Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (24)

XXII. Крит

Бях се уморил; млад бях, божем, а ненаситността на младостта е тежка, не скланя да приеме човешките предели, много неща иска, много неща може, борих се да ги постигна, но се уморих да се боря. Завърнах се в родната земя да се нагледам на нашите планини, да видя старите поборници с накривените фесове^[1], с широката им усмивка, да послушам отново за войни и свобода, да стъпя на родна земя, за да взема сила.

— Откъде идваш? — ме попита баща ми.

— От много далеч — отвърнах аз и не казах ни дума за приключението си на Синайската планина — че щях да се покалугеря.

За втори път пропадаше опитът ми да стана светец; първият път, помните ли, беше като дете, когато слязох на пристанището и отидох при един капитан, който се готвеше да вдигне котва, и го помолих да ме откара в Света гора, за да се покалугеря. Капитанът прихна да се смее. „У дома! У дома!“ — извика ми той и запляска с ръце, сякаш бях пиленце, и ме изпъди. И сега пак… „Върни се обратно в света — извика ми отец Йоаким, — той е днеска истинският манастир; в него стани светец.“

Завърнах се в родната земя, за да набера сили; тръгнах, пообиколих из селата, ядох, пих с овчари и орачи, засрамих се, когато видях целия този Крит, дето безспирно се бори кога с наводненията и сушата, кога с бедността, болестта и Турчина, колко ненавижда лицемерния лентяйски живот в манастира! А аз исках да се възпротивя на волята му, да го предам и да стана калугер! Прав беше отец Йоаким; светът е нашият манастир, истински колугер е онзи, който живее с хората и сътрудничи на Бога тук, на земята; Бог не седи над облаците на трон; бори се на земята заедно с нас. Уединението не е вече пътят на бореца, и истинската молитва, която отива направо към дома господен и влиза в него, е смелата постъпка; така се моли днес истинският боец.

Един критянин ми казваше: „Когато застанеш пред вратата на рая и ако тя не се отвори, да не хванеш чукалото на вратата и да потропаш; смъкни от рамото си пушката и гръмни веднъж.“ — „Мислиш ли, че Господ ще се уплаши и ще отвори?“ — „Не бре, момчето ми, няма да се уплаши, ама ще отвори, защото ще разбере, че се връщаш от война.“

Никога не съм чувал от образован човек думи с толкова дълбок смисъл, както от селяни и старци, които бяха завършили вече борбата, страстите вътре в тях бяха улегнали, и сега те стояха пред прага на смъртта и с нежност хвърляха назад последен спокоен поглед.

Веднъж по пладне, в планината срещнах един старец, сух, слаб, с белоснежни коси, със закърпени гащи, с пробити ботуши, беше преметнал по обичая на критските овчари тоягата си през раменете; изкачваше се бавно, камък по камък, и току се спираше и дълго време гледаше околните планини и ниско долу полето, и в далечината, през една клисура, късче море.

— На добър час, дядо! — извиках му отдалеч. — Какво търсиш тук така съвсем самичък?

— Прощавам се, чедо мое, прощавам се…

— С кого се прощаваш тук в пустошта? Никого не виждам.

Старецът се ядоса; тръсна глава:

— Каква пустош? Ами че не виждаш ли планините, не виждаш ли морето? Защо ни е дал Господ очите? Не чуваш ли птичките над главата си? Защо ни е дал Господ ушите? Пустош ли му викаш ти на това? Та това са ми приятелите; говоря им и те ми говорят, извиквам и те ми отвръщат; цели две поколения^[2] обикалях и другарувах с тях, чобанин; и дойде време да се разделим… Мръкна се вече…

Помислих, че очите му бяха помътнели от старост.

— Ами че още е пладне, дядо; не се е мръкнало.

Дядото поклати глава:

— Знам аз какво казвам; мръкна се, ти казвам, мръкна се… Остани със здраве!

— Ти ще тръшнеш и Смъртта о̀земи, дядо! — извиках аз, за да го поободря.

Засмя се.

