Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (30)

XXVIII. Завръщането на блудния син

Когато един човек, след дълги години борба и странстване из чужбина, се завърне в отечеството си и стъпи на родните скали, и обгърне с един поглед познатия, изпълнен с безброй местни духове и детски спомени и младежки копнения околен пейзаж, изведнъж го облива студена пот.

Завръщането в бащината земя разтревожва сърцето ни; сякаш се завръщаме от непристойни авантюри из чужди забранени страни; изведнъж там далече в чужбина ни става тежко на сърцето. Какво търсим тук със свинете^[1], и ядем жълъди, поглеждаме назад, там, откъдето сме тръгнали, и въздишаме, спомняме си за топлотата, за хубавия живот, за спокойствието, и се завръщаме, като блудния син, в майчините обятия. Това завръщане винаги предизвикваше в мен особена, скрита тръпка, като някакво предусещане на смъртта, сякаш се завръщах, след безброй безпътства и удари на живота, в отдавна жадуваната бащина земя. Сякаш някакви подземни тъмни сили, от които не можеш да се изплъзнеш, са ти възложили да изпълниш определено поръчение; и сега, когато се завръщаш, един строг глас се издига от огромните недра на твоята земя и те пита: „Изпълни ли това, което ти възложих? Дай сметка!“

Тази земна утроба безпогрешно знае стойността на всяко свое дете; и колкото по-възвишена е душата, която тя е създала, толкова по-трудно поръчение й възлага: да спаси себе си, или племето си, или света; от първото, от второто, от третото поръчение, което ти възлага, се определя степента на душата ти.

Естествено е, това нагорнище, по което трябва да поеме душата, всеки човек да го види изрязано най-дълбоко върху земята, където се е родил. Тази земя, която те е създала, се намира в таен досег и съгласие с твоята душа; както корените изпращат на дървото тайната заповед да цъфне и да върже плод, за да оправдаят насъщността си и да постигнат крайната си цел, така и бащината земя възлага трудни поръчения на душите, които е родила; сякаш земя и душа са от същото вещество и предприемат същия щурм; а душата е само крайната победа.

Да не се отричаш от младините си до дълбока старост, да се бориш през целия си живот да превърнеш в отрупано с плод дърво младежкото си разцъфване, този е, струва ми се, пътят на завършения човек.

Душата много добре си знае, макар и често пъти да се прави, че го забравя, че трябва да даде отчет пред бащината земя. Не казвам отечество, казвам бащината земя; бащината земя е нещо по-дълбоко, по-скромно и мълчаливо, направено от стрити прастари кости.

Това е Второто пришествие, земното, единственото, в което се претегля, в живите ти още недра, твоят живот; чуваш как строгият справедлив глас се издига от праотцовската земя и потръпваш. Какво ще възразиш? Прехапваш устни и казваш: „Ах, да можех да повторя живота си!“ Но вече е късно, веднъж завинаги в цялата вечност ни се отдава тази възможност, никога вече!

А и детските спомени дори, които непрекъснато изскачат, усилват болката; една дебела кора е обвила душата ни, която все отлага равносметката, и я е сковала в гърбици и бръчки, и унизителни привички. Тя, която е жадувала, в буйния плам на младостта, да завладее света и не се е побирала в сияйната си юношеска снага, сега, в един ъгъл на сбръчканото, спечено тяло, зъзне. Напразно я придумват старите и новите мъдрости да се подчини с примирение и търпение на закона на неизбежността; по същия начин, казват й те, като я утешават малодушно, по същия начин се хвърлят стремително, побеждават, биват победени и се провалят и растенията, и животните, и боговете. Но една твърда душа не приема такива утешения; как да ги приеме? Та нали тъкмо затова се е родила — за да обяви война на този закон на неизбежността.

Съдбовно е завръщането в бащината земя. Разпуква се удобната позорна кора, отваря се капакът, вампирясват и изскачат в съзнанието ни всички някогашни възможни наши собствени аз, които сме убили, всички най-добри наши аз, каквито сме могли да станем, но не сме станали, от мързел, от злощастие, от малодушие.

А това мъчение е още по-непоносимо, когато бащината ти земя е сурова и несговорчива. Когато планините и морята й, и душите, създадени от такива чукари и сол, не ти позволяват нито за миг да се понагласиш, да се порадваш, да кажеш: „Стига!“ В този Крит има нещо жестоко; не знам дали обича и затова измъчва децата си, само знам: бичува ги до кръв.

Веднъж попитали шейха Глайлан, сина на Хараса: „Какво трябва да правят арабите, за да не пропаднат?“ А той отвърнал: „Всичко ще върви добре, докато държат меч в ръка, носят на главата си чалма и препускат на коне!“ Вдишвам въздуха на Крит, гледам критяните, не познавам на света някой друг народ, който да е следвал по-вярно тази горда арабска повеля.

