Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (28)

XXVI. Русия

Чудото ръга действителността, пробива дупка и влиза. Ленин, когато дошло време, събрал си сиромашките вехтории, направил един дебел пакет от ръкописите си, увил цялото си имущество в един вързоп и се сбогувал с хазяина си, кърпача, който му бил дал под наем стая в къщата си, в Швейцария.

— Къде отиваш, Николай Илич? — казвал му хазяинът, задържал му ръката и го гледал жално. — Къде отиваш, Николай Илич, какво те е прихванало да се завръщаш в родината си, какво ще правиш там? Дали ще намериш стая там? Ще намериш ли работа? Остани тук, на спокойствие, Николай Илич, за твое добро ти казвам.

— Трябва, трябва да замина — отвръщал му Ленин.

— Трябва ли? Защо трябва? — питал го хазяинът му.

— Трябва — отново отвръщал спокойно Ленин.

— Ами че ти си платил целия наем, а месецът още не е изтекъл; да си знаеш, няма да ти върна рестото.

— Няма значение, няма значение — отвръщал му Ленин. — Задръж го, трябва да замина.

И заминал. Стъпил на руска земя, с каскетчето си, с чистата си протрита риза, с износените си дрехи, самичък, нисичък, блед, невъоръжен; а насреща му необятната руска земя, невежите оскотели мужици, гуляйджиите аристократи, всесилната попщина, крепостите, дворците, затворите, казармите, старите закони, старият морал, и бичът; въоръжена до зъби била страшната империя. А той с каскетчето си, с малките си монголски очи, вперени във въздуха, и вътре в него един демон, който подскачал, свирел, скърцал със зъби и му говорел:

— Всички тези неща, Николай Илич, са твои; давам ти ги, дарявам ти ги! Кажи само една дума, кажи вълшебната дума, която толкова години ти внушавам: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Кажи ги, и царе, златнонашивковци, козобради попове, наконтени, охранени шкембелии, духни и ще паднат по гръб; прекрачи труповете им, Николай Илич, юначето ми, прекрачи труповете им и се изкачи, забий на Кремъл червеното знаме; с чука им разбий главата, а със сърпа им прережи гърлото!

— Кой си ти? — попитал го Ленин и слушал със стиснати юмруци демона вътре в себе си. — Кажи ми името си, искам да знам; кой си ти?

— Аз съм Чудото — отвръщал демонът и ръгал с рогата си Русия.

Малцина досега са успели, с ясно и безпристрастно око, да обгърнат целия многостранен, изпълнен със сенки и светлини, лик на Русия. Бездна дели славянската и франгската душа. Русинът може да съчетава в себе си противоречия, несъвместими за логиката на европееца. Европеецът поставя над всичко ясната мисъл, подчинената на логиката градация на стойностите; русинът поставя над всичко душата, тъмната, богата, противоречива, сложна сила, която тласка човека отвъд логиката, към бурната безразсъдна страст. Слепите съзидателни сили не са кристализирали още в него в логична йерархия. Русинът е още много плътно прилепен към земята, изпълнен е с пръст и космогоническа тъма.

Мислех си за изпълнения със светлина и плам образ на Ленин; виждах пред себе си тъмното тесто, което този упорит ум се бе заел да омеси — мужика. През цялото време все по-силно копнеех да видя как се борят в кървавата затворена арена на Кремъл двамата вековни и непримирими врагове и съратници — Духът и Материята.

Падаше гъст сняг, покриваше цялата изорана равнина и кърмеше засятото жито, мужиците се движеха спокойно, без бързане, сякаш бяха вечни, от време на време някоя врана прелиташе, катраненочерна, мълчалива, потеглила към покривите на хората, за да се нахрани.

Дълги часове чаках на една гара влака; около мен монголски лица, полегати очи, бради, потънали в люспи от пъпешови семки; две жени си гледат на карти, един стар мужик отлива чая в чинийка и го сърба шумно с животинска наслада. Китайки, увити в мръсни юргани, с бебета, лепнати на гърба им или провесени на шията, като кенгура. Топла човешка маса, която се поти и от която се вдига пара, и целият въздух мирише като в обор; може би като Витлеемските ясли.

Дойде пладне, настъпи вечерта, чакахме. Тежки, спокойни бяха лицата около мен, никой не изтичваше навън да види идва ли, не идва ли влакът. Чакаха, уверени, че непременно днес-утре влакът ще се появи; не отмерваха часовете с часовник; знаеха, че Времето е един голям господар, един велик княз, и се бояха да му се опълчат.

На разсъмване в далечината се чу свирката на влака; станаха всички, пак без да бързат, събраха вързопите си, един сивобрад човек, който се беше изтегнал до мен и цяла нощ хъркаше, ме погледна и ми намигна тържествуващо, сякаш ми казваше: какво нервничеше, бащице, че влакът не идвал, и мърмореше и не мигна цяла нощ? Ето го, дойде!

Пак сняг, селца, църквици със зелени остри куполи, неподвижен дим над покривите. Пак врани, схлупено небе; валеше сняг. Гледах, гледах, и погледът ми придоби онази далечна синя дълбочина, която имат очите на хората от безкрайните равнини. Гледах, и изведнъж към пладне, в далечината се появиха, неясно, на фона на пепелявочерното небе, кръгли златни кубета.

Наближавахме вече, пристигахме в новия Ерусалим на новия бог, Работника, в сърцето на Русия, и кой знае, в сърцето днес на света, в Москва.

На гарата ме чакаше Итка; видя ме, засмя се.

— Хвана се в клопката — каза ми тя. — Не се бой, голяма е; колкото и да вървиш, няма да стигнеш до оградата й — и това значи свобода. Добре дошъл!

 

 

Обикалям по цял ден и не се насищам да гледам този пъстроцветен и разнороден хаос — Москва. Целият Изток се е изсипал сред снега. Източни амбулантни търговци с тежки чалми, китайци, изпечени и набръчкани като маймуни, продават кожени колани и дървени и книжни играчки, всички тротоари са заети от мъже и жени, които гръмко продават плодове, пушена риба, лигавничета за бебета, оскубани кокошки и статуетки на Ленин; момичета предлагат вестници с цигара в уста, работнички минават с червени забрадки на главата, жени, дебели, едри, с монголски скули и очи, полуголи деца с обли астраганени шапки, сакати, които се влачат по тротоарите с протегната ръка и се кланят на всеки минувач. Мужици с оранжевите си говежди кожуси, с гъсти като царевична коса бради, минават, и целият въздух замирисва, сякаш е минало стадо крави.

Църкви със зелени и златни кубета, небостъргачи, надписи по улиците, по църквите, в трамваите: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, а по стените на една голяма църква, с червена боя: „Религията е опиум за народа!“ И изведнъж, по здрач, над целия този смесен грохот, зазвъняха, нежно и дълбоко, руските камбани, за вечерня, която упорства да оцелее. Хаос — ето първото ми впечатление от Москва.

Второто — страх: в никой друг град на света не можеш да видиш такива лица, сурови, решителни, без усмивка, такива пламенни очи, стиснати устни, такова напрежение и изгаряща треска. Сякаш си попаднал в мрачен средновековен град, само кули и бойници, врагът наближава, и бойците се въоръжават зад залостените врати. Атмосферата е изпълнена с ожесточена военна подготовка. Една голяма заплаха и една голяма надежда висят над всички глави. Нещо витае тук във въздуха и поражда страх в теб; един огнен Херувим, целият само зоркост и меч, седи връз Кремълските кули, като средновековна Химера върху готическите камбанарии, и бди, с хиляди очи, с хиляди мечове, над Москва.

