Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (29)

XXVII. Кавказ

Намирах се още в Италия, когато получих от Атина, от министъра на социалните грижи, телеграма дали ще приема да поема Генералната дирекция на министерството със специалната мисия да отида в Кавказ, където над сто хиляди гърци бяха застрашени, и да се мъча да намеря начин да бъдат прехвърлени в Гърция, да бъдат спасени^[1].

За първи път в живота ми се представяше случай да действам, и да не се боря вече с теории и идеи, и с Христосовци и Буди, а с живи, от плът и кръв, хора. Зарадвах се; дотегнало ми беше да се боря със сенки и да обикалям от място на място, изпълнен с въпроси и да търся отговор. Въпросите постоянно се подновяваха и отговорите постоянно се изместваха; трупаха се въпрос връз въпрос, змия връз змия, задушавах се. Сгоден случай да опитам дали делото единствено е способно да отговори, като разсече с меча си неразплетените възли на теорията.

Приех и поради друга една причина: заболя ме за разпнатото мое племе, което отново беше в опасност в прометеевската планина Кавказ. Не Прометей, а Гърция беше разпната отново от Държавата и Насилието в Кавказ — това е нейният кръст — и зовеше. Зовеше не боговете, зовеше хората, чадата си, да я спасят. И така, като отъждествих днешните тегла с вечните страдания на Гърция, и издигнах сегашното трагично премеждие в символ, приех.

Тръгнах от Италия. Минах през Атина, взех със себе си десетина отбрани сътрудници, повечето критяни, и заминах за Кавказ, за да видя отблизо как можеха да бъдат спасени тези хиляди душѝ. От юг кюрдите подковаваха всеки грък, когото залавяха, от север се спускаше друга буйна лавина; и по средата гърците в Батуми, в Сухуми, в Тбилиси, в Карс, и примката все повече се затягаше около врата им, и те чакаха, голи, гладни, болни, смъртта. Отново Държавата, от една страна, и Насилието — от друга; вечните съюзници.

Голяма радост е да поемеш към една трудна цел и да си заобиколен от пламенни и честни сътрудници. Гръцките брегове останаха зад нас, и една сутрин, сред мътния хоризонт от небе и море, се появи, съвсем блед, Цариград.

Валеше леко, снежнобелите минарета и черните кипариси пронизваха мъглата като мачти на потънал град; Света София, Дворците, полуразрушените императорски стени, се губеха сред тихия потискащ дъжд. Всички се бяхме струпали на предната част на кораба и очите ни се мъчеха да пробият гъстата мъгла и да видят. Един от другарите ми изруга:

— Проклета да е, курвата й недна^[2], спи с турчина! — изрече той и очите му се наляха със сълзи.

— „Пак след години, след време, пак наш ще бъде^[3]…“ — прошепна друг.

Но аз чувствах, че сърцето ми не трепна. Ако бях минал по-рано, преди, през тези легендарни води, главата ми щеше да се изпълни с предания и народни песни, с пламенни копнежи, и щях да почувствам върху ръцете си, едри, горещи, сълзите от иконата на Богородицата. Днес, като отражение на копнението ми, много далечно, много невероятно, ми се стори този легендарен град, като някакво същество от мъгла и въображение.

Два дни гледахме отдалеч Цариград и чакахме да се успокои морето, за да тръгнем. Доволен бях, че вали, та не можех да го видя, доволен бях, че турчалята, стражите, които се качиха на кораба, не ни пускаха да излезем, да стъпим на потурчената свещена земя; всичко това добре допадаше на настроението на душата ми, огорчена, ожесточена; и на сърцето ми, побърканото от гордост, което не искаше да разкрие болката си.

