Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (20)

XVIII. Италия

Завърнах се в бащината си къща; там, сред майчиния покой и обич, под строгото око на баща си, исках да изживея отново пътешествията си и да подредя радостите и огорченията си; сега издигна глас в мен отговорността, не мога вече да й се изплъзна; заговори пръстта, надигнаха се мъртвите, като някакъв голям Крит се разкри пред мен самата Гърция, която от памтивека също се бори — това е съдбата й — за свободата. Какъв е моят дълг? Да работя заедно с нея, да хвърля и аз в общата борба живота и душата си.

Да се освободя от какво, от кого? Трудни въпроси, не можех да си отговоря; съзнавах само, че моята борба не беше да се бия, горе по планините, с пушка в ръка с Турчина; друго беше моето оръжие, но не можех още да различа враговете си. Не виждах ясно нищо, освен едно: каквото и решение да вземех, щях да изпълня колкото се може най-достойно дълга си; в това бях сигурен; в упоритостта и честността си; в нищо друго.

Помните ли как класният ми отиде и се оплака на баща ми, че не изпълнявам това, което ми казват учителите, а баща ми му отвърна, и то пред мен, така че чух всичко: „Да не лъже и да не се остави да го бият; тези две неща; за всичко друго, да прави каквото си ще!“ Забиха се дълбоко в съзнанието ми тези думи, и животът ми, струва ми се, нямаше да бъде същият, ако не ги бях следвал; някакъв тъмен и безпогрешен инстинкт сякаш насочваше баща ми как да отгледа сина си; инстинктът на вълка, който отглежда единственото си вълче.

Не излизах от къщи, приятели вече нямах, „Филики етериа“ беше юношески книжен орел и перата му се бяха разпилели във въздуха. Отместих настрана новите тревоги, които ме измъчваха след поклонението ми в Гърция, отклоних мислите си, като се заех да изуча Италианското възраждане и великите души, които то бе родило; защото бях решил да обходя Италия, като завърша пътешествието, което баща ми ми беше дарил.

И една сутрин напуснах пак бащината си къща, майка ми плачеше, докога, казваше ми тя, докога ще заминаваш така? Но младостта е жестока, понечих да отвърна: докато съм жив, майко, докато съм жив, ще заминавам; но се въздържах; целунах й ръка и морето ме отнесе.

Да си млад, на двайсет и пет години, здрав, да не обичаш никое определено лице, мъж или жена, което да ограничава сърцето ти и да не те оставя да обикнеш с еднаква безкористност и жар всичко, и да вървиш пеш, съвсем сам, с едни дисаги на рамо, от единия до другия край на Италия, и да е пролет, и да настъпва лятото, и да идат, натоварени с плодове и дъждове, есента и зимата — струва ми се, че би било наглост човек да иска по-голямо щастие.

Нищо, мисля, не ми липсваше; тяло, душа, ум и трите тези звяра ликуваха, еднакво доволни и сити. През цялото време, докато продължи това сватбено пътешествие с душата ми, чувствах, както никога по-късно през целия си живот не почувствах това, че тяло, душа, ум са направени от една и съща пръст. Само когато остарее човек, или когато го налегне болест или го сполети нещастие, само тогава се разделят и враждуват помежду си, и ту тялото иска да командва, ту душата вдига свое знаме и иска да си отиде, а умът, безсилен, гледа и описва разпадането. Но когато си млад и силен, колко се обичат тримата братя близнаци и сучат от същото мляко!

Затварям очи, възвръща се младостта, отново настъпва в мен съгласието, отново минават пред мен бреговете, планините, селата със стройните си камбанарии и сенчестите си малки площади, с платана, със струящата вода, с пезулите околовръст и старците, които седят подпрени на тоягите си привечер и разговарят спокойно, все едно и също, толкова години, толкова века, и дори въздухът около тях и над тях е вечен. И когато видях за първи път прочутите картини, как тръпнеше ненаситното сърце, стоях дълго време с подкосени колене на прага, докато стихне сърцебиенето ми, за да мога да издържа на толкова красота. Защото добре бях предугадил, безмилостна е красотата, не ти я гледаш, тя те гледа и не прощава.

