Дълги години Синай, навестената от Бога планина, блестеше в съзнанието ми като някакъв непристъпен връх. Червено море, Арабия, малкото пристанище Раито, продължителното пътуване с камила из пустинята, броденето по страшните, сурови планини, из които години са вървели и роптаели евреите, и накрая прочутият манастир, построен над горящата и неизгаряща къпина…

Галилея, с идиличната си прелест, с плавните очертания на своите планини, със синьото море и малкото очарователно езеро, се разстила зад раменете на Исус и се усмихва и му прилича, както майката прилича на сина си. Галилея е едно просто и ясно тълкувание под текста на Новия завет; Бог се разкрива в Галилея миролюбив, невзискателен, приветлив, като добър човек.

Но Старият завет все тъй ме вълнуваше силно и допадаше много по-дълбоко на душата ми. Всеки път, когато четях тази сурова, изпълнена с мъст и мълнии Библия — която, като планината, където бе слязъл Бог, почва да дими, щом я докоснеш — обземаше ме копнеж да отида да видя със собствените си очи дивите планини, където той се бе родил, да вляза в досег с тях.

Никога няма да забравя малката разпалена препирня, която имах веднъж с една девойка, в една градина. Аз казвах:

— Гнус ме е от песните, от изкуството, от книгите; всичко ми се струва безвкусно, книжно; все едно да си гладен, и вместо да ти дадат хляб, вино и месо, да ти връчат листа с ястията и ти да го дъвчеш като коза.

Не знам какво ме беше прихванало, та бях ядосан; може би защото девойката, която стоеше пред мен, ми харесваше, а аз не можех да я докосна.

Девойката беше бледа, с едри скули, с широка уста. Гледах я и гневът ми растеше; държах в ръка една роза и я скубех.

— Ето как насищат глада си изветрелите ни души, като кози.

А девойката завъртя кокетливо очи и отвърна със смях:

— Говорите ми с яд, но аз съм съгласна с вас; има само една книга, защото не е от хартия, а от нея капе кръв, цялата е само плът и кости — Старият завет. Евангелието ми се струва като лайкучка за наивните и настиналите. Исус е бил наистина агнец, който са заклали на зелената трева на Великден, а той кротко е блеел. Ала Йехова е моят бог; суров, облечен в кожите на убитите от него животни, като варварин, който идва от пустинята с брадва на пояса си. С тази брадва Йехова разтваря сърцето ми и влиза.

Замълча; страните й бяха пламнали; но огънят в нея не беше стихнал; продължи:

— Спомняте ли си как говори на хората? Видяхте ли как хора и планини се стопяват в ръцете му? Видяхте ли как царствата се сриват под нозете му? Човекът вика, плаче, умолява, свира се сред камъните, пъха се в дупките; мъчи се да се изплъзне; но Йехова е забит като нож в сърцето му.

Девойката замълча отново; мълчах и аз; но чувствах дълбоко в сърцето си ножа.

От този ден в мен пламна копнеж да видя и да се докосна до руслото, което Бог бе издълбал при преминаването си през пустинята, и да навляза в него, както влизаме в пещерата на лъв; и ето, слава Богу, дойде време да заситя и този си глад.

Като сън ми се стори, огнен, вълшебен и кратък, пътуването ми от Ерусалим до Суец, и от Суец до пристанището Раито в Камениста Арабия, откъдето щях да поема за богонавестения Синай. Открит залив, зелено море, няколко схлупени къщурки край брега, и в дъното на залива гемии, червени, жълти и черни. Пълна тишина, планините светлосини; две камили се появиха на вълнолома, извърнаха за миг глава към морето, поколебаха се, и с големи равномерни крачки се изгубиха сред къщите.

Един закръглен послушник пристигна с лодка с бяло платно и ме взе; синайските калугери, които живееха в Кайро, бяха съобщили за идването ми.

Стъпих на дълбокия пясък, а сърцето ми ликуваше; да не би да е сън всичко това? Морето беше пълно с големи раковини, къщите бяха изградени от окаменели морски растения, от втвърдени корали и сюнгери, от морски звезди и огромни мидени черупки. На пристана стояха неколцина лъскаво мургави фелахи в бели джелебии, а едно шоколадово момиченце си играеше на пясъка, облечено в дреха с цвят на светла бугенвилия.

Малко по-нататък, няколко дървени европейски къщи, с веранди, с големи пъстроцветни чадъри, с кукленски градинки, а около тях, захвърлени празни консервни кутии. На един зелен балкон — две англичанки, които сред тази жарка пустош изглеждаха много бледи, като припаднали.

Послушникът, който беше дошъл да ме вземе, ми обясняваше, че тук в Раито поставят под карантина мюсюлманите, които се завръщат от Мека, тогава пустият бряг се изпълвал с хиляди хаджии, с голяма врява, с даули и пищялки, с ходжи, които, седнали с кръстосани крака на пясъка, четат с висок, напевен глас Корана.

Стигнахме в Синайския метох; оттук щяхме да вземем камили и да тръгнем за навестената от Бога планина. Голям двор, околовръст няколко килии и стаи за гости, и две училища, за момчета и за момичета, складове, готварници, обори, и в средата на двора — църквата. И най-голямото чудо от всичко сред тази арабска пустош: игуменът на метоха, архимандрит Теодосиос; топло, изпълнено с обич човешко сърце. Гърци рядко идват в тази пустош; и архимандрит Теодосиос, висок, представителен човек, пламенен грък от Чешме, в Мала Азия, ме посрещна така, както посрещат в Гърция.

Целият този чудесен, толкова познат ми ритуал на свещеното гостоприемство: лъжицата със сладко, студената вода, кафето, застланата с бяла благоуханна покривка маса, сияещите от радост лица, които обслужват госта…

През прозореца гледах как блести Червено море, в далечината, потънали в светлина, се очертаваха планините на Тебаида. Говорех с игумена за седемдесетте ствола финикови палми, които, както споменава Писанието, евреите намерили в това селце, когато преминали Червено море; питах за дванадесетте извора на водите, сякаш питах за любими роднини далеч в чужбина. И когато ми каза, че палмовата горичка е все още жива и че изворите все тъй си бликат, зарадвах се.

През живота си много често бях изпитвал подобни щастливи мигове — след уморителен път чаша студена вода, гостоприемен покрив, едно човешко сърце, топло и непохабено, което живееше незнайно в някакво далечно кътче на земята и чакаше госта. И когато гостът се появи в далечината на пътя, как потръпва и се радва сърцето, защото е намерило един човек. И както в любовта, така и в гостоприемството, този, който дава, навярно е по-щастлив от онзи, който получава.

На радушната, гостоприемна трапеза ядем с архимандрит Теодосиос и разговаряме като двама стари приятели, щастливи, че отново са се срещнали. Сума въпроси са възникнали у приятеля ми тук в пустошта и ламти да му отговоря; разправям му за големите градове, за днешните съмнения и тревоги на човека, за наглостта на богатия, за злочестината на бедния, за безсилието на честните, а след това и за големия прелом, който става в Русия…

— Вярват ли в Бога онези там, московците? — запита разтревожен игуменът.

— Не, вярват в човека.

— На този червей? — възкликна пренебрежително игуменът.

— На този червей, отче Теодосиос — отвърнах упорито аз и изведнъж почувствах нужда да защитя червея.

В мен избухва някакъв луциферовски плам, змията се изкачва на Дървото на Познанието и съска; калугерът слуша ненаситно.

Така, като поставях в изкушение сърцето на спокойния отшелник, като превръщах спокойствието в тревога, се отплащах по най-добрия начин за гостоприемството.

Дойдоха Таема, Мансур и Ауа, тримата камилари, които щяха да ме придружават три денонощия до манастира и щяха да ме защищават при опасност. С цветни джелебии, с чалма от камилска вълна на главата, с дълъг ятаган на кръста; гъвкави, тънкокраки бедуини, с малки орлови очи; „те виждат — казва се в един стар летопис — на двойно по-голямо разстояние от нашите очи; подушват от три мили дима и какво дърво гори; различават върху пясъка женските от мъжките следи, и кои са от омъжена жена, кои от неомъжена и кои от бременна…“ Поздравиха мълчаливо, като поставиха длан на гърдите, на устата и на челото.

Зад тях, на двора, се появиха трите камили, натоварени чак до горе с храна, шатри, завивки, за пътуването. Междувременно бях понаучил малко арабски думи, най-необходимите за тридневното ми съжителство с бедуините: как се казва хляб, вода, огън и бог.

Камилите коленичиха; очите им бяха много красиви, но блестяха без доброта; сбруите им бяха накичени с пискюли от косми, оранжеви и черни.

— Дайте малко фурми на камилите, та да им се подслади устата! — нареди игуменът и калугерчето изтича с пълни шепи с фурми.

Прегърнахме се с архимандрита, за малко не се просълзихме.

Поехме; малко по-нататък от манастирския метох започва пустинята, сива, безмълвна, безплодна. Равномерният ход на камилите, полюляващ и уверен, завладява тялото ти, кръвта нагажда ритъма си към това вълнообразно движение, а заедно с кръвта и душата ти. Времето се освобождава от геометричното подразделение, в което го е сврял и унизил трезвият западен ум; тук, с полюляването на „кораба на пустинята“, времето се отърсва от здравите математически граници, преобразява се в течащо и неделимо вещество, един лек и опияняващ шемет, който превръща мисълта в мечтание и музика.

Отдаден с часове на този ритъм, разбирах защо ориенталците четат Корана, като се полюляват напред-назад, сякаш са върху камила; по този начин предават на душата си това еднообразно опияняващо движение, което ги отнася в голямата тайна пустиня — екстаза.

Пред нас до края на хоризонта се разстилаше развихрена розова шир; помислих, че е море; събраха се тримата бедуини, казаха си нещо тихо и пак се разделиха. Продължихме; не беше море; цялата тази роза беше пустинята, която страхотен смерч разбъркваше и обагряше в розово нажежените облаци от пясък. Скоро навлязохме в пясъчната буря и дъхът ни се пресече. Таема прекъсна песента си, загърнаха се бедуините плътно в бурнусите си и си закриха устата и носа.

Пясъкът се издигаше, шибаше лицата и ръцете и ни нараняваше; камилите не можеха да запазят равновесие и се въртяха. Три часа продължи това мъчително пътуване; но тайно се радвах, че можах и аз да изживея страшния вихър на пустинята.

Слънцето клонеше към залез, измъкнахме се от бурята, наближавахме вече планините; пустинята полека-лека започна да става теменужна и да потъмнява. Таема, който вървеше отпред, се спря; даде знак да се разположим на стан. „Къррр! Къррр!“ — загъргориха бедуинските гърла и камилите коленичиха с пъшкане на предните си крака, след това се тръшнаха на задницата си и изтрещяха като сгромолясващи се къщи.

Разтоварихме ги; издигнахме с общи усилия шатрата, Ауа натрупа съчките, които беше събрал много усърдно по пътя, и запали огън; Мансур извади от един зимбил тенджера, масло и ориз и се зае да готви; а Таема забъркваше с вода пенесто царевично брашно, разточваше тестото с тънките си пръсти в тигана и правеше питки. В това време пилафът замириса; ядохме седнали всички около огъня, направихме си чай, извадихме лулите, запушихме, едни гледаха гаснещия огън, други — звездите, големи, тревожно надвиснали връз главите ни.

Странно блаженство заля тялото и душата ми; но аз се мъчех да обуздая целия този романтизъм — пустиня, Арабия, бедуини — и се присмивах на сърцето си, което биеше развълнувано.

Изтегнах се в шатрата, затворих очи, и целият тих, неясен шепот на пустинята нахлу в съзнанието ми; камилите пред шатрата преживяха, чувах как челюстите им мелят; цялата пустиня преживяше като камила.

На другия ден, на разсъмване, започна пътуването ни в планините; пусти, безводни, от онези, дето мразят човека и го прогонват. От време на време някоя пепелява яребица изпляскваше с метален звук в черните дупки сред скалите; от време на време прелиташе някоя врана, закръжаваше над нас, сякаш искаше да подуши дали сме почнали да миришем на леш, за да налети на нас.

