Уилям Пол Йънг
Колибата (11) (Там, където можем да срещнем Бог…)

10.
Разходка по водата

Нов свят — безкраен хоризонт. Отвори очи и с вяра погледни. Нов свят — отвъд страшните сини вълни.

Дейвид Уилкокс

Исус приключи със заглаждането на нещо, което приличаше на ковчег, върху масата в работилницата. Прокара пръсти по гладките ръбове, кимна доволно и остави шкурката. Излезе навън, изтупа праха от дънките и ризата си и видя Мак да се приближава.

— Здравей, Мак! Тъкмо завърших нещо, което ще ни трябва за утре. Искаш ли да се поразходим?

Мак си спомни за разговора им миналата вечер под звездите.

— С най-голямо удоволствие. Защо всички говорите за утре?

— Ще бъде голям ден за теб, една от причините да си тук. Да вървим. Има едно специално място от другата страна на езерото, което искам да ти покажа, гледката там е неописуема. Виждат се някои от по-високите върхове.

— Звучи страхотно! — отвърна Мак с въодушевление.

— Доколкото виждам, носиш обяд, значи можем да тръгваме.

Вместо да поеме по единия или другия бряг на езерото, където Мак предполагаше, че има пътека, Исус се отправи право към кея. Денят бе светъл и прекрасен. Слънцето топлеше, но не прежуряше, а свежият, изпълнен с ухания ветрец нежно галеше лицата им.

Мак предположи, че ще се качат в някое от канутата, привързани за подпорите на кея, но за негова изненада, Исус продължи по пристана, без дори да погледне към тях. Когато стигна до края, той се обърна към Мак с усмивка:

— След теб.

Подкани го с артистичен жест и шеговит поклон.

— Шегуваш се, нали? — недоумяваше Мак. — Мислех, че отиваме на разходка, а не да плуваме.

— Точно така. Просто мисля, че ако минем през езерото, ще стигнем по-бързо, отколкото ако го заобиколим.

— Не съм добър плувец, а и водата сигурно е дяволски студена — промърмори Мак. Изведнъж осъзна какво бе изрекъл и почувства, че се изчервява. — Хм… искам да кажа, ужасно, ужасно студена.

Погледна Исус със свито сърце, но той, изглежда, се забавляваше със смущението му.

— Хайде — скръсти ръце Исус, — и двамата знаем, че плуваш доста добре, преди време беше спасител, доколкото си спомням. Водата наистина е студена. И дълбока. Но няма да плуваме. Искам да вървиш с мен до отсрещния бряг.

Едва сега Мак допусна в съзнанието си онова, което разумът му бе отхвърлял. Ставаше въпрос за ходене по водата. Предвиждайки двоумението, което ще последва, Исус настоя:

— Хайде, Мак. Щом апостол Петър може…

Мак се засмя нервно. За да е сигурен, че е разбрал правилно, попита още веднъж:

— Искаш да ходя по водата до другата страна на езерото. Това имаш предвид, нали?

— Бързо схващаш, Мак. Нищо не може да ти убегне. Хайде, забавно е! — засмя се Исус.

Мак стигна до ръба на кея и погледна надолу. Водата се плискаше под него само на трийсетина сантиметра, които му се струваха тридесет метра. Да се гмурне би било лесно, беше го правил хиляди пъти, но как да стъпи върху повърхността й? Дали да скочи, сякаш ще се приземи върху бетон, или да прекрачи ръба като при слизане от лодка? Погледна отново към Исус, той все още се подсмихваше.

— Петър имаше същия проблем: не знаеше как да слезе от кораба. Просто си представи, че слизаш едно стъпало надолу. Нищо повече.

— Ще намокря ли краката си? — попита Мак.

— Разбира се, все пак водата е мокра.

Мак отново погледна към пристана, после към Исус.

— Но защо ми се струва толкова трудно?

— Кажи ми от какво се боиш, Мак?

— От какво се боя? Нека помисля. Боя се, че ще изглеждам като идиот. Боя се, че си правиш шега с мен и че ще потъна като камък. Представям си как…

— Именно — прекъсна го Исус. — Представяш си, въобразяваш си. Въображението е невероятна способност! Само неговата сила ви доближава до нас. Но без мъдростта то е лош съветник. За да разбереш какво имам предвид, искам да ми отговориш на въпроса: кога според теб сме замислили да живеят хората в настоящето, миналото или бъдещето?

