Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (26)

XXIV. Виена — болестта

Толкова много се беше изморило тялото ми, в такова свръхнапрежение се намираше душата ми, че бях затворил очи във вагона и дори не повдигах клепачи, за да видя местата, през които минавах. Толкова много се беше натегнал лъкът, че чак чувах вътре в себе си, от едното до другото си слепоочие, как една тетива пращи, сякаш щеше да се скъса.

Бучаха слепоочията ми, вратните ми вени тупаха силно, чувствах как от мозъка, от кръста, от глезените, силата ми изтича и изчезва. Такава е, значи, смъртта, мислех си аз, спокойна, много жалостива, сякаш влизаш в хладка вана и прерязваш вените си… Една жена с бебе в ръце отвори вратата на купето, в което се бях изтегнал съвсем сам; видя ме, затвори рязко вратата и си отиде, изплашена. „Навярно главата ми вече се е превърнала в череп — казах си аз — и жената се е изплашила; пак добре, че смъртта не ме е ударила в акъла, както те е ударила теб, учителю мой…“

Когато пристигнахме във Виена, напрегнах всичките си сили, за да сляза от влака, да отида до отсрещната будка, за да си купя вестник; но се подхлъзнах, ударих се в едно желязо и се строполих в несвяст.

Не си спомням нищо повече; когато отворих очи, видях, че се намирам в голяма зала, с цели редици легла, беше нощ и над мен гореше малка синя светлина; главата ми беше омотана в бинтове и памук; една бяла сянка пристъпяше съвсем леко между леглата, с две големи бели крила на слепоочията си. Тя се приближи, постави ръка, хладна, нежна, на пулса ми, усмихна се:

— Спи — каза тя тихо.

Затворих очи и отново се унесох в сън. Някакъв странен сън, гъст, сякаш потъвах в хладко, разтопено олово, ръцете и краката ми натежаваха и не можех да ги помръдна, сякаш крилата на душата ми се бяха слепили.

Като тежък сън ми се стори и цялото това време, което прекарах на болничното легло; дни наред отказвах да отворя уста и да ям; бях се стопил; невъзможно ми беше да стана, да се помръдна, чувствах как с всеки изминал ден потъвах все повече и повече, отначало до кръста, после до гърдите, до шията в някаква хладка, мека тиня, която миришеше на гнили листа. Навярно това беше смъртта.

От време на време вдигах глава от дълбините, проясняваше се отново съзнанието, повиквах милосърдната сестра; тя си знаеше и идваше с белите си криле на слепоочията и носеше хартия и молив, за да пише. Умът ми работеше, съпротивляваше се да не потъне и той в тинята; сестрата беше свикнала да идва, да й казвам някоя и друга дума, каквото се издигаше от хаоса, един хайку, и да го записва. Много от тези хайку се загубиха, други включих по-късно в моите писания, когато се измъкнах от тинята на смъртта. Сестрата ме хващаше за ръка, усмихваше се.

— Готова съм — казваше тя.

Поставяше хартията на коленете си, помня тънките й снежнобели ръце, и записваше. А аз затварях очи и диктувах.

— Здравей бре, човече, двукрако оскубано петле! Вярно е, не слушай какво разправят, ако ти не пропееш сутринта, слънцето не изгрява.

Сестрата се смееше.

— Какви неща съчиняваш в треската си! — казваше тя.

— Пиши: В сърцето на Бога спи един червей и сънува, че Бог не съществува. Пиши: Ако разтвориш сърцето ми, ще намериш една труднопроходима планина и един човек, който се изкачва по нея. А също и това: Ако сега, посред зима цъфнеш, празноглави бадеме, ще дойде виелицата и ще те попари. — Нека ме попари! — отвръща бадемът всяка пролет.

— Стига, стига за днес — казваше ми сестрата, като виждаше, че пребледнявам.

— Не, не, и това също: Приятно ми е да гледам как разумът тропа по небето, проси, и как Бог не му отваря вратата да му даде къшей хляб.

— Стига, стига! — настояваше сестрата.

— Не, не, и това също, за да го знаят там долу в Гърция, ако умра: Където и да отида, където и да спра, държа, между зъбите си, като лавров лист, Гърция.

Затварях очи, слепоочията ми се бяха опразнили.

— Уморих се, сестро… — прошепвах аз и отново потъвах в тинята.

