Уилям Пол Йънг
Колибата (15) (Там, където можем да срещнем Бог…)

14.
Глаголи и други свободи

Бог е глагол.

Бъкминстър Фулър

Мак излезе навън в ранния слънчев следобед. Чувстваше се странно, изцеден като мокър парцал и в същото време преливащ от жизненост. Денят беше невероятен, а бе изминала едва половината от него. За миг се подвоуми накъде да поеме и после бавно закрачи към езерото. Когато видя канутата, вързани за пристана, си помисли, че може би винаги ще свързва гребането с болката, но мисълта да се качи в едно от тях и да поплава в езерото му се стори ободряваща за първи път от години.

Отвърза последното, енергично скочи в него и започна да гребе към отсрещния бряг. През следващите часове обикаляше в кръг и опознаваше всички кътчета. Откри устията на две реки и няколко потока, които се вливаха в езерото или тръгваха надолу от него и образуваха по-малки езера. Намери идеално място да спре и посъзерцава водопада. Алпийски цветя изпъстряха поляните край брега с яркоцветни петна. В тези часове Мак изживя най-съвършеното усещане за спокойствие и мир през живота си.

Дори си попя стари църковни химни и народни песни заради самото удоволствие от това. Не бе го правил от цяла вечност. Спомни си една глупава песничка, която бе пял на Кейт преди много време: „Кей-Кей-Кейти… прелестна Кейти, моя единствена, моя любов…“. Поклати глава, когато се сети за дъщеря си, толкова опърничава и толкова крехка; замисли се как ли ще успее да достигне до сърцето й. Вече не се изненадваше колко лесно очите му се пълнят със сълзи.

По едно време се загледа в малките водовъртежчета, които оставяше по повърхността на водата греблото, и в двете раздалечаващи се вълни след кърмата на лодката. Когато отново се обърна напред, видя Сараю, седнала на носа и вперила поглед в него. Внезапната й поява го накара да подскочи.

— Господи! — възкликна той. — Стресна ме.

— Извинявай, Макензи, но вечерята е почти готова и е добре да се връщаш.

— През цялото време ли беше с мен? — попита той, малко превъзбуден от прилива на адреналин.

— Разбира се, винаги съм с теб.

— Тогава защо не усетих присъствието ти? — попита Мак. — Напоследък винаги знам кога си наблизо.

— Знаеш или не, няма никакво значение. Важното е, че съм тук. Винаги съм с теб; понякога искам да почувстваш това по специален начин… по-съзнателно.

Мак кимна в знак, че разбира, и обърна кануто към пристана и колибата. Сега присъствието на Сараю бе осезаемо — като тръпки, преминаващи по гърба му. Двамата едновременно се усмихнаха.

— Винаги ли ще мога да те виждам и чувам, както сега, дори когато си отида у дома?

— Макензи, винаги ще можеш да ми говориш и винаги ще бъда с теб, независимо дали усещаш присъствието ми.

— Знам това, но как ще те чувам?

— Ще се научиш да разпознаваш мислите ми в своите, Макензи — увери го тя.

— А ако не успея да ги разпозная? Ако допусна грешки?

Смехът на Сараю зазвуча като ромоляща вода.

— Разбира се, че ще допускаш грешки. Всеки го прави, но ще започнеш по-добре да разпознаваш гласа ми, когато задълбочим връзката си.

— Не искам да греша — промърмори Мак.

— О, Макензи — отвърна Сараю, — грешките са част от живота и Татко използва дори тях за целите си.

Очевидно й бе забавно. И Мак не можа да сдържи усмивката си. Беше достатъчно ясна.

— Това, което ми казваш, е толкова различно от досегашните ми представи, Сараю. Не ме разбирай погрешно, благодарен съм за всичко, на което ме научихте този уикенд. Но сега нямам представа как ще се върна към нормалния си живот. Като че ли ми беше по-лесно да живея с Бог, когато го смятах за строг господар, понасях по-леко дори самотата и Безутешната тъга.