— Мо̀ре, тръшнах я вече оземи, не бери грижа — отвърна той, — тръшнах я проклетницата, защото не се боя от нея. Сбогом; и ти да я тръшнеш оземи, юначето ми, да си жив и здрав!

Не ми даваше сърце да го оставя да си тръгне така.

— Кажи ми името си, дядо, та да си спомням за теб.

— На, наведи се, вземи един камък, попипай го и ще ти каже: това е старият Манусос от Каврохори, ще ти каже. Е, стига вече. Прощавай. Бързам, божем; хайде с божията благословия! — отвърна старецът и пое отново по нагорнището, като се препъваше, защото не виждаше добре.

И наистина, не можем да победим смъртта; страха от смъртта обаче можем; този старец от планината посрещаше смъртта спокойно; планините бяха укрепили душата му, не скланяше да коленичи пред смъртта, искаше от нея само отсрочка, няколко дни, да свари да се прости със старите си другари — чистия въздух, мащерката, камъните.

Но долу, в плодородното поле на Месара, близо до Фест, видях, като минавах оттам, един друг старец, стогодишен, седеше на прага на къщурката си и се припичаше на слънце; очите му бяха червени като две рани, носът му капеше, от устата му течаха лиги; и миришеше на тютюн и пикоч.

Един негов внук, когато влизах в селото, ми беше разправил за дядо си и се смееше, вдетинил се бил, казваше ми той, иди да го видиш. Седи, казва, всяка привечер край селската чешма и чака момите да дойдат да налеят стомните си. Чува налъмите им, изпъва врат; полусляп е, не може да ги различи добре, протяга ръце: „Коя си, мари? — вика. — Ела, чедо, да си жива и здрава, приближи се да те видя.“

Момата се смее и се приближава; и старецът посяга бързо към лицето на момата, гали го трескаво, сякаш иска да го изяде, милва ненаситно носа, устата, брадичката, понечва да се спусне и към шията, но момата изписква, не му дава и побягва, като прихва да се смее. Остава старецът с разтворена ръка и въздиша.

— Трябва да го чуеш — казваше ми внукът му, — трябва да го чуеш как въздиша, като бивол. Веднъж го попитах: „Ама защо въздишаш, дядо? Какво ти е?“ — „Какво ми е ли? — ми вика и сълзите му рукнаха. — Нямаш ли, бре, очи да видиш? Слизам вече в земята и оставям зад мен толкова хубави момичета… Ех, да бях цар, та да ги заколя, за да ги взема всичките със себе си!“ Започва да се вайка и захваща да тананика една песничка, все същата: Ех, отминалите неща, ех, отколешните неща, ех, че да се върнеше времето поне за един ден!

Слушах какво ми говори внукът му и бързах да отида да се полюбувам на стогодишния дъб. Показаха ми къщурката му, видях го, че седи и се припича на слънце, приближих се:

— Е, дядо — викам му аз, — научих, че си на сто години; я ми кажи, как ти се стори през тези сто години животът?

Вдигна зачервените си, без мигли, очи:

— Като чаша студена вода, чедо мое.

— И още ли си жаден, дядо?

Вдигна високо ръка, сякаш проклинаше:

— Проклет да бъде онзи, който се е наситил! — изрече той.

 

 

Три дни останах в един манастир над Либийско море. Винаги ми е харесвал този стародавен живот в манастира, древният ритъм, който го направлява, калугерите с хитър или заспал поглед, с издути или спъхнати кореми, с едри ръчища, които държат кога косер или мотика, кога светия дископотир. Обичах миризмата на тамяна, тананикането в църквата на разсъмване, и след това всички заедно да се отправяме към голямата ясла, трапезарията, която миришеше на гранясала мазнина и кисело. А вечерта тихите разговори на терасата на манастира, и тежкото мълчание, изпълнено с далечния отзвук на света. За Христа рядко говорехме; той беше като строг господар, който отсъстваше, беше отишъл на небето и беше оставил слугите сами в замъка си, и те нахално отваряха килерите, слизаха в избата, изтягаха се върху меките постели, котката я нямаше и мишките играеха хоро. Ех, ако се появеше, санким, изведнъж на прага, как щяха да прекатурят масите и как щяха да запищят тези женихи в расо, и как щеше да свисти лъкът господен!