Иззад ъгъла на улицата изскочи цял взвод червеноармейци, които пееха някаква буйна военна песен. Улицата се разтресе, минувачите се отдръпнаха тичешком, една пълна женица с кошница ябълки изпищя уплашено, ябълките се разсипаха и се затъркаляха, алени, по снега. Войниците крачеха с тежки стъпки, носеха островърхи монголски шапки, сиви шинели, които им стигаха чак до петите, лицата им бяха сурови и екзалтирани, а офицерът им вървеше най-отпред и първи подемаше песента; когато минаваше пред мен, видях: по устата му преминаваха нервни гърчове, вените на шията му се бяха издули до спукване, пот се стичаше по бузите му; известно време той пееше сам и стъпваше така, сякаш танцуваше, толкова буен беше ритъмът на тялото му. Пееше сам, и изведнъж войниците подхващаха песента и цялата заледена улица пламваше и кънтеше като военен лагер.

Същата вечер се запознах с най-склонния към мистика чувствен поет, Николай Клюев. Рядка руса брадичка, плешиво чело, беше на около четирийсет години, а изглеждаше на седемдесет; гласът му беше тих, гальовен.

— Не принадлежа към руснаците, които правят политика и оръдия; аз съм от златната жилка, която прави приказки и икони — каза ми той със скрита гордост. — От нас зависи истинската Русия.

Замълча, сякаш съжали, че бе говорил откровено; но обладала го бе горделивостта, не можа да се сдържи:

— Биковете и мечките не могат да разбият вратата на Съдбата; но сърцето на един гълъб я разбива.

Напълни чашката си с водка и започна да пие глътка по глътка и да мляска доволно с език. Отново съжали, че бе говорил; притвори очи, изгледа ме:

— Не слушай какво говоря, не знам какво говоря; аз съм поет.

 

 

В навечерието сме на големия ден; Руската Революция празнува кървавото си рождение. Дошли са поклонници от цял свят, бели, черни, жълти. През други времена, навярно така са пристигали в Мека източните мургави хора, така са се събирали, безмълвни мравуняци, в Бенарес, жълтите хора. Изместват се центровете на земята: днес, приятели и врагове, с омраза или любов, щат не щат, са вперили очи в Москва.

Съвременният Божи гроб на новия Ерусалим в средата на Червения площад е покрит със сняг; хиляди поклонници, в гъсти безмълвни редици по четирима, чакат да се отвори ниската врата. Дошли са от края на света, жени, мъже и малки деца, да видят и да се поклонят на светеца, който лежи под земята съвсем жив. Дойдох и аз заедно с тях. Никой не говори. С часове чакаме сред снега и студа, приковали поглед в Божи гроб. Изведнъж тежката маса от хора пред ниската врата се раздвижи; червената стража отвори вратата.

Бавно, мълчаливо, множеството, в редици по четирима, потъва в черния вход и изчезва. Изчезвам и аз заедно с всички. Спускаме се полека под земята; въздухът е тежък от човешките дихания и воня; изведнъж тъмните, сурови лица на двамата мужика, които вървят пред мен, просветват, сякаш ги е огряло подземно слънце; изпънах шия: ниско, долу, се подаваше вече големият кристален похлупак, който покриваше светите мощи; бледен, плешив, блестеше лобът на Ленин.

Лежи съвсем като жив, със сива работническа рубашка, от кръста надолу покрит с червено знаме, дясната ръка е свита, лявата е положена върху гърдите. Лицето му е румено, усмихнато, малката брадичка е съвсем руса, дух на покой изпълва високия отоплен кристал. Руските тълпи гледат прехласнати със съвсем същите очи, с които са гледали само допреди няколко години русото, румено лице на Христос по позлатените иконостаси. Христос е и този, червен. Същността е една, вечната същност на човека, съставена от надежда и страх; само имената се променят.

Излязох замислен на заснежения площад; колко се е борил, мислех си аз с възхищение, този човек, колко е изстрадал в чужбина от бедност, предателства и клевети, и как дори някои от най-близките му приятели се изплашили от вярата му и от непоколебимостта му и го изоставили; в плешивия лоб, който видях под кристала, и зад малките, угаснали сега очи, цяла Русия, със селата и градовете си, с безкрайните си равнини и широките си лениви реки и пустите си тундри, зовеше и искаше свобода.

Вярвал е — защото е бил най-крепката и затова и носещата най-голяма отговорност душа в Русия, — че именно него вика и на него му вменява в дълг да я спаси. Та нали тъкмо затова бе създала с борбата си, с кръвта и сълзите си, най-крепката душа — за да й възложи този страшен смъртоносен подвиг?

И докато крачех замислен напред-назад по Червения площад, Итка, която бе определена за мой водач, говореше, и се любувах на младостта и на вярата й; и колкото повече говореше, като при светците на Греко, цялото й тяло се превръщаше в пламък:

— Какво ме питаш за Ленин? Какво да кажа? Какво по-напред да кажа? Той вече не е човек, а символ. Загуби човешките си белези, превърна се в легенда. Децата, родени през годините на Революцията, се наричат деца на Ленин, тайнственият старец, дето идва на Нова година, натоварен с дарове и ги раздава на децата, не е вече нито свети Никола, нито свети Василий, а Ленин; всеки мужик, всяка женица от народа има нужда от един свръхчовешки утешител и закрилник и окичва на новия си иконостас свещения лик на Ленин и му пали кандило. И в най-отдалечените села на Русия, от Северния ледовит океан чак до тропиците на Средна Азия, простите хорица, рибарите, орачите, овчарите, дълбаят през време на седенките си, както си говорят, смеят се, въздишат, образа на Ленин. Жените го везат с най-различни копринени конци, мъжете го дялат от дърво, децата го рисуват с въглен по стените. А веднъж му изпратили от едно украинско селце иконата му: мозайка, направена от житни зърна; а устните му били от червен пипер.

Ленин, за всички нас, образовани и необразовани, се превърна в символ. За нас великият човек не е някак откъснат, не стои по-високо от народа, само че това, което народът вика несвързано, той го изразява с ясни слова. И щом веднъж го изрази, невъзможно е вече то да се разпилее и изчезне, превръща се в лозунг. Какво ще рече лозунг ли? Дело!

— Ами Сталин? — запитах аз, жаден да чуя нещо за този суров мустаклия, с четвъртита тежка снага, с хитри очи, с бавни отмерени движения. — Що за свещен звяр е Сталин?

Итка помълча известно време; сякаш претегляше думите си и не искаше да изтърве някоя излишна; чувствах, беше навлязла в забранена зона. Накрая намисли какво да каже, заговори:

— Ленин е светлината, но Сталин е земята; тежката руска земя. Поела е семето, едно житно зърно, и каквото и да стане сега, ако ще да вали дъжд или сняг, ако ще никак да не вали дъжд или сняг, тя държи вече това семе, не го изпуска, докато го превърне в клас. Той е търпелив, упорит и уверен. Притежава невъобразима издръжливост. Ще ти разкажа само един случай от младините му, когато е бил работник в Тбилиси, и ще разбереш.

Било по времето, сега на нас това ни се струва като приказка, когато великите руски князе, като се напивали, строявали в парковете си мужиците в една редица и се упражнявали по тях в стрелба. Но работниците били почнали вече да се организират и царската полиция току залавяла водачите на работничеството, хвърляла ги в затворите, заточавала ги в Сибир, избивала ги. Един ден и работниците, които разтоварвали вагоните в Тбилиси, обявили стачка; или ще подобрите нашите условия за живот, казали те, та да живеем и ние като хора, или няма да работим. Нахвърлила се полицията върху тях, заловила петдесетина души, наредила ги в една нива в околностите на Тбилиси; строили се и царските войници, всеки с бич в ръка, бич, гарниран с пирони.

Един по един, всеки от работниците се събличал до кръста гол, минавал пред строената войска и войниците го налагали с всичка сила с бича. Кръвта бликала, болките били непоносими, мнозина не успявали да минат пред целия строй, припадали; а някои се строполявали мъртви на земята.

