Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (5)

III. Майката

Майка ми беше свята жена. Как е могла цели петдесет години, без да се сломи сърцето й, да чувства до себе си дишането и дъха на лъва? Тя притежаваше търпението, издръжливостта и благостта на земята. Всичките ми прадеди по майчина кръв са били селяни. Превити над пръстта, прилепени о пръстта, краката им, ръцете им, косите им са били пълни с пръст. Обичали са земята и на нея са възлагали всичките си надежди; слели се били, от деди и прадеди, с нея; при суша почернявали и те от жажда като нея, и когато руквали първите дъждове, кокалите им запращявали и набъбвали като тръстики; а когато орели и набраздявали дълбоко корема й с палешника, отново изживявали с гърдите и бедрата си първата си брачна нощ.

Два пъти в годината, на Великден и на Коледа, дядо ми поемаше от далечното си село и идваше в Мегало Кастро да види внуците си и дъщеря си. Правеше си винаги сметка и пристигаше да почука на вратата тъкмо когато онзи звяр, зет му, не си беше вкъщи. Як старик, с неподстригани бели коси, със сини засмени очи, с тежки ръчища, целите в мазоли; посягаше да ме погали и ми ожулваше кожата. Носеше празничните си тъмносини бухлати гащи, черни ботуши, бял на светлосини пръски чембер^[1]. И държеше в ръце, обвит в лимонови листа, винаги все същия армаган: печено на фурна прасенце; развиваше го засмян и цялата къща почваше да благоухае; и оттогава дядо ми толкова се сля, толкова се свърза в мен с печено прасенце с лимонови листа, че вече не може да ми лъхне на печено свинско месо или да вляза в лимонова градина, без в паметта ми да се появи, засмян, все тъй жив, с печеното прасенце в ръце, дядо ми. И се радвам, защото, докато съм жив аз, ще живее и той в мен, никой вече на този свят не си спомня за него, и ще умрем заедно. Този ми дядо е първият човек, който направи тъй, че да не искам да умра, за да не умрат покойниците ми; оттогава много мои любими същества, които умряха, не слязоха в пръстта, а в паметта ми, и вече знам, че докато съм жив аз, ще живеят и те.

Спомням си за него и сърцето ми укрепва, защото чувства, че може да победи смъртта; не съм срещал никога друг човек, около чието лице да грее такова сияние, спокойно, меко, като светлик на газениче. Когато за първи път го видях да влиза вкъщи, изпищях; с широките си бухлати гащи, с червения си пояс, кръглолик като луна, засмян, стори ми се като някакъв добър воден дух, като някакъв земен дух, току-що изскочил от градините и ухаещ на мокра зеленина.

Измъкваше от пазвата си кожена кесия за тютюн, свиваше си цигара, вземаше огнивото и праханта, запалваше я и запушваше, като гледаше щастлив дъщеря си, внучетата си, къщата. От време на време отваряше уста, говореше за кобилата си, която се била ожребила, за дъждовете и градушката, за зайците, че много се навъдили и правели поразии в зеленчуковата му градина. А аз, седнал на коленете му, обгърнал с ръка врата му, го слушах и един непознат свят се разстилаше в съзнанието ми, нивя и дъждове, и зайци, ставах и аз заек, излизах скришом на дядовия си двор и му ядях зеленчуците.

Мама питаше за този, за онзи на село, как я кара, жив ли е още; а дядо отвръщаше ту че е жив и здрав, че прави и деца още, ту че е умрял, отиде си и той, ти да си жива. Говореше за смъртта, така както говореше и за раждането, спокойно, със същия глас, така както говореше за зеленчука и за зайците. Казваше: „Отиде си и този, дъще, погребахме го; турихме му и един портокал в шепата, да го носи на Смъртта^[2]; дадохме му и заръки до нашите на оня свят; всичко стана както си му е редно, слава Богу!“ И пушеше, вадеше дима през ноздрите си и се усмихваше.

