Уилям Пол Йънг
Колибата (12) (Там, където можем да срещнем Бог…)

11.
Иде съдникът

Който си постави за цел да бъде съдник на Истината и Познанието, е обречен да предизвика само смеха на боговете.

Алберт Айнщайн

О, душа… готова ти бъди

за онзи, който знае как да пита.

Томас Стърнс Елиът

Пътечката заобикаляше водопада, отдалечавайки се от езерото през гъста гора от кедрови дървета. След по-малко от пет минути Мак стигна до края й; тя свърши пред отвесна скала, по която едва личаха очертания на врата. Очевидно трябваше да влезе и той колебливо я побутна. Ръката му премина през скалата, сякаш беше от въздух. Плахо пристъпи напред, докато цялото му тяло мина през привидно твърдата скална стена. Във вътрешността бе непрогледен мрак, не се виждаше нищо.

Мак си пое дълбоко дъх, направи две малки крачки, протегнал ръце напред, и се спря. Обзе го страх, двоумеше се дали да продължи. Усети свиване в стомаха, Безутешната тъга отново легна с цялата си тежест върху плещите му и едва не го задуши. Отчаяно искаше да се върне на светло, но вярваше, че Исус не го е изпратил тук напразно. Измина още няколко крачки.

Очите му постепенно преодоляха шока от преминаването от силна дневна светлина в дълбок мрак и след минута Мак започна да различава коридор, който правеше завой наляво. Подът беше каменист и кален. Когато продължи по него, ярката светлина откъм входа напълно изчезна и бе заменена от бледо сияние, отразявано от скалите някъде над него.

След трийсетина метра тунелът рязко зави отново наляво и Мак се озова в пещера, която приличаше на голяма празна стая. Това впечатление се засилваше от някаква слаба светлина, която го обгръщаше и се разсейваше на около три крачки от него във всяка посока. По-далеч не виждаше нищо, само мастиленочерен мрак. Въздухът бе тежък, застоял и студен. Погледна надолу и изпита облекчение, когато различи равна повърхност, с проблясващи по нея парченца слюда.

Смело пристъпи напред и кръгът от светлина се придвижи с него, разсейвайки мрака. Почувства се по-уверен и бавно, но решително закрачи в същата посока, взирайки се в пода от страх да не пропадне някъде. Бе толкова съсредоточен в краката си, че се блъсна в нещо и едва не се прекатури през него.

Беше стол, дървен стол, който изглеждаше удобен, но се намираше в средата на… нищото. Мак реши да седне и да почака. Но още щом го направи, светлината, която го съпровождаше, се придвижи напред, сякаш го подканяше да продължи. Тогава видя пред себе си голямо абаносово бюро. Подскочи, когато светлият кръг се спря, и я съзря. Зад бюрото седеше висока смугла жена с изваяни красиви черти. Приличаше на испанка и бе облечена в тъмна, свободно падаща роба. Седеше царствено с изправен гръб, подобно на съдия от Върховния съд. Хубостта й спираше дъха.

„Красавица — помисли си той. — Идеалът, към който чувствеността се стреми, но никога не постига.“ Очите й блестяха, сякаш бяха двери към необятното звездно небе, но всъщност отразяваха светлината от някакъв незнаен източник в самата нея.

Мак не се осмели да проговори, страхувайки се, че гласът му просто ще се изгуби в пространството, съсредоточено изцяло върху нея. Помисли си: „Все едно Мики Маус е дошъл да разговаря с Павароти“, и се усмихна. Сякаш видяла по някакъв начин гротескния образ във въображението му, тя отвърна на неговата усмивка и в пещерата стана забележимо по-светло. Това му бе достатъчно, за да проумее, че е очакван и добре дошъл тук. Жената му се струваше странно позната, като че ли я бе виждал някога в миналото, но знаеше, че всъщност никога не се е срещал с нея.

— Може ли да попитам… коя си ти? — опита се неумело Мак да започне разговор и му се стори, че гласът му наистина прозвуча като този на Мики Маус, а освен това се загуби в тишината като бързо затихващо ехо.

Тя не отговори на въпроса му.

— Знаеш ли защо си тук?

