Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (34)

Епилог

Дядо любими, целувам ти ръка, целувам дясното ти рамо, целувам лявото ти рамо, свърши изповедта ми, и сега отсъди. Не ти говорих за подробностите на всекидневния живот, люспи, които ти хвърли в сметта на бездната, хвърлих ги и аз. Малки и големи огорчения, малки и големи радости, ту ме нараняваше, ту ме погалваше животът, обичайните капризи на всекидневието, зарязаха ни, зарязахме ги и ние, не си заслужава да се върнем назад, за да ги измъкнем от бездната. Нищо не губи светът, ако останат в забрава душите, които познах. Не оказа голямо влияние върху живота ми досегът ми със съвременните хора; не обикнах много от тях, било защото не ги разбрах, било защото ги презирах, а може и защото не се случи да срещна мнозина, които да заслужават да бъдат обикнати. Обаче не намразих никого, макар и да съм сторил на някои зло, без да ща; заех се да ги избавя от посредствеността и рутината, тласнах ги, без да преценя издръжливостта им, врабчета бяха, а аз исках да ги направя орли, пребиха се. Само безсмъртните мъртъвци, великите Сирени — Христос, Буда, Ленин, ме примамиха, и още от малък седях в нозете им и се вслушвах в изкусителната им, изпълнена с любов песен; и през целия си живот се борех да се избавя от всички тези Сирени, без да се отрека от никоя; да слея и да превърна трите им различни гласа в съзвучие.

Обикнах жени, бях щастлив, прекрасни жени се случиха на пътя ми, мъжете никога не са ми сторили толкова добро и не са ми помогнали толкова в борбата ми, както тези жени. И повече от всички — последната. Но мятам върху любеното тяло булото, което синовете на Ной метнали върху пияния си баща. Хареса ми, сигурно и на теб ти е харесвал, дядо, митът на прадедите ни за Ерос и Психея. Голям срам е, опасно е, да запалиш светлина, да прогониш тъмнината и да видиш двете тела, които се прегръщат. Знаеше това ти, който скри в божествения мрак на любовта, възлюбената си спътница, Херонима де лас Куевас; и аз направих същото с моята Херонима. Смела съратничка, освежителен извор в суровата ни пустош, голяма утеха. Бедност, голотия, с право казват критяните, бедност, голотия, нищо не е, стига да имаш добра жена; имахме добри жени, твоята се казваше Херонима, моята — Елени. Какво щастие само беше това, дядо мой! Колко пъти, гледайки ги, и двамата сме си казвали в себе си: „Благословен да бъде мигът, в който сме се родили!“

Ала жените, и най-любимите, не ни отклониха от нашия път; не тръгнахме ние по техния потънал в цветя път, взехме ги с нас, не ги взехме, дойдоха по своя воля, смели спътнички, по нашето нагорнище.

Едно само гонехме ние през целия си живот, едно видение, сурово, хищно, нерушимо — същността. Заради нея с колко отрова ни поиха и богове, и хора, колко сълзи проляхме, колко кръв, колко пот! Един демон — демон или ангел? — не ни остави на мира през целия ни живот, надвесваше се, прилепваше се о нас и изсъскваше в ухото ни: „Всуе! Всуе! Всуе!“ Мислеше, че ще ни се подкосят краката, ала ние тръсвахме глава и го прогонвахме, стисвахме зъби. „Това искаме! — отвръщахме му ние. — Не работим за отплата, не искаме ние надница, борим се отвъд надеждата, отвъд рая, в пустия въздух!“

Много имена получи тази същност; докато я гонехме, тя сменяше маските си — ту я наричахме върховна надежда, ту върховно отчаяние, ту връх на човешката душа, ту пустинен мираж, и ту синя птица и свобода. И ту най-сетне ни се струваше като завършен кръг, чийто център беше човешкото сърце, а окръжността му — безсмъртието, и своеволно му давахме едно име, тежко, натоварено с всички надежди и сълзи на Земята: Бог.

Всеки завършен човек има вътре в себе си, в сърцето на сърцето си, един таен център и около него се въртят всички неща; този таен вихър придава единство на мисълта и делата ни, и ни помага да открием или да измислим световната хармония. За едни той е любовта, за други — жаждата за знания, за трети — добротата или красотата; или ламтежът за злато и за власт; и всичко свеждат и подчиняват на тази своя главна страст. Горко на човека, който не чувства в себе си да го управлява един абсолютен монарх; животът му се разпилява, в безначалие и безредие, по всички ветрове.

Дядо, нашият център, който е повлякъл в своя вихър видимия свят и се мъчи да го издигне на най-високото равнище на мъжеството и отговорността, е борбата ни с Бога. Кой Бог ли? Суровият връх на човешката душа, който безспирно достигаме и който безспирно отскача и се издига още по-високо. „Може ли да се бори човек с Бога?“ — попитаха ме саркастично веднъж хората. „С кого другиго искате да се борим?“ — отвърнах им аз. И наистина, с кого другиго?