Бързах от град на град, картини, статуи, църкви, дворци, каква жажда беше това, какъв ламтеж! Жаден бях, гладен бях, и не можех да се наситя. Любовен повей облъхваше слепоочията ми, никога никоя жена, никоя идея, никой досег с Бога в по-сетнешния ми живот не ми е дарявал такава телесна наслада. Отвлечените понятия не ме бяха още завладели, радвах се, като гледах, като слушах, като се докосвах, външният и вътрешният свят бяха едно цяло, докосвах го, беше топъл и миришеше като тялото ми. И ако трябваше тогава да създам своя бог, щях да го направя с тяло на младеж, като древния Курос, с гъст мъх по бузите, с яки колене, с тънък кръст, и да носи на раменете си, като теленце, света.

Здрава, чиста беше тук ябълката на живота; тук не беше като в Гърция. Поклонението ми на гръцката земя често беше мъчително, защото прекалено близо, прекалено моя беше тази земя, познавах добре болката й, съзирах я ясно изпод прекрасното й лице и страдах заедно с нея. Но тук беше чужда земя, имаше си и тя своите болки, но аз не ги знаех, и дори да ги знаех, нямаше да страдам толкова много; по лицето на красотата тук нямаше, така ми се струваше, никаква рана.

Наивен провинциалист, все още само мъх, и който за първи път крачеше съвсем сам и свободен из чужбина — радостта ми беше толкова голяма, че понякога, помня, ме обземаше страх; защото, знаех добре това, боговете са завистливи и е оскърбление да си щастлив и да го съзнаваш. За да разваля магията от лошото им око, прибягвах до смешни хитрости, за да намаля щастието си. Помня, във Флоренция бях толкова щастлив, че разбрах — това надхвърля човешките права и трябва да намеря начин да се измъчвам за нещо. Отидох тогава и си купих чифт обувки, които много ме стискаха; обувах ги сутрин, краката ми толкова ме боляха, че не можех да ходя, подскачах като гарга; през цялата сутрин, чак до обед, бях нещастен; но следобед, щом сменявах обувките си, излизах да се поразходя — какво щастие беше само! Крачех леко, просто летях; светът отново се превръщаше в рай, разхождах се по брега на Арно, минавах по мостовете, изкачвах се на Сан Миниато, а привечер повяваше свеж ветрец, хората минаваха през последните лъчи на слънцето, целите в позлата. Но на другата сутрин си слагах отново тесните обувки, ставах отново нещастен и боговете вече нямаха повод да се намесят; така че и аз плащах човешката дан.

Простодушие, никакъв проблем не ме измъчваше, в ябълката на живота нямаше никакъв червей.

Външността на явленията ми беше достатъчна, не търсех да открия дали има нещо зад външността им. Един древен художник нарисувал завеса и поканил съперника си художник да види и оцени творбата му. „Ами че дръпни завесата, за да видя картината!“ — „Това е картината — отвърнал му художникът, завесата.“^[1] Завесата, която виждах пред себе си, планините, дърветата, моретата, хората, това беше картината, и й се любувах жадно, с неподправена радост.

Първият бунт, когато бях още юноша, беше стихнал, бях преглътнал унизителните идеи, че Земята не е център на Вселената и че човекът произхожда от животните, животно и той, но по-хитро и по-безнравствено от предците си. А жената, която за миг бе дошла и бе накарала кръвта ми така да закипи, откакто я бях проснал върху хартията, не се бе появила повече да наруши хармонията. Колкото и да ораторстваше умът и да доказваше, че жената е равна по права и душа с мъжа, вътре в мен прастарото сърце, африканското, което презира и не ще пофрангчения ум, прогонва жената, няма й вяра и не я пуска да навлезе дълбоко в мен, да ме завладее; само украшение за мъжа е жената, а най-често болест и нужда.