— Така ли мислиш наистина? — попита тя.

— Поне ми се струваше, че държа нещата под контрол.

— Струваше ми се е точният израз. Но какво ти донесе това усещане? Безутешната тъга и все по-нарастваща болка, които засегнаха дори онези, които обичаш най-много.

— Според Татко, това е така, защото се страхувам от чувствата — изтъкна той.

Сараю избухна в смях.

— Този разговор беше страшно забавен.

— Наистина се боя от чувствата — призна Мак, леко раздразнен от шеговитото й отношение. — Наранявал съм другите с тях и не мога да им имам доверие. Всичките ли са създадени от теб… или само добрите?

— Макензи. — Сараю сякаш се издигна във въздуха. Все още очите му не бяха свикнали ясно да фокусират образа й, а тъй като сега следобедното слънце блестеше във водата, му бе още по-трудно. — Чувствата са цветовете на душата; те са невероятни. Когато не чувстваш нищо, светът става скучен и безцветен. Само помисли как Безутешната тъга помрачи целия ти живот и го потопи в монотонна сивота.

— Тогава ми помогни да се науча да ги разбирам — промълви Мак с умоляващ тон.

— Няма много за разбиране. Не са нито добри, нито лоши, просто съществуват. Ще ти кажа нещо, което ще ти помогне да подредиш мислите си, Макензи. Убежденията определят възприятията, а възприятията определят чувствата. Повечето чувства са отговор на възприятия, които, от своя страна, отразяват това, в което вярваш. Ако си добил погрешна представа, и емоционалната ти реакция ще бъде погрешна. Затова подлагай на проверка възприятията си, но най-вече истинността на убежденията си. Нищо не е истина само защото силно вярваш в него. Бъди готов да преосмисляш нещата, в които вярваш. Колкото повече живееш в истината, толкова повече чувствата ще ти помагат да видиш най-същественото. Но дори тогава не бива да им вярваш повече, отколкото на мен.

Мак отпусна греблото да се плъзга по повърхността на водата.

— Трудно е да се поддържа подобна връзка с теб. Да ти се доверявам и да разпознавам мислите ти в своите е по-сложно, отколкото просто да следвам правила.

— Какви правила, Макензи?

— Навярно се досещаш — всички неща, които Светото писание ни учи, че трябва да правим.

— Добре… — каза тя с известно колебание. — И какви са тези неща?

— Сякаш не знаеш — отвърна той. — Да вършим добри дела и да избягваме злото, да помагаме на бедните, да четем Библията, да се молим и да ходим на църква, и прочее.

— Разбирам. И как се справяш ти с всичко това?

Той се засмя.

— Е, аз никога не съм се справял особено добре. Преживял съм и нелоши моменти, но винаги е имало с какво да се боря и за какво да се чувствам виновен. Просто мислех, че трябва да полагам повече усилия, но е трудно да поддържам тази мотивация.

— Макензи! — шеговито го смъмри тя. — Библията не те учи да следваш правила. Тя е портрет на Исус. Думите могат да ти разкрият какъв е Бог и дори какво иска от теб, но не можеш да направиш нищо сам. Животът е в него и никъде другаде. Нима си въобразяваше, че можеш да водиш праведен живот без Бог?

— Е, мислех си… някак си… — отвърна той, почувствал се доста глупаво. — Но не можеш да отречеш, че правилата и принципите са по-просто нещо от взаимоотношенията.

— Истина е, че взаимоотношенията са далеч по-сложни, но правилата няма да ти дадат отговорите на най-съкровените въпроси и няма да ти донесат любов.

Мак потопи ръка във водата и се загледа във вълничките, които се образуваха, когато я раздвижи.

— Сега осъзнавам колко малко отговори имам за… всичко. Знаеш ли, вие преобърнахте представите ми.