През целия ден само това — равномерният ход на камилата, монотонната приспивна песен на Таема, а слънцето се сипеше като жар върху нас и въздухът трептеше над камъните и главите ни.

Следвахме пътя, по който бяха поели, преди три хиляди години, евреите, бягайки от тучния Египет. Тази пустиня, която преминавахме, е била ковачница, където бе гладувало, изгаряло от жажда, роптало и се бе закалило племето на Израил. Гледах с ненаситни очи върховете, един по един, навлизах във виещите се клисури, запечатвах в съзнанието си жарките хребети. Помня, веднъж, някъде из гръцкото крайбрежие, вървях с часове в една пещера с тежки сталактити, с гигантски каменни фалоси, които блестяха яркочервени под светлината на борината. Това беше пещера на една голяма река, която я бе изоставила празна, защото с течение на вековете беше променила руслото си. Изведнъж ми проблесна в ума, че и клисурата, по която преминавах сега под слънцето, е нещо подобно; Йехова, безмилостният бог, беше продълбал и тези хребети, за да премине. Елоим, разпръснати във въздуха, не са били един, а безброй духове, безименни и невидими. Вдъхвали живот на света, раждали, осенявали жените, убивали, святкали, гърмели, спускали се на земята във вид на мълнии. Нямали родина, не принадлежали никому, нито към някое племе.

Но постепенно те приемали плът, ставали видими, предпочитали някои високи места, големи камъни. Хората мажели тези камъни с лой, правели жертвоприношения на тях, заливали ги с кръв. Кое му е най-скъпо на човека? Тъкмо това трябвало да принесе в жертва на Бога, за да го умилостиви — първородния си син, единствената си дъщеря.

Постепенно, с течение на вековете, с благополучието, човешкият род се посмекчил, цивилизовал се; посмекчил се и се цивилизовал и Бог. Не му колели вече хора, за да му ги принесат в жертва, а животни; започнали да придават на Бога по-разбираеми образи — златен телец, крилат сфинкс, змия, сокол. Така започнал да губи от силата си в богатия и сит Египет богът на евреите. Но неочаквано се появили враждебните фараони, изтръгнали от тлъстите ниви евреите и ги захвърлили в пустинята на Арабия; започнал гладът, започнала жаждата, започнали ропотът и бунтовете. Може би някъде тук са спрели някое пладне, гладни и жадни, и са викали: „По-добре Бог да ни беше убил в Египет, когато седяхме край казаните с месо и ядяхме хляб и коремът ни беше пълен!?“ А Мойсей вдигал, отчаян, разгневен, ръце и викал към Бога: „Какво да го правя този неблагодарен народ? Сега ще грабне камъни и ще ме убие с тях!“

А Бог се навеждал към народа си и слушал; и им изпращал кога пъдпъдъци и мана да се наядат, кога меч и ги покосявал. С всеки изминал ден, колкото по̀ навлизали в пустинята, толкова по-сурово ставало лицето му, с всеки изминал ден все по-сурово се отнасял с народа си; през нощта се превръщал в огън и го водел, а през деня — в стълб от дим. Напъхвал се в Ковчега на завета и левитите го носели със страх; и ръката, която се докосвала до него, се изпепелявала.

Образът му ставал все по-плътен, загрубявал, приемал суровия лик на Израил. Не бил вече безименни, безпризорни, невидими духове, пръснати из въздуха; не бил вече богът на цялата Земя. А бил Йехова, богът на едно-единствено племе, племето на евреите, жесток, отмъстителен, кръвожаден. Понеже изживявал трудни мигове, налагало се да бъде жесток, отмъстителен и кръвожаден, защото воювал с амаликитите, с мадиянитите и с пустинята. Налагало се да страда, да козничи, да убива, за да победи и се спаси.

Тази гола, безводна, ужасна теснина, по която преминавах, е страшната ножница на Йехова; оттук е преминал с рев…

По пладне стигнахме най-сетне в Синайския манастир. Бяхме се изкачили на Мадиамското плато, високо над 1500 метра; снощи замръкнахме в едно мюсюлманско гробище и изпънахме шатрата си до гроба на един шейх. Събудихме се призори; пронизващ студ, сняг беше покрил шатрата ни, платото се разстилаше цялото побеляло. Смъкнахме покрива на една порутена колиба в гробището и запалихме огън; пламъците заиграха като езици, насядахме и четиримата около него, за да се стоплим; приближиха се и камилите и изпънаха шии над главите ни. Пийнахме ракия от фурми, сварихме чай, бедуините постлаха върху снега малка рогозка, коленичиха и започнаха да се молят, извърнали слабите си, изпечени от слънцето лица към Мека.

Лицата им просветнаха, изпаднаха в екстаз; гледах почтително как тези три изтерзани, измършавели тела изпадаха в блаженство и се засищаха; Мансур, Таема и Ауа бяха изчезнали; раят се беше отворил и те бяха влезли в него; техният си рай, мюсюлманският, бедуинският: слънце, зелена ливада, бели камили и овце пасат, пъстроцветни шатри, жени със сребърни гривни на китките и глезените, нашарени със сурма и къна, с две изкуствени бенки на бузите, седят с кръстосани крака пред шатрите и се смеят, извили назад шия. От гозбите се издига пара; ориз, и мляко, и фурми, и бял хляб; и стомна студена вода. И три от шатрите са най-хубавите, трийсет и три камили са най-бързите, триста трийсет и три жени са най-красивите — шатрите, камилите, жените на Таема, Мансур и Ауа…

Свърши молитвата, затвори се раят, бедуините слязоха на мадиамското плато, приближиха се до огъня и се заловиха отново за скромното си земно дело, мълчаливо и с готовност. Ами че колко ли ще трае този живот? А след това ще дойде раят; да потърпим още.

Протегнах ръка към Таема, който седеше от дясната ми страна, и му казах на арабски свещения възклик на мюсюлманите: „Един е бог и Мохамед е негов пророк.“ Стресна се от изненада; сякаш бях открил тайната му; изгледа ме, светна от радост, и ми стисна ръката.

Тръгнахме. Вървях пеш, не можех повече да понасям бавния, несмутим ритъм на камилата. Вдясно и вляво от нас планини от червен и зелен гранит; от време на време прелиташе някаква птичка, малка, черна, със снежнобяла шапчица, като жокей. Върволица от камили се появи от другия край на пътя; нададоха радостни викове бедуините, спряхме, „Селям алейкум!“ (Мир вам!) — поздравиха ни двамата камилари, когато се приближиха, ръкуваха се с моите, наведоха се един към друг, буза до буза, и се поздравяваха дълго време с тих, напевен глас. Започна простата прастара размяна: „Как си? Как са жените ти? Камилите ти? Откъде идваш? Къде отиваш?“ Думите „селям“ — мир, и „аллах“ току се отронват от устните им, и тази среща в пустинята придобива онзи свещен висш смисъл, който би трябвало да придобива всяка среща между хора.

Любувам се развълнуван на тези чада на пустинята; как живеят! Малко фурми, шепа царевица, филджан кафе. Стройно е тялото им, краката им са тънки като на козите, окото им е орлово; най-бедните и най-гостоприемните хора на света; гладни са, но не ядат до насита, за да имат винаги малко кафе, малко захар, шепа фурми, та да почерпят госта. В Раито игуменът ми разказа за една малка бедуинка, която стояла и гледала как един английски турист отворил консервите си и започнал да яде; англичанинът й предложил да си вземе един залък, но момичето не приело от гордост; и изведнъж припаднало и се строполило на земята от глад.

Голямата любов на бедуина е камилата му. Виждах как неспокойно трепваха тънките ушни раковини на Мансур, Таема и Ауа, когато долавяха и най-незначителния стон от някоя камила. Спираха, оправяха самара, опипваха корема й, краката й, отскубваха някой сух стрък трева и й го даваха. А вечерта я разседлаваха, покриваха я с вълнена черга, разстилаха на земята един месал и почистваха грижливо зобта й.

Една стара арабска песен възхвалява любимата спътница на бедуина:

Пристъпва, върви камилата в пустинята. Здрава е като дъските на ковчега; краката й са яки и приличат на висока крепостна врата. Белезите от въжето по ребрата й приличат на пресъхнали езера, пълни с чакъл; докосваш я и ти се струва, че докосваш пила. Тя е като водния резервоар, дето го построи гъркът инженер и го покри с керемиди!

Изкачвахме се бързо по планината, копнеехме да зърнем вече манастира. Малко вода в една вдлъбнатина, няколко финикови палми, една каменна колиба; малко по-нататък — железен кръст, забит в една скала. Наближавахме. И неочаквано Таема вдигна ръка:

— Дер! — извика той. — Манастирът!

Долу, в едно открито място, между два високи рида, се появи, опасан с високи стени, прочутият Синайски манастир. Много бях копнял за този миг, и сега, когато държах в ръка плода на големите си усилия, радвах се тихо, без викове, и не бързах. За миг понечих да се върна обратно; в мен проблесна най-суровата радост — да не откъсна, да не се порадвам на плода на моя копнеж. Но неочаквано повя хладен ветрец, изпълнен с ухание на цъфнали дървета; човекът в мен победи, закрачих отново.

Сега ясно различавах манастира, стените, кулите, църквата, един кипарис. Стигнахме в градината му, пред стените; надигнах се и погледнах — под слънцето блестяха посред пустинята маслинови и портокалови дървета, орехи, смокини и великолепни огромни бадеми. Приятна топлина, ухание, бръмчене на малки насекоми — раят!

Дълго се любувах на този образ на Бога, засмения, който обича хората, направен от пръст, вода и човешка пот. Цели три дни бях гледал другия, страшния, без цветя, издялан само от гранит образ! Казвах си: този е истинският Бог, огънят, който изгаря, гранитът, който не се разпуква от човешки копнежи. И сега, докато надничах през оградата в тази цъфнала градина, си спомних с вълнение думите на отшелника: „Бог е трепет и сладки сълзи.“

„Има два вида чудеса — казва Буда. — Телесните и душевните; в първите не вярвам, вярвам във вторите!“ Синайският манастир е едно душевно чудо сред безмилостната пустиня, заобиколен от грабителски, друговерски, другоезични племена, около един кладенец, ето вече четиринайсет века се извисява като крепост този манастир и устоява на природните и човешките сили, които го обсаждат. Тук, казах си аз с гордост, има едно възвишено човешко съзнание, тук човешкото достойнство побеждава пустинята.

С мъка успявам да сдържа радостта си; намирам се сред библейските планини, на високите плата на Стария завет. На изток — планината Епистима, където Мойсей забил медната змия; отзад — страната на амаликитите и планините на аморейците. На север се простират пустинята Кедар, Идумея и планината Тайман, чак до пустинята Моав; на юг — нос Фаран и Червено море; най-сетне, на запад — Синайската планинска верига, Свещеният връх, където Бог е говорил с Мойсей; още по-отвъд — Света Катерина. Градината на манастира сияе под слънцето и сред снега; тихо шумолят маслиновите дървета, портокалите проблясват сред тъмния си листак, кипарисите се извисяват аскетични, съвсем черни. Бавно, равномерно, като божие дихание, облъхва ни и радва ноздрите и ума уханието на цъфналите бадеми.

Наистина, как е могла манастирската крепост да устои на тези изкусителни пролетни повеи и как не е рухнала, толкова века, през някоя пролет? Влизам през високата крепостна врата в манастира; голям двор, в средата — църквата, и до нея една малка джамия със стройното си минаре; събира се най-сетне, тук, кръстът с полумесеца; околовръст, покрити със сняг, се белеят килиите, стаите за гости, складовете. Трима калугери седят на слънце и се греят; сред пълната тишина думите им отекват ясно във въздуха; дълго стоя и слушам; всеки бърза да говори, та да му олекне; единият разправя за чудесата, които видял в Америка — параходи, небостъргачи, илюминации през нощта, жени; другият — как пекат по неговия край агнетата на шиш; а третият — за чудесата на света Катерина, как ангелите я взели от Александрия и я отнесли тук, на върха на планината, и че още можеш да видиш формата на тялото й на скалата.