Като повей на вятъра, който помита листа от тротоара, гласът й нежно отвя въпроса му и Мак усети как нейните думи се посипаха по главата му и пропълзяха по гръбнака в тръпки на наслада. Обзе го желание да не продума никога вече. Можеше да я слуша цял живот, независимо дали говори на него или на другиго, стигаше му да чува гласа й. Но тя чакаше отговор.

— Ти знаеш — тихо отвърна Мак, но собственият му глас прозвуча толкова силно и ясно, че се изкуши да погледне зад себе си, за да види кой говори. По някакъв начин знаеше, че това, което бе изрекъл, е истина… просто звучеше като истина. — Аз нямам представа — добави той и смутено сведе поглед към пода. — Никой не ми е казал.

— Макензи Алън Филипс — засмя се тя и той бързо вдигна глава, — тук съм, за да ти помогна.

Ако дъгата издава някакъв звук или цветята, докато растат, с него можеше да се сравни нейният смях. Дъжд от светлина, който стопляше душата и предразполагаше към разговор. Мак се засмя с нея, без да знае или да го е грижа защо.

Когато смехът им утихна, нейното лице запази мекото си изражение, но придоби странна съсредоточеност, сякаш тя вече гледаше дълбоко в него, зад всички маски и преструвки, и виждаше неща, които никога не са били изричани.

— Днес е много специален ден, който ще има много сериозни последици. — Тя замълча, за да придаде още тежест на достатъчно силните си думи. — Макензи, ти си тук отчасти заради децата си, но също и за…

— Заради децата ми ли? — прекъсна я Мак. — Какво искаш да кажеш, как така заради децата ми?

— Макензи, ти обичаш децата си, както твоят баща никога не е бил способен да обича теб и сестрите ти.

— Обичам ги, разбира се, както всеки родител — потвърди Мак. — Но какво общо има това с причината да бъда тук?

— В известен смисъл всеки родител обича децата си — отвърна тя, сякаш не бе чула втория му въпрос. — Някои са твърде обсебени от собствената си болка, за да ги обичат достатъчно, други са напълно неспособни, ако разбираш какво имам предвид. Но ти, ти истински обичаш своите.

— До голяма степен се научих на това от Нан.

— Знаем. Но все пак се научи, нали?

— Мисля, че да.

— Както всички загадъчни способности на отделената от Бог човешка душа, и тази е забележителна; да се научиш, да бъдеш готов на промяна. — Беше спокойна като повърхността на море в безветрен ден. — И така, Макензи, може ли да те попитам кое от децата си обичаш най-много?

Мак мислено се усмихна. Често се бе борил с този труден въпрос.

— Не обичам никое от тях повече от другите. Обичам ги всичките по различен начин — отговори той, внимателно подбирайки думите си.

— Обясни ми това, Макензи — подкани го тя, заинтригувана.

— Всяко от децата ми е неповторимо. И поради това предизвиква различна реакция у мен. — Мак се облегна назад в стола. — Помня как след раждането на Джон, първородния ми син, бях толкова запленен от чудото на този малък живот, че се безпокоях дали ще ми остане обич за второ дете. Но когато се появи Тайлър, сякаш бях дарен с нова способност да го обичам, по неповторим начин. Всъщност чак сега разбирам какво има предвид Татко, когато казва, че изпитва особена привързаност към някого. Като си помисля за всяко от децата си поотделно, си давам сметка колко съм привързан към всяко от тях.

— Добре казано, Макензи! — Жената леко се наведе напред и заговори с ласкав, но сериозен тон: — А когато се държат зле или правят избори, различни от тези, които ти се иска, или просто са опърничави и груби? А когато те засрамват пред други хора? Как се отразява това на любовта ти към тях?

Мак отговори бавно и решително:

— Не се отразява на любовта ми по никакъв начин. — Казваше истината, въпреки че понякога Кейти не вярваше в това. — Признавам, че понякога се ядосвам и се срамувам заради тях, но дори когато се държи зле, всяко от тях си остава мой син или дъщеря — все още са си същите Джош или Кейт и винаги ще бъдат. Това, което правят, може да засегне гордостта ми, но не и любовта ми към тях.

Тя се облегна назад със сияещо лице.

— Много си мъдър по отношение на истинската любов, Макензи. Мнозина вярват, че любовта нараства, докато всъщност расте познанието. Любовта просто се разгръща, за да приеме познанието. Тя е негова обвивка. Макензи, ти обичаш децата си, познаваш ги с прекрасна и искрена обич.