Веднъж седях на манастирската тераса с един калугер, поведох разговор за светеца, когото много обичам, за Франциск от Асизи; за първи път чуваше името му; франгски светец бил, еретик, направи кисела мутра калугерът; ала ромейското любопитство надделя:

— Както и да е, я разправи да чуем — каза той, готов да осъди каквото щях да кажа, и скръсти ръце върху корема си.

— Този светец, значи — захванах аз, — казвал в молитвите си към Господа: „Как мога, Господи, да се радвам на рая, след като знам, че има ад? Господи, или се смили над обречените на вечни мъки и ги сложи и тях в рая, или ме пусни да сляза в ада, за да ги утешавам. Ще основа един орден и целта ни ще бъде да слизаме в ада, за да утешаваме осъдените; и ако не можем да облекчим страданията им, да останем и ние в ада; да страдаме и ние заедно с тях.“

Калугерът прихна да се смее.

— Чакай да ти кажа и аз една приказка — каза той. — Веднъж един паша поканил един бедняк на трапезата си; турил пред него една паница с маслини и една паница с черен хайвер; сиромахът дори не се обърнал да погледне маслините и все току нагъвал черния хайвер. „Яж и маслини, кумец“ — му рекъл пашата. — „Добър е и черният хайвер, паша ефенди!“ — отвърнал му той. Разбра ли? Раят е черният хайвер; глупав франг ми се вижда приятелят ти Франческо, как го каза, да прощаваш.

В деня, в който тръгвах, бях отишъл, преди да се съмне, на утринната литургия; копнеех да чуя монотонното звучно тананикане на калугерите, отправено към Бога; и патетичните слова, изпълнени със съкрушение, които някогашните вярващи са измислили, за да поздравят Господа, рано-рано, още преди да се съмне: Боже, ти си Бог мой, тебе търся от ранни зори; за тебе жадува душата ми, за тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна… Застанах край една седалка до прозореца, откъдето виждах долу Либийско море, още съвсем бяло в утринната мъгла, безбрежно, пусто, простираше се надалече, чак до горещите пясъци на Арабия… Птиците също се събуждаха заедно с калугерите и бяха започнали и те да чуруликат и да поздравяват светлината; върхарът на кипариса сред двора беше вече огрян, но листата на портокаловото дърво до него бяха още потънали в тъмнозелен мрак. Монахът с клепалото беше завършил обиколката си на килиите, събудил беше калугерите и сега влизаше в полутъмната църква и тъкмо сваляше монашеското си було и окачваше до вратата дървеното клепало; така както беше застанал осветен на прага, гарвановочерната му къдрава брада и разпуснатите на раменете му коси заблестяха. Висок, мургав, преливаше от младост; жалко беше на едно такова тяло да не му е писано да прегърне жена и да направи деца; щеше да разхубави синовете и дъщерите на тази земя.

И докато размишлявах какво губи светът, без да печели нещо Господ, една жена се появи плахо на вратата, с черна забрадка, с пеленаче в ръце. Игуменът вчера ми беше казал, като се усмихваше хитро, да не се скандализирам, задето утре ще дойде от едно близко село една млада невеста, да помоли да му четат на новороденото й, та да не го хващат уроки; понеже било, казва, много хубаво, и жените със сключени вежди й го урочасвали.

Тя застана до вратата със сведена глава и зачака да завърши утринната, та игуменът да дойде с ръсилото си. Стори ми се, че въздухът се промени, тежкият калугерски дъх се смеси с диханието на жената, на мляко сякаш замириса църквата, и на лаврово масло от току-що измитата коса на младата невеста. Заспалият глас на игумена се оживи; а тъкмо в този миг той пееше радостния тропар: Бог Господ явися нам, благословен грядий во имя Господне… Размърдаха се калугерите на седалките си, извърнаха се, хвърлиха кос поглед към вратата, двама-трима се покашляха. Калугерът, който биеше клепалото, се приближи към жената, каза й нещо на ухото и тя, без да вдигне глава, пристъпи две крачки и седна на последната седалка към вратата. Чувстваше се — загубили бяха спокойствието си душите и сега всички калугери, а и аз заедно с тях, бързахме да завърши утринната.