Изкачих се на кулата, за да огледам наоколо; едно бледо калугерче ме видя и изтича да ме поздрави с „добре дошъл“; бил, каза, от Крит, на осемнайсет години; гъстият къдрав мъх по бузите му, осветен от слънцето, проблясваше русо-кестеняв. И докато си говорехме за далечната родина, се появи, пъшкайки, един старец, около осемдесетгодишен, благ, смирен, немощен; нямаше вече сили нито за добро, нито за зло; лоното му беше такова, каквото го иска Буда — празно.

Седнахме и тримата на слънце, на една дълга пейка; младият извади от пазвата си и ми даде, още топли от топлината на тялото му, шепа фурми. Старецът ме побутна по коляното и започна да ми разказва как е бил построен и как се е борил толкова века манастирът: така както си седях на слънце, сред легендарните планини, историята на манастира ми се стори проста и истинска, като приказка.

— Около кладенеца, където дъщерите на Йетро идвали да напоят овцете си, точно там, където била къпината, която горяла, но не изгаряла, бил построен от император Юстиниан манастирът; и изпратил двеста семейства от Понт и от Египет да се заселят близо до обителта, да бъдат нейни роби, да я обслужват и да я отбраняват. Минал един век, дошъл Мохамед, минал и през Синайската планина. Върху един червен гранит още се е запазила следата от крака на камилата му. Калугерите го посрещнали с големи почести, останал доволен Мохамед — кокалите му да не останат дано! — и дал на манастира, написани с куфически букви върху сърнена кожа, големи привилегии; и ги подпечатал с дланта си; та нали не отбирал от четмо и писмо. А в привилегиите се казва: ако някой синайски калугер се оттегли в планина, поле или пещера, или в пустинята, аз ще бъда там с него и ще го браня от всяко зло. Аз ще закрилям синаитите където и да се намират, по суша и по море, на изток, на запад, на север или на юг. Не са задължени да плащат данък или десятък от посевите, нито да служат войници, нито да дават поголовен данък. Крилото на милостта блести над главите им…

Говореше старецът и неземният му глас съживяваше византийските стени и околните високи планини, и въздухът се изпълваше със светци и мъченици. Младият критянин до мен слушаше в захлас, със зяпнала уста, чудния синаксар. Долу на двора калугерите бяха наизлезли от килиите си и мереха царевицата, която арабите бяха донесли; през отворената врата на магерницата зърнах дълга маса, отрупана с големи червени раци. Един блед калугер, загърнат в кафява черга, рисуваше голяма морска раковина.

— Това е отец Пахомиос — каза старецът и се засмя, — полупобъркан е, горкият, рисува.

— И апостол Лука е бил художник — казах аз, за да защитя художниците.

— Голямо изкушение е това, чадо мое, Господ да те пази; трябва да си апостол, за да издържиш.

Имаше право, замълчах. Станах, слязох на двора, калугерите грабеха сняг, играеха си като деца, радваха се, че бе навалял сняг, и в пустинята щеше да израсте трева; ще се напасат овцете и козите, ще се наситят на хляб и хората.

Бяха дошли няколко роби и бяха насядали край основите на манастира; пушеха и разговаряха високо, ръкомахаха. Имаше и няколко жени, мръсни, боси, загърнати в черни милаи; лицата им, от носа надолу, бяха закрити с тънки верижки и в края на всяка от тях висеше сребърен грош или мидена черупка; косите им бяха прибрани на остър кок над главата, като дъга на самар. Разтвориха всички милаите си, измъкнаха отвътре по едно бебе и го поставиха отпред на камъните. И зачакаха да се появят калугерите и да им хвърлят отгоре всекидневната им дажба: по три кръгли хлебчета на мъж, по две на жена и дете. По правило те сами трябва да дойдат да ги получат и затова тръгват часове преди това от шатрите си, за да стигнат; но тези хлебчета не засищат глада им; събират скакалци, изсушават ги, смилат ги, месят ги и правят хляб.

Гледам с вълнение тези далечни братя; от векове обикалят около тези византийски стени, хвърлят им като камъни тези малки, пълни с трици хлебчета, живеят и умират, и все тъй застрашават манастира. Както по времето на Йетро, така и днес само момичетата пазят овцете; никой не ги закача. Когато двама млади се влюбят, избягват скришом през нощта и хващат планините; младежът свири на кавала, девойката пее, никога не се докосват един друг. Слиза младежът, за да поиска да купи момичето, сяда пред шатрата на тъста си; идва девойката, мята върху нея бурнуса си и я покрива; пристига и бащата на младежа, идва и шейхът. Двамата, свекърът и тъстът, вземат един лист от финикова палма, дърпат го и си го поделят; бащата на девойката казва:

— Искам за дъщеря си хиляда лири.

— Хиляда лири! — възкликва шейхът. — Ами че дъщеря ти струва две хиляди лири! Пък и женихът иска да даде толкова; ама, за мой хатър, харизвам му петстотин!

— За хатър на шейха — отвръща тъстът, — харизвам петстотин!

Тогава се надигат другите роднини, които полека-лека са надошли и са насядали кръстато в шатрата.

— Харизай му за мой хатър още сто!

— И още сто! — казва друг.

— И още петдесет…

— И още двайсет и пет…

Докато сумата спадне на една лира.

В този момент жените, които мелят в един ъгъл царевицата, започват да кудкудякат:

— Лу-лу-лу-лу…

Тъстът става:

— За хатър — казва — на жените, дето мелят, давам дъщеря си за половин лира.

Ядат, пият, танцуват, пропиляват всичко, каквото имат, през брачната нощ.

И така хиляди години живеят, непроменени, обичаите на пустинята.

Дойде младият критянин.

— Светите отци те очакват в управлението — каза той, — заповядай.

Двадесетина калугери, насядали в големия салон, където се посрещат гостите, впериха с любопитство очи в мен; понечих да целуна ръка на всеки, но бяха много, домързя ме; целунах само на игумена, който седеше в средата, строг, кокалест, мълчалив. Пак кафето, лъжицата със сладко, чашка вино от фурми, благите думи, вечните, откъде идваш, кой си, добре дошъл!

Игуменът, стар дъб, набразден и овъглен от божиите мълнии, ме гледаше, но сигурен бях, че не ме виждаше; очите му бяха почнали да угасват и да не различават ясно видимите неща; съзираха вече само невидимите. Гледаше ме и отвъд раменете ми виждаше големите градове, света, който се валяше в греха, в суетата, в безсрамието и смъртта.

Казах, че преживявам криза, и поисках разрешение да остана няколко дни в манастира, та душата ми да може да се вглъби и да вземе решение.

— Бога ли търсиш? — попита игуменът и разбрах, че сега за първи път ме видя; преди това само ме гледаше.

— Искам да чуя гласа му — отвърнах. — Да ми каже кой път да поема; а само тук, в пустинята, душата може да го чуе.

— Тук в пустинята — каза игуменът — се чуват всички гласове; и най-вече два — божият и на Лукавия, трудно можеш да ги различиш; опичай си акъла, чадо мое.

Двама калугери влязоха в гостната, за да видят и да поздравят новия поклонник; единият, пълен, с къдрава брада, със сини приветливи очи, беше домакинът, който се грижеше за гостите; другият, висок, с морна иронична усмивка, със снежни мустаци, брада и вежди, с дългопръсти бели ръце; не ме заговори, само ме изгледа и очите му играеха и се смееха; смееха се или се присмиваха? В този момент не можах да разбера; след няколко дни разбрах.

Игуменът стана, подаде ми ръка:

— Да даде Господ да намериш в пустинята това, което напразно си търсел в света — каза той.

Един калугер се спусна, отвори му вратата, и игуменът с бавна крачка, тежко, си отиде.

Домакинът се приближи към мен.

— Пладне е вече — каза той, — заповядайте в трапезарията.

Калугерите бяха насядали около една дълга маса, игуменът — на централно място. Трапезчикът донесе яденето — омари, сварени с разни треви, хляб, по паница вино на всеки. Отците почнаха да ядат, никой не говореше. Четецът се качи на един нисък амвон и захвана да чете напевно тълкованието на днешния евангелски текст — завръщането на Блудния син.

Доста пъти бях имал случай да почувствам този литургичен ритъм на трапезата в много манастири; по този начин яденето приема своя скрит велик смисъл; един равин е казал: „Добродетелният човек, който яде, освобождава Бога, който се намира в хляба.“

Четецът мънкаше за Блудния син, как се измъчил и какви унижения изтърпял далеч от бащиния дом, как се хранел с рожкови като свинете и как един ден не могъл повече да издържи и се завърнал при баща си…

А аз, сред това християнско благочестие, си мислех: в един друг манастир, по-допадащ на днешните тревоги и бунтовност на душата, щяха да прочетат блестящото допълнение, направено от един съвременен неспокоен дух, към притчата за Блудния син: Блудният син се завърна уморен, победен, в спокойния бащин дом; а вечерта, тъкмо когато си легна да спи в меката постеля, вратата се отвори тихо и при него влезе най-малкият му брат. „Искам да избягам, не ме свърта вече в бащиния ми дом“ — каза той. А братът, който се беше завърнал победен тази вечер, се зарадва, като чу това, прегърна брат си и започна да му дава съвети какво да направи, къде да отиде, и го уговаряше да се покаже по-смел от него, по-горд, и да не склони да се завърне повече в бащиния обор — така наричаше бащината си къща. Изпроводи го до портата, стисна му ръка. „Дано този излезе по-силен от мен и да не се завърне“ — помисли си той.

Как бих могъл някога да забравя първата нощ, която прекарах в божията крепост в пустинята? Тишината се бе превърнала в привидение и се бе възправила около мен, сякаш бях паднал в дъното на тъмен пресъхнал кладенец; и изведнъж тишината се превърна в глас, и душата ми започна да трепери:

— Какво търсиш тук, в моя дом? Не си непорочен, не си честен, очите ти играят насам-натам, нямам ти вяра. Готов си всеки миг да предателстваш, вярата ти е една мерзка мозайка от много неверия. И не можеш да разбереш, че на края на всеки път седи Бог и чака; но ти винаги ще бързаш, ще изпадаш в малодушие посред пътя и ще се връщаш обратно, за да поемеш друг път. Простият народ не вижда сирени, не чува песни във въздуха; сляп, глух, гребе наведен в трюмовете на земята; но избраниците, капитаните, виждат вътре в себе си една сирена, своята душа, и юнашки следват гласа й. Каква друга стойност има, мислиш, животът? Ала кекавите капитани виждат сирената, но не вярват, окопали са се зад благоразумието и страхливостта, претеглят „не“-то и „да“-то с теглилката за злато през целия си живот. И Бог, като не знае къде да ги запрати, да не украсят ада, да не омърсят рая, заповядва да ги окачат в крайно мъчително положение — наопаки, за краката, във въздуха.

Гласът млъкна; зачаках още, страните ми горяха като огън от срам и гняв; и тогава, кой ми даде сила — може би самата пустиня? — да вдигна глава и да възразя?

— Стигнах до края; и на края на всеки път открих бездната.

— Открил си неспособността си да отидеш по-нататък! Бездна наричаме това, над което не можем да прехвърлим мост. Няма бездна, няма край; има само човешката душа и тя назовава всички неща според мъжеството или малодушието си. Христос, Буда, Мойсей откриха бездна; но прехвърлиха мост и преминаха. И зад тях преминават, векове наред, човешките стада.

— Един става герой по божия воля, друг чрез собствената си борба; аз се боря.

Страхотен смях избухна около мен и вътре в мен:

— Герой ли? Но герой означава подчинение на един ред, по-висш от човешкия. А ти си още само тревога и бунт. Не можеш да овладееш хаоса в себе си и да създадеш чистото Слово; хленчиш и се оправдаваш: „Не се побирам в старите форми…“ Но ако би продължил в размисъла или в действието, би могъл да стигнеш до пределите на героичното, където свободно биха се поместили и работили десет души като твоята. Би могъл, черпейки сила от познатите символи на една религия, да се впуснеш в твои лични божествени опити и да дадеш това, което търсиш, но не познаваш: осъвременен образ на вечните страдания на Бога и на човека.

— Несправедлив си; сърцето ти не познава милост. Чувах те, о, безжалостен глас, при всеки кръстопът, на който се спирах, за да реша накъде да поема.

