Уилям Пол Йънг
Колибата (10) (Там, където можем да срещнем Бог…)

9.
Преди много, много време в една далечна градина

Дори и да намерим друг рай, не ще можем да му се насладим или да останем в него завинаги.

Хенри Ван Дайк

Мак последва Сараю през задната врата и по алеята покрай ред ели. Да върви след такова създание бе като да гони слънчево зайче. Светлината сякаш преминаваше през нея и отразяваше присъствието й на множество места едновременно. Бе ефирна, в непрекъснато движение и постоянно менящи се цветове. „Нищо чудно, че повечето хора са плахи в общуването си с нея — помисли си Мак. — Тя е непредсказуемо създание.“

Реши просто да следва алеята. Когато заобиколи дърветата, за първи път видя великолепната цветна и овощна градина, чиято площ не надвишаваше четири декара. Кой знае защо, Мак бе очаквал да види съвършено поддържана английска градина. Нищо подобно!

В нея цареше хаотична пъстрота. Очите му безуспешно се опитваха да открият някакъв порядък. Поразително ярки цветя бяха пръснати сред безразборно разположени лехи със зеленчуци и подправки, растения, каквито Мак никога не бе виждал. Беше изумително, зашеметяващо и невероятно красиво.

— Погледната отгоре, представлява фрактал — каза Сараю със задоволство през рамо.

— Какво представлява? — разсеяно попита Мак, докато умът му все още се опитваше да възприеме тази фантастична смесица от менящи се цветове и оттенъци. С всяка крачка съчетанията, които мислеше, че е видял преди миг, се променяха и всичко беше различно.

— Фрактал… геометричен обект, който изглежда прост, но всъщност се състои от безброй повтарящи се елементи, независимо колко увеличаваш всеки детайл от него. Сложен е до безкрайност. Обичам фракталите, затова се обграждам с тях.

— На мен ми прилича по-скоро на пълен безпорядък — промърмори Мак под носа си.

Сараю се спря и се обърна към него със сияещо лице.

— Благодаря ти, Мак! Какъв прекрасен комплимент! — Огледа градината. — Точно това е думата — безпорядък. Но — отново го погледна с лъчезарна усмивка — същевременно е и фрактал.

Сараю отиде до някакво растение, откъсна няколко връхчета от него и ги подаде на Мак.

— Вземи — заговори тя с напевен тон. — Татко не се шегуваше на закуска. Не е зле да ги подъвчеш няколко минути. Ще противодействат на естественото „движение“ на зеленчука, с който леко прекали тази сутрин, ако разбираш какво имам предвид.

Мак се засмя, сложи ги в устата си и бавно задъвка.

— Беше толкова вкусен!

Стомахът му бе започнал леко да се бунтува, а и му се виеше свят, откакто бе навлязъл сред тази буйна ярка растителност. Вкусът на растението не беше неприятен: имаше лек дъх на мента или някаква друга подправка, която бе вкусвал преди, но не можеше да назове. Когато тръгнаха отново, неразположението в стомаха му бе почти отшумяло.

Мълчаливо се опитваше да следва Сараю през градината, но странните съчетания от цветове лесно отклоняваха вниманието му: вишнево и алено, портокалово и резеда, а между тях платинено, цикламено и безброй нюанси на зелено и кафяво. Цялата тази прелест объркваше зрението му и го опияняваше.

Сараю изглеждаше устремена към някаква цел, но вярна на името си, се носеше като игрива вихрушка и не можеше да се предвиди в коя посока ще поеме в следващия момент. Трудно му бе да я следва. Също както Нан, когато влезеха в някой търговски център.

Тя пристъпваше из градината, късаше стръкове от различни цветя и билки и му ги подаваше. Разнородният букет в ръцете му ставаше все по-голям, а смесицата от аромати — все по-натрапчива. Никога не бе помирисвал такова съчетание от подправки. Ухаеха толкова силно, че почти усещаше вкуса им в устата си.

Оставиха букета в малка градинска барака, която Мак не бе забелязал досега, скрита сред гъсталак от диви увивни растения и треви.

— Изпълнихме едната задача — обяви Сараю, — остава още една.

