плавно и прецизно, сякаш небесни диспечери координираха движенията им.

На моменти, сякаш по даден знак, комети и метеоритни дъждове разнообразяваха хореографията на звездния танц. Мак видя няколко звезди да променят цвета си и да стават по-ярки — навярно се превръщаха в бели джуджета, а после експлодираха в нови. Сякаш самото време бе ускорило ход, създавайки привидно хаотично, но всъщност съвършено режисирано зрелище.

Мак се обърна към Сараю, която все още стоеше до него. Въпреки че все още му бе трудно да гледа право в нея, успя да долови симетрията и багрите, вплетени в мотиви, сякаш миниатюрни рубини, сапфири и диаманти във всички цветове бяха пришити към плащ от светлина, който първо се понасяше на вълни, а после се разпръсваше на частици.

— Невероятно красиво е — прошепна той, заобиколен от тази свещена и величествена гледка.

— Така е — прозвуча гласът на Сараю от светлината до него. — Сега се огледай, Макензи.

Той направи това и ахна. Дори в нощната тъмнина виждаше нещата ясно, те бяха обградени с ореоли от светлина в различни цветове и нюанси. Гората се бе превърнала в пожар от разноцветни пламъци и все пак всяко дърво се открояваше ясно, всяка клонка, всеки лист. Птици и прилепи оставяха огнени следи във въздуха. В далечината се виждаше цяла армия от живи твари: елени, мечки, планински кози и достолепни лосове в гората, видри и бобри в езерото, всичките излъчващи своя неповторима светлина. Безброй малки създания, изпълнени с живот, притичваха и се стрелваха във всички посоки.

Сред вихрушка от прасковени, тъмновиолетови и вишневочервени пламъци орел рибар се спусна към повърхността на езерото и се плъзна ниско над нея, обсипвайки я с искри като снежинки от крилете си. В следващия миг зад него голяма езерна пъстърва в цветовете на дъгата скочи над водата, сякаш да се присмее на прелитащия ловец, и цопна обратно сред пъстри водни пръски.

Мак се чувстваше като властелин на живота, сякаш можеше да се пренесе за миг навсякъде, накъдето погледне. Две мечета, играещи в краката на майка си, привлякоха погледа му — подвижни топчици от преливащи се златистокафеникави и лешникови петна. Боричкаха се и се смееха на своя си език. Струваше му се, че ако протегне ръка оттам, където бе застанал, ще може да ги докосне, и несъзнателно посегна. Дръпна ръката си стреснато, защото видя, че и от нея струи светлина. Огледа дланите си, съвършено изваяни и ясно различими в разноцветната светлина, която ги обгръщаше като ръкавици. Сведе поглед към тялото си и видя, че целият е облечен в светлина — безупречно чиста дреха, в която се чувстваше свободен.

Мак осъзна, че не усеща никаква болка, дори в болните си стави. Всъщност никога не бе се чувствал по-добре. Умът му беше бистър, той вдъхваше дълбоко от уханията на нощта и спящите цветя в градината, много от които бяха започнали да се пробуждат за това тържество.

В миг на радостно опиянение той подскочи, плавно се издигна във въздуха и също така плавно се спусна обратно.

„Толкова прилича на полет в съня“, помисли си той. В този миг съзря светлинките. Движещи се точици, които идваха от различни кътчета на гората и се събираха на поляната в подножието на хълма, на който стояха той и Сараю. Видя още много такива високо по планинските склонове наоколо, проблясваха и изчезваха, докато се спускаха към тях по невидими пътеки.

Поляната се изпълни с множество деца. Не държаха свещи, самите те бяха светлини. Всяко от тях бе облечено с уникална дреха, вероятно характерната носия на неговия народ или племе. Разпозна народността на няколко от децата, но това нямаше значение. Те всички бяха чада на земята, чадата на Татко. Прииждаха с мълчаливо достойнство, по лицата им се четеше радост и спокойствие — малки деца, повели за ръка още по-малки.

Мак се запита дали и Миси е тук и в продължение на минута се вглеждаше в лицата съсредоточено, но после се отказа да я търси. Каза си, че ако е там и иска да дойде при него, сама ще го направи. Децата образуваха огромен кръг на поляната, оставяйки пътека от близката до Мак страна към центъра. Малки експлозии от огън и светлина засияваха, когато децата се смееха или шепнеха едно на друго. Мак нямаше представа какво предстои, но те очевидно знаеха и тръпнеха в очакване.

Постепенно се събраха и по-големи светлини, които образуваха друг кръг зад децата, и Мак предположи, че те навярно бяха възрастни като него. Те грееха в ярки цветове като децата, но по-слабо.

Изведнъж вниманието на Мак бе привлечено от необичайно движение. Едно от сияйните създания изглеждаше неспокойно. Виолетови и бели лъчи се извиха за кратко като арки в нощта към тях. После в мрака изригнаха фонтани от златисти и алени пръски и отново се върнаха към източника си.