Ето защо целият ни живот, дядо, беше нагорнище; нагорнище, и пропаст, и пустиня; тръгнахме с много съратници, с много идеи, голямо шествие; но колкото повече се изкачвахме и върхът се изместваше и отдалечаваше, толкова повече съратници и идеи, и надежди се прощаваха с нас, задъхваха се, не искаха, не можеха да се изкачат по-нагоре; и останахме сами, впили очи в Движещата се Монада, в преместващия се връх. Не бяхме движени нито от самонадеяност, нито от наивната увереност, че някой ден върхът ще спре и ще го достигнем; нито че, ако го достигнем, ще намерим там горе щастието, спасението и рая; изкачвахме се, защото щастие, спасение и рай за нас беше самото изкачване.

Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъществото и не знаем това; смазваме душата си с месища и тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга сила на този свят може да погледне право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на твореца, пълна с животворна кал; в началото е бил Огънят. И накрая не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; накрая е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огъня, в съдействие с него, да превърнем плътта в пламък, мисълта — в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата — в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова — гледах те и се гордеех с теб! — колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато — душата им; коя душа? Пламъка — и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.

Благоразумните ни обвиниха, че сме направили ненужно големи крилата на ангелите и че сме имали наглостта да искаме да метнем отвъд човешките предели стрелата; ала не ние искахме да метнем отвъд пределите стрелата; един демон вътре в нас, нека го наречем Луцифер, защото носи светлината, ни подтикваше; той искаше да надхвърли човешките предели, да отиде — и ние самите не знаехме къде; само това знаехме: по-нагоре. Като свети Георги, дето отнесъл върху задницата на коня си царската дъщеря, която зверът искал да изяде, така и този демон отнасяше живота, който се задушаваше и биваше застрашен във всяко живо същество и искаше да избяга, да се спаси. По същия начин и маймуните навярно са чувствали устрема на Вселената да ги тласка, макар и да са виели от болка, да се изправят на задните си крака, да търкат две парчета дърво, при все че другите маймуни им се подигравали, за да получат една искра. Ето как се е родил маймуночовекът, ето как се е родил човекът, ето как пак непоколебимата безмилостна сила ни е ритала по гърдите, дядо, за да се отърве от човека, да отиде още по-нататък. Затова толкова се измъчихме, толкова страдахме сред хората; „Не отиваме по-нататък! — викаха те. — Осакати крилата, не мятай толкова високо стрелата; нямаш ли страх от Бога, не чувате ли какво казва разумът, сядайте долу!“ Ала ние не говорехме, работехме; размахвахме крилете, изпъвахме лъка; разкъсвахме недрата си, за да мине демонът.

— Не ми харесват светците, които рисуваш, нито ангелите ти — смъмрил те веднъж Великият инквизитор на Толедо. — Не те карат да се молиш, карат те да се възхищаваш; красотата е пречка между душата и Бога.

Ти си се усмихнал.

„Но аз не искам да накарам хората да се молят. Кой ти каза, че искам да накарам хората да се молят?“ — помислил си си ти, но не си казал нищо.

А пък един друг, художник и твой приятел, когато видял „Толедо през време на буря“, поклатил глава:

— Престъпяш каноните — казал, — това не е изкуство, преминаваш границите на логиката, навлизаш в безумието.

А ти как тъй не си се ядосал? Усмихнал си се:

— Кой ти е казал, че правя изкуство — отвърнал си му ти, — не правя изкуство, не ме е грижа за красотата, не ме побира логиката, нито канонът; като летящата риба изскачам от безопасната вода и навлизам в един по-лек въздух, изпълнен с безумие.

Замълчал си за миг и си погледнал нарисувания от теб Толедо, обвит в черни облаци, пронизан от мълнии, с кулите, с църквите, с дворците, които, освободени от каменните си тела, се подавали сред чернотата, привидения, обгърнати от тревожен блясък. Гледал си ги и ноздрите ти потръпвали и вдишвали миризмата на сяра. Помълчал си замислен; и след малко си изрекъл:

— Кой демон е вътре в мен? Кой подпали Толедо? Наистина, дишам въздух, изпълнен с безумие и смърт; искам да кажа, изпълнен със свобода — извикал си ти и си впил и десетте си пръста в гърдите си; тежко ти е било.

И само един поет, макар и да е бил монах, отец Ортенсио-Феликс Парависино, е могъл да разбере божественото безумие, гледал застрашителната тъма, яростните светкавици, големите крила, светците със стопени тела, превърнали се в горящи свещи, и сграбчил веднъж ръката ти, изпръскана с бои, и я целунал: „Запалваш снеговете, надмина и природата, и душата стои и се възхищава и не може да реши кое от двете творения, божието или твоето, заслужава да живее“ — произнесъл той и при последните думи гласът му треперел.

А ти си слушал ругатните и похвалите невъзмутим и си се усмихвал; и макар и често да си давал вид, че се ядосваш, повърхностна вихрушка е бил ядът по лицето ти, долу дълбината е оставала спокойна. Не си имал ти нито надежда, нито страх, нито тщеславие; защото си знаел голямата тайна. Блъскат се и се борят хората с двете големи начала, с двете лица, кой знае, на Бога: с доброто и със злото. Най-невежите казват: доброто и злото са врагове; други се изкачват едно стъпало по-нагоре и казват: доброто и злото са съратници; а трети обгръщат с всеобхващащ поглед играта на живота и на смъртта върху кората на тази земя, радват се на хармонията и казват: доброто и злото са едно и също Нещо.