— Ще ме чуваш винаги, при всяко твое бягство.

— Никога не съм бягал; винаги вървя, като изоставям това, което съм обикнал, и сърцето ми се къса.

— Докога?

— Докато стигна до своя връх; там ще си отдъхна.

— Връх няма; има само висота. Отдих няма; има само борба. Какво блещиш изплашено очи? Още ли не си ме познал? Мислиш, че съм божият глас ли? Не, аз съм твоят глас; вървя винаги с теб, не те напускам; тежко и горко, ако те оставех сам! Веднъж, когато пак изскочих разгневен из недрата ти, ти ме нарече с едно име, което запомних, хареса ми; аз съм Тигъра Спътник.

Замълча: познах го, и сърцето ми си възвърна крепкостта. Защо да се боя от него? Пътуваме винаги заедно; всичко сме видели и на всичко сме се радвали заедно. Ядохме и пихме заедно по чужбинските трапези, страдахме заедно, радвахме се заедно на градове, жени, идеи. И когато, натоварени с плячка, покрити с рани, се завръщахме в тихата си килия, този тигър се вкопчваше мълчаливо върху главата ми, там е бърлогата му. Просваше се натрапчиво около черепа ми, впиваше нокти в мозъка ми и започнахме да си припомняме двамата, мълчаливо, всичко, което бяхме видели, и копнеехме за онова, което ни предстоеше да видим.

Радваме се, че целият свят, видим и невидим, е дълбока неразгадана тайна; дълбока, непонятна, отвъд разума, отвъд копнението, отвъд безспорното. Разговаряме, Тигъра Спътник и аз, и се смеем, задето сме толкова сурови, нежни и ненаситни; смеем се на ненаситността си, макар и да знаем, че някоя вечер, неизбежно, ще се нахраним с шепа пръст и ще се наситим.

Каква радост е само, о, Душа човешка, о, Тигре Спътнико, да живееш, да обичаш земята и да гледаш смъртта и да не се боиш!

На разсъмване станах, бързах да походя из пустинята; Зорницата още бодърстваше, бледа, лека светлина беше вече заляла върховете, яребиците се бяха пробудили и цялата планина на Свещения връх, където бе слязъл Йехова, кудкудякаше. Небето се бе прояснило, снегът ниско долу се бе стопил, погълнал го бе пясъкът, но горе по планините той порозовяваше под първите слънчеви лъчи. Никаква птичка, никакъв глас, никъде вода, ни зелена трева. Жестока пустош, направена от пясъци и Бог.

В такава пустиня навярно само два вида хора могат да издържат да живеят: побърканите и пророците. Тук умът мръдва не от страх, а от свещена боязън, и ту загубва човешкото равновесие и се сгромолясва, ту полита и влиза в небето, вижда, лице с лице, Бога, докосва края на огнената му дреха и не се изгаря, слуша какво казва, взема го и го запраща по хората. Единствено в пустинята се раждат суровите непреклонни души, които и пред Бога не свеждат глава, стоят без страх пред него и умът им блести единосъщен с божия ореол. А Бог ги гледа и се надува, защото неговото дихание не се е изпарило от тях, защото богът вътре в тях не е изпаднал, че да се превърне в човек.

Двама пророци вървели из пустинята и спорели; единият казвал, че Бог е огън, а другият — че е медена пита: викали, дерели си гърлата, но никой не можел да склони другия.

Накрая на първия му дотегнало, посочил отсрещната планина:

— Ако казвам право, планината да започне да се тресе.

И едва изрекъл тези думи, и планината се затресла.

— Това не е доказателство! — отвърнал другият пророк пренебрежително.

— Ако казвам право, един ангел да слезе от небето и да ми измие краката.

И едва изрекъл тези думи, и един ангел слязъл от небето, навел се и започнал да му мие краката.

Но другият вдигнал рамене:

— Това не е доказателство — рекъл.

— Ако казвам право, господ да извика: „Право е!“

И едва изрекъл тези думи, и от небето се чул глас: „Право е!“

Ала другият пророк пак вдигнал рамене:

— Това не е доказателство — казал.

Тъкмо в това време Илия минавал по небето и видял, че Господ се смее; отишъл при него:

— Защо се смееш, господи? — попитал го той.

— Доволен съм, Илия — отвърнал Господ. — Гледам как долу на земята разговарят двама истински мои синове.

Крачех и си мислех с гордост за тези двама сурови пророци и ми се струваше, че още виждах стъпките им по пясъка. Хвала на бащата, казвах си аз, който е съумял да създаде такива синове; хвала на пустинята, че е видяла да вървят по нея такива лъвове от божията джунгла.

С отец Агапиос и отец Пахомиос, зографа, днес се изкачваме към Свещения връх, възправената крепост, където Мойсей видял, лице с лице, Бога и разговарял с него; отдалеч суровият хребет прилича на четинестата глава на глиган. „Какво гледате другите планини — казва Писанието, — пълни с трева, стада и сиренета? Една-единствена е истинската планина, Синайската, където е слязъл и обитава Бог.“

Йехова, страшният шейх на Израил, седи горе в този Олимп на евреите; седи на върха му като огън и планината дими; никой не бива да го досегне, никой не бива да го погледне в лицето; онзи, който го види, умира. Йехова е бил отъждествяван с огъня; всичко, каквото евреите са хвърляли в огъня, изяждал го е Йехова; и най-много обичал да яде децата им.

Изкачваме три хиляди и стоте стъпала, които водят от подножието на планината към върха й; минаваме през една ниска сводеста врата, изсечена в скалата. Някога, когато хората треперели да досегнат Върха, тук седял един духовник и ги изповядвал; трябвало да бъде с чисти ръце и с непорочно сърце всеки, който се изкачвал на божията планина; иначе Върхът щял да го убие. Вратата днес е пуста, скверни ръце и грешни сърца могат без страх да преминат, Върхът вече не убива. Минаваме.

Още по-нагоре — пещерата, където пророк Илия имал голямото видение; влязъл в пещерата и гласът господен прогърмял: „Излез утре и застани пред Господа; силен вятър ще задуха над теб, ще разломи планината и ще разтроши камъните, но Господ няма да бъде там; след вятъра ще има земетръс, но господ няма да бъде там; ще изскочи голям огън, но Господ няма да бъде там; а след огъня ще повее приятен свеж ветрец; там ще бъде Господ.“^[1] Така идва духът; след вятъра — земетресение, огън, приятен свеж ветрец; така идва и днес; преминаваме периода на земетръса, после на огъня, а след това — кога, след колко поколения? — ще повее приятният свеж ветрец.

По-нагоре Пахомиос се спря и ни показа една скала:

— Тук стоял Мойсей в деня, когато евреите се биели с амаликитите; докато стоял с високо вдигнати ръце, надделявали евреите; когато се уморявал и ги свалял, евреите си плюели на петите; и тогава двама жреци, Аарон и Ор, държали ръцете му високо вдигнати, докато всички врагове минали под острието на меча.

В простодушието на Пахомиос всички тези легенди приемаха някакъв непоклатим смисъл, пулеше удивено очи, сякаш разправяше за свещени чудовища, динозаври и мегатерии, които все още бродеха из планините и само онзи, който има чисто сърце, можеше да ги види.

Отец Агапиос, тънък, сух, с младежка пъргавина вървеше начело и не говореше, не му харесваха, изглежда, приказките на Пахомиос и затова бързаше да стигне върха.

Когато стъпихме на Свещения връх, сърцето ми потръпна; очите ми никога досега не бяха виждали по-трагична и по-прекрасна гледка: долу — Камениста Арабия с тъмносините си планини, отвъд — светлосините хребети на Щастлива Арабия, и морето, което искреше яркозелено като тюркоаз; на запад пустинята димеше под слънцето, а отвъд нея — далечните африкански планини. Тук, помислих си аз, душата на един горд или отчаян човек намира пълното блаженство.

Влязохме в църквицата на върха; Пахомиос остъргваше с нокти стените, търсеше да открие следи от стари стенописи, сочеше тържествуващ малките византийски колонки на прозорчето, повика ме гордо да видя два византийски гълъба, които символизираха Свети Дух, с вплетени човчици. Мъчеше се да открие, да възстанови някогашния живот, не искаше да остави миналото да отмине. На този връх Бог бе слязъл като ненаситен огън, този дух на разкопки ми досаждаше. Обърнах се към калугера.

— Отче Пахомиос — казах му аз, — как си представяш Господа?

Погледна ме учудено, помисли малко:

— Като баща, който обича децата си — каза той.

— Не те ли е срам? — извиках му аз. — Тук горе на Синайската планина, се осмеляваш да говориш така за Бога? Ами че не си ли чел Писанието? Бог е всеизгарящ огън!

— Защо ми казваш това?

— За да оставиш всички тези неща, отминалите, да ги изгори; следвай, Пахомиос, огъня божи и не събирай пепелта.

— Не се ровете какво е Бог, само това ви се моля — обади се най-сетне и отец Агапиос, — не се докосвай до огъня, ще се опариш; да не би да искаш да видиш Господа — ще ослепееш.

Отвори торбата, която той носеше на гърба си, измъкна два печени гълъба, два омара, орехи, фурми, бъклица с ракия от фурми и един голям пшеничен хляб.

— Заповядайте да ядем!

Сетихме се, че сме гладни; нагласихме се на един голям пезул, на който уж още личеше къде бе стъпил кракът на Мойсей — една яма колкото детски ковчег; забрави Пахомиос каменните гълъби, които се целуваха, и се нахвърли лакомо на печените гълъби; рядко съм виждал човек да пуска в действие с такава алчност очите си, ръцете си, зъбите си; натрупа пред себе си всички огризки и ги облиза.

— Оживяха гълъбите, отче Пахомиос — казах аз със смях. — Влез в църквицата и ще видиш, че не са вече вътре.

— Защо се смееш? — отвърна Пахомиос. — Всичко става.

— Ей, и Свети Дух да беше гълъб, и него щеше да изядеш! — каза Агапиос, на когото никак не се нравеше лакомията на калугера.

Прекръсти се отец Агапиос, погледна пустинята, въздъхна.

— Защо въздишаш, отче Агапиос? — попитах аз; много ми се искаше да узная кой беше този суров монах, който се изкачваше, макар че беше стар, така чевръсто по планината.

— Как да не въздишам, чадо мое — отвърна той, — след като и ръцете ми, и краката ми са потънали в кал; че и сърцето ми; а наближава вече часът да се представя на Бога; с какви ръце, с какви крака, с каква мутра? Ръцете ми са целите в кръв, краката ми са целите в кал; кой ще ми ги изчисти?

— Христос, отче Агапиос — каза Пахомиос, за да го утеши, — Христос. Иначе защо е слязъл на земята? Христе Боже, да му кажеш, ето ръцете ми, ето краката ми, измий ги!

Засмях се; това, значи, била работата на Господа, да ни мие краката?

— Защо се смееш? — попита ме обиден Пахомиос.

— С твое позволение, отче Пахомиос — казах аз, — ще ти отвърна с притча: имало едно време в Арабската земя един много хитър цар; всяка сутрин, преди да се съмне, събирал робите си и не им позволявал да се заловят за работа, преди да заповяда на слънцето да изгрее. Един стар мъдрец веднъж отишъл при него и му рекъл: „Не знаеш ли, че слънцето не чака твоята заповед?“ — „Знам, стари мъдрецо, знам, ама какъв ти Бог, я ми кажи, щеше да бъде, ако не можех да го направя свое оръдие?“ Разбра ли сега, отче Пахомиос?

Ала Пахомиос беше намерил, докато говорех, едно кокалче с малко месце и сега дъвчеше и не ми отвърна.

Обърнах се към Агапиос, за да променя разговора.

— Как стана калугер, отче Агапиос?

— Как станах ли? Аз не исках, Господ искаше; когато станах на двайсет години, обзе ме силно желание да се покалугеря; но дяволът ми създаваше пречки. Какви пречки ли? — ще ми кажеш; ами нали, работите ми вървяха добре, вадех пари. Ама какво ще рече да вадиш пари? Ще рече — да забравяш Бога. Бях предприемач, правех мостове, къщи, пътища; парите ги ринех с лопата; щом загубя парите си, казвах си, ще отида да се покалугеря; Господ се смили над мен, играх на борсата и загубих всичко, що имах и що нямах. Слава Богу — казах; срязах въжето, избягах. Как срязват въжето на балона и балонът се издига на небето? Така избягах и аз от света.