Жена му беше умряла още преди години и всеки път, когато идваше вкъщи, дядо споменаваше за нея и очите му овлажняваха. Обичаше я повече и от нивите си, повече и от кобилата си, и я почиташе. Беден бил, когато се оженил, но се утешавал: „Не е голяма работа — казвал — сиромашията и голотията, стига да имаш добра жена“. Стар обичай имало тогава по критските села — когато привечер мъжът се завръщал от нивята, жена му приготвяла хладка вода, навеждала се и му измивала краката. Върнал се една привечер дядо ми капнал от умора, седнал на двора, дошла жена му с леген хладка вода, коленичила пред него и посегнала да му измие потъналите в прах крака. Дядо ми я погледнал жалостиво, видял съсипаните й от всекидневната домакинска работа ръце, видял започналите й да побеляват коси — остаря вече, горката, казал си той, побеляха й косите в ръцете ми, съжалил я. Повдигнал крак, турил един ритник на легена с водата и го прекатурил. „От днес нататък, жена — рекъл, — няма да ми миеш краката; не си, санким, моя слугиня, жена си ми и моя стопанка.“

— Господ да упокои душата й — чух го да казва веднъж, — никога не ми е скършила хатъра. Само веднъж…

Замълча, въздъхна и след малко продължи:

— Нали всеки ден привечер излизаше на прага и ме чакаше да се върна от нивята; спускаше се, вземаше ми сечивата от рамото, за да ми олекне, и влизаше заедно с мен в къщи… Но една вечер забрави, не изтича да ме посрещне и ми стана тежко на сърцето…

Прекръсти се:

— Велик е Господ — измърмори той, — на него се уповавам, ще й прости.

Очите му отново заблестяха, погледна майка ми и се усмихна.

— Ами не ти ли е жал, а, дядо — казах му веднъж, — не ти ли е жал да убиваш прасенцата и да ги ядем?

— Жал ми е, чедо, жал ми е за тях, но, Господ вижда, ама са вкусни, джанабетите… — отвърна ми дядо и прихна да се смее.

Всеки път, когато си спомня за този розовобузест старик, укрепва вярата ми в земята и в тежкия труд на човека връз земята. Той беше един от стълбовете, които поддържат на раменете си нашата земя, за да не падне.

Само баща ми не го щеше; не му харесваше да идва в къщата му и да говори на сина му; сякаш се страхуваше да не зарази кръвта ми. И на Коледа, и на Великден, когато слагаха трапезата, не се присягаше дори да пипне печеното прасенце, а от миризмата му се гадеше; ставаше бързо-бързо от масата и пушеше, за да разсее вонята му. Не говореше; само веднъж, когато дядо си отиде, смръщи вежди:

— Уфф! Синеок! — измърмори той презрително.

По-късно узнах това: от нищо не се гнусеше баща ми така, както от сини очи. „Дяволът — казваше той — има модри очи и червени коси.“

Когато баща ми отсъстваше от къщи, какво спокойствие само настъпваше, как минаваха бързо, блажено, часовете в затворената градинка на двора ни! Лозницата над кладенеца, а в ъгъла на двора — една голяма акация, която благоухаеше, наоколо саксиите с босилек, и щирът, и арабският жасмин, и мама, седнала отвън до прозореца, плетеше чорапи, чистеше зарзават, решеше малката ми сестра или я учеше да ходи… А аз, свит на едно столче, я гледах, чувах стъпките на минувачите пред затворената врата, вдишвах миризмата на жасмин и мокра земя и светът навлизаше в тялото ми, пращяха, разтваряха се костите на главата ми, за да го поберат.

Часовете, които прекарвах с майка си, бяха изпълнени с тайнственост; седяхме един срещу друг, тя — на стол до прозореца, аз — на столчето си, и чувствах, сред тишината, как гърдите ми се изпълват до насита, сякаш въздухът помежду ни беше мляко и аз сучех.

Над главите ни се разстилаше акацията, и когато цъфтеше, дворът благоухаеше. Много обичах ароматните й жълти цветове, майка ми ги слагаше в сандъците и долните ни дрехи, чаршафите ни, цялото ми детство миришеше на акация.

Приказвахме си, водехме безброй спокойни разговори — кога майка ми разказваше за баща си, за родното си село, кога пък аз й разправях за житията на светците, които бях прочел, като разкрасявах живота им с въображението си; не ми стигаха техните мъченичества, слагах и от себе си, докато накрая майка ми се разплакваше, ставаше ми жал за нея, сядах на коленете й, галех я по косата и я утешавах:

— Влезли са в рая, майко, не се притеснявай, разхождат се под цъфнали дървета, приказват си с ангелите и са забравили мъките си. И всяка неделя си слагат златни дрехи, червени каскети с пискюли и отиват на гости у Господа.