Малко смутен от похвалата й, Мак погледна надолу.

— Благодаря, но отношенията ми с много други хора не са такива. В повечето случаи любовта ми не е безусловна.

— Но това е добро начало, нали, Макензи? Надраснал си неспособността на своя баща да обича, но не сам, заедно с Бог сте постигнали тази промяна. Сега обичаш децата си почти както Бог Отец обича своите.

Мак неволно стисна зъби, докато слушаше, защото отново почувства как в него започва да се надига гняв. Това, което би трябвало да приеме като обнадеждаваща похвала, бе по-скоро горчив хап, който той отказа да преглътне. Опита се да се успокои и прикрие емоциите си, но по очите й разбра, че е твърде късно.

— Хм — замислено каза тя. — Нещо в думите ми те смути. Така ли е, Макензи?

Жената го гледаше проницателно и той изпита неудобство. Явно не можеше да скрие нищо от нея.

— Макензи? — подкани го тя. — Има ли нещо, което искаш да кажеш?

След въпроса й настъпи тишина, която тегнеше във въздуха. Мак положи усилие да се овладее. Струваше му се, че отново чува думите на майка си: „Ако не можеш да кажеш нищо хубаво, по-добре не говори“.

— Всъщност не.

— Макензи — настоя тя, — сега не е време за мъдростите на майка ти. Време е за честност, за истината. Ти не вярваш, че Създателя истински обича децата си, нали? Дълбоко в себе си не вярваш, че Бог е добър.

— И Миси ли е негово дете? — попита рязко Мак.

— Разбира се! — отвърна тя.

— Тогава не вярвам! — отсече той и скочи на крака. — Не вярвам, че Бог обича децата си истински!

Беше го изрекъл и сега обвинението му отекваше в стените на пещерата… или каквото и да представляваше това помещение. Мак стоеше срещу жената, разгневен и готов да експлодира, но тя остана спокойна. Бавно стана от стола си с висока облегалка, застана зад него и покани Мак с жест да седне.

— Заповядай тук.

— Това ли заслужавам за честността си, горещия стол? — саркастично промърмори той, но не помръдна, а само впери поглед в нея.

— Макензи. — Жената остана права зад стола. — Преди малко започнах да ти обяснявам защо си тук днес. Призован си не само заради децата си, а за съд.

Когато думата „съд“ отекна в пещерата, в него като приливна вълна се надигна паника и той бавно се отпусна на стола си. Спомени се втурнаха в съзнанието му като плъхове, побягнали от прииждаща вода, и той изведнъж се почувства виновен. Вкопчи се в страничните облегалки на стола си, опитвайки се да запази равновесие при това нашествие на образи и емоции. Припомни си своите провали като човек и с дълбок ужас зачака нечий глас да зачете списъка с греховете му, който не беше никак къс. Не можеше да се оправдае. Беше загубен и го знаеше.

— Макензи? — започна тя, но той веднага я прекъсна:

— Сега разбирам. Мъртъв съм, нали? Затова виждам Исус и Татко. — Мак се загледа в тъмнината над себе си, разтреперан. — Не мога да повярвам! Не съм усетил нищо. — Погледна жената, която търпеливо го слушаше. — Кога съм умрял? — попита той.

— Макензи — отново заговори тя, — съжалявам, че трябва да те разочаровам, но все още не си заспал вечния си сън, и мисля, че не…

Мак още веднъж я прекъсна:

— Не съм мъртъв? — Безкрайно озадачен, стана на крака. — Искаш да кажеш, че всичко това е реалност, но съм жив? Нали каза, че съм тук за съд?

— Да — потвърди тя с делови тон, но по лицето й личеше, че се забавлява. — Но, Макен…

— Съд? А дори не съм умрял? — За трети път не я остави да довърши и докато умуваше върху чутото, паниката му бе изместена от гняв. — Не е честно! — Знаеше, че емоциите няма да помогнат. — Случва ли се и с други? Имам предвид, да бъдат съдени, преди да умрат? А какво ще стане, ако се променя? Ако през останалата част от живота си съм по-добър? Ако се разкая? Тогава какво?

— Има ли нещо, за което искаш да се разкаеш, Макензи? — попита тя, без да трепне при гневния му изблик.

Мак бавно седна. Загледа се в гладката повърхност на пода и поклати глава, преди да отговори.