Помня Костандис, един див пъдар в Крит; беше саможив и не пускаше женско да се приближи до него; и изведнъж се чу, че Костандис ще се жени. „А бре, Костандис — викам му аз, — какво е това, дето чувам, щял си да се жениш, разправят?“ — „Е, какво да правя, чорбаджийче — отвърна ми той, — мисля си, ами ако се разболея, кой ще ми сложи вендузи?“ Друг един пък, към петдесетте, който също се женеше, ми каза за оправдание: „Е, какво да се прави, момчето ми! Дощя ми се, санким, и на мен плитка на възглавницата ми.“

Казахме — кога украшение, кога нужда.

Свободен, без метафизични проблеми, без любовни грижи, с чисти радости — такъв бях през цялото това сватбено пътешествие из Италия.

Обаче, когато след толкова години искам да си припомня тогавашните си радости, оставам изненадан; най-духовните са се уталожили, слели са се напълно с мен, не мога да ги отделя вече като спомени; от паметта ми те са преминали в кръвта ми, живеят и действат като естествени мои инстинкти. Често пъти, когато взема някакво решение, по-късно осъзнавам, че не аз съм решил, а влиянието, което е оказала върху мен еди-коя си картина, еди-кой си страховит замък от Възраждането или еди-кой си стих на Данте, издълбан на някоя от уличките на старата Флоренция.

Не духовните, други радости, по-телесни, по-близки до човешката топлота, стоят непокътнати в паметта ми и ме гледат с голяма нежност и печал. И се стига дотам, че от цялата ми тази младежка авантюра са ми останали само малко, много малко скромни добивки: една роза, която видях да увяхва край една ограда в Палермо, едно босо момиченце, което плачеше в един мръсен сокак на Неапол, една котка, която седеше на един готически прозорец във Верона, черна, с големи бели кръпки… Загадка е, от всичко, което й даваш, как и какво избира да спаси човешката памет. Кой беше онзи велик завоевател, който на умиране въздъхнал: „Три неща — казал — съм пожелал да имам през живота си и не успях да им се порадвам: една къщичка край вода, една клетка с канарче, и саксия босилек.“ И най-вече два спомена, много горчиви, са се утаили в мен от цяла Италия и ще ме следват, изпълнени с укор, макар че нямам никаква вина, чак до смъртта.

 

 

Ето първия:

Започваше да се мръква, през целия ден валеше проливен дъжд. Стигнах, мокър до кости, в едно калабрийско селце. Трябваше да намеря някъде огън да се подсуша и постеля, за да пренощувам. Уличките бяха пусти, вратите залостени, само кучетата подушиха чужда миризма и започнаха да лаят в дворовете. Диви бяха местните селяни, саможиви, гледаха с подозрение на чужденците; поспирах се пред всяка врата, понечвах да почукам, но не се осмелявах.

Ех, едно време в Крит, покойният ми дядо вземал всяка вечер фенера и обикалял по селските улички да види дали не е дошъл някой другоселец, та да го отведе, да го нахрани, да му постеле да спи; и на сутринта да го изпроводи с комат хляб и паница вино… Тук, в калабрийските села, такива дядовци няма…

Неочаквано, на края на селото зърнах една отворена врата, наведох се, погледнах; дълго полутъмно помещение, в дъното гореше огън, а една старица се беше навела пред огъня, сякаш готвеше. Тишина, чуваше се само пращенето на горящите дърва, които миришеха приятно; навярно бяха борови. Прекрачих прага, влязох; блъснах се в една дълга маса, поставена по средата, стигнах до огъня; пред него имаше едно столче, седнах; старицата се беше свила на друго столче и бавно разбъркваше с дървена лъжица гърнето. Стори ми се, че по едно време, без да се извърне, хвърли бърз поглед към мен; но не каза нищо. Свалих сакото си, почнах да го суша; чувствах как някакво блаженство се изкачва като топлина от ходилата ми към прасците, към бедрата, към гърдите; гладен бях и вдъхвах жадно миризмата на парата, която се издигаше от гозбата, навярно фасул, който благоухаеше; почувствах отново до каква степен щастието на този свят е размерено по ръста на човека; то не е рядка птица, която гоним ту по небето, ту в ума си; щастието е домашна птица в нашия двор.