Преминаваха радостите и премеждията в живота ми, лицата, които бях обичал, страните, които бях видял, като облаци над съзнанието ми, поспираха се и изведнъж се разсейваха и изчезваха, и други облаци се издигаха, кога от дясното, кога от лявото ми слепоочие, според вятъра, който вееше…

Веднъж, в треската си, си спомних за „Богородица Хрисоскалитиса“, един критски манастир, кацнал над Либийско море. Какъв ден само беше, какво меко пролетно слънце, и как блещукаше морето и отиваше към Барбария^[1]! Игуменът, здравеняк, нисък, пълен, с чаталеста бяла брада, със засукани мустаци като поборник, само кеф, а умът му — бръснач, развеждаше ни и ни показваше в манастирското гробище гробовете на калугерите. Издълбани в скалата, над самото море; а морето, когато захващаше буря, ръсеше черните дървени кръстове, и всички имена, изрязани върху тях, се бяха заличили. Не ми беше приятно да се разхождам сред гробовете, понечих да се върна обратно; сграбчи ме игуменът за мишцата, стисна ме, заболя ме. „Ела, юначето ми — каза ми той засмяно, — не се бой. Разправят, че човекът е животното, което мисли за безсмъртието. Ела да видиш!“ Спря пред един отворен гроб, празен. „Ето го моя, не се бойте бре, момчета, приближете се; празен е още, но ще се запълни.“ И се заливаше от смях; беше го изкопал сам с кирка, в скалата, и си беше приготвил и надгробния камък. „Вижте какво съм издълбал върху него — извика ни той, — ама наведете се де, не се бойте, ви казвам; прочетете.“ Коленичи, почисти издълбаните букви от пръстта, прочете: „Е, е, не ме е страх от теб, смърт!“ Погледна ни, и ушите му дори се смееха. „Защо да ме е страх от нея, маскарата й недна? — каза той. — Та тя си е като муле, ще я яхна да ме отнесе при Господа.“

Мисля, че един от най-богатите мигове на човека, от най-свободните, отърсили се от пространство и време, и логика, са миговете на треска.

 

 

Когато можах да изляза от болницата, навън, на светлина, беше май месец. По парковете люлякът беше вече цъфнал, жените носеха прозрачни, обсипани с цветя рокли, младежи и девойки разговаряха тихо, сякаш имаха да си кажат големи тайни, под току-що разлистените дървета. Нея привечер, когато излязох, повяваше лек ветрец и носеше уханията от косите на жените и от напудрените им лица. Това е земята, казвах си аз, това е горният свят, голяма наслада е да живееш и да работят добре и петте ти сетива, петте врати, през които влиза светът, и да си казваш: „Хубав е светът, харесва ми!“

Чувствах се развълнуван и разнежен от окъпания в слънце свят, сякаш се бях родил ей сегичка на̀, сякаш бях слязъл за малко в долния свят и бях видял ужаса му, и бях изскочил горе, отворил бях очи и се бях озовал отново сред свещената позната светлина, вървях под дърветата и слушах смеховете и разговорите на хората.

Крачех бавно, коленете ми още трепереха, приятен шемет, като утринна мъгла, пъстроцветна, мека, обгръщаше мозъка ми; и иззад тази мъгла виждах, наполовина плътен, наполовина направен от мечта, света. Сетих се за една икона, която бях видял някога, не помня в коя църква. Рисунката беше разделена на два ката: на долния кат — свети Георги, русокос, силен, яхнал буен бял кон, забиваше маждрака си в страшния звяр, който се извиваше разпенен и разтваряше тъмночервената си уста да го изяде; а на горния кат кипеше съвсем същата борба, само че свети Георги, конят и звярът бяха направени от лек облак, готов да се разсее и да изчезне във въздуха. Този именно горен кат на рисунката на света виждах през мъглата, крачейки с подкосени колене из парковете и улиците на Виена; и треперех да не повее вятър и я разпръсне.

И откъде можех да знам, че след няколко дни този вятър щеше да задуха и да я разпръсне!

Виена е един изкусителен прелестен град, спомняш си за нея като за любима жена. Красива, лекомислена, кокетка; знае да се облича, знае да се съблича, да се отдава, да изневерява, без омраза, без любов, просто за игра. Не ходи, а танцува; не вика, а пее; изтегнала се е по гръб по бреговете на Дунав, вали я дъжд, покрива я сняг, препича се на слънце, гледаш я, оставя те да я гледаш цялата, и си казваш: Талия, Ерато̀, Евфросина, Виена — четирите Грации.

През първите дни след възвръщането ми в живота се любувах на този заливащ се от смях град, и заедно с него се радвах на светлината и на уханието на земята, и на разговорите на хората; и още повече на студената вода, на вкусния хляб, на плодовете… Затварях очи на балкона на стаята си и се заслушвах в глъчката на света; като пчелен кошер ми се струваше светът, пълен с работнички и търтеи, и мед; а пролетният вятър — като нежна, хладна ръка върху лицето ми.

Но полека-лека, колкото повече закрепваше тялото и душата отново поемаше юздите, много повърхностна ми се стори цялата тази жизнерадост, много вятърничава, противоположна на най-дълбоките ми тежнения; сякаш ги гъделичкаха всички тези тук мъже и жени, та се смееха. Но човекът за мен, така ми се струваше тогава, е едно метафизично животно, и смехът, безгрижието, канцонетата, са предателство и наглост. Възвръщах се към баща си, който, без сам да знае защо, считаше смеха за безсрамие; но аз знам защо; и това е единствената крачка, която синът можа да направи по-напред от баща си.