Тя подаде на Мак лопата, търмък, коса и чифт ръкавици и се понесе по буйно обрасла пътека, която водеше до далечния край на градината. На моменти забавяше ход и докосваше някое цвете, тананикайки си през цялото време мелодията, която се бе врязала в паметта му от предишната вечер. Той послушно вървеше след нея и носеше инструментите, опитвайки се да не я изпуска от очи, докато с удивление се оглежда наоколо.

Когато Сараю спря, Мак едва не се блъсна в нея. Незнайно как, бе успяла да се преоблече в работни дрехи: дънки с разноцветни бродерии, риза и ръкавици. Бяха в нещо като овощна градина, но не точно. Мястото, където бяха застанали, бе открито пространство, заобиколено от трите страни от праскови и черешови дръвчета, а в средата имаше истинска каскада от храсти с виолетови и жълти цветове, които го накараха да ахне.

— Макензи — посочи към великолепните виолетово-жълти храсти Сараю, — искам да ми помогнеш да разчистим всичко това. Имам намерение утре да засадя нещо специално на това място.

Тя погледна Мак и взе косата.

— Не говориш сериозно, нали? Тези храсти са прелестни и така разведряват това уединено кътче.

Но Сараю сякаш не го чу. Без повече обяснения се залови да унищожава прекрасното творение на градинарското изкуство. Косеше сръчно, без видимо усилие. Мак сви рамене, сложи ръкавиците и се залови да събира накуп останките от унищожението, което сееше тя. Едва смогваше на темпото й. Двайсет минути по-късно всички растения бяха отрязани до корен и оголената пръст изглеждаше като рана в градината. Ръцете на Мак бяха изподраскани от клоните, които бе струпал в единия край. Бе задъхан, плувнал в пот и доволен, че бяха приключили с тази неприятна задача. Сараю се отдалечи и огледа резултата от работата им.

— Въодушевяващо е, нали? — попита тя.

— Бил съм въодушевяван и по по-приятни начини — саркастично отбеляза Мак.

— О, Макензи, само да знаеше! Не работата, а целта прави нещата специални. — Тя му се усмихна. — Така действам аз.

Мак се подпря на търмъка, огледа градината, а после и червените резки по ръцете си.

— Сараю, знам, че вие сте Създателя, но ваше творение ли са и отровните растения, парещата коприва и комарите?

— Макензи — отвърна Сараю, сякаш поклащана от лекия вятър, — едно наше създание може само да вземе нещо съществуващо и от него да сътвори нещо ново.

— Значи твърдиш, че вие…

— … създадохме всичко, което съществува, включително и нещата, смятани от вас за лоши — довърши вместо него Сараю. — Но при Сътворението всичко беше Добро, защото това е моята същност.

Тя сякаш направи реверанс, преди отново да се залови за работа.

— Но — продължи Мак, ненапълно удовлетворен — тогава защо толкова много „добри“ неща са станали „лоши“?

Този път Сараю не отговори веднага.

— Вие, хората, сте толкова малки в своите собствени очи. Слепи сте за мястото си във Вселената. Избирайки трънливия път на независимостта, дори не осъзнавате, че сте повлекли със себе си цялото Мироздание. — Поклати глава и вятърът въздъхна сред близките дървета. — Толкова е тъжно, но няма да продължава вечно.

Насладиха се на тишината за няколко мига и Мак отново разгледа множеството различни растения, които се виждаха от това място.

— Има ли в тази градина растения, които са отровни? — попита той.

— О, да — възкликна Сараю. — Те са сред любимите ми. Някои са опасни дори при допир, като това тук.

Посегна към близък храст и откъсна нещо, което изглеждаше като изсъхнала клонка с няколко малки зелени пъпки. Подаде я на Мак, който вдигна двете си ръце, за да не я докосне.

Сараю се засмя.

— Аз съм тук, Мак. Понякога можеш да го докосваш, без да ти навреди, но има моменти, когато са нужни предпазни мерки. В това се изразява чудото и приключението на откривателството, съществена част от това, което наричате наука — да опознавате и разгадавате нещата, които сме скрили за вас.

— А защо сте ги скрили? — полюбопитства Мак.