Надигна се старицата, смъкна от една близка полица две дълбоки паници, напълни ги и навред замириса приятно на фасул, запали един светилник и го постави на дългата маса; донесе две дървени лъжици, самун черен хляб, седнахме един срещу друг. Прекръсти се, хвърли ми бърз поглед, разбрах, прекръстих се и аз. Започнахме да ядем, гладни бяхме и двамата. Дума не обелвахме; бях решил, няма да говоря, да видя какво ще стане. Има си хас да е няма, мислех си аз, има си хас да е луда, онази тиха и кротка лудост, която толкова много прилича на светост?

Като се наядохме, старицата ми постла на една скамейка, надясно от масата, легнах си; легна си и тя срещу мен, на другата скамейка. Навън валеше като из ведро; известно време слушах как водата шурти върху плоския покрив; слушах дишането на старицата, спокойно, тихо; щом се изтегна, навярно беше уморена, и сънят я грабна; полека-лека дъждът и равномерното дишане на старицата ме накараха да потъна и аз в сън; когато се събудих, денят вече проникваше през пролуките на вратата.

Старицата беше станала, беше поставила котлето на огъня, приготвяше сутрешното мляко. Огледах я в оскъдната дневна светлина; изпосталяла, сбръчкана като стафида, прегърбена, с подути крака, след всяка стъпка се поспираше задъхана. Само очите й блестяха съвсем черни, големи, неостарели. Колко красива ще да е била тази на младини, мислех си аз и проклинах разрухата и съдбата на човека… Седнахме отново мълчаливо един срещу друг, изпихме млякото, станах; метнах пак раницата на гърба си, извадих портфейла си… Но старицата стана алена, вдигна ръка.

— Не, не — прошепна тя, — не!

И докато я гледах изненадан, цялото й сбръчкано лице засия:

— Хайде на добър час — каза тя. — Бог да ти плати за доброто, което ми стори; откакто почина мъжът ми, за първи път спах така сладко.

 

 

И този спомен, по-горчивият:

В началото на пролетта бях стигнал в най-светия град на Италия, в Асизи. Въздухът, покривите на къщите, градинките, дворовете бяха изпълнени с невидимото присъствие на Бедняка божи. Неделя, тежките камбани на църквата му биеха, а отсреща, от един малък площад, им отвръщаха звънките, сребърнозвучни камбани на манастира „Света Клара“. Съединяваха се във въздуха, все тъй неразделни, двамата, свети Франциск и света Клара, чрез безсмъртните гласове, които светостта и смъртта им бяха дали. „Кога ще дойдеш най-сетне, отче Франциск, да ни видиш и нас, горките, в манастира ни?“ — „Когато цъфнат с бели цветове бодилите…“ И ето, от векове вече цъфтят бодилите, и от векове пърхат над Асизи, неразделни вече, гълъбът и гълъбицата Божии.

Изкачвах се по тесните улички, отваряха се вратите, излизаха жените — току-що изкъпани, грижливо сресани, ухаещи на ливанто; отиваха на църква, забързани, радостни, да видят и да ги видят. В слънчевите страни, през пролетта църквата е салонът на Господа, отиват приятелите и приятелките му, сядат на наредените столове и подхващат сладки приказки, кога с Господа, кога със съседите и съседките. Снове навън-навътре и божият слуга, облечен в бели дантели и черна или червена рокля, подрънква със звънеца, пее с меден глас хвалебствия за домакина, свети Франциск. А след това гостите стават, поздравяват и поемат към външната врата. Посещение при светията, свърши и то; небето се смее доволно, а долу на земята кръчмите се отварят.