Слънцето се беше вече показало, дворът се изпълни със светлина, промъкнаха се ко̀сите му лъчи в църквата и блеснаха светите икони и лицата и ръцете на калугерите; смъкнаха се всички от седалките, слава тебе, Господи, слава тебе, Господи, въздъхнаха всички, утринната беше завършила.

Сложи игуменът патрахила си, взе ръсилото, зад него калугерът с клепалото носеше менчето със светената вода. Застана жената на вратата, светлината я обля цялата; сега тя беше отместила нагоре черната си забрадка, цялото й лице се бе разкрило. Вдигна очи, погледна игумена, който беше започнал да изрича благословията, положил ръка върху главичката на бебето; а след това впи очи в калугера с менчето. Неизразима нега имаше в очите й, големи, черни, печални; спомних си очите на Богородица Портаитиса в манастира Иверон, същата нега, същата майчина мъка за сина.

Изведнъж бебето зарита с крачетата си и се разплака; и майката, за да го умири, разкопча блузата си, извади нянката си, налапа лакомо бебето цицката и млъкна. Никога няма да се заличи от паметта ми този миг; заблестя, заоблена, снежнобяла, гърдата на младата невеста, сега замириса още по-силно въздухът на мляко и на съвсем лек лъх на пот. Зад раменете на жената се разстилаше, вече съвсем синьо, Либийско море. За миг езикът на игумена се заплете; но Бог бързо надделя в него, и той завърши, без да се посрами, благословията.

Приближих се в двора до калугера с клепалото. Лукавия ме караше да го заговоря, но не знаех какво да му кажа…

— Отче Никодимос… — подех аз.

Но той ускори крачките си и влезе в килията си.

След един час, пеш, както си обичах, тръгнах отново на път.

Колко години са минали оттогава? Четирийсет? Петдесет? Манастирът се е заличил от паметта ми и на негово място блести само, бяла, кръгла, безсмъртна, над Либийско море, гръдта на майката.

На другия ден замръкнах близо до едно село; гладен бях, изморил се бях да ходя цял ден по каменисти места; не познавах никого в селото и дори не знаех как се казва то. Но бях спокоен; знаех, че на която и врата да почукаш в критско село, ще се отвори; ще сложат, за твой хатър, трапеза, и ще спиш на най-хубавите чаршафи в този дом. Все още в Крит гостът е непознатият бог; и пред него всички врати и сърца се разтварят.

Влязох в селото, мръкваше се вече, всички врати бяха затворени, по дворовете кучетата подушиха чуждия минувач и започнаха да лаят. Къде да отида? На коя врата да потропам? Там, където търсят подслон всички чужди хора — къщата на попа. Поповете по нашите села не са начетени, слабо им е образованието, не могат да разискват теоретично за догмите на християнството; но жив е Христос в сърцето им и понякога го виждат с очите си, кога над възглавието на някой ранен във война, кога, напролет, седнал под някое цъфнало бадемово дърво.

Една врата се отвори; една старица с газениче в ръка излезе да види кой е чужденецът, влязъл в този час в селото. Спрях се.

— Дал Бог добро, стрино — казах й аз, като смекчих гласа си, за да не я изплаша, — не съм оттук, нямам къде да спя; стори ми добрината да ми покажеш къщата на попа.

— На драго сърце, чедо; ще взема и газеничето, за да не се препънеш. Господ, да е жив и здрав, на едно място е хвърлил пръстта, на друго — камъните; на нас ни се паднаха камъните; гледай къде стъпваш долу и върви след мен.