Започнах да чувам вътре в себе си, все по-ясно и по-ясно, строгия, безпощаден глас на трагичния пророк, когото бях обикнал: „Не те ли е срам — ръмжеше в мен гласът, — това ли е лъвският ум, с който те нахраних? Не ти ли наредих да не приемаш утешения? Само робите и страхливците се надяват, разбери, светът е клопка на Лукавия, клопка на Бога, не се унижавай да клъвнеш стръвта; умри от глад! — И по-тихо, доверително: — Аз не успях, проявих малодушие, успей ти!“

Неведнъж този глас се издигаше, съскащ, изпълнен с ирония: „Какво се перчиш и прогласяваш: «Кое е най-трудното нещо? Него искам! Коя вяра не приема утешение? В нея вярвам!» И ти, страхопъзльо, отиваш скришом и се напиваш в кръчмите на надеждата — църквите; навеждаш се и се покланяш на Назарянина, протягаш ръка и просиш: «Господи, спаси ме!» Поеми сам пътя, карай напред, стигни до края; на края ще се озовеш пред бездната; погледни в нея. Само това искам от теб: да гледаш в бездната, без да те обзема паника. Нищо друго не ща от теб. Това направих и аз, но умът ми мръдна; дръж непоклатим ума си, надмини ме!“ Загадка, тъмна и непокорна, е човешкото сърце; една пробита стомна, с постоянно зинала уста, и ако ще всички реки на земята да се излеят в нея, пак си остава празна и жадна. Най-голямата надежда не я изпълни, ще я изпълни ли сега най-голямата безнадеждност?

Натам ме тласка безмилостният глас; подозирах по чии стъпки се мъчеше да ме накара да вървя; те водеха твърдо, непоколебимо, без да бързат, без да се забавят, с господарска отмерена крачка, към бездната. „Този е — казваше ми гласът, — този е последният Избавител; избавя човека от надеждата, от страха, от боговете; следвай го! Аз не можах, не сварих; дойде Свръхчовека, имах голяма надежда в него, но се заблудих; не ми остана време да го отстраня; ала ти отстрани твоя свръхчовек, Назарянина, стигни там, докъдето аз не успях да стигна — до абсолютната свобода.“

Така, безмилостно, упорито, ме подтикваше дрезгавият глас; полека-лека, безшумно, пророкът на цялостното избавление се надигаше вътре в мен; недрата ми се превръщаха в лотос, и той сядаше с кръстосани крака върху лотоса, с два тайнствени кръга, начертани на ходилата си, с изкусно преплетени пръсти на ръцете, с черен кръг, като трето око, между веждите; а усмивката му, дяволита, неспокойна, се беше разтеглила от тънките му устни чак до огромните уши, чак горе до челото и от тази висока стръмнина се стичаше като мед, и заливаше цялото тяло, и стигаше до ходилата; и двете колела под нозете му се раздвижваха, сякаш искаха да тръгнат.

Буда! Буда! Още преди години бях чел за живота му и за гордото му безнадеждно учение, но го бях забравил; не съм бил навярно още съзрял, не му обърнах внимание; като някакъв екзотичен примамващ глас ми се стори той, глас, който идеше от дълбините на Азия, от един тъмен лес, пълен с упойващи орхидеи и със змии; но не се упоих; вътре в мен един друг, меден познат глас ме зовеше и доверчиво отивах към него… И сега как тъй прозвуча отново, сред гръмкия смях на този град, екзотичната примамваща овчарска свирка; и как затварях очи и се заслушвах в нея, сега вече по-позната, сякаш никога не беше замлъквала в мен, а само я заглушаваше християнската тръба на Второто пришествие!

Навярно бях закрепнал от лъвската храна на луциферовския пророк; и бях започнал да се срамувам, че се опитвах да покрия бездната с пъстро платно; не смеех да я погледна право в очите, такава гола и отвратителна, каквато си е. Между мен и бездната беше застанал Христос, беше прострял състрадателно ръце и не ме оставяше да я видя, за да не се изплаша.

Предизвиквах, измъчвах душата си; искаше да се смеси с плътта, да бъде дарена и тя с ръце, за да се докосне до света, с уста, за да целуне света, да не гледа вече като на враг на тялото, което я обгръща, а да се помири с него и двамата да вървят ръка за ръка и да се разделят чак над гроба; искаше душата, искаше, но аз не й давах; кой аз? Един демон в мен, един нов демон — Буда. Желанието, викаше той, е пламък; любовта е пламък; добродетелта, надеждата, моето аз, твоето ти, Раят, Адът, са пламъци; само едно нещо е светлина: отричането от пламъка. Превърни пламъците, които те изгарят, превърни ги в светлина; а след това духни, угаси светлината!