Имах препоръчително писмо да отседна в дома на графиня Ерикета; бяха ми я описали като стара благородница. Живее съвсем сама с една своя предана прислужница, Ермелинда, много ще се зарадва на компанията ти. Била е най-красивата жена в Асизи, овдовяла на двайсет и шест години, и оттогава вече не е познала мъж; притежава големи имоти, лозя и маслинови гори, и навремето всяка сутрин яхвала кобилата си и отивала да надзирава имението си. Но сега е остаряла, зъзне, седи пред запаленото си огнище, неразговорлива, печална, сякаш съжалява за целомъдрения си живот… Разговаряй с нея, гледай на нея, като че ли е още на двайсет и шест години, дари й, макар че е много късно, малко радост.

Хладен пролетен ден, лястовиците се бяха вече върнали, полята бяха осеяни с малки бели маргаритки; вятърът беше топъл и благоухаеше; но камината в големия благороднически дом беше запалена и старата графиня седеше в едно ниско кресло пред огъня с небесносиня копринена кърпа на белите си коси. Остави писмото на коленете си, извърна се и ме погледна. Бях разгорещен от изкачването на нагорнището, бях разгърден, топло ми беше; носех къси панталони и коленете ми просветваха от отраженията на огъня. Бях на двайсет и пет години.

— И така? — каза графинята и ми се усмихна. — Цяла Гърция влезе в къщата ми; добре дошли!

Дойде Ермелинда, осиновената дъщеря, с подноса, застла една ниска масичка, постави на нея мляко, масло, препечени филийки хляб, плодове.

— Радвам се — каза отново графинята, — не съм вече сама.

— И аз също! — отвърнах. — В този миг разбрах какво ще рече благородство, красота и доброта.

Бледите бузи на графинята поруменяха, но не отвърна нищо; като мълния, в очите й припламна някакъв огън; навярно си е казала с яд и съжаление: „По дяволите благородството, красотата и добротата; младост само, младост, нищо друго!“

Предостави ми една грамадна стая и огромно легло с кадифено небе; два големи прозореца гледаха към улицата, а от прозорците виждах отсреща двора на манастира „Света Клара“, където сновяха мълчаливо монахини с бели крила на главата. Камбанарията, покривът, дворът бяха пълни с гълъби; целият женски манастир въздишаше влюбено като гълъбица. „За какво им са гълъбите на калугерките, не ги ли е срам? — каза ми веднъж графинята. — Не ги ли виждат, не ги ли чуват, не се ли възмущават? Да ги прогонят; или по-добре да ги заколят, да ги изядат, да се отърват! Да се отървем и ние!“

Три месеца останах в Асизи; свети Франциск и графиня Ерикета ме задържаха, не ме пускаха да си замина. Къде да отида? Ако смисълът на живота е щастието, защо да си отида? Къде можех да намеря по-верен, по-любим другар от свети Франциск, когото отивах да видя всеки ден в дома му, по-прелестна компаньонка от тази жива света Клара, графинята? Разхождах се през целия ден по засмяната Умбрия, сред лозята и маслиновите гори вървях по следите на светеца; цялата пролет ми се стори едно францисканско щастие от червени, жълти, снежнобели fioreti… Свети Франциск със свитата си от цветя се възземаше отново от земята на Асизи и поздравяваше брата Слънце. Брата Вятъра и сестра ни Огъня, и веселото ни братче Водата…^[2] И графинята; и щастливото критянче до нея.

Вечерта, уморен, доволен, се прибирах в къщи. Камината гореше, а графинята в ниското си кресло, наконтена, леко напудрена, с кръст в ръце, ме очакваше. Все печална и мълчалива и с угаснал поглед; но щом чуеше вратата и усетеше стъпките ми, очите й блясваха. Посочваше ми креслото до себе си. Протягаше ръка, побутваше ме леко по коляното.

— Говори — казваше ми тя, — говори; отвори уста, не спирай; друга радост нямам.