Дошъл ред и на водача на работничеството; смъкнал рубашката си, разголил тялото си, и преди да започне изтезанието, навел се, откъснал едно зелено стръкче трева и го пъхнал между зъбите си; а след това закрачил тежко, изправен, пред войниците; стоварвал се яростно бичът върху него, шуртяла кръвта от раните, но той не отварял уста, не издавал ни звук. Минал пред целия строй, изправен, мълчалив, и когато стигнал до последния войник, измъкнал измежду зъбите си стръкчето трева и му го подал. „Вземи го — рекъл му той, — та да ме помниш; погледни го, не съм го и прехапал. Казвам се Сталин.“

Итка ме погледна и се усмихна.

— Това зелено стръкче трева — каза тя — вече години наред всички руси го държим между зъбите си и се мъчим да не го прехапем. Разбра ли сега?

— Разбирам — отвърнах аз и потръпнах. — Труден е много животът…

— Но още по-трудна е човешката душа — каза Итка и ми стисна ръката, сякаш искаше да ми вдъхне смелост.

Слушах как Итка говори разпалено и държах главата си високо изправена, сякаш ме обвяваше далечното бурно дихание на степта; някакъв източен вятър, изпълнен с разруха и съзидание, накара слепоочията ми да потръпнат.

Едно сублимно чувство с всеки изминал ден все повече ме вълнуваше: в шумните градове и из заснежените равнини на Русия за първи път видях така видимо Невидимия. И когато казвам Невидимия, нямам предвид някакъв попски бог, нито някакво метафизическо съзнание или някаква съвършена субстанция, а тайната Сила, която използва нас, хората — а преди нас животните, растенията и материята, — за нейни носачи, за нейни впрегатни животни, и бърза, сякаш има някаква Цел и следва някакъв път. Чувстваш, че тук си окръжен от слепите сили, които създават окото и светлината.

Отвъд логиката и мъдрите словесни спорове, отвъд икономическите нужди и политическите програми, тук действа и управлява Духът на епохата ни, тъмен, опѝт, безмилостен. От най-осакатения мужик чак до светия образ на Ленин, всички, съзнателно или неосъзнато, са негови съратници.

Този Дух стои по-високо от програмите, по-високо от водачите, по-високо от Русия. Обявява ги, изпреварва ги и вдига на крак целия свят.

Когато дойдох в тази страшна работилница, задавах философски въпроси на убедените хора, които строят нова Русия. Бях все още изпълнен със суетните благородни грижи на буржоата, който си е хапнал, и сега, сит, има настроение да разисква и да се забавлява; не гледах видимия свят, исках да видя невидимия; та нали идвах от осеяната с лилии поляна на Буда!

Разправят, че една сутрин, Сократ, вече стар, се разкарвал из агората и чакал да спре първия срещнат младеж, да подхване разговор с него и да разпали душата му. Но вместо младеж нея сутрин видял да се задава откъм Изток един стар индийски мъдрец. Бил тръгнал пеш, още преди години, да търси Сократ. И щом го видял, паднал в краката му, обгърнал коленете му и казал:

— Буда, о мъдрецо, ти, който си се избавил от земните неща, победителю на живота и на превъплъщението, властителю на боговете, бели слоне, ти, който стъпкваш и разкъсваш измамното було на суетата, о, тяло отвъд окото, отвъд ухото, отвъд обонянието, вкуса и осезанието, наклони купата на милосърдието, която държиш, и ме излей, като една капка, в океана на небитието. Господарю, протегни ръка и ми посочи пътя към вечното заличаване!

А Сократ, прикривайки вежливо ироничната си усмивка от тези варварски думи, отвърнал:

— О, чужденецо, ако съм разбрал добре, говориш за богове и вечности. Ще те отправя към един мой приятел, върховен жрец в Елевсина; той знае как е станал светът, и откъде идваме и къде отиваме, и че звездите са по-големи от Пелопонес; знае също така, че Бог е едно яйце, което блести в мрака, и ще те научи и на заклинанието за белия кипарис… Мен, да прощаваш, ме е грижа само за този свят и за човека.

В какъв ли смях щеше да избухне Сталин, помислих си аз, ако утре отидех в Кремъл и му зададях въпросите на стария индус!

 

 

Съмва се; надвесвам се през прозореца, странни съзвездия, чукове и сърпове, и червени звезди фосфоресцират с пъстроцветните си електрически лампиони в мътната зора, червени надписи опасват улиците, мъча се да различа буквите; светлината бавно нараства, сричам: „Пролетарии… осемчасов… Ленин… световна революция…“

Обличам се бързо. По коридорите на хотела срещам, докато слизам през етажите, всички човешки раси; поканените са много, работници на ръката и на ума; срещам и поздравявам с нисък поклон японските писатели, пратениците на Персия и Афганистан, двама ходжи от Арабия, трима млади индийски студенти и две прелестни индуски с оранжеви шалове. На първия етаж — двама огромни монголци и трима дребнички хитри китайци, генерали, поздравяваме се бързо и чувствам в думите и в очите им целия онзи опасен кипеж на Азия.

Тичаме да сварим началото на тържеството. Силен студ, сиво небе, ноздрите и устата димят. Червеният площад е вече пълен. Горе, над Свещения гроб на Ленин, са се наредили официалните лица, отсреща, на амфитеатрално разположени трибуни, са гостите от цял свят; войската, строена, неподвижна, народът отзад, глухо, плътно бучене, като от далечен подземен трус; под краката ни земята се люлееше. В дъното — любимият катедрален храм на Иван Грозни, с много куполи, пъстроцветен, се издигаше като привидение сред утринната мъгла.

Около мен се тълпяха дребните китайски генерали с медали на гърдите, индуси и индуски, японските интелигенти и един негър с великанско телосложение, със златна обица на едното ухо. Гледахме се с умиление един друг, усмихвахме се и изразявахме обичта си без думи. Един японски поет ми стисна ръката; знаех само една японска дума: кокоро, което ще рече сърце. Поставих, значи, ръка на сърцето си, наведох се към ухото му и казах: Кокоро! — а той възкликна радостно и се хвърли в обятията ми.

Изведнъж — военни тръби; сепнахме се всички, лицата ни пламнаха. Юрват се конници, черкези, кавказци, монголци, калмики; командирът им язди начело с изправена гола сабя; следват конниците с националните си носии, с пики и пъстроцветни знамена, поздравяват гробницата на Ленин и изчезват. На гъсти последователни вълни пристигат пехотата, артилерията, моряците от Балтийско и Черно море, летците, охраната на Москва, ГПУ, работници с кожени куртки, с къси пушки, работнички с червени забрадки, с пушки на рамо. След това изумителната безкрайна манифестация на народа; от три страни на огромния площад се изливат три бавно течащи червени реки; преминават учениците, пионерите, комунистическата младеж, селяните, азиатци върху камили, китайци с един огромен платнен дракон, който си отваря и затваря челюстите. Върху една кола — голямо земно кълбо, оковано във вериги, а едно дете ги удря с чук и ги разбива; в цял низ от коли минават военните инвалиди и размахват във въздуха, с викове „ура“, патериците си. Майките минават с бебетата си в ръце, часовете текат, слънцето неочаквано прониза мъглата, блеснаха хилядите лица, заискриха очите. Целият площад се тресе от възгласите „ура“ и „да живее“ и от тежките стъпки на хората. Индуските пред мен свалят оранжевите си шалове и ги развяват във въздуха.

Гледам около мен — всички плачат; поглеждам отново, не виждам нищо; и моите очи също са се замъглили. Хвърлих се върху китайския генерал до мен, прегърнах го с всичка сила и се разплакахме и двамата; спусна се и ни сграбчи в обятията си и двамата негърът и започна и той да плаче и да се смее… Колко време продължи това божествено опиянение? Колко века? Този бе вторият най-велик ден в моя живот; първият беше, когато гръцкият принц Георгиос стъпи на критска земя. Притисках в прегръдките си китайския генерал, притискаше ни и негърът и чувствах как границите рухваха, имена, страни, раси изчезваха, сближаваше се човек с човека, плачеха, смееха се, прегръщаха се, като мълния бе проблеснало в съзнанието им и бяха видели: всички сме братя!