Когато завърши изнурителният дневен труд и по уличките на индийското село, върху покривите на къщите и гърдите на хората паднат сенките, един стар заклинател излиза от колибата си, тръгва из селото, обикаля от врата на врата и свири нежно, приспивно, като заклинанието, което цери душите, прилепил устни о вълшебната цафара; това е „мелодията на тигъра“, така я наричат, която изцерява, казват, раната от деня. За да чуя по-ясно тази мелодия, аз се затворих в стаята си, надвесен, ден и нощ, над големи китапи, и усвоявах словата и учението на Буда.

„В разцвета на годините си, с черни къдрави коси, сред радостта на щастливата младост, в първата гордост от мъжката сила, отрязах косите си до корен, облякох жълтото расо, отворих вратата на дома си и отидох в пустошта…“

И започна борбата на отшелничеството: „Ръцете ми станаха като изсъхнали тръстики, за цяло денонощие храната ми беше само едно оризово зърно. И не мислете, че тогава оризът беше по-едър, отколкото е днес; беше същият като сега. Задникът ми стана като краката на камилата, гръбнакът ми — като броеница; костите ми стърчаха като гредите на порутена колиба. Както в дълбок кладенец бляска водата, така блестяха очите ми. Като кратуна на слънце, изсъхнала и напукана, такава беше главата ми.“

Ала по този стръмен път на отшелничеството, избавлението не идваше. Слезе Буда в селото, яде, пи, седна под едно дърво, спокоен, нито радостен, нито нажален, и каза: „Няма да стана оттук под това дърво, няма да стана оттук под това дърво, няма да стана оттук под това дърво, ако не намеря избавление.“

С бистър поглед, с чист дух, той видя как тварите се появяваха из земята и изчезваха, видя суетата, видя как боговете се разсейваха като облаци на небето, видя целия цикъл и се облегна на дървото; и щом се облегна на дървото, цветовете започнаха да падат върху косите и коленете му, а върху ума му — Великата Вест.

Обърна се наляво и надясно, обърна се напред и назад: Той именно ревеше в животните, той — в хората и боговете; изпълни го чувство на обич, на обич и жалост към самия себе си, за разпиления и борещия се на този свят; цялата болка на земята, цялата болка на небето беше негова болка. „Как може човек да бъде щастлив в това жалко тяло — едно кълбо от кръв, кости, мозък, месо, сополи, сперма, пот, сълзи и мръсотия? Как може човек да бъде щастлив в това тяло, подвластно на завистта, омразата, лъжата, страха, тревогата, глада, жаждата, болестта, старостта и смъртта? Всичко върви към разруха, растения, насекоми, животни, хора; погледни назад към онези, които не съществуват вече; погледни напред към онези, които не съществуват още. Хората узряват като класовете, падат като класовете, отново поникват. Пресъхват безбрежните океани, сриват се планините, Полярната звезда се разлюлява и боговете се сгромолясват…“

Милост, милост, ето сигурния водач в будисткия път. Чрез милостта се избавяме от тялото си, събаряме междинната стена, сливаме се с Нищото. Всички сме едно цяло, и това едно цяло страда и трябва да го избавим. Дори една само капка вода да тръпне от страдание, и аз страдам.

Изгряват в съзнанието ми четирите „велики свещени Истини“: Този свят е мрежа, в която сме попаднали, смъртта не ни освобождава, ще се преродим. Нека победим жаждата, нека изтръгнем из корен желанието, нека изпразним недрата си! Не казвайте: „Искам да умра. Не искам да умра.“ Казвайте: „Не искам нищо.“ Възвисете ума си над желанието и надеждата — и тогава, приживе още, ще можете да влезете в блаженството на небитието. И с ръката си ще спрете колелото на преражданията.

Никога дотогава образът на Буда не се бе извисил пред мен толкова лъчезарен. Преди това, когато отъждествявах нирваната с безсмъртието, виждах Буда — и него като водач на надеждата — да повежда войската си срещу хода на света. Едва сега съзнавам: Буда подтиква човека да даде съгласието си за смъртта, да обикне нуждата, да съгласува сърцето си със световното течение, да гледа как материята и разумът се гонят, как се сливат, раждат, изчезват, и да казва: „Това искам!“

Измежду всички хора, които земята е родила, Буда сияе, пречист дух, на самия връх. Без страх или съжаление, изпълнен с милост и знание, простря ръка, с дълбока усмивка, и проправи пътя на спасението. И след него се втурват, свободно подчинени на нуждата, подскачайки, като козлета, които отиват да сучат, всички твари. Не само хората, всички твари, хора, зверове, дървета… Той не подбира като Христос само хората, всички създания съжалява Буда и ги спасява.