Валеше; Цариград все повече потъваше; морето беше станало съвсем зелено и полека-лека вълните му се смаляваха; най-сетне на третия ден, сутринта, тръгнахме. Минахме Босфора, гъстите градини все повече оредяваха, къщите намаляваха, все по-сурови ставаха отдясно и отляво бреговете на Европа и Азия; навлязохме в страшното Черно море. Пак силен вятър, соления мирис на морето, вълните връхлитаха, изгърбваха се разпенени и цвилеха като омировските коне. Събрани в каютата ми, говорехме за многострадалната, потънала в рани Гърция, безсмъртната; за нашата отговорност, там, където отивахме, не биваше да посрамим Гърция.

Няма да описвам тук перипетиите на мисията си; цял месец обикалях с другарите си градовете и селата, навред, където имаше пръснати гърци, прекосихме Грузия, навлязохме в Армения; в околностите на Карс, в ония дни, кюрдите пак бяха заловили трима гърци и ги бяха подковали като мулета; бяха стигнали близо до Карс и денонощно чувахме оръдията им.

— Един от нас трябва да остане в Карс — казах аз, — да събере всички гърци, мъже, жени и деца, добитъка и покъщнината им, да ги поведе и да ги откара на пристанището на Батуми; направил съм вече доклада си и искам да се изпратят кораби, натоварени с храни, дрехи и лекарства, а на връщане да вземат хората. Кой иска да остане в Карс? Задачата му е опасна, да си го знае!

Около нас се бяха събрали гръцките старейшини от Карс и слушаха; гледаха ни в устата.

И десетте ми другари скочиха; всеки искаше да остане; избрах най-едрия, изпечен в минали битки, мой стар любим съученик; юначага, само волност и дух, удоволствие му правеше да си играе с опасността.

— Остани ти, Ираклис — казах аз. — Богът на Гърция да бъде с теб!

— Ако хвърля петалата — отвърна той със смях, — прощавайте, и на вас просто да ви е от Бога!

Стиснахме му ръка, разделихме се. След няколко седмици се появи в Батуми потънал в прах, изпокъсан, почернял, вървеше начело, а след него — цяла тълпа гърци от Карс, с воловете си, с конете, с покъщнината си, а в средата — попът със сребърното църковно евангелие и старците със светите икони в ръце. Изтръгнали ги бяха из корен и сега отиваха в свободна Гърция да пуснат отново корени.

В това време и ние бяхме насъбрали всички гърци от Грузия, и една сутрин чух викове, радостни възклицания, гърмежи, изтичах на пристанището — първите гръцки кораби, които щяха да ги вземат, се бяха появили.

Тежка беше борбата, бяхме капнали от умора, безсъние, грижи. Понякога хвърлях крадешком бърз поглед към суровите легендарни планини, към мирните поля, към изключително красивия тук човешки тип, с големи ориенталски очи, с неотразим чар, с приятелски усмихната волна душа пиеха, танцуваха, целуваха се, убиваха се с най-кавалерска вежливост, като пъстроцветни насекоми.

Нямах време, пък и не исках да отклоня мислите си от тежкото задължение, което ме беше довело тук; гледах как мъже, жени и малки деца се тълпят около мен, гладни, отчаяни, как ме гледат в очите и очакват спасение от мен; как можех да ги предам? „Ще се спася или ще загина заедно с вас — казвах им аз, — не се бойте, братя, всички дружно!“ А друг път им говорех за многострадалното ни племе, с което от векове се борят и искат да го унищожат варварите, гладът, бедността, земетресенията, раздорите, но че то е безсмъртно, защото ето на, хиляди години вече все си е живо и здраво! И така, с мисълта за Гърция, те можаха, горките, да издържат.