Бледото му лице поруменя; спомни си как се бе отървал от света и сега се радваше.

— И дойдох тук; не знаех къде да отида, Господ ме хвана за ръка и ме доведе тук; велика е милостта му! Дойдох, ала още се държах, не ме гледай сега, остарях, стопих се, сбръчках се като стафида; ама тогава кръвта ми още кипеше, не можех да стоя със скръстени ръце; молитвата не ме успокояваше, захванах да работя. Правех пътища. Всички пътища, по които минахме, са мои; правя пътища, това е дяконството ми, за това съм се родил. Ако отида в рая, ще отида по пътищата, които правя.

Засмя се, за да осмее надеждата си:

— Уф! Рай! Така ли се влиза в рая?

Пахомиос, който се бе загърнал в едно одеяло и беше задрямал, капнал от многото ядене, чу последните думи на Агапиос, отвори очи.

— Ще влезеш, Агапиос — каза той с меден глас, — ще влезеш… Не се притеснявай.

Агапиос се засмя.

— Ти, разбира се, добре си се наредил, не се боиш; държиш една четчица и бои, зографисваш рая и влизаш в него; ама питай ме мен. Моята е дълга! Аз трябва да направя път чак до вратата на рая, иначе няма да вляза. Всеки според делата си.

Обърна се към мен.

— Ами твоя милост? — попита ме той.

— Аз — отвърнах — вече влязох. — Аз си представям рая като висока планина, а на върха й една църквица; а пред църквата един пезул и върху пезула — печени гълъби, орехи, фурми и бъклица с ракия от фурми, и двама добри хора за компания, и да разговаряме за рая.

Но Пахомиос зъзнеше, загърна се плътно с одеялото, стана, устните му бяха посинели; наведе се, взе бъклицата, останала беше малко ракия, изпи я.

— Ради Христа Бога, хайде да си вървим; тук ще замръзнем — каза той и пое по надолнището.

През нощта, сам в килията си, съхранил дълбоко в съзнанието си гледката на пустинята, прелиствах Стария завет. Навярно никой не обитава пустинята, само Един, и този Един не прощава, не се усмихва, не изпитва жал. Не паниката е господарят на пустинята, не са и жаждата, гладът, изнемогата; нито някой гладен лъв, нито смъртта, а Бог.

Прелиствах горящата и неизгаряща къпина, Стария завет, и ми се струваше, че отново навлизах в страшния проход, който Йехова бе изсякъл в планината, за да мине; Библията ми изглеждаше като планинска верига с много върхове, където вият, опасани с въжета, загърнати в дрипи, и се спускат надолу, пророците.

И както се бях навел и скачах от връх на връх, прелиствайки Библията, спомних си за девойката, която веднъж ми бе говорила с такъв плам за юношата, огненорусия с красиви очи, когото Бог избрал, макар че хората не го искали, да го направи техен цар. Старият пророк Самуил, който се противял и се извивал в божите ръце, изпълни сърцето ми със смут; за да ми олекне на сърцето, взех хартията и започнах да пиша. Бях вече изпаднал дотам, че по този малодушен начин прогонвах тревогите си.

— Самуиле!

Старият пророк с кожения колан и пъстрите дрипи гледаше долу града и не чуваше божия зов. Слънцето бе застанало на една копраля високо на небето, а долу в низините шумеше Галгала, грешният, сврян сред червените камъни на Кармил със стройните палми и зрелите бодливи диви смокини.

— Самуиле! — отново извика гласът божи. — Самуиле, предани мой служителю, остаря, не ме ли чуваш?

Самуил се стресна; гъстите му вежди гневно се смръщиха, дългата му чаталеста брада се развя, а ушите му заечаха като морски раковини. Проклятието, като необуздана кобила, изцвили в гърдите му:

— Анатема! — изръмжа той, като протегна мършавата си ръка над града, който се смееше, пееше и бръмчеше като гнездо на оси. — Анатема връз хората, дето се смеят, връз нередните жертвоприношения, които замъгляват лицето на небето, анатема връз жената, която потропва с налъмите си по камъните!

Господи, Господи, угаснаха ли мълниите в бронзовата ти ръка? Вдъхна в святото тяло на царя ни свещената болест и сега той се строполява на земята, пени се и пуска лиги като охлюв, и съска като костенурка. Защо? Защо? Какво ти стори? Питам те, отговори! Изпрати тогава мор на всички хора, ако си справедлив, изтръгни от бъбреците на човека семето му и го разбий върху камъните!

— Самуиле! — прогърмя за трети път Господ. — Самуиле, мълчи, за да чуеш моя глас!

Тялото на пророка започна да трепери; опря се на окървавения камък, върху който колеха курбаните за Бога, и чу наведнъж и трите зова господни; вдигна високо ръце:

— Господи! — извика той. — Ето ме!

— Самуиле, напълни гърнето си с пророческо масло и върви във Витлеем.

— Далеч е; краката ми се скапаха, сто години тъпча тази земя в служба на теб; Господи, натовари друг, аз вече не мога.

— Не говоря за плътта; възненавиждам я, не се докосвам до нея; на Самуил говоря!

— Казвай, Господи, ето ме!

— Самуиле, напълни гърнето си с осветен елей и върви във Витлеем. Дръж си устата, не вземай никого за спътник и почукай на вратата на Йесей.

— Никога не съм ходил във Витлеем — как тогава ще позная вратата на Йесей.

— Белязал съм я с кървав пръст; почукай на Йесеевата врата; и избери един от седемте му сина.

— Кого, Господи? Очите ми са замъглени, не виждам добре.

— Сърцето ти, щом той застане пред теб, ще измучи като вол; него ще избереш. Отмести косите му, намери върха на главата му и го помажи за цар на юдеите; казах!

— Ама ще научи това Саул, ще ме издебне на връщане и ще ме убие!

— Какво ме е еня мен? Никога не съм държал сметка за живота на слугите си; върви!

— Няма да вървя!

— Избърши потта от лицето си, стегни си челюстта да не трепери така и говори на Господа си. Заекваш, Самуиле; говори ясно!

— Не заеквам; казах, няма да отида!

— Говори по-тихо; викаш, сякаш се боиш. Защо няма да отидеш? Нека Самуил благоволи да отговори; страх ли те е?

— Не ме е страх; обичта не ми дава. Аз помазах Саул за цар на юдеите, обикнах го повече и от синовете си, вдъхнах му душата си през бледите му устни, дух пророчески, моят дух, го прослави. Той е моя плът и душа; няма да го предам!

— Защо замълча! Изпразни ли се вече сърцето на Самуил?

— Ти си всемогъщ, Господи; не си играй с мен; убий ме! Друго не можеш, убий ме!

Очите на Самуил се наляха с кръв, вкопчи се в скалата, зачака.

— Убий ме! — отново изръмжа вътре в гърдите сърцето му. — Убий ме!

— Самуиле! — чу се сега гласът господен, меден, сякаш го молеше.

Ала старият пророк все повече се разяряваше:

— Убий ме, друго не можеш; убий ме!

Никой не отвърна. Мина пладне, слънцето взе да клони на заник, едно мургаво босо момче се появи, изкачи се по пътеката и се приближи към пророка със страх, сякаш пристъпяше към края на някоя пропаст; постави долу до скалата храната на пророка, фурми, мед, хляб и стомничка с вода; и бързо си отиде, стаило дъх, слезе в града и влезе в бащиния си коптор. Майка му се наведе и го прегърна.

— Още ли? — запита го тя с треперещ глас. — Още ли?

— Още — отвърна детето. — Още се бори с Господа.

Слънцето се спусна зад планината, Вечерницата увисна над грешния град като семе на пожар; една бледа жена, иззад дървената решетка на прозореца си, я видя и нададе вик:

— Сега ще падне и ще изгори света!

Звездите се изсипаха върху дългите коси на пророка; подскачаха, искряха и се въртяха, подчинени на един невидим кръг; а пророкът стоеше сред тях и трепереше. Звездите навлизаха в косите му, биеха по слепоочията му като едър град.

— Господи… Господи… — прошепна той на разсъмване и не можа да изрече нищо повече.

Смъкна гърнето, напълни го с осветен елей, грабна чепатата си тояга и пое надолу; криле бяха израснали на нозете му, а в бялата му брада росните капки блестяха като звезди. Две деца, които си играеха на прага на първата къща, щом видяха пъстрите дрипи и зелената чалма на пророка, хукнаха и започнаха да викат:

— Иде! Иде!

Свиха се кучетата в ъглите с подвита опашка, а една юница измуча, като провлачи врат по земята. Буен вятър премина от единия до другия край на града; затваряха се вратите, крещяха майките и прибираха децата си от улиците. Потропваше Самуил с тоягата си по камъните и пристъпяше с големи крачки. „Сякаш съм Война, надвиснала връз хората — промълви той, — сякаш съм Чума; сякаш съм Господ!“

Двама чобани с дълги геги се появиха на пътеката, но щом видяха пророка, паднаха ничком.

— Господи, заповядай ми да им строша главите; Господи, говори на сърцето ми, готов съм.

Но никакъв глас не смути ума му и пророкът отмина тежко, като проклинаше човешкото семе.

Слънцето го изгаряше, изпод нозете му прахът се издигаше и го обгръщаше като облак. Ожадня.

— Господи — извика той, — дай ми да пия!

— Пий! — отвърна до него един глас, тих като ромон на вода.

Извърна се и видя, че от пукнатината на една скала капе вода и се събира в една вдлъбнатина. Наведе се, отмести брадата си и потопи устни във водата. Прохладата се разля чак до петите му, а старите му кокали изпукаха.

Тръгна отново на път; слънцето залезе; полегна до стъблото на една финикова палма, постави дясната си ръка под бузата си и заспа. Чакалите се събраха около него, подушиха миризмата му и избягаха изплашени. Над него звездите увиснаха като мечове. Събуди се на разсъмване и пое отново. На третия ден планината се отвори, показа се полето, и сред него, като змия, сита и ленива, със зеленикави люспи, блещукаше Йордан река. Изминаха още три дни, и неочаквано иззад финиковите палми блеснаха, ослепително бели, къщите на Витлеем.

Ято гълъби прелетя над главата на пророка, запърха за миг намясто, и изведнъж се устреми изплашено към Витлеем.

При голямата северна градска врата със слепите и прокажените просяци, сред тежката миризма на стадата, старейшините прави очакваха пророка; трепереха и тихо разговаряха помежду си.

— Проказа ще налегне селото! Господ само за да изтреби създанията си, слиза на земята.

Най-старият събра смелост, пристъпи крачка напред.

— Аз ще говоря с него — каза той.

Пророкът пристигна сред облак прах, а дрипите му се развяваха като разкъсано в бой знаме.

— Мир или клане? Какво ни носиш?

— Мир! — отвърна пророкът, като протегна ръце. — Вървете си по домовете, опразнете улиците; искам да мина сам!

Опустяха улиците, залостиха се вратите. Самуил закрачи из селото, вглеждаше се отблизо във вратите, опипваше ги. На края на селото, на последната къща, забеляза върху вратата кървавия знак. Почука. Цялата къща се разтресе, а старият Йесей, изплашен, стана да отвори.

— Стари Йесей, мир на дома ти, здраве на седемте ти сина, мъжки рожби на снахите ти; Бог с теб!

— Да бъде волята му! — отвърна Йесей и челюстта му трепереше.

Един мъж се появи и изпълни цялата врата; Самуил се извърна, видя го и очите му се възрадваха. Великан; с къдрави коси, с широки космати гърди, с яки като бронзови стълбове крака.

Йесей каза с гордост:

— Първородният ми син Елиав.

Мълчеше Самуил и чакаше сърцето му да измучи.