Сам, без помощ от невидими сили, почувствал как в сърцето му се сътворява и изчезва светът. В потъмнялата му от слънцето глава ефирът се сгъстил, превърнал се в мъглявина, мъглявината — в звезда, звездата, като семето, набъбнала, покарала дървета, животни, хора, богове, а след това в главата му дошъл огънят и всичко станало на дим и изчезнало.

Дни, седмици наред живях погълнат от това мое ново увлечение. Каква бездна е човешкото сърце! Как изведнъж се разтуптява, разиграва се и поема по неочаквани друмища! Нима целият този порив и копнеж за безсмъртие ме е водил към съвършената смърт? Или пък смърт и безсмъртие са едно и също нещо?

Когато Буда станал от мястото си под дървото, където седем години се терзаел в търсене на избавлението, отишъл, вече освободен, и седнал кръстато на площада на един голям град и почнал да говори и да проповядва избавлението; и невярващите управници, търговци, воини, които го били наобиколили и му се присмивали, полека-лека почувствали как недрата им се изпразвали, пречиствали се от желанията и празничните им бели, червени, сини дрехи ставали полека-лека жълти като расото на Буда. Така и аз почувствах как недрата ми се изпразват и как разумът ми навлича жълто расо.

Една нощ излязох да се пораздвижа из големия виенски парк Пратер, и едно момиче, една нашарена сестра, се приближи към мен под едно дърво; изплаших се, ускорих крачките си; но тя ме настигна, хвана ме под ръка; миришеше на тежък парфюм от виолетки и под светлината различих сините й очи, начервените й устни и полуразтворената гръд.

— Ела с мен… — пошушна ми тя и ми намигна.

— Не! Не! — извиках аз, сякаш бях в опасност.

— Защо? — попита тя и пусна ръката ми.

— Нямам време, сестро моя — отвърнах й аз, — прости ми.

— Луд ли си? — възкликна момичето и ме изгледа съчувствено. — Калугер ли си? Никой не ни вижда.

„Буда ни вижда…“ — понечих да изрека, но се въздържах. Междувременно момичето бе зърнало друг самотен минувач и се спусна да го догони; отдъхнах си, сякаш се бях отървал от голяма опасност, и бързо-бързо се прибрах в стаята си.

Бях потънал в Буда. Умът ми се беше превърнал в жълт хелиотроп, а Буда беше слънцето и го следвах как изгрява, достига зенита си и изчезва… „Водите спят, но душите не спят“ — ми каза веднъж един стар румелиец; ала струваше ми се, че в ония дни душата ми беше започнала да заспива блажено в будистката безметежност. Както когато сънуваш и знаеш, че сънуваш, и всичко, което виждаш в съня си, добро или лошо, не предизвиква в теб нито радост, нито скръб или страх, защото знаеш, че ще се събудиш и то ще изчезне, така и аз виждах как фантасмагорията на света минава пред очите ми, без радост, без страх, невъзмутим.

И за да не се разсее много бързо това видение, за да закрепя със слова съвършеното избавление, та да го почувства осезаемо душата ми, взех да пиша един диалог на Буда с любимия му ученик Ананда:

Варвари бяха слезли от планините и бяха обсадили града; Буда седеше кръстато под едно цъфнало дърво и се усмихваше; Ананда беше опрял глава на коленете му и бе затворил очи, за да не отклонява размишленията му фантасмагорията на света; бяха го наобиколили много слушатели, които копнееха да станат негови ученици, и чакаха да чуят словото на спасението. Но когато чуха, че варварите са започнали война, те се разгневиха.

— Учителю — извикаха те, — стани, поведи ни да изгоним варварите, а след това ще ни разкриеш тайната на избавлението.

Буда поклати глава.

— Не — каза той, — няма да дойда.

— Умори ли се? — извикаха ядосани те. — Страх ли те е?

— Свърших — отвърна Буда, а гласът му беше отвъд умората и страха, отвъд родината.

— Да вървим тогава ние да защитим земята на нашите бащи! — извикаха всички и се извърнаха към града.

— С благословията ми! — каза Буда, вдигна ръка и ги благослови. — Отидох там, където отивате, отидох и се върнах, тук, под това цъфнало дърво, ще седя и ще ви чакам да се върнете и вие. И само тогава, когато ще седим всички под същото цъфнало дърво, всяка дума, която ще кажа, всяка дума, която ще кажете, ще има за всички нас един и същ смисъл; сега е още много рано; едно казвам аз, друго разбирате вие, на различни езици говорим. На добър час тогава и добра среща!

— Не разбирам, Учителю — каза Сарипуто. — Пак ни говориш с притчи.