— Защо децата обичат да търсят скрити съкровища? Попитай всеки, чиято най-голяма страст е да изследва, открива и създава. Изборът да скрием толкова много чудеса от вас е проява на любов и дар, заложен в самото живеене.

Мак енергично посегна и взе отровната клонка.

— Ако не ми бе казала, че е безопасно да докосна това, щеше ли да ме отрови?

— Разбира се! Но когато аз те насочвам, е различно. За всяко наше създание автономията е лудост. Свободата се нуждае от доверие и послушание в една връзка, основана на любов. Затова, ако не чуваш гласа ми, най-разумно е да отделиш време за опознаване на природата на растението.

— Но защо изобщо сте създали отровни растения? — попита Мак и й върна клонката.

— Подтекстът на въпроса ти е, че отровата е нещо лошо; че създаването на нещо подобно няма смисъл. Много от така наречените лоши растения, като това, имат невероятни лечебни свойства или са необходими за някои от най-великите чудеса, когато бъдат съчетани с нещо друго. Хората имат склонността да обявяват нещо за добро или лошо, без да са го опознали истински.

Очевидно кратката почивка, която си бяха дали заради Мак, свърши и Сараю пъхна лопата в ръката му и взе търмъка.

— За да подготвим земята, трябва да извадим корените на всички прекрасни растения, които бяха тук. Тежка работа е, но си струва. Когато отстраним корените, те няма да увредят семената, които ще посеем.

— Добре — промърмори Мак и двамата коленичиха до прясно разчистената пръст. Сараю по някакъв начин достигаше и най-дълбоките корени и без усилие ги издърпваше на повърхността. Оставяше по-късите на Мак, който ги подкопаваше с лопатата. Изтръскваха пръстта от тях и ги хвърляха върху купчината, която той бе събрал по-рано.

— После ще ги запалим — каза тя.

— Преди малко искаше да кажеш, че хората обявяват нещата за добри или лоши, без да ги познават? — попита Мак, докато тръскаше поредния корен.

— Да, по-точно говорех за Дървото на познанието за доброто и злото.

— Дървото на познанието за доброто и злото? — повтори Мак.

— Точно така! — потвърди тя и сякаш за кратък миг порасна и се смали, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — А сега, Макензи, ще започнеш да проумяваш защо вкусването от забранения плод на това дърво е довело до такива гибелни последици за твоята раса.

— Никога не съм се замислял сериозно за това — призна Мак, заинтригуван от посоката, в която поемаше разговорът им. — Наистина ли имаше градина? Имам предвид райската градина, Едем?

— Разбира се. Вече ти казах, че имам слабост към градините.

— Някои хора не биха се зарадвали да го чуят. Мнозина мислят, че е само мит.

— Е, не е фатално заблуждение. Най-ценните истини често са скрити в нещо, смятано от много хора за мит или приказка.

— О, имам приятели, на които никак няма да им хареса — отбеляза Мак, докато се бореше с един особено упорит корен.

— Няма значение. Аз обичам и тях.

— Защо ли не се изненадвам? — каза Мак с известна ирония и й се усмихна. — Е, добре — заби лопатата в пръстта и сграбчи корена над нея с ръка, — разкажи ми за Дървото на познанието за доброто и злото.

— За това говорехме на закуска — отвърна тя. — За начало, ще ти задам един въпрос. Когато ти се случи нещо, как определяш дали е добро или лошо?

Мак се замисли за миг, сетне отговори:

— Всъщност не съм мислил по този въпрос. Мисля, че бих казал, че нещо е добро, когато ми харесва и ме кара да се чувствам доволен и сигурен. И обратното, лошо е това, което ми причинява болка или ми отнема нещо скъпо.

— Значи е въпрос на субективна преценка?

— Да, изглежда, е така.

— А доколко си уверен в способността си да разграничаваш кое наистина е добро за теб и кое — лошо?