Сараю се засмя.

— Какво става? — прошепна Мак.

— На един приятел там му е трудно да сдържа чувствата си.

Който й да бе той, причиняваше смут сред другите около себе си. Реакцията им бе видима като вълна, която достигна до вътрешния кръг на децата. Онези, които стояха най-близо до неспокойния мъж, изпратиха към него лъчи светлина. Съчетанието от цветове, което се получи, бе уникално.

— Все още не разбирам — отново прошепна той.

— Макензи, светлината и съчетанието от цветове в нея при всеки човек е различно и се мени всяка секунда; няма двама, които излъчват една и съща светлина. Сега се виждаме истински, което означава, че индивидуалността и емоциите ни са видими в цвят и светлина.

— Невероятно е! — възкликна Мак. — Тогава защо децата светят предимно в бяло?

— Ако се приближиш, ще видиш, че всяко от тях има свой индивидуален спектър от цветове, които са се слели в бяло. Когато пораснат и развият своята истинска същност, техните неповторими цветове ще станат по-ясно изразени в светлината, която излъчват.

— Невероятно! — възкликна отново Мак и се вгледа по-внимателно в множеството под себе си. Забеляза, че зад кръга от възрастни са се подредили други светлини, на равно разстояние една от друга, по целия диаметър. Представляваха по-високи пламъци, които се поклащаха от въздушните течения и имаха сходен цвят, съчетание от сапфирено и морскосиньо, но с уникални отсенки на други цветове.

— Ангели — отговори Сараю на неизречения въпрос на Мак. — Слуги и закрилници.

— Невероятно! — възкликна Мак за трети път.

— Има да видиш и още, Макензи, и то ще ти помогне да разбереш проблема на онзи човек.

Тя посочи към мястото на нестихващата суматоха в кръга.

Дори за Мак бе очевидно, че причинителят все още не се е успокоил. Рязко изстрелваните лъчи от време на време достигаха близо до тях.

— Не само виждаме уникалния цвят на всеки, а можем и да реагираме със същото средство. Но тази реакция е трудна за контролиране и обикновено не бива да бъде потискана, както се опитва този. Най-естествено е просто да й дадеш воля.

— Не разбирам — колебливо призна Мак. — Искаш да кажеш, че можем да изразяваме чувствата си един към друг чрез цветове?

— Да — кимна Сараю или поне така се стори на Мак. — Всяка връзка между две личности е уникална. Не можеш да обичаш двама души по един и същи начин. Просто не е възможно. Обичаш всекиго по различен начин заради това, което представлява той, и уникалните чувства, които събужда в теб. И колкото повече се опознавате, толкова по-наситен става цветът на връзката ви.

Мак слушаше, но все още с очи, приковани към зрелището пред тях.

Сараю продължи:

— Може би най-добрият начин да ме разбереш, е чрез един бърз пример. Да предположим, Мак, че си бъбриш с приятел в кварталното кафене. Ако разполагаш със сегашната способност, тогава би видял, че двамата сте обгърнати от светлина в множество цветове, които разкриват не само уникалната индивидуалност на всеки от вас, а и уникалната връзка помежду ви и емоциите ви в момента.

— Но… — понечи да попита Мак, ала веднага бе прекъснат.

— Да предположим също — продължи Сараю, — че в кафенето влиза друг човек, когото обичаш, и макар погълнат от разговора със своя приятел, забелязваш новодошлия. Отново, ако имаш очи за по-висшата реалност, ето какво ще наблюдаваш: докато продължавате разговора си, светлина с уникално съчетание от цветове се отделя от теб и обгръща току-що влезлия човек, като те разкрива посредством друга форма на обич и го приветства. И още нещо, Макензи, възприятието не е само визуално; можеш да докоснеш, да доловиш аромата и дори вкуса на тази уникалност.

— Това страшно ми харесва! — възкликна Мак. — Но като изключим ставащото около онзи там, как може всички да са толкова спокойни? Не трябва ли всички да са обгърнати в преливащи се цветове; не се ли познават?

— Познават се много добре — повечето, но са тук за тържество, което не е свързано с тях и взаимоотношенията им, поне не пряко — обясни Сараю. — В очакване са.

— В очакване на какво? — попита Мак.

— Много скоро ще разбереш — отвърна тя и бе очевидно, че не възнамерява да каже нищо повече.

— Тогава… — Вниманието му отново бе насочено към смутителя. — … защо на онзи му е толкова трудно да се овладее и защо изглежда, че ние сме мишената му?

— Макензи — ласкаво заговори Сараю, — не ние, а ти.

— Какво?

Мак недоумяваше.

— Онзи, който не може да овладее чувствата си, е твоят баща.