— Ще разбереш, като се върнеш, Сарипуто. Сега, казах ви, е още много рано. От години изживявам живота и страданията на човека, от години съзрявам; и никога не бях достигал, другари, такава свобода. Защо ли? Защото взех едно голямо решение.

— Едно голямо решение ли, Учителю? — възкликна Ананда и вдигна глава, наведе се, целуна светото ходило на Буда. — Какво решение?

— Не искам да продам душата си на Бога, на това, което вие наричате Бог; не искам да продам душата си на Лукавия, на това, което вие наричате Лукавия; не искам да се продам на никого. Свободен съм! Хвала томува, който се изтръгва от ноктите на Бога и на Лукавия, той, само той се избавя.

— Избавя се от какво? — попита Сарипуто и пот се лееше от челото му. — Избавя се от какво? Едно слово остана на устните ти, Учителю, и те мъчи.

— Не ме мъчи, Сарипуто, разхлажда ме; не знам, прощавайте, дали можете да издържите, дали можете да го чуете, без да ви обхване ужас.

— Учителю — каза Сарипуто, — отиваме на война, може да не се върнем; може да не те видим отново; кажи ни това последно слово, последното твое слово; избавя се от какво?

Бавно, тежко, като тяло, падащо в бездна, се отрони из стиснатите устни на Буда словото:

— От избавлението.

— От избавлението ли? Избавя се от избавлението ли? — извика Сарипуто. — Учителю мой, не разбирам!

— По-добре, Сарипуто, по-добре; ако разбираше, щеше да се уплашиш. Ала, знайте го, другари, това е моята свобода; избавих се от избавлението!

Замълча; но сега вече не можеше да се сдържи:

— Всяка друга свобода, знайте това, е робство; ако можех да се родя отново, щях да се боря за тази велика свобода: за избавление от избавлението… Но стига; рано е още да говорим; ще си поговорим, когато се върнете от война, ако се върнете; останете със здраве!

Пое си дълбоко дъх, видя, че учениците му се колебаят да тръгнат, усмихна се.

— Какво стоите? — каза той. — Ваш дълг е още войната, вървете да воювате; останете със здраве!

— Добра среща, Учителю — каза Сарипуто, — отиваме, и Бог да ни помага!

Ананда остана неподвижен; Буда го погледна доволен с крайчеца на окото.

— Аз ще остана с теб, Учителю мой — каза той и силно се изчерви.

— Любими Ананда — изрече Буда, — от страх ли?

— От обич, Учителю мой.

— Не е достатъчна вече обичта, верни мой другарю; не е достатъчна.

— Знам това, Учителю мой; тъкмо когато ми говореше, видях как един пламък лизна устата ти.

— Не беше пламък, Ананда, не беше пламък; беше словото. Разбираш ли ти, малки мой, верни мой приятелю, това свръхчовешко слово?

— Разбирам го, струва ми се; затова и останах при теб.

— Какво разбра?

— Който казва, че съществува избавление, е роб; защото непрекъснато претегля в злато всяка своя дума, всяка своя постъпка, и трепери: Ще се спася ли? Няма ли да се спася? Ще отида ли на небето? Ще отида ли в ада? Как може да бъде свободна една душа, която се надява? Който се надява, се бои от този живот, бои се и от другия живот, виси нерешително и чака съдбата или божията милост.

Буда постави ръка върху черните коси на Ананда.

— Остани — каза той.

Известно време седяха мълчаливо под цъфналото дърво. Буда погали бавно, съчувствено, по косата любимия си ученик.

— Спасение ще рече да се избавиш от всички спасители; това е върховната свобода, най-възвишената, където човек трудно диша. Ще издържиш ли?

Ананда беше свел глава и мълчеше.

— Сега разбираш кой е съвършеният Избавител…

Замълча, и след малко добави, като си играеше с един цвят, паднал от дървото:

— Избавителят, който ще избави хората от избавлението.

Настлах с двайсет и четирите букви на азбуката — други камъни и варища нямам — новия път, който води към избавлението. Знаех сега; знаех и гледах света без страх, спокойно, защото сега вече не можеше да ме измами. Надвесих се през прозореца си, гледах мъжете, жените, колите, магазините, отрупани с храни, питиета и плодове, и книги, и се усмихвах; всички тези неща са шарени облаци, ще повее лек ветрец и гладът на човека ги задържа, час, два, докато може, преди да повее ветрецът и да се разсеят.

Излязох навън, смесих се с някаква вълна от хора, които тичаха бързо нанякъде, тичах и аз с тях, нямаше вече от какво да се боя; те са росни капки, мислех си аз, мъгла от роса, защо да се боя от тях? Нека вървя с тях, да видя какво правят. Стигнахме пред едно кино с червени, сини, зелени светлини, влязохме вътре. Нагласихме се на кадифените столове, в дъното един осветен чаршаф и по него минават сенки, неспокойни, забързани; какво вършеха? Убиваха, убиваха ги, целуваха се. До мен седеше една девойка, усещах как гърдите й се повдигат и спускат и диша, дъхът й ухаеше на канела, понякога коляното й докосваше моето коляно; потръпвах, но не се отдръпвах. По едно време се извърна, погледна ме, и в полумрака на салона ми се стори, че ми се усмихна.