— Не знам откъде да започна — сниши гласа си той. — Затънал съм дълбоко, нали?

— Да. — Мак вдигна поглед и жената му се усмихна. — Затънал си в блато от разрушителни емоции, Макензи, но не си тук, за да се каеш, поне не така, както го разбираш. Не си тук и за да бъдеш съден.

— Но — отново я прекъсна Мак — ти каза, че съм…

— … че си тук за съд? — Изражението й остана хладно и ласкаво като морски бриз. — Да, но не като подсъдим. — Мак си пое дъх с облекчение. — Ти ще бъдеш съдникът!

Стомахът му отново се сви, когато осъзна какво бе казала. Погледна към стола, който го очакваше.

— Какво? Аз? — Замълча за миг. — Не съм способен да съдя.

— О, това не е вярно — отвърна бързо жената с едва доловима иронична нотка в гласа. — През краткото време, откакто сме заедно, успя да докажеш, че си доста добър в това. Освен това, в живота си непрекъснато съдиш. Съдиш действията и подбудите на другите, сякаш знаеш цялата истина за тях. Съдиш ги и по цвета на кожата, жестовете и телесната миризма. По миналото и взаимоотношенията им. Дори преценяш стойността на човешкия живот според своите представи за красота. Всичко говори, че имаш солиден опит.

Мак усети, че се изчервява от срам. Не можеше да отрече, че често съди хората. Но нима бе по-различен от всеки друг? Кой не прави изводи за другите според влиянието им върху своя живот? Ето че отново стигна до егоцентричните си възгледи за околния свят. Вдигна глава, но видя, че жената го гледа съсредоточено, и побърза отново да сведе очи.

— Би ли ми разяснил — попита го тя — по какви критерии съставяш преценките си?

Мак погледна жената, но откри, че така му беше невъзможно да мисли свързано и логично. Извърна глава към най-тъмния ъгъл с надеждата да събере мислите си.

— В момента не мога — призна той с треперещ глас. — Честно казано, винаги когато съм си съставял преценки, съм се чувствал напълно прав, но сега…

— Разбира се, че си се чувствал така — каза тя, сякаш изтъкваше нещо очевидно, и дори за миг не показа, че забелязва смущението и срама му. — За да можеш да бъдеш съдник, трябва да се смяташ за по-висшестоящ от онези, които съдиш. Е, днес ще получиш възможността да използваш своето добре развито умение. Хайде — подкани го тя отново и потупа по стола, — искам да седнеш тук. Сега.

Колебливо, но покорно, Мак тръгна към нея и очакващия го стол. С всяка крачка сякаш се смаляваше. Или столът и тя ставаха по-големи, не би могъл да каже. С мъка се качи на стола и се почувства като дете зад масивното бюро, краката му едва докосваха пода.

— И какво ще съдя? — попита той, поглеждайки назад към жената.

— Не какво. — Тя замълча и се премести встрани от бюрото. — А кого.

Смущението му бързо нарастваше, а седенето в този огромен трон не му помагаше. Какво право имаше той да съди когото и да било? Разбира се, до известна степен бе виновен, че е съдил почти всеки, когото бе срещал, и мнозина, които дори не бе познавал. Мак знаеше, че носи голяма вина заради своя егоцентризъм. Как се бе осмелявал да съди другите? Всичките му преценки бяха повърхностни, въз основа на външния вид и действията — неща, които можеше да се интерпретират по различен начин в зависимост от настроението или от предразсъдъците, които служеха да задоволяват потребностите му от себеутвърждаване, от сигурност, от чувство за принадлежност.

— Въображението ти — прекъсна тя нишката на мисълта му — няма да помогне в този момент.

„Не се представяш зле, Шерлок“, мина му през ума, но от устата му излезе само:

— Наистина не мога.

— Тепърва ще решим какво можеш и какво — не — усмихна се тя. — И името ми не е Шерлок.

Мак бе благодарен за тъмнината в стаята, която скри срама му. Настъпилата тишина сякаш го държа в плен по-дълго от няколкото секунди, които му бяха нужни, за да възвърне гласа си и най-сетне да зададе въпроса:

— Кого ще трябва да съдя?

— Бог… — Тя направи пауза. — … и човечеството.

Каза го, сякаш бе нещо несъществено, като банална ежедневна фраза.

Мак бе изумен.