— Ами… — поколеба се Мак, — най-близкият до ума отговор е, че сме създадени, за да живеем в настоящето. Грешен ли е?

Исус се засмя.

— Успокой се, Мак, това не е изпит, просто разговаряме. Впрочем отговорът ти е правилен. Но сега ми кажи, на кое посвещаваш ти по-голямата част от времето си мислено, във въображението си? На настоящето, миналото или бъдещето?

Мак се позамисли, преди да отговори:

— Ако трябва да бъда честен, прекарвам много малко време в настоящето. Дълго оставам в миналото, но най-вече мисля за бъдещето.

— Подобно на повечето хора. Когато съм с теб, аз съм в настоящето, живея в настоящето. Не в миналото. Вярно, има какво да се запомни и научи от него, но само посредством кратко посещение, а не чрез дълъг престой. Със сигурност не съм и в бъдещето, което непрекъснато се опитваш да си представиш. Мак, осъзнаваш ли, че в твоето въображаемо бъдеще, почти винаги обсебено от някакъв страх, аз присъствам или рядко, или никога?

Мак отново се замисли. Това бе истина. Прекарваше доста време в умуване и тревоги за бъдещето и обикновено си го представяше мрачно и потискащо, да не кажем направо — ужасно. Исус бе прав и за това, че във фантазиите му Бог винаги отсъстваше.

— Защо го правя? — попита той.

— Опитваш се отчаяно да овладееш нещо, което не се поддава на контрол. Невъзможно е да придобиеш власт над бъдещето, защото то не е реално, нито пък някога ще бъде. Вживяваш се в ролята на Бог, представяйки си, че злото, от което се страхуваш, става реалност, а после кроиш планове как да го избегнеш.

— Да, Сараю каза почти същото — отвърна Мак. — А защо в живота ми има толкова много страх?

— Защото не вярваш. Не знаеш, че те обичаме. Човек, който живее в собствения си страх, не може да намери свобода в моята любов. Не говоря за рационални страхове, свързани с действителни опасности, а за въображаеми страхове, проектирани върху бъдещето. До такава степен са станали неизменна част от живота ти, че нито вярваш в добротата ми, нито знаеш дълбоко в сърцето си, че те обичам. Пееш за това, говориш за него, но не го знаеш.

Мак отново сведе поглед към водата и въздъхна дълбоко, от дъното на душата си.

— Трябва да измина толкова дълъг път.

— Само една крачка, ако питаш мен — засмя се Исус и сложи ръка на рамото му. Точно това бе нужно на Мак, за да събере кураж и да направи крачката. Опитвайки се да приеме водата за твърда повърхност, съсредоточил поглед върху отсрещния бряг, той вдигна торбичките с обяда високо за всеки случай.

Стъпването бе по-меко, отколкото бе очаквал. Обувките му веднага подгизнаха, но водата не достигна дори до глезените му. Езерото продължаваше да се плиска около него и той едва не загуби равновесие заради това. Беше странно. Погледна надолу, краката му сякаш стъпваха по нещо твърдо, но невидимо. Обърна се и видя Исус да стои до него — с обувките и чорапите си в ръка.

— Винаги се събуваме, преди да правим това — каза той със смях.

Мак също се разсмя, поклати глава и седна на края на кея.

— Мисля да последвам примера ви.

Свали мокрите обувки, изцеди чорапите и нави крачолите си за по-сигурно.

Тръгнаха с обувките и обяда си в ръце към отсрещния бряг — дотам имаше малко повече от половин километър. Водата бе хладна и освежаваща и Мак от време на време приятно потръпваше. Ходенето по вода с Исус изглеждаше най-естественият начин за прекосяване на езеро и Мак се ухили до уши при мисълта на какво е способен. Често се взираше надолу да види някоя езерна пъстърва.

— Това е абсолютно невъзможно! — възкликна той по едно време.

— Разбира се — съгласи се Исус с усмивка.