— Макензи, религията непрекъснато дава отговори. Някои от тях са правилни, но аз съм живият отговор и щом достигнеш до мен, ще те преобразя. Има много умни хора, които могат да ти разкрият истини чрез разума си, защото са били научени на правилните отговори, но всъщност те не ме познават. Тогава как може отговорите им да са истина — дори и да са правилни, ако усещаш накъде бия? — усмихна се тя на израза, който беше избрала. — Колкото и добре да ги знаят, техните отговори не са истината.

— Разбирам. Аз правех това години наред след семинарията. Знаех правилните отговори… понякога, но не те познавах истински. Този уикенд, прекаран с вас тук, ми донесе прозрения, далеч по-ценни от всичко научено.

Продължиха бавно да се носят по слабото течение.

— Е, ще те видя ли отново? — колебливо попита той.

— Разбира се. Може би ще ме съзираш в творбите на изкуството, музиката или в тишината, във Вселената или в своята радост и тъга. Моето умение да общувам не знае граници, то е живо и преобразяващо и винаги ще е подчинено на милостта и любовта на Татко. Ще ме чуеш и видиш в Библията по нови начини. Само не търси правила и принципи; търси общение — това е начинът да се върнеш при нас.

— Все пак няма да е същото като да седиш в лодката ми.

— Не, ще бъде далеч по-добре, отколкото си представяш, Макензи. И когато най-накрая заспиш и си отидеш от този свят, ще бъдем заедно във вечността.

След тези думи Сараю изведнъж изчезна. Но Мак знаеше, че още е при него.

— Тогава, моля те, помогни ми да живея в истината — каза той на глас. Дали това можеше да се нарече молитва?

* * *

Когато влезе в колибата, Мак забеляза, че Исус и Сараю вече са седнали на масата. Татко бе зает, както обикновено, да носи блюда с апетитно ухаещи ястия, от които отново малко бяха познати на Мак. Подозрително липсваха листни зеленчуци. Тръгна към банята, за да се измие, и когато се върна, тримата вече бяха започнали с вечерята. Издърпа четвъртия стол и седна.

— Всъщност вие не се нуждаете от храна, нали? — попита той, когато започна да сипва в купата си от нещо, което приличаше на супа с морски дарове: риба, калмари и други, по-чудновати.

— Не се нуждаем от нищо — заяви Татко със сериозен тон.

— Тогава защо ядете? — полюбопитства Мак.

— За да бъдем с теб, скъпи. Ти трябва да се храниш, а какъв по-добър повод да се съберем заедно?

— Освен това, всички обичаме да готвим — добави Исус. — И аз обичам храната, много. Нищо не гали вкусовите рецептори както шаомай, угали, нипла или кори бананже^[1]. А удоволствието ще е пълно, ако добавиш за десерт малко лепкав карамелов пудинг или тирамису и горещ чай. Ммм! Няма по-голяма наслада.

Всички се засмяха и продължиха с охота да си подават блюда и да сипват от тях в чиниите си. Докато се хранеше, Мак се заслуша в разговора на тримата. Бъбреха си и се смееха като стари приятели, които знаят всичко един за друг. Завидя им за непринудения, но изпълнен с уважение разговор и се запита какво е нужно, за да може да общува така с Нан и със своите близки приятели.

Отново бе поразен от чудото и абсурдността на ситуацията. Умът му се връщаше назад и прехвърляше невероятните разговори, в които бе участвал през последните двайсет и четири часа. Нима бе прекарал тук само едно денонощие? Какво трябваше да направи със спомените от преживяното тук, когато се завърне у дома? Щеше да разкаже на Нан. Може би тя нямаше да му повярва — и не би я упрекнал: може би самият той не би повярвал на подобна история.