И аз отварях уста и й разправях за Крит, за родителите си, за съседите ни; за войните на критяните, за да се освободят, за принц Георгиос, когато стъпи за първи път на критска земя… Целият Крит беше окичен с лаврови и миртови клонки, а старите поборници, с дълги бели бради, с тела, покрити с белези от саблени удари, се навеждаха и целуваха ръка на гръцкия царски син… И се блъскаха един о друг, не виждаха, защото очите им бяха пълни със сълзи… Друг път й говорих за ирландката, за изкачването ни на Псилоритис и какво направихме, когато останахме сами в параклиса, а след това за раздялата…

— Но защо? Защо? — питаше учудено графинята. — Не те ли дари с радост, горката?

— Много даже.

— Ами тогава?

— Ами че тъкмо затова, графиньо.

— Не разбирам.

— Повече радост, отколкото трябва да има един мъж, рискувах.

— Какво рискуваше?

— Едно от двете: или да свикна с тази радост и след време да изветрее и да изчезне; или да не свикна с нея, да я изпитвам винаги все тъй силно, и тогава щях да бъда загубен. Веднъж видях една пчела, удавена в меда, и разбрах.

Графинята потъна известно време в размисъл.

— Ти си мъж — каза най-сетне тя, — не ти е само това в ума; имаш и други неща, но ние, жените…

Нея вечер не си казахме нищо повече; и двамата гледахме мълчаливо огъня, чак до полунощ.

Понякога изпращаше при мен Ермелинда да ме попита:

— Може ли графинята да ви посети следобед?

Слизах веднага в града, купувах сладкиши и цветя, и я чаках; в определения час тя почукваше плахо, колебливо на вратата ми, изтичвах, отварях й, влизаше, алена от стеснение, сякаш беше на петнайсет години и отиваше на първата си среща. Известно време се запъваше, не можеше да говори; забиваше поглед в пода и отвръщаше с едносрични думи, с отпаднал глас. Сърцето ми се свиваше; как се възвръщат стеснителността и девствеността, как остават безсмъртни у истинската жена и й придават неочаквано някакъв тъжен блясък дори и в най-дълбока старост.

И в деня, когато вече трябваше да си тръгна, увисна на врата ми и ме накара да се закълна, че пак ще мина през Асизи да я видя.

— Но скоро — каза тя и се опита да се засмее, но не успя и очите й се наляха със сълзи, — скоро, защото може да съм си отишла…

Никога не казваше „умирам“; казваше „отивам си“.

Удържах на думата си; след няколко години получих известие от изповедника й дон Диониджи: „Елате, графинята си отива.“

Бях в Испания, изпратих телеграма, тръгнах веднага. Носех цял наръч бели рози. Треперех, когато почуках на вратата на дома й: жива ли е, не е ли жива? Отвори ми Ермелинда; не посмях да попитам; дадох й розите.

— Графинята ви очаква — каза тя. — На легло е, не може вече да ходи.

Беше приседнала в леглото си, бяха я сресали, натъкмили, бяха й сложили съвсем лек руж на бледите бузи и една розова панделка на шията, за да скрие бръчките; и за първи път видях, че си беше боядисала ноктите. Разтвори ръце, хвърлих се в обятията й. Седнах до леглото й и я загледах; колко красива беше, все още, на осемдесет години, каква ласкавост и каква мъка в очите й!…

— Отивам си — каза тя тихо, — отивам си…

Отворих уста, за да възразя, да я утеша, но тя ме хвана за ръката, сякаш се сбогуваше с мен.

— Отивам си… — прошепна отново.

Стъмнило се беше, Ермелинда влезе да запали светлината; но тя не й позволи.

— Не пали, Ермелинда — каза тя.

В полутъмнината неясно различавах да се белее лицето й, а очите й се бяха превърнали в две големи дупки, изпълнени с мрак. И със сгъстяването на тъмнината чувствах, че графинята, мълчаливо, отчаяно, си отиваше…

След няколко часа, към полунощ, тя си отиде.