— Сигурно се шегуваш! — извика той.

— Защо? Сигурно има много хора в този свят, които смяташ, че заслужават съд. Поне неколцината, които обвиняваш за всичката болка и страдание в живота си? Алчните богаташи, които се тъпчат за сметка на бедните по света? А онези, които изпращат малките си деца на война? А мъжете, които пребиват съпругите си, Макензи? А бащите, които налагат синовете си без причина, само и само да заглушат гласа на собствената си мъка? Нима всички те не заслужават да бъдат съдени, Макензи?

Мак усети как неудържимият му гняв се надигна от дълбините към повърхността като яростна вълна. Отпусна се на стола и се опита да запази самообладание при нашествието от образи, но почувства, че контролът му се изплъзва. Усети свиване в стомаха, стисна юмруци и дишането му се учести.

— А убиецът, който похищава малки невинни момичета? Какво ще кажеш за него, Макензи? Виновен ли е? Трябва ли да бъде съден?

— Да! — изкрещя Мак. — Да гори в ада!

— Той ли е виновен за страданието ти?

— Да!

— А неговият баща, който го е тормозел и превърнал в изверг?

— Да, той също!

— Докъде ще стигнем така, Макензи? Ще се окаже, че това наследство на поквара тръгва още от Адам — той какво заслужава? Но защо да спираме дотук? А Бог, от когото започва всичко. Виновен ли е Бог?

Мак се гърчеше в агония. Не се чувстваше като съдник, а по-скоро като обвиняем.

Жената безмилостно продължи:

— Нали това е причината, която още не можеш да изречеш, Макензи? Нали това подхранва Безутешната тъга и убедеността ти, че не може да се има доверие на Бог? Разбира се, един баща като теб може да съди Бащата на всичко!

Гневът му отново лумна като огромен пламък. Искаше да го излее, но жената бе права и нямаше смисъл да отрича това.

Тя продължи:

— Нима гневът ти не е справедлив, Макензи? Бог те е предал, предал е Миси. Още преди Сътворението Бог е знаел, че един ден Миси ще бъде брутално убита, и все пак е създал света? А после е позволил една покварена душа да я изтръгне от любящите ти обятия, въпреки че е имал силата да го спре. Бог е виновен за всичко, нали, Макензи?

Мак стоеше с поглед, вперен в пода, а смесица от неразличими образи теглеше емоциите му във всички посоки. Накрая го каза — по-силно, отколкото бе възнамерявал, посочвайки с пръст нея:

— Да! Виновен е!

Обвинението отекна в подземното помещение, съдийският чук се стовари в сърцето му.

— Тогава — отчетливо заговори тя, — щом можеш да осъдиш Бог толкова лесно, значи можеш да съдиш и света. — Отново говореше без емоция. — Трябва да избереш две от децата си, които да прекарат вечността в новия Божи рай и новата земя, но само две.

— Какво? — избухна той и невярващо извърна глава към нея.

— И да решиш кои три ще прекарат вечността в ада.

Мак не можеше да повярва на ушите си и започна да изпада в паника.

— Макензи. — Сега гласът й звучеше спокойно и ласкаво, както когато го бе чул за първи път. — Моля те само да направиш нещо, което вярваш, че Бог прави. Той познава всеки човек, раждан някога на земята, толкова дълбоко и ясно, колкото ти не познаваш децата си. Обича според това, което знае за личността на всеки свой син или дъщеря. Ти вярваш, че ще обрече повечето от тях на вечно страдание и ще ги лиши от Своето присъствие и Своята любов. Така е, нали?

— Да, предполагам. Никога не съм гледал на нещата по този начин. — Трудно намираше думи в своя шок. — Просто съм приел, че Бог би могъл да прави това. Говорейки за ада, винаги съм имал предвид нещо абстрактно и не съм го свързвал с някого, когото истински… — Мак се поколеба, осъзнавайки, че това, което се кани да изрече, ще прозвучи грозно. — … с някого, когото истински ценя.

— Значи предполагаш, че Бог го прави с лека ръка, а ти не можеш? Хайде, Макензи, кажи кои три от петте си деца би обрекъл на ада? Точно сега Кейти е най-опърничава. Държи се зле с теб и използва жестоки думи. Може би тя е първият и най-логичен избор. Какво ще решиш за съдбата й? Ти си съдникът, Мак, ти трябва да избереш.