Само една привечер, спомням си за нея и изпитвам срам, за малко не станах предател. Една привечер, в една оградена със стени градина в Батуми, край морето, застлана с едър бял чакъл, а наоколо — цъфнали арабски тръстики с вити вишневочервени цветове. В ония дни ме измъчваше непоносима тревога: други кораби още не се бяха появили — ще дойдат ли, няма ли да дойдат, ще могат ли да бъдат спасени всички тези хора, които бяха увиснали на врата ми? Преди няколко дни се бях запознал с грузинката Варвара Николаевна и нея вечер тя ме беше поканила в тази затворена градина, защото видя, че съм много притеснен, и й стана жал за мен. Никога не съм срещал по-красива жена; не красива, а нещо по-друго, което не може да се изрази с думи — зелени очи, изкусително опасни като змийските, леко дрезгав глас, изпълнен с обещание, отказ и сладост. Гледах я и умът ми потъмняваше, предчовешки рев се надигаше от глъбините ми, дълбоки тъмни пещери се разтваряха вътре в мен и от тях излизаха древни космати прадеди и ревяха, гледайки Варвара Николаевна.

Гледах я и аз и си мислех: този миг не ще се повтори никога. Такава жена не ще се намери никога. Милиони години са действали, безброй премеждия, стечения на обстоятелства, случайности, съдби са били нужни, за да се родят тази жена и този мъж и да се срещнат на един кавказки бряг, в тази градина с цъфналите арабски тръстики. Ще изпуснем ли този божествен миг?

Жената се извърна, притвори очи.

— Николай Михайлович — каза ми тя, — ще дойдеш ли да избягаме заедно?

Изплаших се; жената посмя да каже това, за което копнеех, но не смеех да кажа.

— Да избягаме ли? — възкликнах аз. — Къде да отидем?

— Далеч оттук; моят мъж ми дотегна, тук се задушавам, тук вехна; жал ми е за тялото ми, Николай Михайлович, жал ми е за него, ела да избягаме.

Вкопчих се здраво за стола, на който седях, страхувах се да не скоча и да я сграбча през кръста, една гемия беше хвърлила котва наблизо, да се качим на гемията и да избягаме. Опитах се да устоя.

— Ами дългът, Варвара Николаевна, хилядите хора, които очакват спасение от мен?

Жената с един замах развърза копринената панделка на главата си, разпиляха се синкавочерните й коси върху раменете й. Нацупи капризно устни.

— Дългът! — произнесе тя саркастично. — Един, от мен да го знаеш, един-единствен дълг имаш: да не пропуснеш щастието си; да го сграбчиш за косата. Сграбчи ме за косата, Николай Михайлович, никой не ни гледа.

Гледах морето; вътре в мен се бореха всички демони; и нито един ангел. Пред мен стоеше Съдбата и чакаше. Мина известно време; и изведнъж жената, цялата пребледняла, скочи права.

— Свърши вече! — каза тя. — Не прие веднага, не ме сграбчи за косата, претегли загубите и печалбите, свърши вече! Сега и да приемеш, аз няма да приема. За твое здраве, Николай Михайлович, браво, честен човечец си ти, това, което наричат стълб на обществото, да си жив и здрав!

Изрече това и изпразни чашката си с тръпчиво арменско вино.

След хиляди години, в безрадостните старини, затварям очи, поникват отново арабските тръстики, блъска Черно море слепоочията ми, идва Варвара Николаевна и сяда срещу мен. Не вече на стол, а кръстато върху белия чакъл; гледам я, гледам я и си мисля: добре ли сторих, като не сграбчих божествения миг за косата?

Въздъхвам и казвам: не съжалявам за това!

 

 

След две седмици се готвех да напусна Кавказ; последните дни бяха най-мъчителни; наистина, корабите, натоварени с хора, бяха започнали да заминават, виждах как моята намеса носеше на дело своите плодове, виждах вече как тези трудолюбиви гърци пускаха корени в Македония и Тракия и ги изпълваха с жито, тютюн и гърчета; трябваше да бъда доволен. Но някакъв скрит червей ме гризеше и полека-лека разяждаше сърцето ми; ала все още не можех да различа ясно образа на новото ми безпокойство, чувствах само горчивината му.

Тъкмо когато се канех да се кача на кораба, един стар понтиец се приближи до мен:

— Чувал съм, началство, че си начетен човек; искам да те попитам нещо, с твое позволение: лидийците, дето се бѝли в Троянската война, гърци ли са били?