Но ние, дядо, знаем голямата тайна; ще я разкрием, пък макар и никой да не повярва; по-добре да не повярва; немощен е, има нужда от утешения човекът, и ако повярва, ще му се подкосят краката. Коя тайна? И това Нещо не съществува.

Веднъж отидох в твоята къща в Толедо, дядо, да видя и аз светците ти, апостолите ти, благородниците, които си нарисувал, как си ги облекчил от бремето на плътта и си ги подготвил да се превърнат в пламъци; не съм виждал никога по-пламтящи пламъци; така се побеждава плътта, помислих си аз, така се спасяват от разтление не пръстените тези наши крака и ръце и русите или черните ни коси, а скъпоценната същност, която се бори в този кожен мях, и която едни наричат душа, а други я наричат пламък.

Ако носеше още плътта си, щях да ти донеса, дядо, прясно сирене, мед и портокали, армаган от Крит; и щях да доведа изкусния свирач на лира, Харидимос, с босилек на ухото, да ти изпее трите мантинади, които си обичал:

Карай, дяволе, верицата му, и каквото сърце каже,

една работа или ще стане, или ще се провали!

 

Наумиш ли си нещо, карай, и не бой се!

На младостта си юздите отпусни, не я жали!

 

На мълнията рожба съм и на гърма внук,

и ако ща, святкам и гърмя, и ако пък ща, ръся сняг.

Ала ти си се превърнал в пламък. Къде да те намеря, как да те видя, какъв подарък да ти донеса, та да си спомниш за Крит и да излезеш от гроба? Само пламъкът може да срещне милост от теб; ах, да можех да стана пламък, за да се слея с теб!

Трийсет и седем години ти си стоял върху тази скала на Толедо, трийсет и седем години си излизал на верандата, на която сега стоя, и си гледал как мътният Таго тече под двата свода на моста Алкантара и се носи и отива да се влее и да изчезне в морето. Течели са и мислите ти заедно с него, течал е и животът ти и е отивал да се влее и да изчезне в смъртта; и от недрата ти са се издигали горчиви бунтовни гласове. Нищо досега, нищо не съм направил, размишлявал си ти и си стискал юмруци, не си въздишал, ядосвал си се, нищо не съм направил, какво може да направи душата с бои и мушами, не ми прилича на мен да седя тук на края на света, да разбърквам бои, да си играя с четката и да рисувам светци и разпнати Христосовци, не й олеква от тези ваденки на душата ми, тесен е светът, тесен е животът, тесен е Бог, трябваше аз да взема огън, огън, море и ветрове и камъни, и да изградя света такъв, какъвто аз го искам, по моя ръст!

Слънцето залязвало, позлатявали се покривите, потъмнявала реката, търкулвала се от планината Вечерницата. Запалвали се светлините в къщата, слагала преданата ти стара слугиня, Мария Гомес, трапезата, излизала на терасата любимата ти спътница и в деня, и в нощта, Херонима, и те докосвала много леко, за да не те стресне, по ръката. „Мръкна се — казвала ти тя, — не си ял цял ден, работил си; не ти ли е жал за тялото ти? Ела…“

Но ти си бил вече прекъснал сътворението на света, отскочил си бил до Крит, не си чул нежния глас, не си усетил бялата ръка. Бродел си из критските планини, нямал си още и двадесет години, въздухът е миришел на мащерка, бял чембер с дълги ресни пристягал гарвановочерните ти коси, над ухото си бил затъкнал стръкче щир, пеел си трите си любими мантинади и си отивал във Врондиси, прочутия манастир, да нарисуваш сватбата в Кана, поръчана ти от игумена.

Главата ти преливала от сини, вишневи и зелени бои, невястата и женихът седели на високи столове, с издълбани двуглави орли на тях, застлана била сватбената трапеза, ядели и пиели гостите, а свирачът на лира седял в средата, свирел на лира и пеел бързи сватбени песни, и станал Христос, пил бил и бузите му пламтели, и залепил на челото на свирача една сребърна монета…

И изведнъж любимият глас сякаш долетял от много далеч, ти си го чул. „Идвам!“ — отвърнал си ти и си последвал усмихнат жената, която състрадателно те смъкнала отново на земята. Ала в мислите ти сватбата в Кана била в разгара си, гръмко звънтяла в теб критската лира, и ето, сватбена ти се сторила всекидневната трапеза, накарал си двамата наети от теб музиканти да свирят, докато ядеш, женихо, на лютня и китара, да се превърне скромната вечеря в сватбата на Кана. И като си свършил с яденето, надигнал си се — спомнил си си каква икона си бил нарисувал наум! — и си лепнал на челата на музикантите, с благородническа щедрост, два златни дуката.