„Този ще да е — казваше умът му, — този навярно е! Господи, защо не говориш?“

Дълго време чака; и изведнъж страшният глас прогърмя вътре в него:

„Какво мърмориш? Пожела ли го душата ти? Аз не го искам! В сърцето му диря, в бъбреците му се ровя, мозъка в костите му претеглям; не го ща!“

— Доведи втория си син — заповяда Самуил, а устните му бяха пребледнели.

Дойде вторият син, но сърцето на пророка остана нямо, недрата му не трепнаха.

— Не е този! Не е този! Не е този! — ръмжеше той и отпращаше един след друг шест от синовете на Йесей, като впиваше поглед в челото им, във веждите, в устните, опипваше плещите, коленете, кръста, зъбите, сякаш бяха овни.

Тръшна се капнал на прага.

— Господи — извика той с яд, — измами ме! Все си си такъв лукав и безмилостен и нямаш жал към човека. Появи се, аз, Самуил, те викам… Защо не говориш?

Йесей се приближи уплашен.

— Остана само най-малкият — каза той, — Давид. Пасе овцете.

— Изпрати да го повикат!

— Елиав — каза бащата, — иди да повикаш брат си.

Елиав смръщи вежди и старецът се изплаши и каза на втория си син:

— Аминадав, иди да повикаш брат си.

Но и той отказа; всички отказаха.

Самуил стана от прага.

— Отворете вратата, сам ще отида!

— Искаш ли да ти кажа някои белези на тялото му, за да го познаеш? — попита старецът.

— Не; аз го познавам, дори преди баща му и майка му!

Хвана планината, като проклинаше, препъваше се в камъните и викаше: „Не искам! Не искам!“ — и продължаваше да върви.

И когато видя, прав сред овцете, един юноша, чиято огненочервена глава грееше като изгряващо слънце, Самуил се спря; сърцето му измуча като вол.

— Давид! — извика повелително той. — Приближи се!

— Приближи се ти! — отвърна Давид. — Не оставям аз овцете си.

— Този е! Този е! — изрева Самуил, като пристъпяше възмутен.

Приближи се; хвана го за рамото, огледа хубаво плещите му, опипа прасците му, върна се на главата му.

— Кой си ти! Какво ме опипваш? — ядоса се юношата и отдръпна главата си.

— Аз съм Самуил, раб божи; Бог ми казва „върви“, и аз вървя, казва ми „викай“, и аз викам. Аз съм ногата му, устата му, ръката му, сянката му на земята; наведи се.

Напипа върха на главата му, изля свещеното масло:

— Ненавиждам те, не те искам, друг обичам; но дъхът на Господа минава връз мен, и ето, без да ща, вдигам ръка и изливам върху главата ти осветения елей. Помазва се Давид за цар на юдеите! Помазва се Давид за цар на юдеите! Помазва се Давид за цар на юдеите!

Захвърли и разби свещеното гърне върху камъните.

— Така разби моето сърце и ти, Господи! Не искам да живея повече!

Седем гарвана долетяха от небесната дълбина, накацаха около него и зачакаха. Размота пророкът и простря на земята, като саван, зелената си чалма; гарваните се поокуражиха и се приближиха. Покри лицето си с пъстрите си дрипи и не се помръдна повече.

С образа на този човек, който напразно се противи на Бога, потънах в сън и се предадох без съпротива на невидимите ръце; така премина нощта, от която толкова се боях, блажена и без сънища.

На разсъмване, отпочинал, слязох на двора; калугерите преминаваха в полумрака и потъваха един след друг в църквата; влязох и аз заедно с тях, за да чуя утринната литургия. Свих се на една седалка, само две кандила горяха пред иконостаса и в полумрака различавах строгия лик на Христос, а до него — нежното печално лице на Богородицата. Въздухът миришеше на восък и тамян, а долу на плочите още се търкаляха, пръснати, великденските лаврови клонки.

Какво блаженство само, мислех си аз, каква самота, колко далеч се валя и реве светът! Защо да се махна от това крило Христово, къде да отида, защо да крея в дребни грижи и дребни радости? Тук е бисерният седеф, с Големия Бисер. Ще усмиря тялото, ще усмиря душата, ще отрежа всички клони, които подяждат силата на върхара, ще остана само върхар и ще се изкачвам… Пред себе си имам един голям борец, него ще следвам; той се изкачва по страшно нагорнище, ще го изкача заедно с него.

Гледах под меката светлина на кандилото мъжествения аскетичен лик на Христос, различавах изящните му ръце, които държаха здраво света и не даваха да падне в хаоса, и знаех, че тук горе на земята, докато сме живи, Христос не е пристанището, където хвърляш котва, а пристанището, от което тръгваш, излизаш в открито, сурово и бурно море и цял живот се мъчиш да хвърлиш котва при Бога. Христос не е краят, той е началото; не „Добре дошъл!“, а „Добър път!“. Не седи спокойно върху меки облаци, а се бори с бурното море и той заедно с нас, вперил очи високо горе в Полярната звезда, и държи кормилото. Затова ми харесва, затова ще тръгна с него.

Но най-много ме пленяваше и ми вдъхваше смелост това, че човекът в Христос беше тръгнал — с каква смелост и борба, с каква безумна надежда! — да стигне до Бога, да се слее с него, да станат едно неразделно цяло. Друг път да стигнеш до Бога няма; само този: да се бориш, следвайки кървавите дири на Христа, да преобразиш човека в теб, да стане дух, да се слее с Бога.

Тази двойна същност на Христос е била за мен винаги дълбока неразгадаема тайна; копнежът, толкова човешки, толкова свръхчовешки, да стигне човекът до Бога — или по-точно: да се върне човекът при Бога и да се отъждестви с него. Тази носталгия, толкова загадъчна и същевременно толкова действителна, отваряше в мен големи рани и извори.

Още от младини, това, което най-силно ме вълнуваше, изворът на всичките ми радости и на всичките ми огорчения, беше безспирната, безмилостна борба между духа и тялото.

Прастари човешки и предчовешки тъмни сили на Лукавия се таяха в мен; а душата ми беше арената, където тези две войски се сблъскваха и се смесваха.

Голяма мъка; обичах тялото си и не исках да се погуби; обичах душата си и не исках да пропадне; мъчех се да помиря тези две противоположни космогонически сили, да осъзнаят, че не са врагове, а съратници, и да се радват, да се радвам и аз заедно с тях, на съгласие.

Всеки човек е богочовек, плът и дух; ето защо загадката на Христос не е загадка само на определена религия, а общочовешка; във всеки човек пламва борба между Бога и човека и същевременно и силно желание за помирение. В повечето случаи тази борба е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи дълго време срещу плътта; натежава, превръща се и тя в плът, и борбата свършва. Но у хората с чувство за отговорност, впили ден и нощ поглед във върховния Дълг, борбата между плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до смъртта.

Колкото по-силни са душата и плътта, толкова по-плодотворна е борбата и толкова по-пълна е крайната хармония. Бог не обича слабите души и отпуснатата плът; духът иска да се бори със силна, изпълнена със съпротива плът; той е хищна птица, вечно гладна, яде месо, но го съсипва, щом го погълне.

Борба между плътта и духа, бунт и съпротива, помирение и подчинение, и накрая — върховната цел на борбата, сливането с Бога; ето нагорнището, по което пое Христос и ни зове да тръгнем и ние по него, като следваме кървавите му дири.

Как да поемем и ние към този най-висок връх, където първородният син на спасението, Христос, стигна първи? Ето върховния дълг на борещия се човек.

Нужно е, значи, за да можем да го следваме, дълбоко да опознаем борбата му, да изживеем страданията му, как е преодолял потъналите в цвят клопки на живота, как е пожертвал големите и малките човешки радости и се е изкачил, от саможертва на саможертва, от подвиг на подвиг, до върха на себеотрицанието, до Кръста.

Никога не бях следвал с толкова напрежение кървавия му път до Голгота, никога не бях изживял с толкова разбиране и любов Живота и Страданията на Христа, както в дните и нощите ми в Ерусалим, край Мъртвото море, в Галилея. Никога досега не бях почувствал кръвта Христова да пада, с толкова сладост, с толкова болка, капка по капка, в сърцето ми.

Защото, за да се изкачи до върха на саможертвата, до върха на дематериализацията, до Бога, Христос е минал през всички стадии на борещия се човек. През всички — и затова и болката му ни е толкова близка и ни боли за него, и крайната му победа ни се струва толкова много като наша бъдеща победа. Дълбоко човешкото у Христос ни помага да го разберем и да го обикнем и да следваме Страданията му, сякаш са наши страдания. Ако той нямаше в себе си този топъл човешки елемент, никога не би успял да докосне сърцето ни с такава увереност и нежност, и нямаше да може да стане образец в нашия живот. Борим се и ние, гледаме как и той се бори и добиваме смелост; виждаме, не сме съвсем сами на този свят, и той се бори заедно с нас.

Всеки Христов миг е борба и победа. Той надви непобедимото очарование на простата човешка радост, надмогна всички изкушения, превръщаше непрекъснато плътта в дух и се изкачваше. Всяко препятствие по пътя му се превръщаше в повод и белег на победа; имаме вече един образец, който ни проправя път и ни вдъхва смелост.

Едно великанско дихание, което наричаме Бог, облъхва небето и земята, и сърцето ни, и сърцето на всяка жива твар. Един велик Зов. Растението искало да спи, неподвижно край застоялите води; Но Зовът избликвал вътре в него, разтърсвал корените му: „Бягай, остави земята, ходи!“ Ако дървото е могло да размишлява и да преценява, щяло е да извика: „Не искам, накъде ме тласкаш? Искаш невъзможното!“ Но Зовът разтърсвал корените му, безмилостно, гърмял: „Бягай, остави земята, ходи!“

Викал хиляди векове; и ето, изпълнен с неудържимо желание, напрегнал всички сили, животът се измъкнал от неподвижното дърво, освободил се.

Появило се животното, нагласило се във водата, в калта, червей. „Добре съм си тук, спокойствие, сигурност, не мърдам оттук!“

Но страшният Зов се впил безмилостно в слабините му: „Махни се от калта, изправи се, роди нещо по-добро от себе си!“ — „Не искам, не мога!“ — „Ти не можеш, но аз мога; изправи се!“

Хиляди векове, и ето, появил се, треперещ върху още незакрепналите си нозе, човекът.

Като кентавър е светът; конските му крака са впити в земята, но тялото му, от гърдите до главата, го измъчва и терзае безмилостният Зов; бори се, отново от хиляди векове, да се измъкне от ножницата на животното, като сабя. Бори се, това е новата му борба, да се измъкне от ножницата на човека. „Къде да вървя? — вика отчаяно човекът. — Стигнах до върха; по-нататък е хаосът!“ — „По-нататък съм аз; изправи се!“ Всяко нещо е кентавър; ако не беше така, светът щеше да се скапе, неподвижен и безплоден.

С часове ходех около манастира, в пустинята, и полека-лека започна да се отърсва от поповете Бог. Бог за мен беше вече този Зов.

Колкото повече минаваха дните в тази божия самота, толкова повече сърцето ми се успокояваше, сякаш се изпълваше с отговор; не питах вече, бях сигурен. Откъде идем, къде отиваме, каква е целта ни на тази земя, всичко, в тази богонавестена самота, ми се струваше много просто и несъмнено. Полека-лека кръвта приемаше божия ритъм; утрината, богослужението, вечернята, псалмопението, слънцето, което изгряваше сутрин, слънцето, което залязваше вечер, съзвездията, които като полилеи увисваха всяка нощ над манастира, всичко идваше и се възвръщаше, следвайки вечни закони, и увличаше в същия спокоен ритъм и кръвта на човека. Като дърво ми изглеждаше светът, гигантска сребриста топола, а аз бях един зелен лист, крепях се с тънката си дръжка за един клон, повяваше вятърът божи и аз почвах да трептя и да играя хоро заедно с цялото дърво.

Говорех на душата и я питах тревожно: „Вярваш ли? Можеш ли да се отдадеш цялата? Готова ли си?“

Какво търсех? Да се подчиня на един строг ритъм, да постъпя в една войска, която бе победила заради върховната надежда. Да се кача и аз на християнския „Арго“, с гладните, дрипави, целомъдрени герои — и червеното платно ще се издуе, и от мачтата ще покара тайнствената лоза на причастието, и ще плаваме като корсари, за да грабнем от божите плещи златното руно на безсмъртието.