— Не искам да бъда съдник — отсече той и се изправи. Умът му работеше трескаво. Не бе възможно това да се случва наистина. Как можеше Бог да го кара да избира между децата си? Не беше способен да осъди Кейти или което и да е друго от тях на вечни мъки само заради прегрешенията им срещу него. Дори ако Кейти или Джош, Джон или Тайлър извършеха ужасно престъпление, пак не би го направил. Не би могъл! Постъпките им нямаха значение; любовта му към тях бе по-важна от всичко. — Не мога да го направя — промълви той.

— Трябва — отвърна тя.

— Не мога — каза Мак по-високо и пламенно.

— Трябва — тихо повтори жената.

— Няма да направя това! — извика Мак и кръвта му закипя.

— Трябва — прошепна тя.

— Не мога. Не мога. Не! — крещеше той, а жената просто стоеше, гледаше го и чакаше. Накрая той отправи умоляващ поглед към нея. — Може ли аз да отида вместо тях? Ако някой трябва да се мъчи цяла вечност, нека бъда аз. Става ли? Възможно ли е? — Падна в краката й, плачейки и умолявайки: — Моля те! Нека аз да страдам вместо децата си, моля те! С радост ще… Моля те, с цялата си душа… Моля те… Моля те!…

— Макензи, Макензи — прошепна тя и думите й го обляха като хладна струя в убийствена жега. Ръцете й нежно обхванаха лицето му и го накараха да се изправи. Когато я погледна със замъглени от сълзите очи, Мак видя лъчезарната й усмивка. — Сега говориш като Исус. Правилно отсъди, Макензи. Гордея се с теб!

— Но аз не съм отсъдил нищо — смутено промълви Мак.

— О, напротив. Твоята присъда беше, че всички заслужават обич — дори ако трябва да пожертваш себе си. Така обича Исус. — При тези думи Мак си спомни за новия си приятел, който го чакаше край езерото. — Вече познаваш сърцето на Татко — добави тя, — който обича всички свои деца по съвършен начин.

В съзнанието му проблесна образът на Миси и усети, че настръхва. Без да мисли, Мак отново зае мястото си на стола.

— Какво се случи току-що, Макензи? — попита тя.

Не виждаше смисъл да го крие.

— Разбирам любовта на Исус, но с Татко е различно. Не виждам прилика между тях.

— Не ти ли беше приятно да разговаряш с Татко? — изненадано попита жената.

— Не, обичам Татко, която и да е тя. Изключителна е, но по нищо не прилича на Бог, когото си мислех, че познавам.

— Може би разбирането ти за Бог е погрешно.

— Може би. Не вярвам в съвършената любов на Бог към Миси.

— Продължаваш да съдиш — отбеляза жената с тъга.

Това накара Мак да се поколебае, но само за миг.

— Но какво трябва да мисля? Просто не разбирам как може Бог да е обичал Миси и същевременно да я е оставил да изживее този ужас. Беше невинна. Не е направила нищо, с което да го заслужи.

— Знам.

Мак продължи:

— Може би Бог я е използвал, за да накаже мен за това, което сторих на баща ми? Не е честно. Тя не го заслужаваше. Нан не го заслужаваше. — Сълзите бликнаха от очите му. — Може би аз го заслужавах, но не и те.

— Това ли е твоят Бог, Макензи? Нищо чудно, че се давиш в мъка. Татко не е такъв. Не наказва нито теб, нито Миси или Нан. Той не е отговорен за това деяние.

— Но не го предотврати.

— Подобно на много други неща, които му причиняват болка. Вашият свят е дълбоко покварен. Поискахте независимостта си и сега си сърдит на онзи, който ви обичаше достатъчно, за да ви я даде. Нищо не е както трябва, както Татко би искал да бъде и както един ден ще бъде. Точно сега светът ви тъне в мрак и хаос и се случват ужасни неща — особено с онези, към които той е особено привързан.

— Тогава защо не направи нещо, за да промени това?

— Вече е направил…

— Имаш предвид саможертвата на Исус?

— Не видя ли и раните на Татко?

— Но как е възможно и той…

— От любов. Той избра кръста, където милостта триумфира над справедливостта, заради любовта. Нима предпочиташ вместо това да бе проявил справедливост към всички? Справедливост ли желаете, уважаеми Господин Съдия? — усмихна се тя, докато изричаше последното.