Омръзна ми да гледам сенките, станах да си вървя; стана и девойката. На външната врата отново се извърна и ми се усмихна; подхванахме разговор, над нас луна, отправихме се към парка. Седнахме на една пейка, лятно време, нощта приятна, сладка като мед; калините ухаеха, двойки минаваха, други, изтегнати на тревата, се прегръщаха. Един славей, над главите ни, сврян в калините, започна да пее, и сърцето ми замря; не беше това птичка, навярно беше някакъв лукав дух; веднъж, като се изкачвах по Псилоритис, в Крит, струва ми се, че пак бях чул този глас и знаех какво казваше… Протегнах ръка и я поставих върху косите на девойката.

— Как те казват? — попитах я аз.

— Фрида — отвърна тя засмяно. — Защо питаш? Жена ме казват.

И тогава изтървах една страшна дума; не беше моя, ще да е била на някой от прадедите ми; не на баща ми, той се гнусеше от жените; на някой друг. Но щом я изрекох, и се изплаших; ала беше много късно:

— Фрида, оставаш ли тази нощ с мен?

А девойката отвърна тихо:

— Не тази нощ, не мога; утре вечер.

Олекна ми; станах припряно, разделихме се. Поех бързо към къщи.

И тогава стана нещо невероятно, и досега, когато си спомня за това, потръпвам; наистина трижди благородна, непоклатима е човешката душа, а в обятията си държи едно тяло, което се разкапва с всеки изминал ден. Както си вървях, за да се прибера вкъщи, чувах как кръвта ми нахлува в главата, душата ми се беше разярила, чувстваше, че тялото ми беше готово да изпадне в грях, и беше скочила, изпълнена с презрение и гняв, и отказваше да разреши това… А кръвта все повече се стичаше и се събираше в лицето ми, и постепенно усещах, че устните ми, бузите ми, челото ми се подуваха; очите ми се бяха толкова смалили, че се бяха превърнали в две цепки и с мъка можех да виждам.

Ускорих крачките си, тичах, препъвах се, бързах да стигна в къщи, да се видя в огледалото, да разбера какво ми е станало…

Когато стигнах у дома и запалих светлината и се видях в огледалото, нададох вик на ужас: цялото ми лице се беше подуло, бях страшно обезобразен, очите ми едва се виждаха сред кървавочервена подпухнала плът, а устата ми се беше превърнала в една съвсем малка дупка и не можех да я отворя. Веднага се сетих за девойката, за Фрида, как ще се видя утре с нея в такъв хал? Взех, че й написах една телеграма: „Не мога утре, ще дойда вдругиден“ — и се тръшнах отчаян на леглото. Каква болест може да е пък тази, мислех си аз? Проказа! Когато бях дете, често виждах в Крит прокажени, с кървавочервена подута мутра, която все повече се разкапваше, и си спомних какъв ужас предизвикваха в мен, та дори веднъж бях казал: „Ако бях цар, на всички прокажени щях да им окача един камък на шията и щях да ги хвърля в морето.“ Да не би сега Невидимия, някой Невидим, да си е спомнил тези мои жестоки думи и да ми е изпратил, за да ме накаже, тази ужасна болест?

Не можах да мигна през цялата нощ; бързах да се съмне, казвах си, може до утре сутринта злото да мине; и току опипвах лицето си да видя дали отокът спада… На разсъмване скочих, изтичах пред огледалото; една отвратителна маска от месо беше лепната на лицето ми, кожата беше почнала да се пука и оттам да излиза някаква жълто-бяла течност; не бях човек, бях демон.

Повиках прислужницата, за да й дам телеграмата; щом отвори вратата и ме видя, изпищя и закри лице с ръцете си; не смееше да се приближи до мен. Грабна телеграмата и избяга. Мина ден, втори, трети, седмица, втора, и всеки ден изпращах все същата телеграма, от страх да не дойде вкъщи и да ме види: „Не мога днес, ще дойда утре.“ Не ме болеше никак, но не можех да отворя устата си, за да ям, смучех само мляко и лимонада с една сламка. Накрая не издържах; бях чел някои психоаналитични произведения на известния ученик на Фройд, Вилхелм Щекел, отидох при него; догаждах се, че тази болест ми я беше докарала, без да знам защо, душата, че тя беше виновна.

Ученият професор започна да ме изповядва; разказах му живота си, че още от юношеска възраст търсех някакъв път на избавление, че години наред следвах Христа, но че напоследък религията му ми се беше сторила много наивна, много оптимистична, и че го бях зарязал и бях поел по пътя на Буда…

Професорът се усмихна.