Да победя и аз дребнавостта, насладата и смъртта.

Дълги часове обикалях всеки ден из пустинята и чувствах как в мен назрява бавно едно тайно решение, което още не смееше да се разкрие с истинското си име; привечер се завръщах в манастира; калугерите бяха наизлезли от килиите си, дневната жега бе намаляла и сега вдишваха прохладата на спускащата се нощ.

Смъртоносна е самотата за онези души, в които не гори някоя голяма страст; ако в самотата калугерът не обича пламенно Бога, загубен е; на някои калугери акълът им беше мръднал; притваряха очи, нямаше за какво да мислят, какво да желаят; седяха наредени един до друг на двора и чакаха да дойде време да влязат в църквата, в трапезарията, в килиите си, нищо друго. Паметта им се беше замъглила, зъбите им бяха изпопадали, кръстът ги болеше; не бяха хора, но не бяха и животни, нито ангели вече; не бяха нито мъже, нито жени, нито живи, нито умрели; чакаха в някакъв унес, скръстили ръце, смъртта, както дънерите очакват пролетта.

Един си спомняше за жена си и непрекъснато плюеше; друг носеше в пазвата си тетрадка и кутийка с цветни моливи и току ги измъкваше и рисуваше винаги една и съща рисунка: Христос с ненки как кърми Майка си; трети пък, всяка сутрин, щом се събудеше, отиваше на чешмата на двора и се миеше, дереше се яростно, за да се изчисти от сънищата, които беше сънувал през нощта. И винаги на едно и също място на двора, със затворена книга на коленете си, седеше странният калугер, който през първия ден дойде в приемната на игумена с архондаря; не говореше никога с никого, и когато влизах в двора, вдигаше очи и ме следеше, и устните му се усмихваха кога с доброта, така ми се струваше, кога с ирония. Веднъж, когато минавах край него, надигна се и понечи да ми заговори: но отново седна и усмивката изчезна от устните му.

Седем дни се радвах на божествената самота; на седмия ден в килията ми дойде, все тъй жизнерадостен, архондарят:

— Провожда ме — каза ми той — светият игумен да те попитам как е душата ти и какво решение си взел.

— Целувам му ръка — отвърнах. — Преди да му отговоря, бих искал първо да се изповядам.

Архондарят замълча за миг.

— Би ли искал да останеш при нас? — каза той накрая.

— Бих искал да остана при Бога, а тук в пустинята го чувствам по-близо до себе си; но се боя, че още не са изтръгнати всички корени, които ме свързват със света; ще се изповядам пред игумена и той ще реши.

— Светият игумен изисква много от човека; опичай си акъла!

— И аз изисквам много от себе си, отче, затова се и колебая.

Отвори вратата, за да излезе, но се поспря:

— Отец Йоаким ми заръча да ти кажа, че иска да те види.

— Отец Йоаким ли?

— Отецът, който дойде заедно с мен в игуменската приемна да те поздрави с „добре дошъл“.

Зарадвах се; щях най-сетне да узная кой беше този странен мълчалив калугер.

— Кога?

— Тази вечер, казва, в килията му.

— Добре, кажи му, отче, че ще отида.

— Той е стар благородник, не дружи с никого, говори само с Бога; научи името ти и иска да те види; говори му с уважение — каза калугерът и без да дочака отговор, прекрачи прага.

Изчаках да се стъмни добре, да заспят калугерите; една по една светлините в килиите угасваха, преминах, като стъпвах на пръсти, по дългия коридор, стигнах до килията на отец Йоаким. Спрях да си поема дъх; бях се запъхтял, сякаш бях тичал; в килията светеше, сложих ухо на вратата, ослушах се; тишина. И тъкмо протягах ръка да почукам, вратата на килията се отвори и отец Йоаким се появи, гологлав, с разпилени върху раменете му бели коси, опасан с дебела връв с възли, бос.

— Добре дошъл — каза той, — надявам се, че никой не те е видял; влез вътре.

Голи стени, в ъгъла — тясна сламена постеля върху две железни магарета, масичка, две столчета; в една вдлъбнатина на стената — стомна; върху масата — дебела подвързана книга, навярно евангелието, а на отсрещната стена — широк дървен кръст, и върху него беше нарисувано не Разпятието Христово, а Възкресението. На гредите висяха нанизи от ябълки, и цялата килия миришеше на гнили ябълки.

Разпери ръце; тясна беше килията, почти докосваше стените й:

— Това е пашкулът ми — каза той, като се усмихна. — Тук вътре се затворих като червей и чакам да дойде време да изляза като пеперуда.

Поклати глава; както беше застанал до светлината, която заливаше продълговатото му повехнало лице, видях как прехапа тънките си хлътнали устни, а гласът му сега беше изпълнен с присмех и горчивина.

— Какво друго искаш да сънува клетият червей? Крила!

Замълча, извърна се, погледна ме, присмехът беше изчезнал и погледът му сякаш търсеше помощ:

— Какво ще кажеш и ти? От наивност ли сънува крила? От наглост ли? Или пък гърбът му наистина тръпне и тъкми крила?

Задвижи бързо ръка, сякаш държеше сюнгер и изтриваше нещо.

— Дотук, не по-нататък! — каза той. — Много бързо навлязохме в дълбоки води, стига! Вземи едно столче, седни; друго исках да ти кажа, затова и те поканих… И тъй, седни; не ме гледай мен, аз не мога да седна.

Засмя се.

— Знаеш ли — каза той, — има една секта, която се нарича „Винаги прав!“ Принадлежа на тази секта, от много години, още от малък.

— Аз, отче — отвърнах, — принадлежа на една друга секта: „Винаги неспокоен!“ От малък се боря.

— Бориш се с кого?

Поколебах се; изведнъж ме обхвана страх.

— С кого? — отново попита калугерът.

Сниши глас, наведе се.

— С Бога ли?

— Да.

Старецът впи поглед в мен, не продума нищо.

— Да не би да е болест това, отче? Как да оздравея?

— Никога да не оздравееш!

Вдигна високо ръка, сякаш ме благославяше, сякаш ме проклинаше.

— Тежко ти, ако трябваше да се бориш с равен на теб, или по-слаб от теб; тежко ти, ако се излекуваш от тази болест!

Замълча и след малко добави:

— Тук в пустинята често ни навестяват изкушения; странно изкушение ме навести една нощ в съня ми. Уж съм, казва, голям мъдрец в Ерусалим; лекувах много болести, но най-вече прогонвах злия дух от обладаните; и идваха от всички краища на Палестина и водеха при мен болни. И ето ти един ден пристигна от Назарет и Мария на Йосиф и донесе със себе си и дванайсетгодишния Исус. Падна в нозете ми:

— Съжали ме, прочути мъдрецо! — извика тя разплакана. — Изцери сина ми; много зли духове има в себе си.

Изведох навън родителите, останах с Исус.

— Какво ти има, дете мое? — запитах го аз, като го галех по ръката. — Къде те боли?

— Тук, тук… — отвърна той и ми посочи сърцето си.

— Какво ти има?

— Не мога да спя, не мога да ям, нито да работя, обикалям из улиците и се боря.

— С кого се бориш?

— С кого другиго искаш да се боря? С Бога!

Задържах го един месец при себе си; говорех му кротко-кротко, давах му билки, за да спи, настаних го в една дърводелница да научи занаят, излизахме заедно на разходка и му говорех за Бога, сякаш беше наш приятел, наш съсед, който идва привечер да седне при нас на прага да си поприказваме. Не някакви големи и тежки приказки; за времето говорехме, за посевите, за лозята, за девойките, дето отиват на чешмата…

След месец Исус се излекува напълно; не се бореше вече с Бога, стана като всички хора, замина за Галилея, а по-сетне научих, че станал добър дърводелец, най-добрият дърводелец в Назарет.

Калугерът ме гледаше:

— Разбра ли? — попита ме той. — Изцери се Исус, не спаси света, стана най-добрият дърводелец в Назарет! Така че, що ще рече болест? Що ще рече здраве? Зарежи ги тия! Да променим приказката! Виждаш ми се уморен, седни.

Седнах на едно столче, под иконата; гледах босите му крака върху плочите, с дребен кокал, с тънки глезени, с дълги аристократични пръсти; под светлината те блестяха като древен мрамор, златисто поруменял от слънцето.

Направи две крачки, върна се, застана пред мен, скръсти ръце.

— Вдигни очи — каза той с ласкав глас, сякаш говореше на малко дете. — Погледни ме добре; не ме ли помниш?

— Никога не съм те срещал през живота си, отче — отвърнах учудено аз.

— Нищо не се заличава в ума на малкото дете; навярно дълбоко в паметта ти се намира и моето лице; не това, остарялото, сбръчканото като стафида, а друго, красиво, решително, мъжествено; слушай: прекарах едно лято, ти я имаше, я нямаше още пет години, в Крит; тогава бях голям търговец, занимавах се с цитруси, рожкови, стафиди; един от посредниците ми беше и баща ти; жив ли е още?

— Жив е, но остаря, прегърби се, изпадаха му зъбите; седи по цял ден на канапето и чете Синопсиса.

— Голяма неправда! Голяма неправда! — извика старецът, като вдигна ръце. — Такива тела не бива да изнемощяват никога; би трябвало изведнъж, както си вървят, та земята се тресе, да се строполяват мъртви. Какво е смъртта? Боже дело; белегът, където Бог докосва човека, се нарича смърт; но немощта е дело безчестно, коварно, на Сатаната. Остаря значи, изнемощя и капитан Михалис?

Мълча известно време, погледът му беше станал гневен; но скоро си пое дъх, продължи:

— Баща ти купуваше за моя сметка стафиди, цитруси, рожкови, натоварвах ги на кораби, изпращах ги в Триест; печелех много, лири с лопата да ги ринеш, пръсках много, бях същински звяр, който не се насищаше да яде, да пие и да прегръща жени. Бях продал душата си на Сатаната, остана без господар, без юзда тялото, присмивах се на Господа и му виках Плашило, чучело, което можеше да изплаши само глупавите врабчета, та да не влизат да кълват градините… И когато привечер привършвах работата си, удрях го на безсрамно гуляене чак до зори.

И така, една сутрин, я се опитай да си спомниш, ти стоеше пред дюкяна на баща си, и изведнъж чу песни и смехове, и трополенето на една кола с четири коня, които препускаха като бесни; извърна се и видя; в колата имаше цяла сюрия жени, пет-шест съвсем пияни примадони, които си деряха гърлата и се смееха, и хвърляха орехи и смокини по минувачите; а коларят беше един внушителен мъж с висока и лъскава шапка, плющеше яростно с камшика, а пощръклелите коне цвилеха и препускаха; тогава ти се уплаши, сякаш конете връхлитаха на теб, изпищя и изтича да се свреш в краката на баща си… Помниш ли? Спомни ли си? Аз бях пияният колар, носех, ти казвам, висока шапка, като комин, и за да те закача, вдигнах камшика над теб и започнах да плющя с него във въздуха… Спомни ли си сега?

Наведе се, побутна ме по рамото:

— Спомни ли си?

Бях затворил очи, слушах, мъчех се да отместя пластовете от спомени, които се бяха натрупали върху детската ми възраст; мракът малко по малко се разреждаше и изведнъж из дълбините на паметта изскочиха съвсем живи четирите коня, пияните жени, страшната огромна шапка и плющенето на камшика над главата ми.

— Да, да — извиках, — спомням си! И ти ли беше това, ти ли, отче?

Ала той не ме слушаше, беше се опрял на стената и бе затворил очи. И така, със затворени клепачи, заговори:

— Една сутрин всичко ми втръсна; малък е кръгът на плътта, бързо свършва, ядеш, пиеш, любиш, отново ядеш, пиеш, отново любиш, няма къде да отидеш по-нататък; накрая, ти казвам, ми втръсна. Сетих се за душата си, качих се на една кола, отидох в един манастир в Света гора; останах там три месеца; молитви, пост, утринна, богослужение, ангария, ечемичен хляб, гранясали маслини, боб, дотегна ми; обадих пак на коларя, дойде, взе ме. Но какво да правя вече на този свят, не можеше да ми даде повече никаква радост, никакъв неизпитан грях, върнах се отново в манастира; но заръчах на коларя да не отива много далеч, да чака в най-близкото село, че може да ми потрябва. И наистина скоро отново ми потрябва, пак офейках от манастира.