В най-критичния миг на живота, когато младежът прехвърля многобройните си възможности, избира само една-единствена, отъждествява съдбата си с нея и навлиза в мъжката възраст, в този именно миг три критски случки спасиха, не спасиха, опитаха се да спасят душата ми. Може би могат да спасят и други души, затова, прощавайте, ще ги разкажа. Те са много прости, с дебела селска черупка; но онзи, който успее да строши тази черупка, ще вкуси три залъка лъвски ум.

 

 

а) Един овчар от Аногя, диво каменисто село на склоновете на Псилоритис, слушал съселяните си да му разправят все за разни невиждани чудесии в Мегало Кастро. В този град, казва, можеш да намериш всички блага на този свят: боб с лопата да го ринеш, осолена треска с чували, по цели каци със сардели и пушени херинги; а също и дюкяни, претъпкани с ботуши, и други, дето се продават пушки, каквито си щеш, чекии, ножове и барут; и други, дето всяка сутрин изваждат, на фурни на фурни, бял хляб франзела. И има, казва, също така, като се мръкне, и жени, дето не убиват, като критянките, ако ги докоснеш, а пък месото им е бяло и вкусно като франзела.

Слушал за всички тези чудесии овчарят, лигите му течали, и Мегало Кастро блестяло във въображението му като критски рай, пълен с треска, пушки и жени. Слушал, слушал и веднъж по пладне не издържал повече, пристегнал здраво широкия си пояс, преметнал на рамо най-хубавата си везана торба, сграбчил гегата си и се заспускал от Псилоритис. За няколко часа стигнал пред Мегало Кастро; било още светло и крепостната врата била отворена. Овчарят застанал на прага й; само една крачка и щял да влезе в рая. Но изведнъж душата му се стреснала; сякаш тази душа осъзнала, че силното желание я било яхнало, че не вършела това, което искала, не била свободна; засрамил се. Смръщил критянинът вежди, засегнало се честолюбието му.

— Ако искам, ще вляза, ако не искам, няма да вляза — рекъл той. — Няма да вляза!

Обърнал гръб на Кастро и поел обратно пътя към планината.

 

 

б) В едно друго критско село, в Левка Ори. Умрял един хубавец, левент, и четиримата му най-близки приятели се вдигнали.

— Да вървим да побудуваме край него — казали те, — да пооблекчим жените от оплакването.

— Да вървим — рекли всички със задавен глас.

Умрелият бил най-харният момък в селото, двайсетгодишен, и смъртта му била за тях като нож в сърцето им.

— Какво ще кажете бре, момчета? — рекъл един от тях. — Днеска ми донесоха една ракия, черничева ракия, дето и мъртъвците възкресява; да напълня ли едно шише и да го донеса, а?

— А моята булка днеска вади пещта; да взема ли и аз два-три ечемичени кравая, а?

— Още имам и аз от свинските суджуци; да донеса ли някой и друг аршин, а?

— Аз ще донеса чаши — рекъл четвъртият, — и две-три краставици за освежаване.

Взел всеки своя масраф, пъхнал го под късия си чохен ямурлук и вече по мръкнало влезли и четиримата в къщата на умрелия.

Мъртвецът, накичен с босилек и риган, лежал в ковчега си, върху дървени магарета, насред къщата, с крака към вратата; около него жените го оплаквали.

— Хайдете да спите, жени — казали приятелите, след като поздравили с „добър вечер“. — Ние ще побудуваме край него.

Прибрали се жените вътре, мандалосали вратите. Приятелите примъкнали столчетата, поставили ракията и мезетата до краката си и загледали просълзени мъртвеца. Не продумвали дума. Минал половин час, минал час. Накрая един вдигнал очи от мъртвеца.

— Кво ще кажете бре, момчета, ще му пийнем ли по една?

— Ам’чи кво, да не сме умрели нещо? Пийваме! — отвърнали всички.

Навели се, взели мезетата, един от тях запалил някаква хартия, изпекъл суджуците. Замирисала на хубаво стаята с покойника. Напълнили чашите, стиснали ги в шепите, за да не се чува, и се чукнали.

— Бог да го прости! Хайде и на нашите!

— И на нашите! Бог да го прости!

Пили по една, втора, трета, хапнали от мезето, видяло се дъното на шишето, дошли на кеф.

Погледнали пак мъртвеца; и изведнъж един от тях скочил прав:

— Какво ще речете бре, момчета — и посочил с крайчеца на окото мъртвеца, — ще го прескочим ли?

— Ще го прескочим!

Запретнали бухлатите си гащи, напъхали краищата им в пояса, за да не им пречат при засилването, преместили мъртвеца на прага, отворили вратата към двора.