— Честно казано — отвърна Мак, — често ме обзема оправдан гняв, когато някой застрашава моето „добруване“ — това, което мисля, че заслужавам. Но не съм сигурен, че имам други логични основания да реша дали нещо е добро или лошо, освен начина, по който ми въздейства. — Замълча, за да си поеме дъх. — Звучи егоистично и егоцентрично, предполагам. А и досегашният ми опит не говори, че преценката ми е безпогрешна. Неща, които отначало смятах за добри, се оказаха ужасно разрушителни, а други, които ми се струваха лоши, се оказаха…

Поколеба се, преди да довърши мисълта си, но Сараю го прекъсна:

— Значи ти си този, който определя дали нещо е добро или зло. Превръщаш се в съдник. Объркващо е, когато нещо отначало ти се струва добро, а после — с времето и обстоятелствата — представата ти се променя. Не стига това, ами всеки ден милиарди други като теб решават кое е добро и кое — лошо. И когато твоите представи се сблъскат с тези на съседа, възникват спорове и кавги и дори се стига до войни. — Цветовете, които се преливаха в нея, постепенно потъмняваха, докато говореше, и яркият, пъстър спектър беше помрачен от сиви и черни оттенъци. — Ако не съществува обективна реалност, абсолютно добро, вие не разполагате с основа за преценка. Понятията ви си остават празни и думата „добро“ лесно може да бъде заменена с думата „зло“.

— Сега разбирам защо това е проблем — съгласи се Мак.

— Проблем? — почти извика разгорещената Сараю, изправи се и застана с лице към него. Изглеждаше сърдита, но той знаеше, че не само на него. — Наистина! Изборът да вкусите от плода на това дърво разстрои Вселената и предизвика раздор между духовното и физическото. Вие се отрекохте от живота, който ви бе вдъхнал Бог. Да, това е проблем, и то сериозен! — Говорейки разпалено, Сараю бавно се бе издигнала над земята, но после се спусна обратно и заключи тихо, но ясно: — Беше много тъжен ден.

Никой от двамата не проговори почти десет минути, работеха умислени. Мак продължаваше да изтръгва и хвърля върху купа още корени, но умът му не преставаше да се опитва да разгадае смисъла на всичко, което бе чул. Накрая наруши мълчанието.

— Сега си давам сметка — сподели той, — че влагам по-голямата част от времето и енергията си в опити да се домогна до нещата, които смятам за добри, независимо дали става дума за финансова сигурност, здраве, пенсия или каквото и да било. И губя доста енергия за тревоги и страх от това, което съм определил за зло.

Мак въздъхна дълбоко.

— В думите ти има много истина — ласкаво каза Сараю. — Помни винаги това, което ми каза току-що. То ще ти позволи да бъдеш бог в независимостта си. Затова донякъде предпочиташ да не ме виждаш. Изобщо не се нуждаеш от мен, когато съставяш списъка си с добри и лоши неща. Но несъмнено ще имаш нужда от мен, ако изпитваш желание да обуздаеш тази безумна страст към независимост.

— Значи има начин нещата да се поправят? — попита Мак.

— Трябва да се откажеш от правото да решаваш кое е добро и кое — зло, според своите критерии. Труден хап за преглъщане е изборът да живееш само чрез мен. За да можеш да направиш това, трябва да ме познаваш достатъчно, за да ми се довериш и да свикнеш да се уповаваш на неизменното добро в мен. — Сараю се обърна към Мак; или поне създаде това впечатление у него. — Макензи, „зло“ е дума, която употребяваме, за да назовем липсата на Доброто, също както думата „мрак“ означава липса на Светлина, а „смърт“ — липса на Живот. И злото, и мракът могат да бъдат разбрани само във връзка с Доброто и Светлината; те не са нещо действително съществуващо. Аз съм Светлината, аз съм Доброто. Аз съм Любовта и в мене няма мрак. Светлината и Доброто наистина съществуват. Затова, ако се отделиш от мен, ще потънеш в мрак. Независимостта води до зло, защото без мен можеш да разчиташ единствено на себе си. Това е равностойно на смърт, защото си се отрекъл от Живота.

— Впечатляващо! — възкликна Мак и седна за момент. — Бих искал да живея с теб. Но ми е ясно, че няма да бъде никак лесно да се откажа от независимостта си. Би могло да означава…

Сараю отново го прекъсна:

— … че в някои случаи доброто може да бъде заболяване от рак или загуба на доход, или дори на живота.

— Да, но кажи това на човек, болен от рак, или на баща, загубил дъщеря си — възрази Мак по-язвително, отколкото би искал.

