Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (16)

XIV. Ирландката

Но не бях напълно доволен; харесваше ми пътят, който бях поел, ала трябваше да стигна до края. Нея година в Кастро беше дошла една ирландка и предаваше уроци по английски; жаждата за знание все тъй ме изгаряше; взех я за учителка, за да науча езика, та да мога да пиша манифестите на английски, да просветя и хората извън Гърция. Защо да ги оставяме тях в тъмата? Нахвърлих се, значи, с всички сили на английския. Странен свят, вълшебен, бях започнал да бродя с тази ирландка из лиричната английска поезия, каква наслада само, езикът, гласните и съгласните се бяха превърнали в птички и чуруликане. Оставах в дома й до късно през нощта, говорехме за музика, четяхме стихове, пламваше въздухът помежду ни, когато, надвесен, следях през рамото й стиховете на Кийтс и Байрон, вдъхвах топлата, възкисела миризма, която лъхаше изпод мишниците й, умът ми помътняваше, изчезваха и Кийтс, и Байрон, и в малката стаичка оставаха само две, едното облечено в панталон, а другото в рокля, неспокойни животни.

Сега, след като бях завършил гимназия, аз се гласях за Атина, да се запиша в университета; кой знае дали щях да видя отново тази синеока, малко прегърбена, но сочна дъщеря на ирландски пастор. Ставах, колкото повече наближаваше раздялата, все по-неспокоен. Както гледаме някоя зряла, сладка като мед смокиня, и сме гладни и жадни, и протягаме трепетно ръка, почваме да я белим, и докато я белим, устата ни се налива със слюнка, по същия начин гледах като бик тази зряла ирландка и я белех мислено, като смокиня.

Един ден, през септември, се реших:

— Ще се изкачим ли на Псилоритис? Оттам се вижда целият Крит; има и една църквица на върха; там ще пренощуваме и ще се сбогувам с теб!

Ушите й пламнаха, прие. Каква дълбока загадка имаше в този излет, какво нетърпение, каква сладост; така е навярно при сватбените пътешествия. Тръгнахме през нощта, а от луната над главите ни се лееше някакво сладостно опиянение. Никога по-късно през живота си не видях такава луна; тя, която винаги ми бе изглеждала като печално лице, нея нощ се смееше, гледаше ни закачливо и вървеше с нас, от изток към запад, спускаше се през разтворените ни блузи в шията ни, в гърдите ни, и чак долу до корема.

Не говорехме; не искахме с думи да развалим съвършената, безмълвна хармония, която свързваше телата ни, едно до друго; понякога, на някоя тясна пътека, бедрата ни се докосваха, но веднага се отдръпвахме един от друг, рязко. Сякаш не искахме да пропилеем в малки ласки неудържимия копнеж; пазехме го цял за великия миг и крачехме бързо, с пресечен дъх, сякаш не като двама приятели, а като двама смъртни врагове; и тичахме към мястото, където щяхме да се бием гърди с гърди.

Досега не бяхме си казали нито една любовна дума, и сега, за този излет, не се бяхме уговорили нищо; но и двамата добре знаехме къде отиваме и защо отиваме, и бързахме; а тя, стори ми се, повече от мен.

Осъмнахме в едно село в подножието на Псилоритис; бяхме се уморили, отидохме и се настанихме в къщата на попа. Казах, че спътницата ми е също попска дъщеря от един далечен, потънал в зеленина остров, и че иска да види, уж, целия Крит от върха на Псилоритис. Дойде попадията, застла масата, наядохме се, седнахме на канапето, подхванахме тънки приказки. Поговорихме най-напред за Великите сили, Англия, Франция, Америка, Московеца; сетне за лозята и маслините; после попът заговори за Христос, че е православен и не се пофрангчва, каквото и да го правят. „И ако бащата на момичето беше сега с вас, бас държа, че за една нощ щях да го направя православен.“ Но на сините очи им се спеше и попът направи знак на попадията.

— Постели, попадийо, на момичето да си легне, жена е, санким, спи й се.

Обърна се към мен:

— Но твоя милост си мъж, критянин, срамота е критянин да спи през деня, да вървим да ти покажа лозето си; останали са тук-таме по някоя и друга необрани чепки, да ги изядем.

Бях капнал от умора и умирах за сън, но какво да правя? Критянин бях, не трябваше да посрамя Крит. Отидохме на лозето, изядохме необраните гроздове, пообиколихме из селото, вряха казаните по дворовете, течеше джибровата, пихме по няколко ракии, топли още, и се върнахме, вече по мръкнало, като залитахме и двамата, прегърнати, в къщата му. Ирландката се беше събудила, попадията беше заклала една кокошка, пак ядохме.

— Няма приказки тази вечер — рече попът, — поспете, в полунощ ще ви събудя, ще ви дам и овчарчето си за водач, да не се загубите.

Излезе на двора, огледа небето; върна се доволен.