— Да търсиш да откриеш началото и края на света, е болест — каза ми той. — Нормалният човек живее, радва се, страда, бори се, жени се, прави деца, без да си губи времето да пита откъде, и накъде, и защо… Но вие не сте се доизказали; криете още нещо от мен, доверете ми всичко.

Разказах му как се срещнах с Фрида и как си бяхме дали среща.

Професорът избухна в тънък саркастичен смях; гледах го раздразнен; бях започнал вече да ненавиждам този човек, защото се мъчеше да насили всички залостени врати вътре в мен и нагло изследваше с увеличително стъкло моите тайни.

— Стига, стига! — каза ми той и продължаваше да хихика саркастично. — Докато сте във Виена, тази маска ще бъде все тъй лепната на лицето ви. Болестта ви е болестта на аскетите, така я наричаме, много рядка в наше време. Защото днес кое тяло се подчинява на душата си? Чели ли сте някога жития на светци? Един аскет бягал от Тебаидската пустиня и бързал да стигне в най-близкия град, защото изведнъж демонът на блудството го бил обладал и трябвало да спи с жена. Тичал, тичал, но на вратата на града, тъкмо когато се канел да прекрачи прага й, видял с ужас, че проказа започнала да покрива тялото му. Не било проказа, а тази болест, вашата. Как да се покаже с такова ужасно лице пред жена? Коя жена би могла да се докосне до него? Затичал се, значи, обратно към скита си, към пустинята, като благославял Бога, че го е избавил от греха. И Господ, казват житията, му простил и изстъргал от тялото му проказата. Разбрахте ли сега? Душата ви — това, което вие наричате душа, — потънала в будисткото мировъзрение, смята, че да спиш с жена, е смъртен грях; не позволява, значи, на тялото си да съгреши. В наше време такива души, които имат толкова силно влияние върху плътта, са рядкост; в моя живот на учен съм срещнал само един подобен случай; една много почтена, много набожна виенчанка обичаше много мъжа си; но той беше на фронта, и се случило тъй, че тази дама срещнала един млад човек и се влюбила в него; една нощ тя била готова да му се отдаде; но изведнъж душата й се разбунтувала, възпротивила се, и лицето на дамата се подуло, станало отвратително, както е сега вашето. Отчаяна, тя дойде при мен; успокоих я: „Когато мъжът ви се завърне от войната — казах й аз, — ще оздравеете.“ И наистина, щом мъжът й се завърна от войната, щом, значи, премина опасността от грехопадение, лицето й си възвърна предишната красота. Така и вие: ще оздравеете, когато напуснете Виена и зарежете Фрида.

Не повярвах на това; тръгнах си ядосан. „Научни приказки — казвах си аз, — ще остана във Виена, ще остана и ще оздравея.“ Останах още един месец; маската не спадаше, всеки ден продължавах да изпращам телеграма на Фрида: „Не мога днес, ще дойда утре.“ Но това утре все не идваше, дотегна ми всичко. Една сутрин станах твърдо решен: ще си отида! Взех куфара си, слязох по стълбите, излязох на улицата, запътих се към гарата. Беше утро, свеж ветрец повяваше, работници и работнички бързаха на групи на групи към работата си, смееха се, още дъвчеха залък хляб. Слънцето едва беше огряло улиците, някои прозорци се отваряха, градът се пробуждаше. Крачех леко, в настроение, пробуждах се и аз като града и докато вървях, чувствах по лицето си все по-голямо облекчение, очите ми спадаха и се отваряха, а устните ми отбъбваха и започнах да си подсвирквам като малко дете. Свежият ветрец се плъзгаше по лицето ми като състрадателна ръка, като ласка… И когато вече стигнах на гарата и извадих огледалцето от джоба си и се погледнах — каква радост само, какво щастие! Лицето ми беше напълно спаднало, възвърнали се бяха предишните ми черти, носът, устата, бузите; махна се демонът, бях станал отново човек.

От този ден разбрах, че човешката душа е страшна и опасна пружина; носим една голяма експлозивна сила, обвита в плътта и лойта ни, и не знаем това. И още по-лошо — не искаме да го знаем; защото тогава безчестието, подлостта, лъжата са неоправдани; не можем вече да се скрием уж зад човешката злочестина и безсилие. Ако сме безчестни, подли, лъжци, ние сме виновни; защото имаме вътре в себе си една всемогъща сила и не смеем да я използваме, понеже се страхуваме да не ни изгори; и я оставяме, така ни е по-удобно, полека-лека да изветрее и да се превърне и тя в лой и месо. Колко е страшно, че не знаем това; ако го знаехме, щяхме да се гордеем с човешката душа; на земята и на небето няма нищо друго, което да прилича толкова на Бога, както човешката душа.