— Не — отвърна Мак с наведена глава. — Нито за себе си, нито за децата си. — Жената изчака да продължи. — Но все още не разбирам защо Миси трябваше да умре.

— Не трябваше, Макензи. Това не влизаше в плановете на Татко. Той никога не се е нуждаел от злото, за да постига добрите си цели. Вие, хората, сте прегърнали злото, а Татко винаги отвръща с добро. Случилото се с Миси е дело на злото, срещу което никой във вашия свят не е застрахован.

— Но толкова боли. Трябва да има по-добър начин.

— Има. Просто не можеш да го видиш сега. Върни се при Бог, Макензи. Откажи се от независимостта си, откажи се да бъдеш негов съдник и опознай Татко истински. Тогава ще можеш да приемеш любовта му въпреки болката си, вместо да го отблъскваш поради егоцентричните си представи за Вселената. Татко е слязъл в твоя свят, за да бъде с теб и с Миси.

Мак стана от стола.

— Вече не искам да съдя никого. Искам да се доверя на Татко. — Не обърна внимание как, докато заобикаляше бюрото и се връщаше към обикновения стол, където бе седял в началото, в пещерата стана светло. — Но ще се нуждая от помощ.

Тя протегна ръце и го прегърна.

— Това означава, че… вече е време да тръгваш, Макензи.

Изведнъж тишината в пещерата бе нарушена от детски смях. Звукът сякаш проникваше вътре през една от стените, която Мак вече виждаше ясно, защото светлината продължи да се усилва. Докато се взираше в тази посока, скалата постепенно стана прозрачна и през нея заструи слънчева светлина. Смаян, той различи силуети на деца, играещи в далечината.

— Това са гласовете на моите деца! — извика Мак и зяпна от изненада. Когато пристъпи към прозирната стена, тя се раздели, сякаш някой бе дръпнал завеси встрани, и пред погледа му се разкри поляна, която стигаше до езерото. Отсреща се издигаха високите заснежени върхове, съвършени във великолепието си, със склонове, покрити с гъсти гори. В подножието им се гушеше колибата, където той знаеше, че Татко и Сараю го очакват. Голям поток се спускаше незнайно откъде точно пред него и течеше към езерото сред високи треви и диви цветя. Птичите песни огласяха летния въздух, наситен със сладостни ухания.

Всичко това Мак видя, чу и усети с обонянието си само за миг, защото погледът му бе властно привлечен от движението, от децата, играещи край устието на потока — на по-малко от петдесет метра от него. Видя Джон, Тайлър, Джош и Кейт. Но с тях имаше и още някой!

Той затаи дъх, напрягайки зрението си да ги види по-ясно. Понечи да тръгне към тях, но невидимата каменна стена препречи пътя му. Тогава я разпозна.

— Миси!

Беше нагазила с босите си крака във водата. Сякаш го чу, отдели се от другите и хукна по пътеката, която свършваше точно пред него.

— О, Господи! Миси! — изкрещя той и се опита да премине през воала, който ги разделяше. За свой ужас, сблъска се със сила, която не му позволяваше да стигне по-близо, сякаш някакво магнитно поле противодействаше пропорционално на усилията му и го тласкаше назад в стаята.

— Тя не те чува.

Мак не обърна внимание.

— Миси! — отново извика той. Тя беше толкова близо. Споменът, който упорито се бе опитвал да запази ярък, но който неумолимо бе ставал все по-смътен, сега светкавично се върна. Потърси нещо, с което да пробие стената и да стигне до дъщеря си. Не намери нищо.

Междувременно Миси застана точно пред баща си. Взираше се не в него, а в нещо в междинното пространство, очевидно по-голямо и видимо само за нея.

Мак най-сетне се отказа да се бори със силовото поле и извърна глава към жената.

— Вижда ли ме? Знае ли, че съм тук? — попита я отчаяно.

— Знае, че си тук, но не те вижда. От своята страна вижда красивия водопад и нищо друго. Но знае, че си зад него.

— Водопади! — възкликна той и се усмихна на себе си. — Обожава водопади! — Мак се съсредоточи върху нея, опита се да запамети всяка подробност от лицето, косите и ръцете й. Миси се усмихна широко, на бузите й се появиха трапчинки. Като на забавен каданс, по устните й прочете думите: „Всичко е наред. Аз съм… добре. Обичам те“.