Защото си живеел като благородник. Ти си бил благородник. Пилеел си, презирайки благоразумието, всичко, каквото си печелел чрез изкуството си; приятели и врагове те укорявали и ти се карали; за какво са ти, казвали ти те, двайсет и четирите стаи в къщата ти, за какво са ти музикантите, защо не склониш и твоя милост да нарамиш иконите си и да обикаляш по църкви и манастири и да ги продаваш?

Викали ти навирен нос, надут, чудак, ако някой само с една дума ти е противоречал, ти си пламвал, и когато те питали колко дуката искаш за някоя твоя картина, разгневявал си се, не се продават, си казвал, не могат да се купят, никоя кесия не може да издържи на такива произведения на изкуството като моите, оставям ви ги само в залог и когато поискам, ще ви върна дукатите и ще си взема обратно картините.

„Откъде дойде, защо дойде в Толедо, кой си ти?“ — питали те съдиите. „Не съм длъжен да отговоря — прекъсвал си ги ти, — няма да отговоря!“ Но когато не те насилвали, написвал си с големи букви името си на картината, а отдолу, с подчертана гордост, титлата: КРИТЯНИН.

И когато злъчният крал Филип се изплашил, като видял свети Маврикий, когото си му бил нарисувал, прехапал си устни, не си се унизил да молиш, нито да разводниш боите си, а си отнесъл гнева, гордостта и непреклонното си изкуство със себе си и си се изкачил в обвития в пламъци Толедо.

Велик миг; една неподкупна съвест на едното блюдо на теглилката, една империя на другото блюдо, и ти, съвест човешка, си спечелил. Тази съвест може да застане при Второто пришествие пред Бога и няма да бъде съдена, а ще съди; защото и Бог се бои от човешкото достойнство, от честността, от мъжеството.

Извинявай, дядо, не можах да се сдържа; толкова се възхитих от този величав миг, когато с високо вдигната глава, ти си прекрачил прага на Ескориал и си си отишъл, като си зарязал с пренебрежение големите и малките облаги на този свят, че дръзнах да го закрепя в стихове, за да не изчезне. Пиша с черно и червено мастило своето деяние и го закачам във въздуха^[1]:

А кралят, червеят върху скалата свит,

        сред зноя жарък и пламтящ, следи,

        зидаря, със зареян поглед, как

изгражда и издига тук околовръст

        самотния му четвъртит ковчег.

        И груб, и гол, сред сухите чукари,

той стене — и килия, и дворец, и гроб —

        недялан, твърд, гранитният градеж.

        И като восък бледо стапя се лицето

и тялото съсухрено на съдника неправ

        и скапя се разпенена язвителната му уста;

        и изведнъж от хребета на планината

със крясък радостен се спусна

        върху размекнатото тяло гладен лешояд,

        смрадта подушил тридесет години по-напред!

А гиздавият млад критянин чувства

        как хищникът полита от ума му

        и върху краля стръвно се нахвърля.

Кънти все още в пещерата на ухото му

        свистящият, изпълнен с ярост бич,

        от храма на мечтите му, дето го гони:

„Свети Маврикий кралят го отхвърля!“

        Потръпна въздухът и се раздвижи —

        навред са пламъци, оръжия и ангели,

и пламват, Богу те отдадени, гърди,

        а пиките — високи лилии под слънце,

        и цъфна жежкият и сух градеж.

Емайл, рубин, смарагди — щитовете,

        а светлината броди като лъв и ръфа;

        вървят момците във редица

в небето с призрачни снаги,

        във утринния вятър като привидения.

        Със бледи пръсти яростно младежът

пламтяща бучка критски ладан мачка,

        и цялата, ръката му ухае.

        Над камъните — мараня, веч пладне е,

а стройният акрит сред светлината вижда

        творение там ново да блести мъгляво,

        с небесно, смътно различимо тяло.

Като изправено крило, което с устрем се разперва и

        свисти, тъй потреперва манастирът ограден;

        и тежката човешка крепост,

снагата тромава, лазурен си прозорец

        криле отваря горе в небесата.

        А птиците са ангели, и спускат се

на разума в ковачницата, като ябълки

        червени черните слова увисват;

        архангел същи лешоядът ум връхлита

смълчан, и бучка огън носи на критянина

        във разума, от кота горен на небето чисто.

        Като жарава след вечерен дъжд,

деца минават, и монаси, и девици,

        велможи с бузи хлътнали, и майки,

        на Бога, своя син, отдадени.

Пламтят на младия ръцете, и измамни

        копнежи го потискат, и във въздуха

        със педя, като челюст ненаситна,

платното от ефир премерва скришом.

        Текат боите гъсти и кипят

        в ума му, та ръката му не сварва;

връхлитат ангели мъжествени, избухва

        рояк от метеори над главите;

        пламтят апостоли в ума му като факли

и като знамена раздрани, дето се завръщат,

        държат огньове, ключове, а пък любимият —

        голям дископотѝр със змии украсен.

Приведен, чувства младежът Бога как —

        валма от огън — върху него слиза, вие

        като животно жертвено със тяло разпнато.

Кипи земята, като лъв скалите лиже

        божествената милост ненаситно;

        роякът нероден обгръща слабините му,

понесен в танц трептящ и вихрен.