Изненадах се; никога не ми беше идвало наум, че и такова нещо може да стане проблем, който да измъчва човека.

— Гърци ли? — отвърнах аз. — Съвсем не; били са лидийци, анадолци.

Старецът поклати глава:

— Добре, значи, ми казваха, че си се отрекъл от рода си. Със здраве!

Това беше последният глас, който чух в Кавказ.

По-късно, често си спомнях за този стар понтиец; и постепенно започнах да разбирам, че няма особено значение какъв проблем те измъчва — малък или голям, — от значение е само да се измъчваш; да имаш повод да се измъчваш. Сиреч, да упражняваш ума си, да не затъпяваш от увереността, да попадаш на някоя затворена врата и да се мъчиш да я отвориш. „Не мога да живея без увереност“ — казва човекът, който бърза да се нагласи, да намери сигурна земя, на която да стъпи, да яде и да не вижда отвъд хляба, който той яде, безбройните гладни уста. „Не искам, не мога да живея без неувереност“ — викат други, не ядат със спокойна съвест, сънуват кошмари, не казват: този свят е без недостатък, нека не се промени никога! Тези хора, да са живи и здрави, са солта божия и не дават на душата да се скапе. Смях се и се присмях, като слушах стария понтиец с комичната му тревога; но сега, ако те срещнех отново, щях да се хвърля в прегръдките ти, брате и съратнико мой.

 

 

Параходът беше пълен с хора, изтръгнати от земята им, и сега отивах да ги пресадя в Гърция. Хора, коне, волове, корита, люлки, дюшеци, свети икони, евангелия, мотики и търнокопи, бягаха от кюрдите и пътуваха към свободна Гърция. Не е срамота да призная, че бях дълбоко развълнуван; сякаш бях кентавър и цялото това корабно множество беше, от шията ми надолу, моето тяло.

Черно море беше леко развълнувано, тъмносиньо и миришеше на диня; от лявата ни страна бяха брегът и планините на Понт, някога наши, отдясно, искрящо, безкрайно — морето. Кавказ беше изчезнал в светлината, но старците, извърнали гръб, седяха на носа на кораба и не можеха да откъснат очи от скъпата им далечина; Кавказ се беше изгубил, привидение, което се беше разсеяло, но беше останал непоклатим, неугасим дълбоко в блестящите зеници на очите им. Трудно, много й е трудно на душата да се откъсне от родината; планини, морета, любими същества, скъпа бедна къщурка, като октопод е душата и всички тези неща са пипалата й.

Седях на носа на кораба върху куп намотани въжета, около мен се скупчиха мъже и жени, едни от Карс, други от Сухуми, а трети — прогонени от Тайган. Мъката им беше безкрайна; всеки бързаше да я изкаже цялата, да му олекне. Слушах и скришом се възхищавах на издръжливостта на ромейското племе; защото така, както оплакваха загиналите си близки и изгорените си къщи, и разправяха за глада и ужасите, които бяха преживели, неочаквано този или онзи подхвърляше някоя дебелашка шега и всички беди изчезваха, и главите отново се изправяха високо. Тъкмо когато една закръглена млада жена ридаеше за убития си мъж, един мъжага, с катраненочерни провиснали мустаци, протегна ръчището си и я потупа по рамото.

— Не плачи мари, Марьорица — каза й той, — дори само ние двамата да останем на света, аз и ти, да речем, ще напълним гръцката земя с деца!

Хвърли поглед наоколо.

— Разбирате ли бре, братя — каза той, — къде се намира надеждата на света? В главата ли, ще кажете? Не, по-надолу! В сърцето ли, ще кажете? Не, не, по-надолу, бре, по-надолу!

Хвърли бърз поглед към жените:

— Ех бре, ако не ме беше срам от жените, щях да ви покажа аз къде се намира надеждата на света! Така че не плачете!

Жените се изчервиха, мъжете се разсмяха.