Мак заплака от радост. Не можеше да й се насити със замъглените си от сълзи очи. Беше мъчително отново да е толкова близо до нея, да я вижда застанала в характерната си поза, с единия крак напред и ръка на хълбок.

— Наистина е добре, нали?

— По-добре, отколкото можеш да си представиш. Този живот е само преддверие към по-висша реалност. Никой не може да разгърне потенциала си напълно във вашия свят. Той е само подготовка за това, което Татко е замислил преди цяла вечност.

— Мога ли да стигна до нея? Да я прегърна само веднъж, да я целуна? — тихо помоли той.

— Не. Тя искаше така.

— Тя е поискала така? — недоумяваше Мак.

— Да. Много умно дете е нашата Миси. Много съм привързана към нея.

— Сигурна ли си, че знае, че аз съм тук?

— Да, напълно — увери го жената. — С голямо вълнение очакваше този ден, за да си поиграе с братята си и сестра си и да бъде близо до теб. Много би искала и майка й да е тук, но и това ще стане, друг път.

Мак се обърна към жената.

— А другите ми деца наистина ли са тук?

— И да, и не. Само Миси наистина е тук. Другите сънуват. После смътно ще си спомнят за тази среща, някои с повече подробности, но никой — напълно. В момента всички спят спокойно, освен Кейт. Този сън не е лек за нея. А Миси е съвсем будна.

Мак следеше с поглед всяко движение на своята скъпоценна Миси.

— Простила ли ми е? — попита той.

— За какво да ти прощава?

— Разочаровах я — прошепна той.

— В природата й е да прощава, ако има за какво. Но в случая няма.

— Не успях да я спася от убиеца. Отвлече я, защото я изпуснах от поглед…

Гласът му секна.

— Ако си спомняш, в този момент спасяваше сина си. Единствено ти — в цялата Вселена — вярваш, че си виновен. Миси не смята така, нито Нан, нито Татко. Може би е време да се избавиш от тази… заблуда. Освен това, дори и да беше виновен, Макензи… Нейната любов към теб не може да бъде помрачена от никоя твоя грешка.

В този миг някой повика Миси по име и Мак позна гласа. С радостен вик тя хукна обратно към другите, но изведнъж се спря и бързо се върна при баща си. Разпери ръце, сякаш искаше да го прегърне, и със затворени очи му изпрати целувка. Зад прозирната преграда той отвърна на прегръдката й. За миг момиченцето остана съвсем неподвижно, сякаш знаеше, че му дарява спомен, после помаха, обърна се и изтича при другите.

Сега Мак ясно виждаше онзи, чийто глас я бе повикал. Беше Исус. Играеше с децата му. Без колебание Миси скочи в разтворените му ръце. Той я завъртя във въздуха два пъти и я остави да стъпи на земята, а после всички се засмяха и започнаха да търсят плоски камъчета за хвърляне по повърхността на езерото. Виковете им на радост бяха сладостна музика за ушите на Мак и докато гледаше, сълзите му бликаха неудържимо.

Изведнъж, съвсем неочаквано, някъде отгоре с грохот започна да се излива вода, която скри всичко, децата му изчезнаха. Инстинктивно отскочи назад. Едва сега осъзна, че стените на пещерата са се стопили и стои в кухина зад водопада.

Почувства ръцете на жената върху раменете си.

— Свърши ли? — попита Мак.

— Засега — нежно отвърна тя. — Макензи, чрез съденето не трябва да се разрушава, а да се търси верният път.

Той се усмихна.

— Вече не се чувствам като в капан.

Жената го поведе навън и когато излезе от кухината зад водопада, Мак видя Исус, който все още хвърляше камъчета от брега на езерото.

— Мисля, че някой те чака.

Усети как тя нежно стисна рамото му, а после се отдръпна назад. Знаеше, че си е отишла. Внимателно мина по хлъзгавите камъни през освежаваща мъгла от водни пръски и излезе на слънце.

Изтощен, но изпълнен с благодарност, Мак се спря и затвори очи за миг, опитвайки се да запечата в паметта си подробностите от срещата с Миси. Надяваше се през остатъка от живота си да може да извика отново всеки миг с нея, всяко нейно движение.

Изведнъж осъзна колко много му липсва Нан.