Животът ми беше станал непоносим; люлеех се откачен между небето и земята, гонен и от небето, и от земята. Отидох при един стар отшелник, който живееше далеч от манастирите, в една пещера, край една пропаст над морето. Изповядах му се.

— Какво да правя, отче свети? Дай ми съвет!

Старият отшелник постави ръка на главата ми:

— Имай търпение, чадо мое — каза ми той, — не бързай; бързането е клопка на Лукавия. Чакай спокойно, с вяра.

— Докога?

— Докато вътре в теб съзрее спасението; дай й време на ягоридата да стане мед.

— Ами как ще разбера, отче, че ягоридата е станала мед?

— Някоя сутрин ще станеш и ще видиш, че светът се е променил; не се е променил светът, чадо мое, променил си се ти, съзряло е спасението; отдай се тогава на Бога и няма да се отречеш от него.

И една сутрин отворих прозореца си, разсъмваше се; Зорницата още подскачаше на небето, морето беше спокойно и въздишаше леко, нежно край брега; едно дърво пред прозореца ми, една мушмула, посред зима, беше цъфнала; медено сладко, пиперливо ухание; през нощта беше валяло, от листата още падаха капки, цялата земя блестеше, доволна. „Господи — прошепнах аз, — какво е това чудо?“ И започнах да плача. И тогава разбрах: дошло е спасението. И дойдох тук в пустинята, в тази килия, с бедната постеля, със стомната с вода, с двете столчета, и се сврях. И чакам. Какво чакам? И на мен, да ме прости Господ, не ми е много ясно. Но не се тревожа, каквото и да дойде, добре дошло; мисля, че каквото и да стане, ще изляза с кяр: ако има друг живот, сварих и се разкаях в последния миг; та нали Христос е дал дума — и секунда дори, преди да умреш, ако се разкаеш, спасен си? Ако пък няма друг живот, порадвах се поне на този, изцедих го и го хвърлих зад себе си като лимонова кора. Разбра ли? Къде ти е умът?

— Питам се — отвърнах — защо ме покани тази вечер в килията си, отче? Навярно искаш да ми кажеш нещо друго.

Наклони стомната, наля си вода в една купа, пийна глътка, пресъхнал му беше езикът навярно, понеже беше отвикнал от толкова години да говори.

— Така е, друго исках да ти кажа, но трябваше по-напред да знаеш кой съм, за да разбереш това, което искам да ти кажа; и за да знаеш, че имам право да ти го кажа.

Замълча, след малко добави, като претегляше думите си.

— И отговорността! — произнесе той с развълнуван глас.

Вдигнах очи и го погледнах; сега стоеше прав, непоклатим, сред килията, като стълб; гледах го и му се възхищавах, какви ли радости, какви ли безсрамия бе вкусил този човек, с каква дързост бе вдигнал глава срещу Бога и как сега бе дошъл в пустинята, не склоняваше да забрави и юнашки оставяше керванът на греховете му да го следва и да вървят заедно, уповавайки се на Бога.

Той мълчеше, сякаш се мъчеше да подбере какви думи да каже и как да ги каже, за да не ме засегне, защото ме виждаше как мърдам нервно на столчето си.

— Трябва да знаеш — каза най-сетне той, — че една от прелестите на този свят — а той ги има много, проклетникът му неден! — която ценя повече от всички други, е младостта. Когато виждам, че някой млад човек е в опасност, струва ми се, че самият живот е в опасност, че божият авангард е в опасност, и тичам да помогна, доколкото мога, на младостта да не загине — искам да кажа, да не се отклони от правия път, да не окапят цветовете й, да не се състари преждевременно. Затова те поканих тази вечер в килията си.

Подскочих.

— Какво? В опасност ли съм? — възкликнах аз и не знаех да се ядосам ли, или да прихна да се смея?

Старецът размаха бавно ръка, за да ме успокои.

— Разсърди се, засмей се, изкарай си яда, но дай ухо, аз ти говоря, патилият, длъжен си да чуеш. От седем дни вече те гледам как кръжиш около божия пламък като нощна пеперуда. Не искам да те оставя да изгориш, не теб, не теб, пак ще го повторя, а самата младост. Жал ми е за бузите ти, дето са покрити още с мъх, за устните ти, дето не са се наситили нито на целувки, нито на проклятия, и на наивната ти душа, дето, щом види някъде светлина, спуска се да се опари. Но аз няма да ти позволя; намираш се на ръба на пропастта, няма да те оставя да паднеш.

— На коя пропаст?

— На божията.

Едва бе произнесъл това страшно слово, и килията изпука, някой невидим влезе в нея. Никога досега тази дума, която толкова често и кощунствено изричах и повтарях, не бе пораждала такъв страх в мен; отново се съживи в мен онзи мой детски ужас, когато чувах да изскача като от тъмна ехтяща пещера думата „Йехова“. Същия ужас, още от детските ми години, поражда в мен и думата „клане“.

Станах от столчето, свих се в един ъгъл.

— Отче — промълвих аз, — не спирай, слушам.

— Отвътре те яде една голяма, мъчителна мисъл; виждам я в очите ти, които горят, виждам я между веждите ти, които непрекъснато играят, в ръцете ти, които шарят във въздуха, сякаш си сляп; или сякаш въздухът е тяло, което опипваш; опичай си акъла; тази мисъл може да те отведе до лудостта или до съвършенството.

Почувствах как погледът му прониква в мен и ме разравя целия.

— Каква мисъл? Не знам за каква мисъл говориш, отче.

— Мисълта за светостта. Не се плаши; ти не осъзнаваш това, защото го изживяваш; казвам ти го, за да знаеш по какъв път си поел, накъде си тръгнал, за да не сбъркаш пътя. Тръгнал си към най-стръмното нагорнище, но бързаш да стигнеш на върха, преди да преминеш подножието и склоновете на планината, сякаш си орел с крила. Ала ти си човек, не забравяй това, нищо по-малко, нищо повече, и имаш крака, а не крила. Да, знам това; най-възвишеното желание на човека е да стане светец; да, но преди това трябва да мине през всички по-малки желания — плътта, и да се отврати от нея, жаждата за власт, за злато, за бунт. Искам да кажа, да изживее докрай младостта си и всички мъжки страсти, да изкорми всички тези идоли и да види, че са запълнени със слама и въздух, да се изпразни, да се очисти, да не изпитва вече изкушението да погледне назад, и тогава, само тогава, да застане пред Бога. Това ще рече борец.

— Не мога да престана да се боря с Бога — отвърнах аз. — И до последния миг, когато ще трябва да застана пред него, пак ще се боря с него; мисля, че такава е моята съдба. Не да стигна до нещо, никога няма да стигна до нищо; а да се боря.

Пристъпи към мен, потупа ме нежно по рамото:

— Никога не преставай да се бориш с Бога; по-добро упражнение^[2] от това няма. Но не мисли, че за да се бориш по-уверено с него, трябва да изтръгнеш тъмните корени в себе си, инстинктите; виждаш някоя жена и те обхваща страх; това е Лукавия, си казваш, махни се отпреде ми, Сатана; да, Лукавия е, но за да го победиш, има само един начин: да го прегърнеш, да го вкусиш, да се отвратиш от него, да не те съблазнява вече; иначе, и на сто години да станеш, ако не си се радвал на жена, жената ще ти се явява и насън и наяве и ще омърсява съня ти и душата ти. Казвам го и го повтарям: онзи, който изтръгва инстинкта си, изтръгва силата си; защото с времето, с насищането, с практиката, тази тъмна материя може да се превърне в дух.

Огледа се, отиде до прозореца, сякаш се боеше да не го чуе някой; приближи се към мен, сниши глас.

— И това ще ти кажа още; сами сме, никой не ни чува.

— Бог ни чува — казах.

— Не се боя от Бога, той разбира и прощава; от хората се боя; те не разбират и не прощават; а и по никакъв начин не искам да загубя спокойствието, което намерих тук в пустинята. И така, слушай и си набий здраво в главата тези думи; убеден съм, че ще ти бъдат за добро.

Замълча за миг, притвори очи, изгледа ме през клепките си, сякаш ме претегляше.

— Ама ще можеш ли да ги издържиш? — промълви той.

— Ще мога, ще мога — отвърнах нетърпеливо аз. — Казвай, казвай, отче.

Сниши още повече глас:

— Ангелът не е нищо друго, чуваш ли, не е нищо друго освен префасониран дявол. И ще дойде ден, ех, да доживеех този ден, когато хората ще разберат това и тогава…

Наведе се към ухото ми, гласът му за първи път затрепери:

— И тогава Христовата вяра ще направи още една крачка напред по тази земя, ще обгърне целия човек, целия, а не половината както сега, дето обгръща само душата. Ще се разпростре милостта Христова, ще обгърне и ще освети и душата, и тялото; ще види и ще прогласи, че те не са врагове, а съратници. А сега какво става? Продаваме се на Дявола, а той ни подтиква да се отречем от душата; продаваме се на Бога, а той ни подтиква да се отречем от тялото. Кога ще се разтвори още повече сърцето Христово, да се смили не само над душата, но и над тялото и да помири тези два звяра?

Бях дълбоко развълнуван:

— Благодаря, отче — казах, — за скъпия дар, който ми правиш.

— Търсех досега някой млад човек, на когото да се доверя, преди да умра; сега, слава на Господа, ти дойде; вземи го; това е плодът на цялата ми служба на плътта и на духа.

— Предаваш ми пламъка на целия си живот; ще мога ли да го отнеса още по-нататък? Ще съумея ли да го превърна в светлина?

— Не бива да питаш дали ще съумееш или не; това не е най-важното; единственото важно нещо е да се бориш да го отнесеш по-нататък; Бог държи сметка само за това, за устрема; дали ще победим или не, това си е негова, а не наша работа.

Известно време и двамата мълчахме; отвън, край малкото прозорче на килията, течеше пустинната нощ с безбройните си тревожни гласове; в далечината се чуваше воят на чакалите, измъчвани и те от любовта или от глада.

— Там е пустинята — промълви старецът и се прекръсти. — Там са нощните птици и чакалите, а още по-далеч — лъвовете; а вътре в манастира — калугерите, спят и сънуват; а горе на небето — звездите; и навред — Бог.

Подаде ми ръка.

— Нямам какво друго да ти кажа, чадо мое — изрече той.

Върнах се в килията си; пристъпях съвсем леко, умът ми беше бистър, сърцето биеше спокойно. Думите на отец Йоаким бяха чаша студена вода, а аз бях жаден; и чак до мозъка на костите ми се разливаше свежестта.

Събрах вещите си, направих ги на вързоп, метнах ги на гърба си; отворих вратата. Навярно беше почнало да се разсъмва, защото небето беше придобило млечен цвят и най-малките звезди бяха захванали да гаснат; долу в дола една яребица закудкудяка.

Вдъхнах дълбоко святото разсъмване, прекръстих се.

— В името божие — прошепнах аз.

Поех отново по коридора, в килията на стареца светлината още гореше; почуках. Чух как босите крака се затътриха по плочите; отвори. Изгледа ме; видя вързопа на гърба ми, усмихна се.

— Заминавам, отче — казах и се наведох да му целуна ръка. — Дай ми благословията си.

Положи длан върху косата ми:

— Давам ти благословията си — каза той. — Върви. Бог с теб!

Бележки

[1] Преводът е направен по текста на Никос Казандзакис, който тук предава библейския текст по свой, доста свободен начин — бел.прев. ↑

[2] Непреводима игра на думи: „аскисис“ освен „упражнение, тренировка“ означава и „аскетичен начин на живот“ — бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Никос Казандзакис Рапорт пред Ел Греко (23)

Метаданни

Данни

Рапорт пред Ел Греко

Информация

История

Сваляне / Връзки

XXI. Пустинята — Синай

Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (23)