Бързо наближаваха отсрещната страна и Мак чуваше шума на падаща вода, но не виждаше източника. На двайсет метра от брега се спря. Вляво от тях, зад един скален ръб, видя прекрасен водопад, висок най-малко тридесет метра, под който се образуваше голям вир. От вира тръгваше буен поток, който може би се вливаше в езерото някъде далеч встрани. Между тях и водопада имаше широка планинска ливада, изпъстрена с разцъфнали диви цветя, посети от вятъра. Беше поразително красиво и Мак постоя, за да се наслади на гледката. В съзнанието му изплува образът на Миси, но бързо избледня и изчезна.

Чакълестият бряг очакваше приближаването им, зад него се издигаше гъста гора, която стигаше до подножието на заснежената планина. Вляво ромолящо ручейче пресичаше малка полянка и някаква пътечка се губеше в тъмната гора. Мак излезе от водата и предпазливо запристъпва по камъните към едно паднало дърво. Там седна, отново изцеди чорапите си и ги сложи заедно с обувките си да съхнат на слънце.

Едва сега погледна към другия бряг на езерото. Гледката бе изумително красива. Виждаше се колибата, скътана сред зеленината на овощните дървета и гората. От червения й тухлен комин лениво се издигаше дим. На фона на внушителните планински върхове, които стояха отзад като стражи, тя изглеждаше миниатюрна. Исус седна до него и двамата поседяха, попивайки с очи тази визуална симфония.

— Твориш чудеса! — тихо каза Мак.

— Благодаря, Мак, видял си само малка част от тях. Засега повечето неща, съществуващи във Вселената, са видими за мен — като ценни платна, скрити в ателието на художник, които един ден… Можеш ли да си представиш какво би било, ако на земята нямаше войни и хората не трябваше непрекъснато да се борят за оцеляване?

— Какво имаш предвид?

— Нашата земя е като дете, което расте без родители, няма си кой да го напътства и съветва. — Гласът на Исус все повече издаваше стаена болка. — Някои се опитват да й помогнат, но повече са онези, които просто я използват. Хората бяха натоварени със задачата с любов да управляват съдбата й, а вместо това я опустошават, без да ги е грижа за друго, освен за непосредствените им потребности. Не мислят дори за своите деца, които ще наследят от тях същото отношение. Най-безразсъдно изстискват жизнените й сокове и когато тя потръпва и въздиша, негодуват и вдигат юмрук срещу Бог.

— Говориш като еколог — отбеляза Мак с леко укорителен тон.

— Това синьо-зелено кълбо в черния космос е прекрасно дори сега, когато е полуопустошено.

— Знам тази песен. Явно наистина милееш за нашия свят — усмихна се Мак.

— Е, това синьо-зелено кълбо в черния космос все пак ми принадлежи — изтъкна Исус.

След малко разопаковаха обяда си. Татко бе напълнил пликовете със сандвичи и лакомства и двамата ядоха до насита. По едно време Мак усети приятен непознат вкус в устата си, но реши, че може би е по-добре да не пита какво е.

— Тогава защо не я възстановите? — заговори той с пълна уста. — Имам предвид — Земята.

— Защото сме я поверили на вас.

— Не можете ли да я вземете отново в свои ръце?

— Разбира се, но това ще бъде краят на историята, преди да е истински завършена. — Мак погледна Исус с недоумение. — Забелязал ли си, че макар често да ме наричаш Повелител, никога не съм имал подобна роля в живота ти? Не съм те контролирал и не съм те принуждавал да правиш каквото и да било — дори когато действията ти са били разрушителни и са наранявали теб и другите.

Мак погледна към езерото, преди да отговори:

— В някои моменти бих предпочел да ме контролираш. Би спестило на мен и хората, които обичам, доста болка.

— Да ти налагам волята си — отвърна Исус — би означавало да наруша принципите на любовта. Да те обичам истински означава да приемам изборите ти — дори когато могат да ти навредят. В това се състои красотата на отношенията ми с Абба и Сараю. Помежду ни има безусловно приемане и винаги ще бъде така. Татко приема моята воля, както аз — неговата, а Сараю приема моята, както Татко — нейната. Приемането на нечия воля не е подчинение, а проява на любов и уважение. Всъщност отнасяме се към теб по същия начин.

Мак бе изненадан.

— Как е възможно? Защо му е на Твореца на Вселената да слуша моята воля?