Чувствах и аз как малкото ми сърце вика като необятната Русия. Заклех се да сложа ред в живота си, да се избавя от хилядите робии, да победя страха и лъжата. Да не търпя повече хората да бъдат несправедливи, да дадем на всички деца на света чист въздух, играчки и просвета, да дадем на жената свобода и нежност, доброта и благородство на мъжа; и едно житно зрънце в тази стърчиопашка, човешкото сърце.

„Това е гласът на Русия“ — казвах си аз; и се кълнях да го следвам до смъртта си.

Клетви на влюбен; казвах истината, бях решен да дам живота си; за първи път разбрах каква радост изпитват онези, дето ги убиват с камъни, дето ги изгарят, дето ги разпъват заради една Идея; за първи път почувствах толкова дълбоко какво значи братство, какво значи всички сме едно; и осъзнах, че съществува едно благо по-висше от живота, и една сила, която побеждава смъртта.

 

 

Бях чел изпълнените с източно очарование приказки на Панаит Истрати и познавах героичния му и мъченически живот, но него не го бях виждал още. Един ден получавам една бележка, измачкана, изпоцапана, с големи, набързо надраскани букви: „Ела да ме видиш; баща ми беше грък, майка ми — румънка, аз съм Панаит Истрати.“

Когато почуках на вратата на стаята му в хотел „Пасаж“ в Москва, наистина се радвах, че ще видя един борец; бях превъзмогнал недоверчивостта, която ме обзема всеки път, когато ми предстои ново познанство, и отивах при този тук Истрати изпълнен с доверие. Лежеше болен, но щом ме видя, скочи и извика радостно на гръцки:

— Мо̀ре, добре си дошъл! Добре си дошъл, мо̀ре!

Първият досег, критичният, беше сърдечен; гледахме се, сякаш всеки се мъчеше да разгадае другия; като две мравки, които се опипват с антените си. Слабо беше лицето на Истрати, дълбоко набраздено, много изстрадало; косите му, лъскави, сиви, падаха безразборно на челото му, като на дете; очите му искряха, изпълнени с дяволитост и благост, а устните му бяха увиснали, ко̀зи и сладострастни.

— Прочетох — каза ми той — речта, която си държал онзи ден на конгреса; хареса ми. Добре си ги нарязал. Тъпанарите им франги! Мислят, че с мирните си перодръжковци ще спрат войната; или че, ако избухне война, работниците щели уж да захвърлят оръжието. Глупости! Глупости! Работниците, добре ги познавам, пак ще се замъкнат в касапницата и ще убиват. Хубаво си ги нарязал, ти казвам: искаме или не, нова световна война ще избухне, нека бъдем готови!

Погледна ме право в очите, протегна костеливата си ръка, стисна коляното ми. Засмя се.

— Бяха ми казали, че си бил уж склонен към мистика, ама ти, гледам, си ачигьоз, и не лапаш празни приказки. Това не значи мистик, нали? Знам ли и аз? Думи, думи! Дай си ръката!

Стиснахме си ръцете, засмени, с един скок изхвърча от леглото. Имаше нещо от дивата котка у този човек, в пъргавите му резки движения, в хищните му очи, в буйната му радост. Запали спиртника, тури джезвето.

— Едно средно сладко! — извика той напевно като келнер.

Спомни си за Гърция, кефалонийската му кръв закипя, започна да пее някакви прастари песнички, които бе слушал в гръцката махала на Браила:

Да бях пеперуда

и до тебе да летях…

Гърция блика от сърцето му, копнее сега блудният син да се завърне в бащината си земя. Изведнъж, целият изпълнен с плам, взема решение:

— Ще се върна в Гърция!

Умори се, закашля се, легна в кревата, и засърба кафето си.

Приседна отново в леглото, палеше и гасеше цигари, започна да говори безразборно, пламенно, за Русия; а след това за творчеството си, за главния си герой Адриан Зографи, който страда, защото през целия си живот търси един приятел и не го намира. Желанията му са безредни, сърцето — немарливо, умът — неспособен да постави ред в хаоса.

Гледах го с много обич и състрадание. Чувствах, че се намира пред критична промяна в живота си, но още не му беше ясно по кой път да поеме. Гледаше ме с малките си пламтящи очи, сякаш търсеше помощ от мен.

— Ти си Адриан, героят на книгите си, съвсем същият — казах му аз със смях. — Не си революционер, както си мислиш, ти си бунтуващ се. Революционерът има системност, ред, свързаност в действията си, юзда на сърцето си; ти си бунтар; много трудно е да останеш верен на една идея. Но сега, когато си стъпил вече в Русия, трябва да сложиш ред в себе си. Да вземеш решение — носиш отговорност.

— Остави ме! — извика той, сякаш го стисках за гърлото. И след малко запита с тревога в гласа: — Сигурен ли си?

— Румънецът Адриан Зографи умря — казах аз и хванах мършавата мишница на Истрати, сякаш исках да го утеша. — Да живее руснакът Адриан Зографи! Махни се вече, Панаит, от тесните махали на Браила, нарасна тревогата и надеждата на света, израсна и Адриан; безредният ритъм на личния му живот нека се слее със световния ритъм на Русия, да придобие най-сетне свързаност и вяра. Онова възвишено равновесие, което Адриан напразно е търсел толкова години, всъщност го е търсел Панаит, сега е дошло време то да се осъществи; защото сега то има за основа не обърканата съдба на една недисциплинирана личност, а гъстите организирани маси на един огромен народ.

— Стига вече! — извика Истрати раздразнено. — Стига вече! Кой дявол те доведе! Тези неща, дето ми ги разправяш, ден и нощ ги премислям тук в леглото — но питаш ли ме дали мога? Викаш ми: скачай! Но не ме питаш дали мога!

— Ще видим, Панаитко! — отвърнах аз. — Не се ядосвай! Скачай, ще видим докъде ще стигнеш.

— Ама това, бре, не е игра! Какви ги приказваш такива? Това е живот или смърт!

— И животът и смъртта са игра — казах аз и станах. — Игра, и от един такъв миг зависи дали ще я спечелим, или ще я загубим.

— Защо стана?

— Трябва да си вървя; боя се да не те уморя.

— Никъде няма да вървиш! Ще останеш, ще обядваме заедно, а след обяд ще отидем заедно някъде…

— Къде?

— Да видим Горки. Обади ми, че ме чакал. Днес за първи път ще видя този прочут Истрати на Европа! — каза той и раздразнението в гласа му издаде детинска завист към великия образец.

Скочи от леглото, облече се, излязохме навън. Държеше ме здраво под ръка.

— Ще станем приятели — казваше ми той, — ще станем приятели, защото вече чувствам нужда да ти фрасна един юмрук по мутрата. Защото трябва да си го знаеш: не мога да изпитвам приятелство без юмруци. Трябва от време на време да се караме, да си строшаваме главите, чуваш ли? Това ще рече обич.

Влязохме в един ресторант, седнахме; свали от шията си, където го беше закачил като талисман, едно шишенце с олио и отля от него върху яденето; след това измъкна от джоба на жилетката си кутийка с чер пипер и поръси обилно гъстата месна супа.

— Олио и пипер! — каза той, като си облиза устните. — Като в Браила.

Наядохме се с кеф; Истрати полека-лека си припомняше гръцкия и всеки път, когато в паметта му изникваше някоя нова дума, пляскаше с ръце като дете.

— Добре дошла! — викаше той на всяка дума. — Добре дошла! Какво правиш?

Но същевременно беше и нащрек; току поглеждаше часовника си; изведнъж стана.

— Време е — каза той, — да вървим!