— О, Макензи — заговори Сараю с успокояващ глас. — Не вярваш ли, че мислим и за тях? Всеки от тях е главен герой в друга, неразказана история.

— Но… — Мак чувстваше, че самообладанието му се изплъзва, докато енергично забиваше лопатата в пръстта. — … нима Миси нямаше право на закрила?

— Мак, едно дете се закриля от обич, а не защото има право на закрила.

Това го накара да спре. Думите на Сараю преобръщаха света наопаки и той се мъчеше да намери някаква опора. Със сигурност имаше някакви неприкосновени права.

— А правото на…

— Правата са нещо, в което се вкопчвате, за да оцелеете, без да се налага да изглаждате взаимоотношения — отсече тя.

— Но ако се откажа от правата си…

— Ще познаеш чудото и приключението да живееш в мен — прекъсна го Сараю още веднъж.

Негодуванието на Мак нарастваше. Повиши тон:

— Но нямам ли право да…

— Да довършиш едно изречение, без да бъдеш прекъсван? Не, нямаш. Не и в реалността. Но докато си убеден, че имаш, винаги ще се ядосваш, когато някой те прекъсне, дори да е сам Бог.

Мак бе смаян и се изправи, втренчил поглед в нея. Не знаеше дали да се разфучи от ярост, или да се засмее. Сараю му се усмихна.

— Макензи, Исус не претендираше за никакви права; по своя воля стана слуга и досега живее чрез връзката си с Татко. Отказа се от всичко и чрез живота си в тази зависимост отвори врата за вас, която ви дава възможност да живеете достатъчно свободно, отказвайки се от правата си.

В този момент Татко се появи по алеята с две хартиени кесии в ръце. Вървеше усмихната към тях.

— Добре си говорите вие двамата, а?

Намигна на Мак.

— Страхотно! — възкликна Сараю. — И знаеш ли какво, той нарече градината „безпорядък“. Чудесно попадение, нали?

И двете се усмихнаха широко на Мак, който все още не бе напълно сигурен, че не го вземат на подбив. Гневът му отшумяваше, макар че страните му все още горяха. Но двете не даваха вид, че забелязват това.

Сараю се приближи и целуна Татко по бузата.

— Както винаги, идваш тъкмо навреме. Всичко, което бях планирала, е свършено. — Обърна се към Мак: — Макензи, беше истинско удоволствие! Благодаря, че поработи с мен здравата!

— Всъщност не съм свършил кой знае какво — скромно каза той. — Тук все още цари безпорядък. — Огледа се. — Но наистина е прекрасно и изпълнено с твоето присъствие, Сараю. Макар и да изглежда, че има още много работа за вършене, тук се чувствам странно спокоен, като у дома си.

Двете жени се спогледаха и широко се усмихнаха.

Сараю пристъпи към него.

— Така би трябвало да се чувстваш, Мак, защото тази градина е твоята душа. Този безпорядък си ти! Заедно поработихме в сърцето ти с определена цел. Дотук всичко се развива по красив и съвършен начин. Може да ти изглежда като че ли в градината цари безпорядък, но аз виждам в нея съвършен порядък от безброй съвършено организирани елементи — истински фрактал!

Под въздействието на думите й всички възможни възражения на Мак рухнаха. Огледа градината — своята градина. В нея наистина цареше безпорядък, но в същото време изглеждаше прекрасно. Освен това, Татко бе в нея, а Сараю обожаваше хаоса й. Разумът му бе стигнал почти до границата на възможностите си и сдържаните с усилие емоции отново заплашваха да изригнат.

— Макензи, Исус предлага да се поразходите заедно, ако желаеш. Опаковах ви обяд, в случай че огладнеете. Ще ви държи сити до следобедната закуска.

Когато Мак се обърна да вземе пакетите с обяда, усети как Сараю се плъзна покрай него, целуна го по бузата, но не я видя да се отдалечава. Забеляза само, че в една определена посока всички растения последователно се поклониха с благоговение, сякаш ги беше раздвижил порив на вятъра. Когато се обърна, Татко вече не беше там и той се отправи към работилницата, за да потърси Исус. Имаха уговорена среща.