— Имате късмет — каза той, — утре денят ще бъде божа благодат. Хайдете сега с божията благословия, лека нощ!

Някъде към полунощ попът ме сграбчи за крака, събуди ме; събуди и девойката, като заудря една бакърена тепсия над главата й. На двора ни чакаше овчарче, къдрокосо, с остри уши и диви очи; миришеше на пърчовина и ладан.

— Хайдете! — каза то и вдигна гегата си. — По-бързо, крачета, та да стигнем на върха тъкмо когато се показва слънцето.

Луната беше още сред небето, весела, само сладост. Беше студено, загърнахме се в палтата си, нослето на ирландката беше побеляло, но устните й бяха алени; извърнах глава да не я гледам.

Дива планина, останаха зад нас лозята и маслините, а след това и дъбовете, и дивите кипариси, навлязохме в камънаците. Обувките ни нямаха габъри, хлъзгахме се; ирландката падна два-три пъти, сама стана. Не ни беше вече студено, телата ни бяха облени в пот, стискахме устни, за да не пъхтим, и крачехме мълчаливо; отпред овчарчето, по средата ирландката, последен аз.

Небето взе да избледнява, камъните заблестяха, първите соколи започнаха да се вият в синьо-черния въздух; и когато вече стъпихме на върха, изтокът розовееше. Но околовръст не различавах нищо; гъста мъгла покриваше сушата и морето, цялата снага на Крит беше покрита; страшен студ, зъзнехме, бутнахме вратата на църквичката, влязохме вътре; а в това време овчарчето обикаляше да събере съчки, да запали огън.

Останахме сами в църквицата, направена със сух градеж, ирландката и аз. От скромния иконостас ни гледаха Христос и Светата Дева; но ние не ги гледахме, антихристосовски, антидевически демони се бяха пробудили в нас, протегнах ръка, сграбчих ирландката за врата, а тя се наведе покорно, това и чакаше, катурнахме се долу на плочите.

Потънах; отвори се някакъв черен капак и ме погълна. Когато отворих очи, забелязах, че Христос ме гледа гневно от иконостаса, а зеленото кълбо, което държеше в дясната си ръка, се поклащаше, сякаш се канеше да го запрати по мен; изплаших се, но женската ръка ме обгърна и отново потънах в хаоса.

Когато отворихме вратичката, за да излезем навън, коленете ми трепереха, трепереше и ръката ми, докато издърпваше мандалото; някакъв прастар страх ме беше обзел неочаквано, ще хвърли Бог мълнията си да ни изгори и двамата, ирландката и мен, Адам и Ева; не може да се осквернява, ей тъй, безнаказано, домът господен, пред очите на Светата Дева… Блъснах вратичката, излязох навън; каквото ще става, казах си аз, да става по-бързо, та да се куртулисаме! Но щом излязох навън, какво да видя! Какво беше това чудо, което се разстла пред мен! Каква беше тази велика радост! Слънцето се беше вече показало, мъглата се беше разсеяла, целият Крит, от единия до другия край, блестеше чисто гол, бял, зелен, розов, заобиколен от четири морета. Като тримачтов кораб беше Крит, с трите високи планински върха — Левка Ори, Псилоритис, Дихтис, и плуваше сред пяната. Като някакво морско чудовище беше, като горгона, с множество бозки, изтегната по гръб на вълните и се припичаше на слънце. Видях ясно, под утринното слънце, лицето й, ръцете, краката, опашката, изправените й гърди… Доста радости ми се случи да изпитам през живота си, не мога да се оплача; но тъкмо тази, да видя целия Крит сред вълните, беше една от най-големите. Извърнах се, погледнах ирландката; опряна на църквицата, дъвчеше парче шоколад и облизваше, спокойна, равнодушна, изпохапаните си устни.

Завръщането в Кастро беше тъжно. Наближавахме вече; показаха се прочутите венециански валове с каменните крилати лъвове. Ирландката, уморена, се приближи да ме хване под ръка; но не можех да понасям помътнелите й очи и миризмата й. Ябълката, с която ме беше нахранила, беше изпълнила устните и зъбите ми с пепел. Дръпнах се рязко, не я оставих да се допре до мен; не каза нищо, отстъпи крачка зад мен и я чух, че плаче. Понечих да се обърна, да я сграбча в обятията си, да й кажа някоя мила дума; но ускорих крачките си, не проговорих чак до дома й. Извади ключа от джоба си, отвори вратата; спря се на прага, зачака; беше навела глава, чакаше; ще вляза ли, няма ли да вляза? Безброй думи на нежност, на мъка, на неудържимо съчувствие, се изкачваха, стигаха до гърлото ми; но стиснах здраво устни, не продумах нищо; подадох й ръка, разделихме се. На другия ден заминавах за Атина; нямах да й подаря някоя маймунка, та да ме помни, и й изпратих, по един неин ученик, една хаплива малка кучка, която обичах — Кармен.