Повика келнера; взе четири бутилки хубаво арменско вино, напълни джобовете на палтото си с пакетчета с мезета, натъпка табакерата си с цигари и тръгнахме.

Истрати беше развълнуван; щеше да види за първи път великия Горки. Навярно очакваше прегръдки, сложена трапеза, сълзи и смях, и приказки след приказки, и отново прегръдки.

— Панаит — казах му аз, — ти си развълнуван.

Не отвърна; ускори раздразнено крачките си.

Стигаме пред една голяма сграда, изкачваме се по стълбите; наблюдавам другаря си с крайчеца на окото и се радвам, като гледам мършавото му едро тяло, работническите му отрудени ръце, ненаситните му очи.

— Можеш ли — казвам му аз, — сега като видиш Горки, да се сдържиш, да не захванеш прегръщанията и възклицанията?

— Не! — отвръща ми ядосано той. — Не! Аз не съм англичанин! Аз съм грък, кефалониец, колко пъти ще ти казвам това? Викам, прегръщам, отдавам се. Твоя милост се правиш на англичанин… И да ти кажа право — добави той след малко, — бих предпочел да бъда сам; присъствието ти ме дразни.

Думите му още звучаха, когато ето ти го и Горки, появи се на площадката на стълбището с лепнат на устните си фас. Грамаден, с едри кости, хлътнали бузи, изпъкнали скули, малки сини очи, тъжни и неспокойни, уста, изразяваща неописуемо огорчение. Никога не бях виждал толкова огорчение на човешка уста.

Щом го видя, Истрати изкачи по три наведнъж стъпалата и сграбчи ръката му.

— Панаит Истрати! — извика той, готов да се хвърли в широките обятия на Горки.

Горки подаде спокойно ръка и изгледа Панаит Истрати. Лицето му въобще не изрази нито радост, нито любопитство; изгледа Истрати внимателно, мълчаливо.

— Да влезем вътре — каза той след малко.

Тръгна пред нас със спокойна крачка, Истрати го следваше раздразнен, а из джобовете на палтото му се подаваха четирите бутилки вино и мезетата.

Седнахме в един малък кабинет, пълен с хора. Горки знаеше само руски, разговорът трудно вървеше. Истрати започна да говори завалено и с голямо вълнение; не помня какво му казваше, но никога няма да забравя плама в думите му, тона на гласа му, широките ръкомахания и горящите му очи.

Горки отговаряше спокойно, с малко думи, с благ равен глас, като палеше цигара след цигара. Горчивата му усмивка придаваше на спокойните му думи дълбока, сгъстена трагичност. Чувстваше се, че това е човек, който много е изстрадал и още много страда, който е видял такива ужасни неща, че нищо, нито съветските тържества и викове „ура“, нито почестите и славата могат да ги заличат; от сините му очи бликаше кротост и неизлечима печал.

— Моят най-голям учител — казваше той — е бил Балзак. Спомням си, когато го четях, вдигах страницата към светлината, разглеждах я и си казвах изумен: „Ама къде се намира тук толкова живост и толкова сила? Къде е тук голямата загадка?“

— Ами Достоевски, ами Гогол? — попитах аз.

— Не, не, от русите само един — Лесков.

Помълча, и след малко добави:

— Но най-вече — животът; изстрадах много неща, и много обикнах страдащия човек; нищо друго.

И замълча, като следеше с притворени очи синкавия дим на цигарата си.

Панаит извади бутилките и ги постави на масата; извади и мезетата, пакети, пакетчета. Но нямаше смелост да ги разтвори; разбра — не беше уместно; не се беше създала онази атмосфера, която той очакваше. Друго очакваше; да пийнат и да се развикат двамата изтерзани борци, да изрекат гръмки думи, да попеят, да потанцуват, да се разтресе земята. Ала Горки беше още погълнат от борбата, и все още почти без надежда.

Горки стана. Бяха го повикали неколцина млади хора, затвори се с тях в съседния кабинет. Останахме сами.

— Панаит — казах аз, — как ти се вижда учителят?

С рязко движение той отвори една бутилка.

— Нямаме чаши — каза той, — можеш ли да пиеш от бутилката?

— Мога.

Взех бутилката:

— За твое здраве, Панаит — казах аз; — човекът е звяр от пустинята; бездна има около всеки човек, а мост няма никъде. Не се огорчавай, Панаитко, не го ли знаеше това?

— Пий по-бързо — произнесе той с досада, — та да пия и аз; жаден съм.

Обърса устните си:

— Знаех го — отвърна той, — но винаги го забравям.

— Това е най-ценното в теб, Панаит. Тежко ти и горко, ако не го знаеше, щеше да бъдеш идиот, тежко ти и горко, ако го знаеше и не го забравяше; щеше да бъдеш студен и безчувствен човек; а сега си истински човек — топъл, изпълнен с паралогизми, едно заплетено кълбо от надежди и разочарования — до смъртта.

— Видяхме вече и Горки; мина и това! — каза той, напъха отново бутилките в джобовете си, прибра си пакетите и пакетчетата, тръгнахме си.

— Много студен ми се видя Горки — каза ми той на улицата; — ами на теб?

— На мен — много огорчен; неутешим.

— Да беше се развикал, да беше пил, да беше се разплакал, да му олекне! — изръмжа възмутено Панаит.

— Един емир, мюсюлманин — отвърнах аз, — когато веднъж много от неговите хора били убити на война, издал заповед до мъжете от племето му: „Няма да плачете, няма да викате, за да не намалее мъката!“ Това е, Панаит, най-достойната дисциплина, която човек може да си самоналожи. Затова Горки много ми хареса.

 

 

На другия ден отидох в голямата московска катедрала, влязох. Огромният храм, гордостта на царска Русия, беше празен, неосветен, неотоплен, пъстроцветните шествия от светии със златни ореоли мръзнеха в пустия зимен мрак. Една старица, която пазеше на пангара един празен, без пукната пара дискос, не беше достатъчна с дъха си, който излизаше като дим из устата и ноздрите й, да затопли цялата тази зъзнеща свещена тълпа.

Неочаквано горе в женската половина запяха нежно мъжки и женски гласове. Пипнешком открих витата мраморна стълба и започнах да се изкачвам. Пред мен в полумрака различих две-три старчета и бабички с шалове, изкачваха се и те и пъшкаха.

Стигнах до горния край на стълбата и се озовах в едно топло кътче, едно параклисче цялото в позлата, със запалени свещи, с коленичили хора, с олтар, пълен с дякони, попове, владици, облечени в сърма и коприна.

Няма да забравя топлотата, сладостта на това кътче. Повечето от мъжете бяха старци с бакенбарди, като стари благородници, или като портиери на благороднически домове. Жените бяха увили главите си в снежнобели забрадки, Христос блестеше на иконостаса, сит, румен, целите му гърди бяха покрити с медали — сребърни и златни човешки ръце и крака, и очи, и сърца.

Стоях прав сред коленичилото множество и не можех да овладея вълнението си; като покъртително сбогуване ми се стори целият този сбор, сякаш заминаваше някой много любим човек на далечен и опасен път и приятелите му го изпращаха… С огорчение се разделят последните вярващи с любимия образ на своя Бог; а първите вярващи в новия образ на страшното Тайнство се нахвърлят безмилостно и разбиват старите безсилни идоли… Живеем в онзи безпощаден критичен миг, когато една стара религия умира, и се ражда, сред кървища, една нова религия.

Времената, които преживяваме, и още по-страшно, времената, които нашите деца и внуци ще преживеят, са трудни. Ала Трудността винаги е била в живота големият дразнител, който пробужда и подмушва всички наши стремежи, добри и лоши, за да прескочим пречката, изправила се неочаквано пред нас; и по този начин, като мобилизираме всичките си сили, които иначе щяха да дремят или да действат разпиляно и неохотно, стигаме понякога много по-далеч, отколкото сме се надявали. Защото мобилизираните сили не са само наши, лични, нито само човешки. Когато се засилваме, за да скочим, в нас се освобождават три вида сили: лични, общочовешки, предчовешки. В мига, в който човек се свива като пружина, за да извърши скока, целият живот на планетата също се свива в нас и се напряга. И осъзнаваме, тогава ясно, най-простата истина, която толкова често забравяме в приятните и безплодни мигове на леснотата; че човекът не е безсмъртен, а служи на Нещо или на Някой безсмъртен.