— А бре, еша си нямаш ти, Тодорис — казаха те. — Да си жив и здрав, че ни разсмя.

Само един седеше настрана, мълчалив; не се смееше, не говореше за мъката си; сякаш не искаше да му олекне. Огромна снага, врат на бик, дълги ръчища, които навярно му стигаха до коленете, разгърден, целият в косми. Никога не съм виждал човек, който толкова да прилича на мечка.

Когато всички се пръснаха и легнаха да спят върху дрипите си, този човек остана, изпънал врат и загледан в морето. Приближих се до него; някаква тревожна сила се излъчваше от тази неподвижна човешка грамада.

— Твоя милост не каза нищо — рекох му аз, за да подхвана разговор.

Извърна се, изгледа ме, протегна се, та чак кокалите му изпукаха.

— Какво да кажа? Мъката си, та да ми олекне ли? Не искам да ми олекне.

Замълча; изправи се, сякаш искаше да си отиде, седна отново; чувствах, че се бореше със себе си, не искаше да говори, но сърцето му преливаше; освен това, бяхме останали сами, нощта се беше спуснала, посмекчи се душата му.

— Видя ли планините и горите на Кавказ? Години наред обикалях по тях съвсем сам, викаха ми диво прасе, защото не дружех с никого; нито в кръчма отивах, нито в църква. Обикалях, ти казвам, по планините и горите съвсем сам. Познавах всеки камък в планините; бях каменар, дървар, въглищар; голотия, немотия; ала бях млад, хала; и нямах нужда от никого; един ден, като се катерех по един рид, почувствах, че ще се задуша от силата си, и за да не се пръсна просто, започнах да дялам планината, да сека най-дебелите борове и да строя къща край един извор. Построих я, врати, прозорци, готова. Дойдоха от близкото село жени и мъже да я видят; донесоха и вино и мезета. Ала аз бях седнал насреща на един камък и я гледах; дойде и една мома; седна до мен; гледаше я и тя; и както я гледахме, изведнъж главата ми се замая; и на сутринта се намерих оженен.

Въздъхна.

— Намерих се оженен; замайването мина, дойде ми акълът, върна се от високите планини.

— Какво ще ядем мари, жено? — викам й. — Аз едно гърло не мога да нахраня, та как ще храня две? Ами децата?

— Не бери грижа — ми вика, — да вървим на църква.

— Какво да правя в църквата? Не отивам.

— Да вървим, ти казвам.

Отидохме. Прекръстихме се, поокуражихме се.

— Да вървим сега да обработим нивата си — казва ми жената.

— Коя нива, мари? Камънаци!

— Ще натрошим камънаците, ще ги счукаме, ще направим пръст.

Отидохме; натрошихме камънаците, направихме пръст, засяхме.

— Да вървим сега да подкастрим маслините — вика ми пак жената.

— Кои маслини, мари? Сухи клони.

— Да вървим, ти казвам.

Отидохме; подкастрихме сухите клони. Засяхме, подкастрихме, наситихме се на хляб, облажихме си червото. Господ да освети кокалите на дядо ми. „Не се бой — казваше ми той, — не се бой от сиромашията, от голотията, стига да имаш добра жена.“

Замълча отново; сграбчи края на въжето и започна да го разнищва с нокти, като див котарак; чувах в тъмнината как скърцаше със зъби.

— И после? После? — запитах го аз развълнуван.

— Стига! Мислиш, че и аз ще си изкажа мъката ли?

— Ами жена ти?

— Стига, ти казвам!

Свря глава между раменете си и повече не продума.

 

 

„Човешките сълзи могат да въртят всички воденици на този свят, но божията воденица не могат да я въртят“ — каза ми веднъж в едно село един стогодишен македонец, който беше кукнал на прага на бедната си къщурка, на слънце, и се припичаше. Любовта и съчувствието са рожби на човека, а не на Бога. Каква непоносима мъка носеше този кораб и я отнасяше в Гърция! Но да е живо и здраво времето, жал му е за нас; като гъба е времето и заличава; и скоро новата пролетна трева ще покрие надгробните камъни, и животът ще поеме, с пъшкане, по нагорнището.