Унесен в мисли, престана да слуша разговора. Не, това не можеше да е истина. Затвори очи и се опита да се абстрахира от звуците около себе си. Настъпи пълна тишина. Той бавно повдигна клепачи, очаквайки да се събуди у дома. Но видя отново Татко, Исус и Сараю, които се взираха в него. Дори не се опита да им обясни какво се върти в главата му. Знаеше, че знаят. Посочи към едно от блюдата и попита:

— Може ли да опитам от това?

Разговорът продължи и Мак се заслуша. Но след малко усети, че отново се разсейва. За да не загуби нишката, реши да зададе въпрос.

— Защо обичате хората? Всъщност… — Още когато заговори, осъзна, че не е формулирал въпроса си добре. — Всъщност исках да попитам, защо обичате мен, при положение че не мога да ви предложа нищо в замяна?

— Като се замислиш — заговори Исус, — би трябвало да е много освобождаващо да знаеш, че няма какво да ни предложиш, че не можеш да ни дадеш или отнемеш нищо… Това те освобождава от амбицията да се представиш добре.

— Нима ти обичаш децата си повече, когато постъпват добре? — добави Татко.

— Не, отлично разбирам какво имаш предвид. — Мак замълча. — Но определено се чувствам по-удовлетворен, защото ги има в живота ми. А вие?

— Ние сме достатъчно удовлетворени в своя кръг. Вие също сте предназначени да живеете в общност, създадени сте по наш образ и подобие. Затова е естествено и нормално да изпитваш удовлетворение от нещо, което те прави по-завършен човек, като децата. Не забравяй, Макензи, че аз не съм човешко същество, не и в дълбоката си същност, въпреки че избрахме да прекараме този уикенд с теб в човешки облик. Наистина съм човек — в Исус, но дълбоката ми същност е съвършено друга.

— Знаеш много добре — каза Мак за свое оправдание, — че мога да следвам тази нишка на мисълта ти само дотук, по-нататък умът ми е безсилен.

— Знам — отвърна с разбиране Татко. — С очите на разума си неспособен да видиш нещо, което не можеш да изживееш.

Мак се замисли върху това.

— Предполагам… Не знам… Виждате ли? Пълна мъгла. — Всички избухнаха в смях и чак когато се поуспокоиха, Мак продължи: — Знаете колко съм ви благодарен за всичко, но това, което ми устроихте този уикенд, надхвърля възможностите ми. Какво да правя, когато се прибера у дома? Какво очаквате от мен оттук нататък?

Исус и Татко се обърнаха към Сараю, която поднасяше набодена на вилицата хапка към устата си. Тя бавно остави вилицата в чинията си и отвърна на недоумяващия поглед на Мак.

— Хората имат склонността да преиначават езика в стремежа си към независимост и потребността си да се представят добре. Затова, когато чуя словото да се изопачава в полза на правилата, вместо да се използва за поощряване на споделянето на живота с нас, за мен е трудно да остана мълчалива.

— И с право — додаде Татко.

— Какво толкова казах? — попита Мак, обзет от искрено любопитство.

— Продължавай да се храниш. Можем и така да разговаряме.

Едва сега Мак осъзна, че държи вилицата си във въздуха. Сложи хапката в устата си, а Сараю взе отново думата. Когато заговори, тя сякаш се издигна над стола си, обгърната от сияние в танцуващи разноцветни нюанси, и стаята се изпълни с омайни ухания.

— Ще отговоря на въпроса ти с въпрос. Защо мислиш, че сме ви дали Десетте Божи заповеди?

Мак отново задържа вилицата, преди да поднесе следващата хапка към устата си, но все пак я лапна и докато дъвчеше, се замисли как да отговори на Сараю.

— Предполагам… поне така са ме учили, че те са списък с правила, които искате хората да спазват, за да живеят праведно и да получат вашата благодат.

— Ако това беше истина, а то не е — зададе му контриращ въпрос Сараю, — колко хора, мислиш, живеят достатъчно праведно, за да заслужат тази благодат?

— Не много, ако хората са като мен — замислено каза Мак.