Когато богослужението свърши и последните вярващи започнаха да слизат бавно по мраморната стълба, един млад човек се приближи до мен; руса брадичка, уморени сини очи, слаб, блед, и кашляше. Заговори ме.

— С нас ли сте и вие? — попита ме той развълнувано. — Не предадохте ли Христос?

— Ако не ме предаде — отвърнах, — няма да го предам.

— Христос не предава никога — възрази младият човек, изненадан от думите ми. — Не предава никога, него го предават. Но елате, студено е, да отидем у дома да изпием по един горещ чай.

Баща му беше някогашен благородник, имаше голяма къща, но сега го бяха натикали в две стаи, останалата част беше пълна с работнически семейства; бяха му дали най-безслънчевите, понеже нямаше малки деца, а работниците можеха и трябваше да се радват на слънцето. За да преживява, младият човек работеше в една фабрика, но беше поет и когато му оставало малко време, пишел стихове.

— Сега пиша — каза ми той — една голяма поема, един диалог: Христос и един работник разговарят. Утрин, сирените на фабриките свирят, студено е, вали сняг. Работници и работнички тичат, зъзнейки, с разкривени от труд тела, към фабриките. Моят работник хваща за ръка Христос и го развежда из фабриките, из каменовъглените мини, из пристанищата. Христос въздъхва: „Защо са осъдени тези тук на вечни мъки? — пита той. — Какво са сторили?“ — „Не знам — отвръща му работникът, — ти ще ми кажеш.“ Отвежда го след това във влажен бордей с угаснало огнище, с гладни деца, които плачат. Затваря работникът вратата, сграбчва Христос за ръката и вика: „Как да се отнасяме, Рави, към Кесаря? Какво е негово, та да му го дадем, кое е наше, та да си го вземем?“

Младият човек млъкна задъхан; размахваше неспокойно, рязко ръце.

— И тъй? — попитах аз. — И какво отговори Христос?

— Не знам — отвърна последният вярващ и се огледа изплашено, — не знам още; или, по-точно, не знам вече.

Младият човек се тръшна на един изтърбушен фотьойл и закри лицето си с ръце.

— Защо? Защо? — прошепна той.

И този пита, казах си аз, пита и не намира отговор. Дали би могъл Христос да отговори? Защо не попита Ленин?

— Защо не попиташ Ленин? — запитах го аз, и без да искам, гласът ми беше сърдит.

— Попитах го.

— И какво ти отговори?

— „Пролетарии от цял свят, съединявайте се!“ Скочих разгневен: „Ама аз те питам за душата, Владимир Илич, за Бога, за вечността.“

— И после?

— Вдигна рамене и се засмя. „Буржуй…“ — измърмори той и стъпка с ток цигарата си.

Голяма е гората, хубав е въздухът.

Напред, Бе-Ку, вземи си копието!

Отсам, оттатък, отсам, оттатък!

Една свиня! Кой убива свинята?

Клети Бе-Ку! О, Бе-Ку!

Напред, насечи я; ще изядеш червата.

Бам! Един слон рухна на земята!

Кой го уби? О, Бе-Ку!

Кой ще вземе скъпите бивни? Клети Бе-Ку!

Търпение, Бе-Ку; ще ти дадат опашката.

(Пигмейска песен)

С всеки изминал ден все повече чувствах как тайнственото очарование на Русия прониква все по-дълбоко в мен. Не само екзотичната картина на северната зима, или непознатият за мен славянски живот — хора, дворци, църкви, тройки, балалайки и танци, които ме очароваха; но и нещо друго, по-загадъчно и по-дълбоко: тук, в руския въздух, чувствах как двете първични космогонически сили, ясно, почти видимо, се сблъскваха; и толкова силно се просмукваше душата на човека от тази атмосфера на война, че волею-неволею, и той се хвърляше в борбата срещу едната или другата космогоническа сила и воюваше. Всичко, което толкова остро бях изпитал в своето микроскопично съществование, тук го виждаш, безпощадно, страшно, върху необятната снага на Русия. Това беше все същата борба, неизменно същата схватка, все същите вечни противници: Светлината и Мракът. И така, полека-лека, борбата ми се сливаше с борбата на Русия и избавлението на Русия щеше да бъде и мое избавление. Защото Светлината е една, неделима, и където и да победи или да бъде победена, тя побеждава или бива победена и в теб.

От мига, в който в мен се избистри тази тъждественост, съдбата на Русия беше станала и моя съдба. Борех се и се измъчвах заедно с нея. Не ме побираше вече Москва, тръгнах да видя отблизо цялата тази необятна арена, където се бореха предвечните врагове и съратници — от Ленинград до Владивосток, и от Мурманск на Северния Ледовит океан до Бухара и Самарканд.

Всеки човек, всеки народ носи на рамото си своя кръст; повечето го носят, докато умрат, и не се намира никой, който да ги разпне. Блазе на този, който бъде разпнат, защото само той ще се радва на възкресение. Русия е разпната; докато обикалях из краищата и селата й, тръпнех от свещен страх; никога не съм виждал толкова борба, толкова болка горе на кръста, и толкова надежди. За първи път осъзнах колко трудно се решава човекът да направи крачка напред, да надмогне старата си любов, стария бог, прастарите обичаи. Всички тези неща, които някога са били дух и са го подтиквали да се изкачва нагоре, с времето са се превърнали в тежка материя, струпали са се насред пътя и не дават на новото съзидателно дихание да мине.

Милиони мужици се противят, не разбират, не искат да се спасят; държат в ръце пирони и приковават Майката; от поколения работят земята и са се превърнали в земя, ненавиждат пламъка; а работниците, гладни, изранени, изпълнени с пламък, тласкат необработената маса, кога с добро, кога със сила, да влезе в пътя на избавлението.

И светът, благоразумният, ситият, стои около руската арена, където Светлината и Мракът се борят, и гръмко се смее: „Край, загина Русия!“ Защото благоразумните, ситите, не могат да разберат невидимите възкресителни сили на Разпването. Но както е казал Христос, житното зърно, за да стане клас, трябва да слезе долу в земята и да умре; по същия начин страда и Русия; като едно житно зърно, като една велика идея.

Едно апокрифно евангелие казва, че любимият ученик Йоан, тъкмо когато плачел, изправен пред Разпнатия, имал някакво изумително видение: кръстът не бил от дърво, а от светлина, и на кръста не бил разпнат един човек, а хиляди жени, мъже и деца, които стенели и умирали. Треперел любимият ученик и не можел да улови и да задържи нито един образ; те били безброй и се променяли, тичали и изчезвали и други идвали… И изведнъж всички се изгубили и горе на кръста останал само един разпнат Вик.

Днес това видение трепти пред нас; но днес Избавлението не е един човек, а цял Народ, цяла Русия, милиони мъже, жени и деца биват разпнати и страдат; изчезват, текат, не различаваш някой определен образ; но сред тези безброй смърти ще остане, неизбежно, Викът.

Той е достатъчен; така ще бъде спасен отново светът. Какво ще рече ще бъде спасен ли? Да намери едно ново основание за живот, защото старото изветря и не може повече да издържи сградата на човека. Блазе на онзи, който чува Вика на своето време, защото всяко време си има своя Вик, и става негов съратник; само той ще се спаси.