        А пръстите на младия искрят, поред

        запалва върховете им — на свещи двоен ръст

високи пламъците стройни, тънки.

        Зове го на земята котът горен,

        трептящ, с неземен блясък и сияние,

като седефена корона лунна.

        „Аз ще огъна тялото кат лък, пък да се счупи!

        Магнит е Бог, във облаците горе

за танц най-лек, ефирен, ме повлича!

        Но кралят, тази гърлица отровна,

        от мрачния си курник ме прогонва;

щом вижда светлината, ужас го обзема.

        О, сбогом, знай ти, плът проядена,

        не е изкуството закон и подчинение,

а демон, който чупи и троши калъпите!

        Оставям те да изметеш сметта

        със своите скопци занаятчии!“

Тъй рече той, извърна се към слънцето

        и към гранита, впи очи, безценни, твърди камъни,

        върху скалите стълпници, високи.

Той помириса ладана, и Крит,

        гальовната тигрица, вмъкна се

        и просна се във тъмните му стенещи недра.

И грижи тежки, и мъжествени копнежи,

        в гърдите бият, и жужи роякът

        във мащерката с цвят отрупана,

и възвиси се в него скъпият Врондѝси.

        Дими сред зноя палещ Псилорѝтис,

        шурти водата ледена във мраморен фонтан,

а лирата звънтяща, струните изпънала,

        извива своя вихрен, буен танц.

        Солта, по устните му, на морето,

и още чува — о, съкровище ти скрито! —

        учителя отшелник, дяконът му стар,

        на пристана на Кастро, на отплуване

да му заръчва дважди: „Кириакос,

        миропомазан си със пламък ти пророчески,

        във трапа на охолството не падай,

във кралските дворци не ставай блюдолизец!

        Проправяй друми неутъпкани, върви!“

        Сърце безумно гордо, о, защо се скри

и не ме ритна силно със пета,

        за да избягаме, кога лукавата надежда

        примамваше ме с робски, сладостни мечти?

Назад, сърце, в родината си да отидем!

        Тъй каза, като крепост самотата извиси се,

        и като малък леопард подскачаше сърцето!

сред веждите му Бог като звезда заискри,

        извърна се да я последва и да тръгне.

        Мъжествена и горда мантинада бликна

на волята везните му да наклони:

 

„Наумиш ли си нещо, карай, и не бой се!

На младостта си юздите отпусни, не я жали!“

 

        Не жаля никак младостта си аз,

        дотегна ми, и задушава ме търпението!

Със теб, сърце, създадени ний бяхме чистите

        крила на свободата мощно да разперим

        и да изгаряме по пътища възвишени!

А светлината като меч в ръцете си държим!

        Към слънцето, към Крит ти извърни се,

        там свободата, самотата ще намерим!

Надясно бързо той извръща се към бащината къща,

        към тихия и тъй далечен пристан;

        а гордият на Псилорѝтис връх

над мисълта му се развява като кърпа,

        на Масара полето ширно се разстила,

        зелено, със градини топли!

Но изведнъж той скочи прав, че сякаш

        ръце две страшни сграбчиха го в миг;

        и чува рев, крила, и блясък ослепителен,

очите му преливат от звезди!

        Нетленни пламъци, зелени, златни,

        и сяра, мълнии, и жарки ветрове

облъхват поривисто неговото теме.

        Горещ южняк, архангел, връхлетя и

        на ладан му ухаеха крилата;

младежа грабва във прегръдките широки,

        земята ритва и изправен се възнася

        и се понася из лазурни глъбини.

Младежът, блед, сред бурния светлинен вихър,

        пристяга здраво критския чембер,

        отворил черните очи широко, гледа

юнашки стиснал устни, долната земя

        как се топи във яркото и жарко слънце.

        Големият градеж, под слънцето същински леш,

и като мравки пъплят хората по него;

        свистят платата и се вият друмите,

        а младият, през рамото на ангела надвесен,

събира светлина, върха на въжделенията!

        Възправя се ръстът невидим на земята,

        отвътре, във гърдите, нещо тласна го

архангела към девствения връх

        на празната надежда за сурова свобода,

        на ката най-висок на този свят —

на Горни Крит, родината му тайна!

Обикалях през целия ден по тесните улички на Толедо, усещах миризма на сяра, сякаш беше паднал гръм, сякаш беше минал лъв и въздухът още миришеше на звяр, три века и нещо след това. Какъв ужас, каква радост е да чувстваш как една велика душа пляска с криле над теб!

А през нощта, когато си легнах и душата ми, дядо, беше изпълнена с твоя дъх, потънах в сън; сън ли беше това, или тримачтов кораб, и беше вдигнал платната си, и аз се качих на него, и докато се обърна да попитам капитана къде отиваме, бяхме вече хвърлили котва в Мегало Кастро, в Крит. Порозовели бяха от следобедното слънце крилатите каменни венециански лъвове, вееше се знамето на свети Марко на голямата кула, кеят миришеше на олио, вино, на портокали и лимони. Таверната на Геронимос, до вратата на пристанището, гъмжеше от пияни венециански и генуазки моряци и безсрамни пристанищни жени, а ние двамата седяхме по-настрани, зад една бъчва, бяха ни донесли стриди и печени раци за мезе, и току пълнехме и изпразвахме чашите, гледахме се един друг в очите и не говорехме.