— Защото искаме да станеш част от нас. Не искам роби; искам братя и сестри, които да споделят живота с мен.

— Така искаш и ние, хората, да се обичаме помежду си, предполагам? Имам предвид, в отношенията между съпрузи, родители и деца. Във всички взаимоотношения.

— Именно! Щом аз стана твоят живот, приемането, което е най-естествената проява на характера и природата ми, ще стане най-естественият израз и на твоята нова природа във взаимоотношенията.

— А на мен ми се искаше Бог да ме направлява, за да не страда никой. — Мак поклати глава. — Но не съм много добър в отношенията си с Бог, не съм като Нан.

Исус изяде последната хапка от сандвича си, затвори плика и го сложи върху дървото. Избърса трохите, останали по мустаците и късата му брада. После взе една пръчка от земята и започна да драска в пръстта.

— Това е, защото, както повечето мъже, намираш удовлетворение в постиженията, а Нан, както повечето жени — във взаимоотношенията. За нея е по-естествено.

Исус замълча и проследи с поглед орел рибар, който се спусна стремглаво към водата на десетина метра от тях, сграбчи голяма пъстърва и бавно се издигна, докато тя все още се бореше да се измъкне от ноктите му.

— Това означава ли, че съм безнадежден случай? — поднови разговора Мак. — Наистина искам да постигна това, за което ми говорите и тримата, но нямам представа как.

— Има много неща, които ти пречат, Мак, и е нужно да се освободиш от тях.

— Отлично знам, че е така, особено след като загубих Миси. Никога не ми е било лесно.

— Не е само заради убийството на Миси. Има много по-големи пречки, поради които ти е трудно да заживееш с нас. Хармонията в света е нарушена, защото още в Едемската градина вие се отказахте от единението си с нас, за да се сдобиете с независимост. Мъжете се опитват да постигнат тази независимост чрез работа, с пот на челото, в търсене на идентичност, значимост и сигурност. Избирайки сами да решавате кое е добро и кое — зло, вие се опитвате да чертаете съдбата си. Именно този избор причинява и досега толкова много болка.

Исус се изправи с помощта на пръчката и изчака Мак. Когато той дояде сандвича си, също стана и заедно тръгнаха по брега на езерото.

— Но това не е всичко. Желанието на жената… всъщност точната дума е „наклонност“. Та наклонността й беше да разчита не на труда на своите ръце, а на мъжа. Той пък в отговор реши да господарства над нея. Преди да направи избора си, тя намираше своята идентичност, сигурност и знание за доброто и злото единствено в мен, както и мъжът.

— Нищо чудно, че с Нан се чувствам като пълен неудачник. Аз не мога да й дам това.

— Не си създаден да можеш. Не бива да се вживяваш в ролята на Бог.

Мак се наведе, взе плоско камъче и го хвърли към езерото.

— Има ли изход от това положение?

— Той е прост, но не е никак лесен. Изходът е връщане назад. Да се откажеш от своя път към властта и надмощието и просто да се върнеш при мен. — Исус сякаш го умоляваше. — За повечето жени ще бъде трудно да престанат да очакват от мъжете да задоволяват потребностите им и да ги закрилят, за да се върнат при мен. А за повечето мъже ще е тежко да се откажат от постиженията си, от стремежа си към власт, сигурност и значимост.

— Винаги съм се питал как мъжете са заели водещата позиция — замислено каза Мак. — Мъжката част от човечеството е причинила толкова голяма част от болката по света. Тя е виновна за повечето престъпления, много от които са срещу жени и… — Замълча за миг. — … деца.

— Жените — продължи Исус, взе камъче, хвърли го към водата и то заподскача по повърхността — предпочетоха да разчитат на мъжете, а мъжете започнаха да разчитат на себе си и земята. В много отношения светът щеше да бъде много по-спокойно и приветливо място, ако беше управляван от жени. Далеч по-малко деца щяха да бъдат принесени в жертва на боговете на алчността и властта.

— Значи те биха се справили по-добре с ръководната роля?