Живеем в нашето време и затова не го виждаме; но ако наистина новата идея, която бива разпната днес, ще подпали и обнови света, тогава сме навлезли вече в първата огнена зона. Може, след векове, тази наша епоха да не бъде наричана възраждане, а средновековие. Средновековие, сиреч, междуцарствие; една цивилизация се изчерпва, загубва съзидателната си сила и запада, и някое ново Дихание, което една нова човешка класа носи, се стреми с любов, със суровост, с вяра, да създаде една нова цивилизация.

Създаването на тази нова цивилизация не е сигурно — нищо не е предварително сигурно при всяко създаване; може очакваното да бъде пълен провал, може и малодушен компромис; но и може новото съзидателно Дихание да победи — и тогава изпитваме в тази наша преходна епоха непоносимите родилни мъки на една цивилизация, която се появява на бял свят.

Нищо не е сигурно; и затова отговорността на всеки народ и на всеки човек в нашата неоформена, несигурна епоха, е повече от всякога голяма. Защото в такива несигурни, изпълнени с вероятности епохи, приносът на всеки народ и на всеки човек може да има неизмерима стойност.

Какъв е тогава нашият дълг? Ясно да различим историческия момент, който изживяваме, и да вложим съзнателно, в определен лагер, и нашите малки сили. Колкото повече се съгласуваш с ритъма на течението, което се носи напред, толкова повече ще подпомогнеш трудните, изпълнени с опасности и несигурност, възход и избавление на човека.

Когато завърших изцяло поклонението си и останах няколко дни в Бухара, за да си отпочина, зарадвах се, след толкова страшен мраз в Сибир, когато любимото слънце ме заля и сгря кокалите и душата ми. Бях пристигнал малко преди пладне, жегата беше голяма, но бяха полели улиците и въздухът миришеше на ясмин; мюсюлмани с пъстроцветни чалми седяха под сламени навеси и пиеха разхладителни шербети; закръглени момченца, разгърдени, седнали на високи столчета в кафенетата, пееха сластни ориенталски маанета. Купих си един пъпеш, седнах под сянката на прочутата джамия „Кок-Куба“, сложих на коленете си пъпеша, бях много гладен и жаден, нарязах го и започнах да ям; уханието му, сладостта му проникнаха до мозъка на костите ми, бях като повехнала йерихонска роза, потопих се в свежестта на този пъпеш и се съживих.

Мина едно момиченце, около седемгодишно, раменете му бяха покрити с безброй тънички плитчици, и на всяка плитчица имаше по една раковина или тюркоаз, или бронзов полумесец, против уроки; и когато мина покрай мен, кълките му се полюляваха като на зряла жена, а въздухът замириса на мускус.

Пладне; на отсрещното минаре се изкачи мюезинът, със снежнобяла брада, със зелена чалма, постави длани на ушите си и започна, загледан в небето, с мек, но звънък глас, да призовава вярващите на молитва; и тъкмо когато той викаше, щъркел долетя в нажежения въздух и кацна на един крак на върха на минарето.

Отварях уши и слушах; отварях очи и гледах; ядях уханния сладък плод, бях щастлив. Затворих очи; но се уплаших да не се унеса в сън и да загубя цялото това щастие, и отново ги отворих. Пред мен прочутият площад на Бухара, Регистан, беше пуст; едно време от всички мюсюлмански страни тук пристигали, напролет, фанатизирани поклонници и оплаквали двамата несправедливо убити синове на Али — Хасан и Хюсеин. Цели кервани, натоварени с подправки, ябълки, фурми и свещени блудници; момчета, яхнали бели коне, с по един бял гълъб в ръка, с обръсната глава, посипана с пепел и слама, а зад тях, облечени в снежнобели джелебии, вярващите, изпаднали в изстъпление, се удряли по главата с ятаганите си и кръвта се стичала по засуканите мустаци, по брадите и белите джелебии. Четиридесет дни и четиридесет нощи ревели и оплаквали! Хасан, Хюсеин! Хасан, Хюсеин! Лягали след това под цъфналите дървета и се съединявали, с вопли и ридания, целите в кръв, със свещените блудници.

А сега, пуст беше прочутият площад Регистан, полуразрушена — чудесната пъстроцветна джамия, привидения бяха те, пропя петел и изчезнаха.

За какво е било цялото това божествено буйство, глъчката, воплите човешки? С каква цел?

Мъка налегна душата ми, бях се уморил да възкресявам мъртвите, затворих очи, за да заспя, да се избавя. И видях сън: две развълнувани устни, женски, увиснаха във въздуха, без лице; раздвижиха се и чух глас: „Кой е твоят бог?“ — „Буда!“ — отвърнах без колебание аз; но устните отново се раздвижиха: „Не, не! Апис!“

Стреснах се и скочих; целият скрит процес, който през тези три месеца се извършваше в подземията на съзнанието ми, се разкри; отвори се капакът на недрата ми, видях. Терзаех се и се борех през цялото това време, мъчех се сред тръните, като змия, да си сменя кожата, да ми излезе нова; болеше ме, а не знаех защо; и сега, ето го този сън: Буда беше старата кожа, Апис — новата.

Апис, богът на осезанието, който предпочита месото пред сенките и като вълка и той не се насища с възвания. И нито на окото се доверява, нито на ухото. Иска да докосне, да сграбчи пръстта и човека, да почувства как топлината им се слива с неговата топлина, как стават едно цяло. Иска да превърне и душата в тяло, за да я докосне. Най-сигурният бог, най-работливият, който ходи по земята, обича земята и иска отново да я създаде по свой образ и подобие. Това е моят бог.

Мълчаливо, безшумно, Русия извърши своето чудо; като змия, чиято нова кожа още не е укрепнала, и мръзне, и изпълзява на слънце, за да се сгрее, така изпълзяваше и моята душа на новото слънце. Събудих се, и не бях вече същият; защото преди това не знаех, а сега знаех; но как може, питах се аз, един сън да промени живота на един човек? Не го е променил, само известява, че се е променил.

За какво е, питах се аз, цялата тази яростна борба, която завладява човека? Какъв е смисълът й? По-рано щях да отговоря, блажено усмихнат: „Фантасмагория. Светът не съществува, неправда, глад, радост, скръб, борба, не съществуват; всички те са видения; духни и ще се разсеят.“

Но сега скочих облекчен, над прочутия площад Регистан беше почнал да се спуска здрач, вдигнах глава: „Какъв е смисълът? Не питай, никой не го знае, дори Бог; защото и той върви с нас, като опипва, рискува и се бори. Съществува много глад, неправда, мрак в сърцето, всички тези неща, които гледаш, не са видения, и колкото и да духаш, няма да се разсеят, те са от плът и кости, докосни ги, съществуват; не чуваш ли един вик във въздуха? Те викат. Какво викат? Помощ! Кого викат? Теб! Теб, всеки човек! Стани; нашият дълг не е да питаме, а да се заловим ръка за ръка и да се изкачваме.“

Когато след три месеца, на връщане в Гърция, минах отново през Берлин, а след това и през Виена, светът се беше променил; не светът, очите ми се бяха променили. Това, което преди ми се струваше странно и очарователно — неприличните танци, варварската модерна музика, нацапотените жени, нацапотените мъже, язвителната иронична усмивка, настървението за злато и любене — сега предизвикват в мен погнуса и ужас и в това виждам едно предизвестие за края. Тежка смрад изпълва въздуха, сякаш се скапва светът. Така навярно са вонели и Содом и Гомор.

Така сигурно е смърдял и Помпей, преди да се превърне в пепел. Една нощ, докато обикалях из потъналите в светлини, изпълнени със смях и жени, виенски улици, изведнъж се сетих за обречения град на сладострастието. Когато го видях за първи път, бях много млад и не можах да открия — нито пък се и постарах да открия — страшното предзнаменование, което той ни носи; не ми дойде тогава наум, че неговата участ един ден може да стане и наша участ; светът тогава все още беше за мен здраво закрепен на раменете на Христос; но сега… Реших на връщане да направя малко отклонение от пътя си, за да го видя отново.