— Хоп! Хоп! — плюли си те на дланите, засилили се и започнали да прескачат мъртвеца.

 

 

в) И това още, последното:

Наближава да се съмне, Великден. Поп Кафатос, сред планините на Крит, тича от село на село и възкресява Христос, набързо-набързо, понеже селата са много и нямат друг поп освен него и трябва да извърши Възкресение във всички, преди да се съмне. Запретнал полите на расото, понесъл църковните одежди и тежкото сребърно евангелие, той се катери в святата нощ по чукарите, тича запъхтян, стига в някое село, възкресява и хуква, изплезил език, към друго село.

В последното селце, свряно сред чуките, селяните, събрани в църквицата, са запалили кандилата, донесли са от дола мирти и лаврови клонки и са накичили иконите и вратата; държат угасени свещите си и чакат да дойде Великото слово, за да ги запалят.

И ето на, сред тишината се чува трополене по чакъл, сякаш препускащ кон се изкачва по планинския склон и камъните се търкалят надолу.

— Иде! Иде!

Всички изскачат навън; изтокът вече розовее, небето се смее. Чува се тежко дишане, овчарските кучета залайват радостно; и изведнъж, иззад един бухлат пърнар, разгърден, вир-вода от пот, разгорещен от тичането, възбуден от многото христосовци, които е възкресил, изскача, черен, нисичък, с разпуснати коси, старият поп Кафатос.

Тъкмо в този миг иззад гребена на планината се показва слънцето; с един скок попът се озовава пред селяните, разтваря обятия:

— Христос възкрешен бре, чада! — извиква той.

Познатата изтъркана дума „возкресе“ изведнъж му се струва малка, слаба, жалка; не може да побере Великата вест; разгръща се думата, разраства се в душата на попа. Огъват се езиковите закони, строшават се, повлечени от устрема на душата, възникват нови закони; и ето, за първи път нея сутрин, старият критянин, създавайки новата дума, чувства, че наистина е възкресил, в целия му голям ръст, Христос.

 

 

Любов към свободата, да не склониш, нито заради рая дори, да заробиш душата си; юнашка игра, над любовта и мъката, над смъртта; да трошиш старите калъпи, и най-свещените дори, когато не те побират повече — ето трите велики повика на Крит.

Ето кое, в тези три случки, изпълва с чиста радост душата: тук не говорят философи и моралисти, които, нагласили се удобно, безопасно, съчиняват и разгласяват възвишени заплетени теории; прости хора, критски селяни, следват порива на душата си, и изкачват, без да се задъхат, най-високите върхове, до които може да стигне човекът — свободата, презрението към смъртта, създаването на нов закон. Тук се разкрива трижди благородният произход на човека. Защото виждаш как това двукрако животно, следвайки други пътища, а не интелектуалните, е съумяло да стане човек. Така че твоят път по неизбежната интелектуална Голгота става по-отговорен; защото сега знаеш, като гледаш критяните, че ако не станеш човек, ти си виновен, единствено ти; защото този висш вид, Човекът, съществува, появил се е на земята, и вече няма никакво оправдание за падението и малодушието ти.

В Крит, една душа, която не приема да заблуди себе си или другите, се среща лице с лице, както никъде другаде, с едногърдата богиня, която не прави хатъри, не сяда на ничии колене, нито на Бог, нито на човек — Отговорността.

 

 

Доста дни обикалях из старите любими кътчета, където бе преминала младостта ми; разходки край брега на морето, същият свеж ветрец духаше привечер, същият, който развяваше косата ми, когато беше черна, същото ухание на ясмин, на босилек, на риган, когато минавах по здрач по тесните улички, портите бяха отворени и девойките поливаха саксиите на двора…

Безсмъртна е младостта на вятъра, на уханието, на морето; само къщите бяха остарели и някогашните ми приятели; мнозина не познах, мнозина не ме познаха, загледаха ме за миг, напомнях им на някого, но на кого? Домързя ги да си спомнят, отминаха. Само един, щом ме видя, вдигна изненадан ръце и се спря:

— Ти ли си, стари ми приятелю — извика той. — Ти ли си? Как я докара така?

Охранен, с празна лула в устата, за да вдъхва миризмата й, да се залъгва и да зареже пушенето, старият ми близък приятел, третият от онези, с които бяхме основали „Филики етериа“, ме гледаше, оглеждаше ме, и ме прегърна снизходително.

— Колко си отслабнал, колко си почернял, бузите ти са хлътнали, челото ти е само бръчки и плешивини, веждите ти са щръкнали като бодили, а от очите ти искри хвърчат. Какво ти е станало? Още ли гориш? Още ли ще обикаляш по света? Докога?