— По-добре може би, но не достатъчно добре. Властта в ръцете на независими човешки същества, било то мъже или жени, носи поквара. Мак, нима не виждаш, че в размяната на ролите няма никаква полза? Ние искаме мъжете и жените да бъдат равностойни партньори и същевременно уникални и различни. С разграничени, но взаимно допълващи се полове — и всеки от тях да черпи сила единствено от Сараю, от която произтича всяка истинска сила и власт. Помни, че целта ми не е да се вмествам в никакви човешки структури, а просто да присъствам. Когато израснете във връзката си с мен, вие ще разкриете истинската си същност.

— Но ти си дошъл при нас в образ на мъж. Това не говори ли нещо?

— Да, но не каквото мнозина предполагат. Дойдох в образ на човек, за да разкрия прекрасната същност на това, което бяхте създадени да бъдете. В първия ден скрихме жената в мъжа, за да я извадим после в най-подходящия момент. Не създадохме мъжа, за да живее сам; още в самото начало бе решено тя да се роди от него, така да се каже. Създадохме кръг на единение, подобен на нашия, но за хората. Тя бе родена от мъжа, а после всички мъже, включително и аз, бяха родени чрез нея, ала същевременно всички си оставаха Божии чада.

— О, разбирам — прекъсна го Мак и се спря, преди да хвърли следващото камъче. — Ако първо беше създадено женското начало, нямаше да има кръг на единение, а следователно и възможност за равнопоставена връзка между мъжа и жената. Така ли е?

— Това е самата истина, Мак. — Исус го погледна и се усмихна. — Желанието ни беше да създадем същество, което да има две напълно равностойни и равносилни проявления — мъжко и женско. Но вашата независимост и стремеж към власт и себеутвърждаване всъщност прави невъзможна връзката, за която сърцата ви копнеят.

— Отново се връщаме към същия проблем — каза Мак и прерови камъчетата пред себе си, за да намери най-плоското. — Винаги стигаме до въпроса за властта и това, че тя е пълна противоположност на онова, което е залегнало в основата на връзката между теб и другите двама. Бих се радвал да изживея същото — с вас и с Нан.

— Затова сме тук.

— Иска ми се и тя да беше тук.

— О, щеше да бъде добре да беше тук — замислено каза Исус. Мак нямаше представа какво има предвид.

Умълчаха се за няколко минути, хвърляха камъчета по водата. Исус първи наруши мълчанието:

— Има още нещо, което искам да запомниш, Мак, преди да тръгнеш.

Хвърли камъчето. Мак изненадано вдигна глава.

— Преди да тръгна?

Исус сякаш не чу въпроса му.

— Мак, също както любовта, приемането на волята на другия не е нещо, което можеш да си наложиш. Без да носиш моя живот в себе си, не можеш да бъдеш смирен пред Нан, децата си или пред когото и да било, дори пред Татко.

— Искаш да кажеш — отбеляза Мак с известна ирония, — че не мога просто да се запитам: „Как би постъпил Исус?“.

Исус се засмя.

— Добри намерения, лоша идея. Ще ми кажеш как се получават нещата при теб, ако избереш този път. — Замълча и стана сериозен. — Истината е, че целта ми не беше да превърна живота си в пример за подражание. Да бъдеш мой последовател не означава да се опитваш да бъдеш като Исус, а да се откажеш от независимостта си. Аз дойдох, за да ти дам живот, истински живот, своя живот. Ще заживеем в теб, за да започнеш да виждаш с нашите очи, да чуваш с нашите уши, да докосваш с нашите ръце и да мислиш като нас. Но никога няма да те заставим да ни приемеш в себе си. Ако искаш да вървиш по свой път, твоя воля. Времето е на наша страна.

— А това, според Сараю, означава да умираш всеки ден — кимна Мак.

— Като споменах времето — каза Исус, обърна се и посочи към пътеката, която тръгваше от края на полянката и се губеше в гората, — трябва да свършиш нещо. Тръгни по тази пътека и стигни до края й. Аз ще те чакам тук.

Колкото и да искаше да продължат разговора си, Мак знаеше, че няма смисъл да настоява. Вглъбен в размисъл, мълчаливо обу чорапите и обувките си. Не бяха съвсем изсъхнали, но влагата не бе неприятна. Изправи се, без да каже нищо, и се изкачи по брега, горе се спря за минута да посъзерцава водопада, после прескочи малкия ручей и влезе в гората по добре поддържаната и маркирана пътечка.