Тръгна напред с газеничето, свърнахме зад ъгъла, стигнахме пред една сводеста порта; отпред висеше фенер.

— Ето я къщата на попа — каза старицата.

Вдигна газеничето, освети лицето ми, въздъхна: понечи да каже нещо, но се отказа.

— Благодаря, стринке — казах й аз, — пък прощавай; лека нощ!

Гледаше ме, не си тръгваше.

— Ако благоволиш — каза тя, — заповядай да пренощуваш в къщурката ми.

Но аз вече чуках на вратата на попа. Чух тежки стъпки на двора, вратата се отвори, пред мен застана един старец с разпилени върху раменете коси, със снежнобяла брада; без да ме попита кой съм и какво искам, ми подаде ръка.

— Добре дошъл — каза ми той. — Чужденец ли си? Заповядай вътре.

Влязох; чух гласове, врати се отваряха и затваряха, няколко жени припряно се шмугнаха в съседната стая и изчезнаха. Попът ме тури да седна на канапето.

— Да прощаваш — каза, — ама жена ми, попадията, е малко неразположена, аз ще ти сготвя, ще ти сложа софра да вечеряш, ще ти постеля леглото да спиш.

Гласът му беше тежък и тъжен; погледнах го; беше много блед, а очите му подути и много зачервени, сякаш беше плакал. Не ми мина нищо лошо през ума, наядох се, наспах се и на сутринта попът дойде и ми донесе поднос със сирене, хляб и мляко. Подадох му ръка, благодарих му и се сбогувах с него.

— Върви с благословията божия, чедо мое — каза той. — Христос с теб!

Тръгнах си. На края на селото се показа един старец; постави ръка на гърдите си, поздрави ме.

— Ами къде прекара нощта, чедо мое? — попита ме той.

— В къщата на попа, дядо — отвърнах аз.

Старецът въздъхна.

— Ех, клетият! — каза той. — И ти нищо ли не разбра?

— Какво да разбера?

— Синът му, единственият му син, умря вчера сутринта; не чу ли жените, че го оплакваха?

— Нищо не чух, дядо, нищо.

— Сложили го бяха във вътрешната стая на къщата и сигурно са го оплаквали тихо, за да не чуеш и да се разтревожиш. Хайде, на добър час!

Очите ми се бяха налели със сълзи.

— Какво плачеш? — възкликна учудено старецът. — Млад си, не си свикнал още със смъртта. Хайде, на добър час!

 

 

Добър е Крит, но само за да набереш сили; след няколко месеца не ме свърташе вече в него; улиците станаха по-тесни, бащината ми къща стана по-малка, босилекът и щирът в двора загубиха уханието си; гледах как някогашните ми приятели се бяха устроили и се уплаших; няма да се затворя никога между четири стени, в някоя канцелария, кълнех се аз, няма да се сдуша никога с благополучието, няма да се подпиша никога, че съм съгласен с принудата. Слизах на пристанището, гледах морето, врата към свободата ми се струваше то, ще я отворя и ще замина.

Гледаше ме баща ми как снова, мълчалив, без усмивка и въсеше вежди; чух го да казва веднъж на майка ми: „Какъв е този твой син? Какъв червей го гризе? Не гледа напреде си да хване това, до което стига ръката му, ами гледа отвъд, отвъд към недостижимото. По-добре кокошката утре, казва, отколкото яйцето днеска. Дано да изляза лъжец, ама синът ни мяза на онези побърканите, дето ги има в приказките, и дето тръгват да отидат на края на света, за да намерят, уж, живата вода.“

Не можеше да го преглътне; очакваше да отворя кантора, да захвана кумствата по селата, да уговоря приятелите си да ме направят депутат, да пиша статии в местния вестник, да издам някоя брошурка, в която да се казва, че страната отива към провал и че е нужно да дойдат нови хора, които да поемат кормилото.

Един ден не издържа:

— Защо обикаляш така като безделник? Кога ще отвориш кантора, да се заловиш за работа?

— Не съм още готов.

— Какво ти липсва?