И двамата бяхме млади, на двайсет години ти, на седемнайсет години — аз, верни приятели, и обичахме едно и също момиче, но не се карахме, пеехме заедно през нощта под затворения й прозорец; ти имаше китара, а аз — лауто, и облекчавахме сърдечната си мъка с мантинади; сливаха се гласовете ни, твоят тежък, мъжки, а моят още неукрепнал, и оставяхме на девойката зад затворения прозорец свободно да избере. И в зори се разделяхме, ти, без да мигнеш, вземаше четката и рисуваше, както обикновено, ангели с огромни криле, които изскачаха извън рамката; а аз, капнал от умора, отивах да спя, да сънувам, че прозорецът се е отворил и в ръката ми е паднала една червена ябълка.

И сега в кръчмата се гледахме един друг, без да говорим, защото утре на разсъмване ти щеше да заминеш, и пиехме, за да забравим мъката на раздялата.

Наближаваше полунощ, когато станахме и излязохме от кръчмата, бяхме пили тръпчиво малевизийско вино и умът ни се беше прояснил, разклоняваше се и обхващаше целия свят.

— Брате Менеги — казах аз, — светът е наш, да вървим.

Прегърнахме се, за да не се подхлъзнем, чувствах дъха ти върху бузата си; докога, мислех си аз, докога? Още няколко часа и ще съмне, и не ще го има вече скъпият дъх до мен, никога вече! Ала бях млад, сдържах мъката си и очите ми не се наляха със сълзи.

Минахме през крепостната врата на пристанището, поехме надясно, изкачихме се на венецианските стени, които опасваха града. Печална, съвсем кръгла луна висеше над нас, само най-големите звезди бяха успели да устоят на светлината й и блещукаха на млечното безмълвно небе; вдясно от нас ревеше Критското море.

Ти се спря, любими другарю, протегна ръка.

— Погледни — каза ми ти, — погледни морето, връхлита да срине кея, да изгони венецианците. Не виждаш ли? Погледни добре; не са това вълни, Менегаки (така ме наричаше ти подигравателно), коне са това, страшна конница!

Засмях се.

— Вълни са, Менеги — казах, — не са коне.

Вдигна рамене.

— Ти гледаш с пръстените очи — каза, — а аз с другите; ти гледаш тялото, аз гледам душата.

— Може би затова сме такива приятели и не искаме да се разделим; иска ли душата да се раздели с тялото си?

Сетихме се за раздялата, сърцата ни се свиха.

— Да вървим — каза ти и стисна мишницата ми; — не говори за раздяла.

Известно време вървяхме под лунната светлина, но умът ни беше все при раздялата; мъчехме се и двамата да съумеем да отклоним мислите си, за да не се разплачем; срамувахме се. И двамата бяхме чели жития на светци и бяхме завиждали на издръжливостта им на болка и на това, че очите им не се просълзяваха, макар и да се разделяха с най-любимите си същества, завинаги; и се бяхме заклели да им приличаме.

— Какво мислиш? — попита ме ти, за да прекъснеш мълчанието.

— Нищо — отвърнах, като се мъчех да прикрия вълнението си. — Ами на, колко сурово е Критското море, за това мислех, и ми иде, сега като ти казвам това, да вляза в морето, да се боря с вълните, пък ако ще и да се удавя.

— Младостта смята, че е безсмъртна, затова предизвиква смъртта — отвърна ти и ме улови за ръката, сякаш искаше да ме задържиш да не вляза в морето.

Зарадвах се; много нежно ми се стори това стискане на твоята ръка, и мъката, че ще те загубя, стана още по-силна.

Но се престорих на равнодушен; рекох да сведа разговора ни за всекидневните грижи, та да забравим за миг, че се разделяме.

— Как ще живееш там в чужбина, Менеги? — попитах те аз. — Никого не познаваш, никой не те познава, звездата ти още не е изгряла; а и дукатите, които ти даде брат ти Манусос, са малко, пък знам, че си с широки пръсти, бързо ще ги похарчиш; а след това, не се ли боиш?

— Не бери грижа за мен, Менегаки — отвърна ми ти. — Колкото и малко да имам, пак ми стига; колкото и много да имам, пак не ми стига. Разбра ли какво казвам?

— Не.

Ти се разсмя като дете.

— И аз също — каза, — но е така.

Ала видя, че се разтревожих, хвана ме за рамото.

— Не се притеснявай, Менегаки — каза ми ти, за да ме утешиш, — няма да пропадна; големи кроежи имам наум, голяма сила имам в ръцете си; ще се боря, там във Франгската земя, където отивам, с най-силните, за да принудя душата си или да пропадне, или да победи. Ще видиш. Ще видиш. И най-напред ще се заям, не се плаши, с Микеланджело; вчера видях едно малко копие на Второто пришествие, което е нарисувал в Рим. Не ми харесва.