— Докато съм жив. Когато вече няма да мога да се променям, и ще се спра, блажен и умрял, с угаснала лула в уста, и ще се присмивам на живите.

— Аз ли съм остарял? Аз ли съм умрял? — възкликна приятелят ми, като избухна в съскащ подигравателен смях.

Не отговорих; изведнъж ми стана тъжно и криво за стария ми приятел. Колко го обичах навремето! Когато с божествената и комична самонадеяност на младостта, обикаляхме до зори по улиците на Мегало Кастро, с каква само убеденост и устрем сривахме и отново изграждахме света! Стените на малкия ни град не ни побираха, нито пък можехме да се задоволим с обикновените човешки радости и амбиции; все си повтаряхме: „Да разбием границите!“ Кои граници? Не знаехме; само току разпервахме ръце, сякаш се задушавахме.

А сега приятелят ми е отпуснал ръце, диша си безгрижно, и ако изпитва все още някакво непозволено желание, мъчи се да го задуши, като пуши лула без тютюн.

 

 

— Какво отиде да правиш чак там, в Русия? — попита ме баща ми още първата вечер след пристигането ми.

Изгледа ме като бик, с мъка сдържаше гнева си. От години вече все чакаше да отворя кантора, да започна да обикалям по селата, да правя кръщенета и кумства, да си създам много приятели, а след това да поставя кандидатурата си и да стана депутат; а сега ме гледаше да обикалям по света и беше подочул, че пиша, казва, книги. „Какви книги? — попита ме той последния път, когато се видяхме. — Приказки, писмовници, маанета, а? Не те ли е срам? Само евнусите и калугерите пишат; прибери се вече в своя си край, мъж си, заеми се с мъжка работа.“

И сега хвърли към мен кос поглед и изсъска през зъби:

— Да не би да си ми станал и твоя милост болшевик? Нито Господ, нито отечество, нито чест, село без кучета, а?

Рекох си, удобен момент да му обясня какво става в Русия и какъв свят се изгражда там, нов. И захванах, значи, с прости думи да му разправям, че там вече няма нито богати, нито бедни, всички работят, всички ядат, няма вече господари и слуги, всички са господари; нови хора, по-висш морал, по-честна честност, ново семейство. Русия върви напред и сочи пътя; и целият свят ще я последва, да зацари най-сетне правда и щастие на земята.

Бях се разпалил, проповядвах; а баща ми ме слушаше, не казваше нищо, свиваше си цигара, разваляше я, отново я свиваше и не се решаваше да я запали. „Слава Богу — помислих си аз, — разбра.“ Неочаквано той протегна ядосано ръка, замълчах. Поклати глава:

— Хубави и свети са тия неща, дето ги разправяш; ама ако станат?

Ще рече: приказвай си, приказвай си, като не те мързи; думи са това, празни работи, няма вреда от тях; ама опичай си акъла, нещастнико, да не се захванеш да ги прилагаш на дело!

Де да можех наистина да превърна тези думи в дело; но се боях, че няма да мога; изфирясала беше от мен онази сурова сила на моя род, корсарският кораб на прадядо ми беше потънал, делото беше изпаднало дотам, че се бе превърнало в слово, а кръвта — в мастило, и вместо да държа маждрак и да воювам, държах една малка перодръжка и пишех. Досегът с хората ме притесняваше, намаляваше силата и обичта ми; единствено когато бях сам и размишлявах над човешката участ, сърцето ми преливаше от състрадание и надежди.

Но сега, след завръщането ми от космогоническата съветска работилница, бях добил смелост; нима човекът не може да победи злощастието и недостатъците си? Може. Срамота е да приемам пасивно това, което ми е дала природата; ще вдигна глава! И тъкмо когато имах най-много нужда от него, намери се един богат чичо, който ми даде една сума, за да не обикалям вече, казва, като пройдоха по света, ами да се заловя за работа, да отворя адвокатска кантора, да стана депутат, може и министър някой ден, и да прославя името на рода си. Та нали, божем, бях първият образован човек в рода ни, първият, който беше отворил и прочел книга; мой дълг е, значи.

Мислех и премислях всичко това; не, не мога още, задушавам се да се затворя в кантора; ще навляза в деловия живот по друг път. По кой? Не знаех. Набирах наум работници, да се заемем, казва, всички заедно за едно дело, да ядем заедно същата храна, да носим същите дрехи, да няма господар и работници, да не бъдат работници, а съратници, със същите права като мен.

Току-що се бях завърнал от Русия и исках и аз да направя този микроскопичен опит, да изляза от своята кула от слонова кост и да поработя с хората.

И тогава, сякаш Съдбата имаше настроение за шеги, се запознах с един стар работник миньор, Зорбас.