— Всъщност само един е успял. Исус. Той не само се придържаше към буквата на закона, а напълно живееше в неговия дух. Но разбери следното, Макензи, за да живее така, трябваше изцяло да се уповава и разчита на мен.

— Тогава защо сте ни дали тези заповеди? — попита Мак.

— Всъщност искахме да ви откажем от опитите да създавате свои правила. Сложихме пред вас огледало, в което да видите колко мръсотия полепва по лицата ви, когато се стремите към независимост.

— Но сигурен съм, знаете — отбеляза Мак, — че мнозина си мислят, че щом следват правилата, значи са праведни.

— Нима можеш да почистиш лицето си с огледалото, което само ти показва мръсотията? Правилата не допускат милост или прошка — дори за едно-единствено прегрешение. Затова Исус изпълни мисията си, за да не робувате повече на правила. Така Законът, който някога съдържаше неизпълними изисквания и забрани, се превърна в обещание да заживеем във вас. — Сараю се беше въодушевила, цялата бе блясък и движение. — Но имай предвид, че ако живееш сам и независим, обещанието не означава нищо. Исус отне силата на закона; той вече няма власт да вини и заповядва. Исус е и обещанието, и неговото изпълнение.

— Нима искаш да кажеш, че не е нужно да следвам правилата?

Мак напълно бе спрял да се храни и се бе съсредоточил върху разговора.

— Да. С Исус вие не сте подвластни на никакъв закон. Всички ваши деяния са праведни.

— Не е възможно да говориш сериозно! Отново ме хвърляш в недоумение — промърмори Мак.

— Дете — прекъсна го Татко, — все още не си чул нищо.

— Макензи — продължи Сараю, — онези, които се боят от свободата, не могат да ни се доверят и да ни допуснат в себе си. Опитите да спазваш закона всъщност са равностойни на обявяване на независимост, те са начин за поддържане на контрол.

— Затова ли толкова обичаме закона? Защото ни дава известен контрол? — попита Мак.

— Истината е още по-горчива — продължи Сараю. — Дава ви власт да се съдите едни други и измамното усещане за превъзходство. Вярвате, че сте по-висши от онези, които съдите. Налагането на правила, особено под формата на отговорност и очаквания, е напразен опит за създаване на сигурност от несигурността. Противно на това, което може би си мислиш, за мен несигурността е нещо особено ценно. Правилата не могат да донесат свобода; те имат единствено силата да вменяват вина.

— Аха! — Мак изведнъж проумя какво се опитва да му каже Сараю. — Искаш да кажеш, че отговорността и очакванията са просто друга форма на правилата, на които вече не робуваме? Правилно ли те разбирам?

— Да — отново се намеси Татко. — Дойдохме си на думата. Сараю, продължавай!

Мак не обърна внимание на тази реплика, опитвайки да се съсредоточи върху Сараю, което не бе лека задача.

Сараю се усмихна на Татко, а после на Мак. Заговори отново, бавно и отмерено.

— Макензи, винаги бих предпочела глагол пред съществително.

Тя замълча и изчака известно време. Мак нямаше представа как да разтълкува загадъчното й изказване и отрони изумено:

— А?

— Аз… — Сараю разпери ръце, за да покаже, че включва в това местоимение Исус и Татко. — Аз съм глагол. Аз съм това, което съм. И ще бъда това, което ще бъда. Аз съм глагол! Нещо живо, динамично, винаги активно и подвижно. Това е вечната ми форма на съществуване.

Мак си помисли, че изражението на лицето му трябва да е доста глупаво. Разбираше поотделно думите й, но все още не долавяше общия им смисъл.