Под лунната светлина очите ти запламтяха; гласът ти стана рязък; наведе се, взе от земята един камък и го запрати долу в морето; сякаш искаше да покажеш силата си и замерваше вълните.

— Какво ме гледаш? Мислиш, че съм пил много вино и съм се напил ли? Не съм се напил; не, не ми харесва. Възкресява плътта, светът отново се изпълва с тела, не ги искам! Аз ще нарисувам друго Второ пришествие. На два ката: на долния кат — гробовете се разтварят и от тях излизат големи, колкото човешко тяло, червеи, неспокойни, с вдигнати глави, сякаш душат въздуха; на горния кат: Христос. Христос съвсем сам. Навежда се, духва върху червеите и въздухът се изпълва с пеперуди. Това ще рече възкресение; червеите да станат пеперуди, а не да ни възвърнат и да станат сега безсмъртни червеи.

Вдигнах глава и те погледнах под вълшебната светлина на луната; въздухът около пламтящата ти глава се беше изпълнил с пеперуди.

Отварях уста да заговоря, прекалено еретично ми се струваше това Второ пришествие, но ти се бе вече впуснал и бързаше да свариш — наближаваше вече да съмне, — преди да се разделим, да ми кажеш тайните си; като че ли вече не говореше с мен, говореше на себе си и крачеше.

— Рисуват Свети Дух като гълъб, който се спуска върху главите на апостолите; не ги ли е срам? Никога ли не са почувствали да ги опарва Светият Дух? Откъде им скимна да вземат тази невинна птичка за ядене и да ни я представят като дух? Не, Свети Дух не е гълъб, огън е, огън човекояден, и се вкопчва върху главата на светците, на мъчениците, на великите борци и ги превръща в пепел. Наивните души го вземат за гълъб и мислят, че могат да го заколят и да го изядат.

Засмя се.

— Аз, ако е рекъл Господ, ще нарисувам някой ден Свети Дух върху главите на апостолите и ще видиш.

Замълча; размаха рязко нагоре-надолу ръка, сякаш рисуваше във въздуха съшествието на Свети Дух.

— Не можеш ли да превърнеш огъня в светлина? — обадих се аз, но веднага се разкаях, защото лицето на приятеля ми помръкна.

Смръщи вежди.

— Тази твоя мания със светлината! — каза ти, погледна ме и за миг ми се стори ядосан. — Защо бързаш? Това не е наша работа. Земя е това, а не облак, тела с плът, с тлъстини, с кости, нека ги превърнем в пламък; това можем, повече не можем, стига ни! И в пъна, и в листа на дървото, и в най-блестящата копринена царска плащаница спи огънят и чака човека да го събуди; събуди огъня, това е дългът на човека. Един пламък преминава през камъните, през хората, през ангелите; него искам да нарисувам; не искам да нарисувам пепелта, аз съм художник, не съм богослов; мига, в който божите твари горят, този миг искам да нарисувам; малко преди да станат на пепел. Да сваря, да сваря само; затова ме виждаш, че се задъхвам и бързам, за да сваря, преди да са станали на пепел.

— Мълчи — казах аз и почувствах тялото му обгърнато от пламъци, — мълчи, другарю, страх ме е.

— Не се бой, Менегаки; огънят е Девствената майка, която ражда безсмъртния син; кой син ли? Светлината. Чистилище е животът, в което горим; раят нека превърне в светлина пламъка, който му приготвихме; това му е работата.

Замълча, и след малко продължи:

— Това е, да го знаеш, съратничеството на човека с Бога. Някои ми викат еретик, нека ми викат; аз си имам своето Свето писание; то казва това, което другото е забравило или не е посмяло да каже; отварям го и чета в „Битие“: „Бог направи света и на седмия ден си почина; тогава покани последното си създание, човека, и му каза: «Слушай, сине, жив да си: аз направих света, но не го довърших, зарязах го по средата; продължи ти сътворението; изгори света, превърни го в огън и ми го предай на мен; аз ще го направя на светлина.»“

Бяхме започнали, от чистия въздух, от тежките приказки, да изтрезняваме; седнахме на един камък, загледахме се в морето; небето беше вече почнало, накъм изгрев-слънце, да става синкавобяло; долу морето беше още тъмно и ревеше. По едно време се извърнах и ти ми се стори, Менеги, обгърнат в пламъци.

— Ти си един безмилостен инквизитор — казах аз; — измъчваш и убиваш телата, за да спасиш душата им.

— Ти я наричаш душа, аз я наричам пламък — отвърна ми ти.

— Аз обичам телата, свята ми се струва и плътта, от Бога е и тя; и ще ти кажа, ала не се ядосвай, и плътта има някакъв отблясък на душа, а и душата има някакъв мъх от плът; уравновесяват се хармонично, живеят заедно, като добри приятелки и съседки; ти нарушаваш свещеното равновесие.

— Равновесие ще рече неподвижност, неподвижност ще рече смърт.

— Но тогава животът е непрекъснато отрицание; отричаш това, което е могло, уравновесявайки се, да устои на разрухата; унищожаваш го и търсиш несигурното.