Небето беше леко забулено, пролетната зеленина беше покрила праговете и дворовете, улиците бяха такива, каквито ги обичам — пусти, и аз обикалях съвсем сам в празния град и си подсвирквах.

Къщите бяха отворени, без врати, без стопани; кръчмите, храмовете, театрите, баните, всичко беше пусто; по стените все още личаха, избелели вече, голи танцьорки, идиотски амурчета, петли, кучета и безсрамни скотоложства.

Един глас прозвуча звънко в ушите ми: „Да даде Господ така да ходя из Париж и Лондон и да говоря на руски на другарите!“ Потръпнах, и страшна догадка пролази по гърба ми.

Килерите на Помпей са били пълни, жените — безсрамни, току-що изкъпани и безплодни; мъжете — неверни, иронични и уморени. Всички богове — гърци, африканци, азиатци — са били цял бюлюк там, на стада, в някаква демократична окаяност, безбожни, страхливи, и поделяли помежду си, с хитра усмивка, даровете и душите. Целият град, изтегнат по гръб в подножието на Везувий, се смеел гръмко и безгрижно.

Изкачих се на една височина, погледнах; след толкова години, след толкова борба, сега разбрах; да бъде благословен този грешен град, който ни изпраща предизвестието: цялата Земя е един Помпей, малко преди изригването. Каква полза от една такава земя, с безсрамните си жени, с неверните си мъже, с безчестията, с неправдите и болестите? Защо да живеят всички тези хитри търговци, човекоядците войскари, прекупвачите попове, сводниците и сакатите? Защо да пораснат всички тези деца и да седнат и те на мястото на родителите си, в кръчмите, във фабриките, в бардаците? Цялата тази материя пречи на духа да мине. Колкото дух е имала, изразходвала го е при създаването на една блестяща цивилизация — идеи, религии, изкуство и занаяти, наука, дела. Сега изветря; нека дойдат варварите да прочистят задръстения път, да проправят ново русло на духа.

Гледам как тълпите, онеправдани и гладни, се нахвърлят на застланата трапеза, където господарите седят, замаяни от тежкото ядене и пиене. Химерата разпалва лицата на тези, които връхлитат; другите, онези, които седят, чуват изведнъж рева и се извръщат; отначало се смеят, после пребледняват, навеждат се разтревожени и съглеждат долу — робите и робините им, изполичарите, работниците, босяците се изкачват. Свещен миг! Най-великите постижения в областта на мисълта, на изкуството и на делото са се родили именно при това стремително изкачване на човека.

Строяват се господарите, за да окажат съпротива, съпротивляват се; но целият устрем на нашето време е против тях — ядоха, пиха, създадоха една цивилизация, изветряха, дошла е последната изява на техния дълг: да изчезнат.

Това е законът, само така животът може да се обнови и да прогресира. Всеки жив организъм — а живи организми са и идеите, и цивилизациите — чувства непреодолима нужда, и дори нещо повече: дълга да грабне и да асимилира всичко около себе си и да го превърне в свое; да завладее, ако може, света. Няма по-лаком и по-хищен звяр от новата идея.

Но същевременно започва да действа и безмилостният закон: колкото повече живият организъм изпълнява дълга си да се разпростре и да властва, толкова повече се приближава към своята гибел. Арогантността е може би единственият грях, който световната хармония счита за смъртен и не го прощава; апогеят на могъществото на един организъм поражда неизбежно неговата гибел.

И още едно необяснимо нещо: тъкмо защото е изпълнил дълга си, живият организъм загива; ако не го е изпълнил, ще живее и ще вегетира, без да дразни, без да се дразни, много по-дълго време.

Сякаш този пагубен дълг се е впил като клин в сърцето на организма, за да му помогне, след като е завършил мисията си да се разрасне и да властва, тогава да загине, за да не пречи на друг жив организъм, който започва да надига глава и да иска на свой ред да завладее света. Има изглежда някаква голяма експлозивна сила във всяка частица живот, сякаш във всяка частица живот е концентрирана мощта на целия живот, готова да избухне при всеки сблъсък; по този начин животът освобождава вътрешните си стремления и върви напред.

Отначало този закон ни се струва несправедлив и ни дразни; но ако се наведем и се вгледаме по-дълбоко, изпълва ни възхищение: благодарение на този закон грубата сила губи всемогъществото си, силният не се надува дръзко и нагло; защото от една страна този закон на хармонията го тласка да разгърне докрай силите си, а от друга му напомня, че с всеки изминал миг, като служи на цялото, той върви към собствената си гибел.

Стремя се да обхвана, доколкото мога, целия кръг на човешката дейност и да открия кой е този вятър, който тласка всички тези човешки вълни нагоре; надвесвам се към малката, едва различима дъга на необятния кръг, в епохата, в която живея, и се мъча да видя съвременния дълг; навярно само така човек би могъл в краткия миг на своя живот да постигне нещо безсмъртно, защото участва в един безсмъртен ритъм.

Имам дълбокото съзнание, че един Борец се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към хората и се стреми към свобода. При всяка съдбоносна епоха този Борец приема нов образ; днес неговият образ е водачът на пролетарската класа, която се възкачва, зове, издига лозунги: справедливост, щастие, свобода! И въодушевява другарите си.

Правилно и нужно е онези, които се борят за един идеал, да мислят, че ще го постигнат и че щом го постигнат, в света ще се възцари щастие. Така духът се ободрява и набира смелост за безкрайното нагорнище. По същия начин и каруцарят поставя пред устата на коня си, който тегли тежко натоварената кола, стиска сено; конят изпъва врат, достига едно стръкче, но сеното се отдалечава и конят го следва и се мъчи да го достигне, и така върви и се изкачва.

Изпълва ме уважение. Сред тези тъмни множества ясно различавам Вика на Невидимия, който се изкачва и тласка и света да се изкачи. Ако бях живял през други векове, щях да различа този Вик сред множествата на благородниците, на заможните, на индустриалците, на търговците, които са се изкачвали тогава, и щях да се присъединя към тях. Един вечен устрем, който стои по-високо от човека, увлича хората, тласка ги нагоре, и когато вече се изтощят, изоставя ги и се нахвърля върху друг, неразработен, неизчерпан материал.

Наш дълг е, в епохата, в която живеем, да следваме този вечен устрем, да го подкрепяме, да му съдействаме; днес той е завладял множествата, които работят и гладуват, тези множества днес са неговия неразработен материал. Множествата не могат да отличат този безмилостен устрем; дават му дребни наименования, за да успеят да го направят разбираем за ограничения си ум и скъп за всекидневните си нужди.

Наричат го щастие, равенство, мир; но невидимият Борец оставя тези примамки да въодушевяват множествата, и се мъчи, суров и безпощаден, да премине отвъд ума и плътта и да създаде от всички днешни викове на гнева и глада едно основание за свобода.

Много е опасно да се наведеш и да погледнеш; може да те обземе ужас; защото тогава ще откриеш една неприятна тайна: Борецът не се интересува от човека, интересува го пламъкът, който изгаря човека; пътят му е една червена нишка, която пронизва, като броеница от черепи, хората. Следвам тази червена нишка, само тя ме интересува на този свят, пък макар и да чувствам, че минава и през моя череп, като го пронизва и го разбива; приемам по свободна воля тази необходимост.

Но нека спрем на човешките предели, само там, вътре в тях, можем да работим и да изпълним дълга си; нека не отиваме по-нататък, чак до края; защото на края зее бездната и може да ни се подкосят краката от страх; на края стои Буда със спокойната си жлъчна усмивка, великият фокусник, който духва и светът изчезва. Ние не искаме светът да изчезне, нито пък Христос да го натовари на раменете си и да го премести на небето; искаме да живее и да се бори заедно с нас, и го обичаме, така както грънчарят иска и обича глината си; друг материал, който да обработим, друга закрепена сред хаоса нива, която да засеем и да ожънем, нямаме.