— Дълбоката ми същност е глагол — продължи тя, — по-близки до нея са глаголите, отколкото съществителните. Глаголи като „признавам“, „кая се“, „обичам“, „живея“, „реагирам“, „израствам“, „пожънвам“, „променям“, „посявам“, „тичам“, „танцувам“, „пея“ и безброй други. А хората имат склонност да вземат един глагол, жив и изпълнен с благодат, и да го превръщат в мъртво съществително, което се подчинява на куп правила: така нещо живо и развиващо се загива. Ролята на съществителните е да поддържат представата за създадената физическа реалност, но ако Вселената е само куп съществителни, тя е мъртва. Глаголът „съм“, най-висшият, и останалите глаголи я карат да оживее.

— Имаш предвид… — Мак все още се бореше да улови смисъла, но в съзнанието му започваше да мъждее някаква светлинка. — Какво точно имаш предвид?

Сараю не изглеждаше смутена от недоумението му.

— За да съживиш нещо мъртво, трябва да му вдъхнеш живот чрез движение. Да преминеш от нещо, което просто съществува, към нещо динамично и непредсказуемо, живеещо в настоящето, означава да замениш закона с милост. Нека ти дам няколко примера.

— Моля те — прочувствено каза Мак. — Целият съм в слух.

Исус изхихика, Мак смръщи вежди срещу него и побърза отново да се обърне към Сараю. Тя продължи с едва забележима усмивка:

— Да вземем вашите две думи: „отговорност“ и „очаквания“. Преди да станат съществителни, те са били мои думи, съществителни, носещи смисъла на действие и преживяване: „отговор“ и „очакване“. Моите думи са живи и динамични, изпълнени с живот и възможности; вашите са мъртви, обвързани със закон, страх и съд. Затова няма да откриеш думата „отговорност“ в Светото писание.

— Ама че работа! — Мак започна да разбира в каква посока поема разговорът. — Определено я използваме доста често.

— Религията трябва да използва закона, за да налага властта си и да контролира хората, от които се нуждае, за да съществува. Аз съм ви дала способността за отговор и вашият отговор е свободата да обичате и да служите във всяка ситуация. Затова всеки миг е различен, уникален и прекрасен. Защото аз съм вашата способност за отговор, аз трябва да присъствам във вас. Ако ви възложа някаква отговорност, няма да има нужда да бъда с вас. Ще бъде просто поставена задача, задължение, което да изпълнявате, успешно или не.

— Ама че работа! — отново каза Мак унило.

— Да вземем сега приятелството и да видим как отнемането на живия елемент от едно съществително драстично променя тази връзка. Мак, ако с теб сме приятели, в отношенията между нас има очакване. Независимо дали сме заедно, или сме разделени, очакваме отново да се съберем, да се смеем и разговаряме. Това очакване няма точно определение; то е живо и динамично и всичко, което произтича от взаимоотношенията ни, е уникален дар, който не делим с никого другиго. Но какво се случва, ако заменя думата „очакване“ с „очаквания“, изказани или неизказани? Изведнъж помежду ни се намесва законът. От теб вече се очаква да постъпваш по такъв начин, че да оправдаваш очакванията ми. Живото ни приятелство бързо се превръща в мъртъв сбор от правила и изисквания. Вече не става въпрос за теб и мен, а за това, което би трябвало да правят приятелите, или с други думи — за отговорностите на добрия приятел.

— Или — добави Мак — за отговорностите на добрия съпруг, баща, служител на компания или каквото и да било. Започвам да разбирам. Бих предпочел да живея в очакване.

— Както и аз — замислено отбеляза Сараю.

— Но — възрази Мак — ако нямаш очаквания и отговорности, няма ли всичко просто да се разпадне?

— Само ако живееш в своя човешки свят, далеч от мен, във властта на закона. Отговорностите и очакванията са основание за всяване на вина, срам и мнителност. Те съставят структура, в рамките на която идентичността и личностната ценност стават невъзможни без доброто представяне. Добре знаеш какво е да не можеш да оправдаеш нечии очаквания.

— Едва ли някой знае по-добре — промърмори Мак. — Не е никак забавно. — В кратката пауза в ума му проблесна нова мисъл. — Нима ти нямаш никакви очаквания към мен?