Нищо не ми липсваше и всичко ми липсваше; дързостта и неутолимостта на младостта ме измъчваха. В мен бяха живи, а може би и още са живи, отшелниците от Тебаида с копнежа по абсолютното, и великите странници, които, странствайки, правеха земята по-голяма. Събрах смелост.

— Не съм още готов — повторих аз. — Университетът в Атина не е достатъчен; трябва да следвам още по-висши науки.

— Какво ще рече това?

Колебаех се; баща ми седеше на обичайния си ъгъл на канапето, до прозореца към двора; свиваше и развиваше една цигара и не ме поглеждаше; беше неделя привечер, слънцето проникваше през прозореца и осветяваше изпеченото строго лице и дебелите мустаци на баща ми; и един белег от рана, навярно от турска сабя, на челото му.

— Какво ще рече това? — попита отново той и вдигна глава, погледна ме. — Искаш да отидеш още по-нататък ли?

— Да.

— Къде?

Стори ми се, че гласът ми трепереше.

— В Париж — отвърнах аз.

Баща ми помълча известно време.

— Добре — каза най-сетне той, — ще отидеш.

Суров, необразован беше баща ми, но когато ставаше въпрос за духовното ми преуспяване, не ми отказваше нищо; веднъж, когато беше в настроение, чух го да казва на един свой приятел: „Нека да отиде и онова загубено лозе; стафидите, виното, олиото, цялата ми реколта, нека стане на хартия и мастило за сина ми; имам му вяра!“ Правеше всички жертви, сякаш възлагаше на мен всичките си надежди за моето спасение, за да се спаси и той, та да се спаси заедно с мен и целият ни тъмен наш род.

Веднъж, още като дете, му бях казал, че искам да науча еврейски, за да прочета в оригинал Стария завет. Имахме тогава в Мегало Кастро еврейска махала, повика равина, уговориха се да отивам три часа седмично да ми преподава еврейски. Ала щом научиха това роднините и приятелите, косите им настръхнаха, изтичаха при баща ми: „Какви са тия работи? — извикаха му те. — Не ти ли е жал за детето ти? Да не би да не знаеш, че тези кръсторазпъвачи слагат на Велики петък християнчета в корито с пирони и пият кръвта им?“ Дотегнаха му на баща ми крясъците им и реването на майка ми. „Намерихме си белята — каза ми той един ден, — зарежи сега еврейския, пък ще го научиш, като пораснеш.“

Когато му казвах, че искам да науча някой чужд език, „Добре — казваше ми той, — ще го научиш, но само при едно условие: да си сложиш още една фланелка.“ Изглежда, бях с крехко здраве и се страхуваше за мен. Така научих, още докато бях в Крит, три чужди езика и бях принуден да си навлека още три фланелки; когато тръгнах да следвам в Атина, ги смъкнах от себе си.

— Добре, ще отидеш — повтори той.

Не можах да сдържа радостта си; наведох се да хвана ръката му и да я целуна, но той свари, издърпа я.

— Не съм поп — каза.

На другия ден целунах ръка на майка си, а тя се наведе, благослови ме и ми заръча, за Бога, да не се покатолича; и ми окачи на шията една муска с парченце от честния кръст; носел я, каза, дядо ми, като отивал на война, и куршум не го ловял.

Баща ми ме изпроводи до пристанището, като от време на време ме поглеждаше косо с тревога и любопитство; не можеше да разбере какво съм, какво искам, защо се шляя насам-натам, ами не се установявам в Крит.

— Струва ми се, че приличаш на дядо си — каза ми той неочаквано, когато вече стигнахме на пристанището. — Не на бащата на майка ти, а на моя баща, корсаря.

Помълча и след малко додаде:

— Ама той е правел абордаж на корабите, убивал, ограбвал, трупал имане, а пък ти? Къде правиш абордаж?

Стигнахме на пристанището, стисна ми ръка:

— Хайде, на добър час и си опичай акъла! — каза ми той и поклати глава, крайно недоволен от единствения си син.

И наистина, къде правя абордаж?