А мама избърсваше сълзите си, поглеждаше ме, сякаш ме питаше: „Истина ли казваш?“ И се усмихваше.

А канарчето ни слушаше от клетката си, изпъваше шия и чуруликаше опиянено, доволно, сякаш беше слязло от рая, сякаш беше оставило за малко светците и бе дошло на земята да разведри хората.

Майка ми, акацията, канарчето, са се слели неразривно, безсмъртно в съзнанието ми; не мога вече да помириша акация, да чуя канарче, и да не се появи от гроба си — моето сърце — майка ми и да не се слее с това ухание и с чуруликането на канарчето.

Никога не съм виждал майка си да се смее; само се усмихваше и вдлъбнатите й черни очи гледаха хората с търпение и доброта. Сновеше като добър дух из къщи и сварваше да свърши всичко, без усилие и безшумно, сякаш ръцете й притежаваха някаква доброжелателна вълшебна сила, която направляваше с благост всекидневните нужди. Може да е и русалка, мислех си аз, като я гледах мълчаливо, русалката, за която се разправя в приказките, и в детската ми глава въображението ми заработваше: една нощ баща ми, като минавал през реката, я видял да танцува на луна, нахвърлил се, грабнал й забрадката и оттогава я довел вкъщи и я направил своя жена. И сега по цял ден майка ми снове из къщи и търси да намери забрадката си, за да я метне на косите си, да стане отново русалка и да избяга. Гледах я как снове насам-натам, как отваря долапите и сандъците, как повдига похлупаците на делвите, как се навежда под кревата, и треперех да не би да намери вълшебната си забрадка и да изчезне. Този ужас продължи с години и нарани дълбоко младата ми душа; и днес дори, още по-неизразим, този страх съществува в мен: следя всяко любимо лице, всяка любима идея с тревога, защото знам, че си търси забрадката, за да си отиде.

Само веднъж помня майка си със странно блеснали очи, засмяна и радостна, каквато ще да е била, преди да се омъжи или като годеница. На един първи май бяхме отишли в едно село, Фоделе, цялото потънало в портокалови градини и ручеи, където баща ми щеше да кръщава. По едно време рукна силен дъжд, порой, небето се превърна във вода и започна да се излива върху земята, а тя гугукаше, разтваряше се и поемаше оплождащата мъжка вода дълбоко в утробата си. Селските първенци се бяха събрали, с жените и дъщерите си, в голямата одая на кумеца, дъждът и светкавиците проникваха през пролуките на вратите и прозорците, въздухът миришеше на портокали и земя. А черпнята беше в разгара си, вина, ракии, мезета, започна да се свечерява, запалиха светилниците, мъжете дойдоха на кеф, жените, дето гледаха все надолу, вдигнаха очи и започнаха да кудкудякат като яребици, а навън ревеше още Бог, все по-чести ставаха гръмотевиците, търкаляха се камъните и се смееха гръмко, превърнал се бе Бог в порой и прегръщаше, напояваше, оплождаше земята.

Тогава баща ми се извърна към майка ми, за първи път виждах да я гледа с нежност, а гласът му за първи път беше станал ласкав:

— Марги — каза й той, — попей!

Разрешаваше й, пред толкова мъже, да запее; а аз се изправих навъсен; не знам защо, се бях ядосал; понечих да изтичам при майка си, сякаш исках да я защитя; но баща ми ме бутна с пръст по рамото и ме накара да седна. А майка стана неузнаваема, лицето й засия, сякаш го прегръщаха всички дъждове и светкавици, изпъна шия и, помня, дългите й гарвановочерни коси се разпиляха изведнъж, покриха раменете й и се спуснаха чак до хълбоците й. И запя… Какъв глас беше този, дълбок, ласкав, малко дрезгав, изпълнен със страст; притвори очи, впити в баща ми, и изпя една мантинада^[3]. Никога няма да забравя тази мантинада; тогава не разбрах защо я изпя, за кого я изпя; по-късно, като пораснах, разбрах. Пееше с медения си, изпълнен със сдържана страст глас и гледаше баща ми:

Чудя се, когато минаваш, че дворовете не цъфват,

и как не се превръщаш в орел със златни криле!

Извърнах очи, за да не гледам баща си, да не гледам майка си, отидох на прозореца, опрях чело на стъклото и гледах как дъждът се лее и разяжда пръстта.