Този път отговори Татко:

— Скъпи, никога не съм възлагала очаквания нито на теб, нито на когото и да било. Очакванията имат смисъл за този, който не знае бъдещето и се опитва да контролира поведението на другите, за да постигне желан резултат. Хората се опитват да упражняват контрол главно чрез очаквания. Аз знам всичко за теб. Защо да имам очаквания за нещо различно от това, което знам? Би било глупаво. А и щом нямам очаквания, не можеш да ме разочароваш.

— Какво? Никога не съм те разочаровал?

Това беше поредният шок за Мак.

— Никога! — категорично заяви Татко. — Моето отношение към теб се основава на постоянно и живо очакване. Аз ти давам възможност за реакция във всяка ситуация и обстоятелства, в които попаднеш. А ти си обсебен от очаквания и отговорности до такава степен, че нито можеш да ме опознаеш, нито да ми се довериш.

— И нещо повече — добави Исус, — живееш в страх.

— Но… — Мак като че ли не искаше да повярва. — Не искаш ли да си създаваме приоритети? Нали разбираш, да поставим на първо място Бог, а после да степенуваме всичко останало?

— Проблемът с приоритетите — започна да обяснява Сараю — е, че създават йерархия, пирамида — нещо, което вече обсъдихме. Ако поставиш Бог на върха, какво означава това всъщност и колко над всичко друго трябва да е той? Колко време ще ми отделиш, преди да продължиш с другите неща в живота си, които са много по-интересни за теб?

Татко отново се намеси:

— Виж, Макензи, аз не искам просто част от теб и от живота ти. Дори и да можеше да ми дадеш най-голямата част от себе си — а истината е, че не можеш — не това искам. Искам те изцяло, всяка част от теб и от живота ти.

Отново заговори Исус:

— Мак, не искам да бъда на първо място в списък с приоритети. Искам да бъда в сърцевината на всичко. Ако живея в теб, заедно можем да преживеем всичко, което ти се случва. Вместо връх на пирамида, искам да бъда център на движение, всичко в живота ти — приятели, семейство, занимания, мисли, действия — да бъде свързано с мен, но същевременно да се носи с вятъра насам и натам в невероятния танц на съществуването.

— А вятърът съм аз — широко се усмихна Сараю и се поклони.

Последва мълчание, докато Мак събираше мислите си. Беше се вкопчил в ръба на масата с две ръце, сякаш търсейки някаква реална опора сред тази вихрушка от образи и идеи.

— Е, стига толкова — рече Татко и стана от стола си. — Време е за малко забавления. Вие вървете, аз само ще прибера останалата храна, за да не се развали. Съдовете ще измия по-късно.

— А времето за духовност? — попита Мак.

— Нищо не бива да се превръща в ритуал, Мак — отвърна Татко и вдигна няколко чинии от масата. — Тази вечер ще направим нещо различно. Сигурна съм, че ще ти хареса!

Мак стана и се канеше да последва Исус към задната врата, но усети нечия ръка на рамото си и се обърна. Беше Сараю, която го гледаше съсредоточено.

— Мак, ако ми позволиш, искам да ти подаря нещо. Мога ли да докосна очите ти и да ги излекувам, само за тази вечер?

Беше изненадан.

— Смятах, че виждам добре…

— Всъщност — каза Сараю с нотка на извинение — виждаш твърде малко, въпреки че за човешко същество зрението ти е доста добро. Но тази вечер бих искала да видиш поне малка част от това, което виждаме ние.

— Тогава на всяка цена — съгласи се Мак. — Моля те, докосвай очите ми колкото искаш.

Когато тя протегна ръце, Мак затвори очи и се наведе напред. Докосването й бе като прохлада, неочаквана и опияняваща. Почувствал сладостна тръпка, той притисна с ръцете дланите й към лицето си и ги задържа там. Не се случи нищо друго и той бавно повдигна клепачи.