Небето се беше изпълнило със звезди; любимото ми съзвездие, Скорпион, с извитата си опашка, с червеното си око, изскочи разярено от морето. Около мен — човешката мъка, а над мен, безмълвно, безсърдечно, изпълнено със заплаха, звездното небе; навярно във всички тези светлинни знаци има някакъв скрит смисъл; навярно този хилядоок Аргус пази някаква страшна тайна? Но каква? Не знам; едно нещо само чувствам дълбоко в себе си: тази тайна няма никаква връзка с човешкото сърце. Сякаш на този свят съществуват две царства: царството на човека и царството на Бога.

В такива разговори, с такива размишления преминахме Черно море, отново видяхме отдалеч, сега облян в слънце, потънал в градини и изпълнен с минарета и развалини, Цариград. Спътниците ми развълнувано се прекръстиха и му се поклониха; а един се надвеси през носа на кораба: „Смелост! — извика му той. — Смелост мари, майко!“ А пък когато съзряхме гръцките брегове, попът от Сухуми, който също пътуваше с нас, се изправи, надяна патрахила си и вдигна старческите си ръце към небето: „Господи, Господи! — извика той силно, за да го чуе Бог. — Спаси народа си, помогни му да пусне корени в новата земя, да превърне камъните и дърветата в църкви и училища, и да слави, на любимия ти език, твоето име!“

Минахме край бреговете на Тракия и Македония, прехвърлихме Света гора, навлязохме в Солунския залив. Единадесет месеца продължи повинността ми; непрекъснато пристигаха от Кавказ параходи, натоварени с хора и добитък, вливаше се нова кръв във вените на Гърция. Обикалях из Македония и Тракия, разпределях нивите и селата, изоставени от заминалите турци, заемаха ги новите им господари; започваха да орат, да сеят, да строят. Една от най-законните радости на човека е, струва ми се, да се труди яко и да вижда как усилният му труд носи своите плодове. Веднъж един руски агроном ни заведе с Истрати в една пустиня близо до Астрахан; разпери ръце и обгърна, ликуващ, безкрайните пясъци: „Имам хиляди работници — каза той, — те засаждат един особен вид трева с дълги корени, която задържа влагата и пръстта; след няколко години цялата тази пустиня ще се превърне в градина. — Очите му блестяха. — Погледнете, виждате ли, навред наоколо, селата, градините, водите?“ — „Къде? Къде? Не виждаме нищо!“ — извика Истрати учудено. Агрономът се усмихна: „Ще ги видите след няколко години“ — каза той и заби бастуна си в пясъка, сякаш се заклеваше.

Сега виждам, имаше право; и аз също виждам изпълнена с хора и градини и ручеи опустошената околна земя, която си поделят моите спътници; и чувам и камбаните на бъдещите църкви, и децата как се смеят и играят в училищните дворове; и виждам един цъфнал бадем пред мен; само да протегна ръка и ще откърша едно цъфнало клонче. Защото, като вярваме пламенно в нещо, което още не съществува, ние го създаваме; не съществува това, което не сме пожелали достатъчно силно, това, което не сме напоили с кръвта си, за да набере мощ, да прекрачи тъмния праг на небитието.

Когато най-сетне всичко свърши, изведнъж почувствах умората. Не можех да се държа на краката си, не можех да ям, да спя, да чета, бях съвсем изтощен. Досега, докато продължаваше голямото задължение, бях мобилизирал всичките си сили, душата поддържаше тялото и не му даваше да падне; но веднага щом битката свърши, напрежението в мен се разсея, тялото остана без защита и рухна. Но бях смогнал да изпълня мисията, която ми бяха възложили, бях свободен и си подадох оставката; и веднага извърнах лице към Крит; да стъпя на земята му, да вляза в досег с планините му, да набера сили.