— Търся сигурното; разкъсвам маските, повдигам месата, не може да бъде, казвам си, има нещо безсмъртно под месата, това търся; това ще нарисувам. Всичко друго, маски, меса, красоти ги харизвам на тициановците и на тинторетовците, халал да им са!

— Искаш да надминеш Тициан и Тинторето? Не забравяй критската мантинада: „Много нависоко градиш гнездото си, ще ти се счупи клонът!“

Поклати глава:

— Не, не искам да надмина никого; аз съм единствен.

— Прекалено горделив си, Менеги; като Луцифер.

— Не, прекалено единствен съм.

— Бог наказва самохвалството и изолираността; опичай си акъла, скъпи!

Не отвърна. Хвърли последен поглед към морето, което ревеше, плъзна очи по спящия още град, пропяха първи петли. Стана.

— Да вървим — каза ти, — съмва се.

Прегърна ме отново през раменете, закрачихме. Ти нещо мърмореше, току отваряше и затваряше уста, искаше да изречеш някаква дума, но се колебаеше. Накрая не се сдържа:

— Ще изрека една тежка дума, Менегаки, да прощаваш; речи, че съм пиян.

Засмях се.

— Сгоден случай — казах, — сега, като си пиян, да кажеш това, което трезвен не смееш да изречеш; не говориш ти, говори малевизийското вино. И тъй?

Гласът ти прозвуча сред бледата зора, много дълбок, изпълнен с огорчение:

— Попитах една нощ Бога: „Кога ще простиш на Луцифер, Господи?“ — „Когато и той ми прости“ — отвърна ми той. Разбра ли, младички ми другарю? Ако някой ден те попитат кой е най-големият съратник на Бога, да кажеш: Луцифер. Ако те попитат кое е най-печалното божие създание, да кажеш: Луцифер. А и това още: ако те попитат кой е блудният син, заради когото баща му заклал угоеното теле и го чакал с отворени обятия, да кажеш: Луцифер.

Разкривам ти най-съкровените си тайни, за да знаеш, ако аз не сваря или не мога да довърша всичко, което съм си намислил, ти продължи борбата; продължи я и не се бой; и не забравяй никога суровата заръка, която критянинът дава на критянина: „На младостта си юздите отпусни, не я жали!“ Това ще рече мъж, това ще рече юначество, това е върховното желание на свещения пламък.

Даваш ли ми думата си? Можеш ли? Няма ли да проявиш малодушие? Няма ли да се извърнеш назад и да кажеш: Хубаво нещо е охолството, и женските обятия, и славата?

Защо мълчиш?

— Тежка е повелята, която ми даваш, Менеги; не може ли малко да се смекчи дългът на човека?

— Може, но не за теб, нито за мен; има три вида души, три вида са и молитвите:

1) Лък съм в твоите ръце, Господи; изпъни ме, за да не прогния;

2) Не ме преизпъвай, Господи, ще се счупя;

3) Преизпъни ме, и нека се счупя!

Избери!

Събудих се. Камбаните на „Санто Томе“ в квартала ми биеха за утринната литургия, съмваше се; чуха се силни крясъци на улицата, женски токчета закудкудякаха по калдъръма; едно петле пресипнало изкукурига на двора; Толедо се пробуждаше. Сънят още лепнеше по клепачите ми, и още чувах последната безмилостна дума, която ме беше изпълнила с ужас и ме беше стреснала и събудила: Избери!

Дядо любими, колко време мина от онази нощ, когато преспах в Толедо и ти подуши, че един критянин е пристигнал в твоя квартал, и стана от гроба си, превърна се в сън и дойде при мен? Един миг? Три века? Кой може в атмосферата на обичта да различи мига от вечността? Оттогава измина един живот; черните коси побеляха, слепоочията хлътнаха, очите помътняха; изпращя лъкът, в божиите ръце ли? В ръцете на дявола ли? Никога не можах да различа това; но се радвах, че чувствах как една сила, много по-голяма от моята сила, много по-чиста, поставя стрела на мен и стреля. Всяко дърво е честно, защото от всяко дърво можеш да направиш кръст; също така всички тела са свети, защото от всяко тяло можеш да направиш лък; през целия си живот съм бил лък в безмилостни, ненаситни ръце; колко пъти невидимите ръце изпънаха, преизпънаха лъка, и го чувах как пращи, готов да се счупи! Нека се счупи! — виках. — Та нали ми заповяда да избера, дядо, избрах.

Избрах; и сега привечерта гасне по хълмовете, нараснаха сенките, изпълни се въздухът с умрели; боят свършва. Победих ли? Победен ли съм? Само това знам: покрит съм с рани и стоя изправен.

Покрит съм с рани, и всичките са на гърдите; сторих каквото можах, дядо, повече, както ми заръча, от това, което можех, за да не те посрамя; и сега вече идвам, след като боят свърши, да легна до теб, да се превърна в пръст до теб, да чакаме двамата заедно Второто пришествие.

Целувам ти ръка, целувам дясното ти рамо, целувам лявото ти рамо,

Дядо, добре съм те заварил!