Вълна от емоции, смесица от гняв и радост, обля Мак и сякаш по даден знак цветовете на баща му изригнаха отвъд поляната и го обгърнаха. Изгуби се сред рубинени и алени, пурпурни и виолетови струи от светлина, които се извиваха като огнен вихър около него. Зашеметен от този вихър, той побягна надолу по хълма към баща си, източника на цветовете и чувствата. Превърна се в малко момче, тичащо към своя татко, за първи път без страх. Не забелязваше нищо друго, само онзи, когото търсеше сърцето му. И най-сетне го намери. Баща му бе на колене, облян от светлина, сълзи се стичаха като проблясващи диаманти по ръцете му, закриващи лицето.

— Татко! — извика Мак и прегърна мъжа, който не се осмеляваше дори да погледне сина си. Сред вихрушка от пламъци, Мак обхвана лицето на баща си с длани и го накара да вдигне поглед към него, за да изрече с треперещ глас думите, които винаги бе копнял да му каже: — Татко, толкова съжалявам! Татко, обичам те! — Светлината на думите му промени помръкналите цветове около баща му, те станаха кървавочервени. През сълзи двамата размениха признания и слова на опрощение, а една любов, по-висша и от двамата, изцеляваше душите им.

Накрая заедно се изправиха, бащата прегърнал сина си, както никога преди. Тогава из нощта се разнесе песен, която обгърна двамата и се издигна над святото място. Притиснати един към друг, те слушаха, онемели и облени в сълзи, песента за прошка и помирение. От множеството на децата, главно от най-изстрадалите, се надигна искрящ фонтан и окъпа в цветове всички, цялата поляна се изпълни със светлина и звуци.

По някакъв начин Мак знаеше, че миговете с баща му бързо изтичат. Дълбоко в себе си усещаше, че това празнично събитие е колкото заради него, толкова и заради баща му. Лекотата, която чувстваше, го доведе до еуфория. Целуна баща си по устните, обърна се и тръгна обратно към малкия хълм, на върха на който го чакаше Сараю. Докато минаваше през редиците деца, усещаше как те бързо го докосват и обгръщат с цветовете си. Вече бе познат и обичан тук.

Когато се изкачи до Сараю, тя го прегърна. Мак просто се отпусна в обятията й и продължи да плаче. Щом се поуспокои, се обърна и погледна надолу към поляната и езерото, а после — към нощното небе. Настъпи тишина. Въздухът бе наелектризиран от очакване. Изведнъж настана всеобща еуфория, защото вдясно от тях, от тъмнината, се появи Исус. Той бе облечен в прости, искрящо бели одежди и носеше скромна златна корона, но си личеше, че във всяка своя частица бе цар на Вселената.

Множеството се отвори пред него и той пристъпи към центъра на кръга — самият той център на Мирозданието, човекът, който е Бог, и Богът, който е човек. Светлини и цветове затанцуваха и изтъкаха съвършен килим от любов за него. Някои плачеха и изричаха думи на благоговение, а други просто стояха с вдигнати ръце. Мнозина от онези, чиито цветове бяха най-ярки и наситени, лежаха по очи. Всяко дишащо същество запя песен за безгранична любов и благодарност. Тази нощ Вселената бе такава, каквато бе замислена да бъде при Сътворението.

Когато стигна до центъра, Исус спря и се огледа. Погледът му се задържа на Мак, застанал на малкия хълм край поляната, и той чу шепот в ухото си:

— Мак, толкова те обичам!

Сърцето на Мак щеше да се пръсне от вълнение. Падна на колене и от очите му бликна порой от сълзи на радост. Не можеше да помръдне, обгърнат от ласкавото, любящо присъствие на Исус.

Чу гласа на Спасителя да казва ясно и силно, но с безкрайна нежност:

— Елате!

Първо децата, а след тях и възрастните тръгнаха към него — и всеки остана колкото желаеше; да се посмее и попее със своя Спасител. Времето сякаш бе спряло, а небесният танцов спектакъл продължаваше. После всички постепенно се разотидоха и останаха само пламтящите сини стражи и животните. Исус отиде и сред тях, изричайки едно по едно имената им, и те поеха с малките си към гнездата, бърлогите и поляните, за да спят.

Мак стоеше неподвижен, опитвайки се да попие с всички сетива това чудно събитие.

— Нямах представа… — шепнеше той и въртеше недоумяващо глава. — Не е за вярване!

До него зазвъня смехът на Сараю.

— Представи си, Мак, какво би било, ако бях докоснала не само очите, а и езика, носа и ушите ти.

Накрая отново останаха сами. Дивият, пронизителен вик на гмуркач, който отекна над езерото, сякаш извести края на тържеството и стражите изчезнаха още докато затихваше. Единствено хоровете на жаби и щурци продължиха да пеят своите песни на възхвала от плитчините на езерото и поляните около него. Безмълвно тримата тръгнаха към колибата, която вече бе станала видима за Мак. Сякаш пред очите му се бе спуснала завеса и отново бе ослепял, виждаше както преди. Изпитваше чувство на загуба, копнеж и дори малко тъга. Исус се приближи към него, хвана ръката му и я стисна, за да му вдъхне увереност, че всичко е, както трябва да бъде.