Бурята продължи през целия ден, нощта беше паднала, смрачил се бе светът навън, небе и земя се сляха, превърнаха се в кал. Запалиха още светилници, оттеглиха се всички до стената, отместиха пейките и масите, за да направят място, та момците и момите, пък и старците, да поиграят хоро; нагласи се свирачът на лира^[4] на един висок стол посред стаята, сграбчи лъка като сабя, измърмори тихо в мустаците си една мантинада, започна да свири. Краката потръпнаха, телата сякаш запърхаха радостно с криле, жени и мъже се погледнаха, скочиха прави; хорото водеше една жена, бледа, тънка, около четирийсетгодишна, с портокалови устни, защото ги беше натъркала с орехови листа, а смолисточерната й коса лъщеше, намазана с дафиново масло. Извърнах се, погледнах я и се изплаших; защото около очите си имаше тъмносини кръгове, и дълбоко вътре в тях блестяха, не блестяха, а горяха съвсем черни очи. В един миг като че ли ме погледна; хванах се за полата на майка си, стори ми се, че тази жена иска да ме грабне, да ме отвлече и да избягаме…

— Аферим, Сурмелина! — извика един як старик с козя брада, скочи пред нея, смъкна черния си чембер, подаде единия му край на жената, хвана сам той другия, и се впуснаха и двамата като пощръклели, с високо вдигната глава, с изпънато като свещ тяло, да играят.

Жената носеше дървени обувки, потропваше с тях по дъсчения под, тупаше силно по него, та цялата къща се тресеше. Развърза се бялата й забрадка, видяха се жълтиците, с които беше накичена шията й, ноздрите й потръпваха, душеха въздуха; пресеклив стана дъхът на мъжете около нея; накланяше се, извиваше се, понечваше да падне върху мъжа пред себе си, но изведнъж, само с едно кръшно движение на хълбоците си, му се измъкваше; а старият играч цвилеше като кон, грабваше я във въздуха, стисваше я здраво, но тя пак му се изплъзваше. Играеха, гонеха се, изчезнаха дъждовете и гръмотевиците, продъни се светът, и горе сред хаоса остана само тази жена, Сурмелина, която танцуваше. Свирача не го свърташе вече на стола, скочи прав, разлудува се лъкът, престана да води, следваше сега краката на Сурмелина и въздишаше и той, и ревеше като човек.

Подивяло беше лицето на старика, алено беше станало; гледаше жената, устните му трепереха и си казвах, че ей сега ще се нахвърли върху нея и ще я направи на парчета. Подуши навярно това и свирачът и лъкът изведнъж спря; секна хорото, двамата играчи останаха с вдигнат крак, неподвижни. Потта се стичаше на ручеи по тях, спуснаха се мъжете, подхванаха старика и започнаха да го разтриват с ракия, а жените наобиколиха Сурмелина, да не гледат мъжете; сврях се и аз сред тях, не бях още мъж, оставиха ме. Разтвориха й елечето, пръскаха я с розова вода по шията, под мишниците и по слепите очи; а тя беше затворила очи и се усмихваше.

Танц и Сурмелина, и ужас се сляха оттогава в мен, станаха едно цяло; танц, жена и смърт. Четирийсет години по-късно, в Тбилиси, на високата тераса на хотел „Ориент“ една индийка стана да танцува. Звездите сияеха над нея, терасата не беше осветена, околовръст десетина мъже, виждаха се само малките огънчета на цигарите им. Накичена с гривни, обеци, скъпоценни камъни, със златни халки на глезените си, жената танцуваше бавно, с някакъв тайнствен страх, сякаш танцуваше на ръба на пропаст или пред Бога, и танцуваше с него, приближаваше се, отдалечаваше се, предизвикваше го и цялата трепереше да не падне. По едно време застана неподвижно и само ръцете й като две змии се преплитаха и се оплитаха, и се сливаха любовно във въздуха. Червените светлинки угаснаха, сред безкрайната нощ останаха само танцуващата жена и звездите над нея. И те танцуваха заедно с нея, неподвижни. Всички бяхме стаили дъх. И изведнъж ме обзе ужас; не беше това някаква жена, която танцуваше на ръба на пропастта, това беше самата ни душа, която флиртуваше и си играеше със смъртта.