Трудно, много трудно е за душата да се откъсне от тялото си — света; планини, морета, градове, хора — душата е като октопод и всички тези неща са пипалата й.

Италия завладя душата ми, душата ми завладя Италия, не можехме да се разделим вече, станахме едно цяло; няма по-империалистична сила на този свят от човешката душа; завладява, завладява и империята й все й се вижда тясна, задушаваща се и иска да завоюва целия свят, за да може да диша.

Такова беше моето първо целомъдрено пътуване из Запада. Тогава не осъзнах това веднага, но в мен започнаха да се разчупват провинциалните рамки, видях, че светът е и по-богат, и по-широк от Гърция, и че красотата, и страданието, и силата могат да приемат и други образи, освен образите, които им бяха дали Крит и Гърция. Колко пъти, като гледах прекрасните тела, които сияят като безсмъртни в картините на Възраждането, ме е обхващала непоносима скръб и негодувание, задето всички тези божествени форми, дали живот на картините, са се разкапали, превърнали са се в пръст; само едно мигновение трае под светлината на слънцето човешката красота и слава. Отново бяха започнали да се отварят в мен двете ми големи рани… След това мое първо пътуване, красотата винаги оставя вкус на тленност по устните ми. По този начин душата ми се обогати, тъй като откри нов повод за бунт; защото наивната душа на младия човек не се примирява лесно красотата да бъде унизявана и Бог да не простре десницата си над нея и да я направи безсмъртна. „Ако аз бях бог — размишлява младежът, — щях щедро да раздавам безсмъртие; никога нямаше да оставя едно прекрасно тяло или една смела душа да умре; какъв е този бог, дето в същата торна яма хвърля и красивите, и грозните, и смелите, и страхливите, стъпква ги с ходилото си, без разлика, и ги превръща всички в кал? Или не е справедлив, или не е всемогъщ, или не разбира!“ И младежът, често пъти без сам да съзнава това, създава в себе си, скришом, друг бог, който да не посрамва сърцето му.

„Вярвате ли в безсмъртието на душата?“ — запитали веднъж Ренан; а хитрият фокусник отвърнал: „Не виждам никакво основание бакалинът ми да бъде безсмъртен.“ И аз също; но виждам основание за великите души, защото те не бива да умират, когато се откъсват от плътта.

Така наранен, аз се върнах в Гърция. В мен кипяха безредно, мътни, духовни бунтове и душевни смутове, не знаех какво щях да направя, исках най-напред да намеря някакъв отговор, мой отговор, на прастарите въпроси, и след това да реша какво ще стане с мен. Ако не открия най-напред, казвах си аз, какъв е смисълът на живота на този свят, как ще мога да открия какъв е смисълът и на моя малък, мимолетен живот? И ако не вложа някакъв смисъл в живота си, как ще мога да направя нещо? И не ми беше грижа да открия — догаждах се, че това е невъзможно и напразно — какъв е обективно смисълът на живота, а какъв е смисълът, който аз, субективно, му давам съобразно моите душевни и духовни потребности. Дали действително този беше или не смисълът, тогава за мен това нямаше голямо значение; имаше значение да намеря, да създам един смисъл, който да е в съгласие с мен самия, и по този начин, като го следвам, да разгърна докрай собствените си способности и амбиции. Защото тогава вече щях да се сработя хармонично с общността.

Ако тези метафизични размишления за един младеж са болест, аз бях по онова време тежко болен.

В Атина — пустош. Приятелите ми — всекидневните житейски грижи бяха съсухрили ума и сърцето им.

— Нямаме време да мислим… — каза ми един от тях.

— Нямаме време да любим… — каза ми друг.

— Интересува те смисълът на живота ли? — каза ми трети със смях. — Какво си седнал да се занасяш, горкичкият ми!

И си спомних какво ми отговори селянинът, когато го попитах трепетно как се казва синята птица, която беше прелетяла над нас; изгледа ме подигравателно: „Какво си седнал да се занасяш, горкичкият ми! Не става за ядене!“

А един гуляйджия, който беше с приятеля ми, скочи, и с изпълнен със сарказъм поглед, изрече:

Аз песенчица знам една, с думи прави, благи:

Яж, пий, пърди, сери, това е то животът, драги!

А пък интелигенцията — дребнава завист, дребнави кавги, сплетни, самохвалство! Бях започнал да пиша, за да ми олекне, за да залъжа вътрешния си повик; отивах в Дексамени, където се намираше голямото опасно литературно гнездо на оси, сядах в един ъгъл, слушах; не клюкарствах, не посещавах кръчмите, не играех на карти, бях непоносим. Трите първи трагедии, които приемаха плът в мен, ме боляха; бъдещите стихове бяха още музика и се стремяха да надмогнат звука и да се превърнат в слово.

Три велики образа се мъчеха да се обособят в мен — Одисей, Никифор Фока, Христос; да се изтръгнат от утробата ми, да се освободят, да се освободя и аз. През целия ми живот са ме пленявали великите героични души. Може би защото като дете бях чел с такъв плам житията на светците и копнеех и аз да стана светец; а по-късно с какъв плам само се бях нахвърлил да чета за героите — завоеватели, изследователи, донкихотовци! А когато се случеше някоя личност да съчетае героизма със светост, тогава тя се превръщаше за мен в образец на човека! И понеже не можех да стана нито едното, нито другото, мъчех се чрез писането да се утеша за неспособността си.

„Ти си коза — казвах често на душата си и се мъчех да се засмея, за да не се разридая, — ти си коза, клета моя душа; гладна си и вместо да ядеш месо и хляб и да пиеш вино, вземаш един бял лист и пишеш: месо, хляб, вино. И изяждаш листа.“

Докато един ден дойде просветлението. Бях се оттеглил в Кифисия, сред боровете, в една малка къщичка, съвсем сам. Никога не съм бил човекомразец; винаги съм обичал хората, но отдалеч; и когато някой идваше да ме види, в мен се пробуждаше критянинът, празник беше за мен да посрещна един човек в дома си. Известно време се радвах, слушах го и му влизах в положението, и ако можех да му помогна, с радост му помагах; но ако разговорът и досегът продължаваха твърде много, отдръпвах се и копнеех да остана сам. А хората чувстваха, че нямам нужда от тях, че можех да живея и без приказките им, и никога не можаха да ми простят това. С малцина бих могъл да живея дълго време, без да изпитам досада.

Но един ден дойде просветлението. Този ден в Кифисия срещнах един млад човек, мой връстник, към когото съм изпитвал винаги обич и уважение и който бе един от малцината, чието присъствие ми е било по-приятно от отсъствието му. Беше много красив, и знаеше това; беше написал една голяма, чудесна поема; поетична атмосфера, стих, език, вълшебна хармония, не можех да се наситя да я чета и да й се наслаждавам. Този поет беше от рода на орлите; още с първия размах на крилете достигаше върха. По-късно, когато реши да пише и проза, видях, че наистина беше орел; когато не летеше, а се опитваше да ходи по земята, беше като орел, който ходи, тежък и тромав; въздухът беше неговата стихия. Криле имаше, но нямаше крепък ум; виждаше далеч, но неясно. Разсъждаваше чрез образи и поетичните сравнения бяха за него непоклатими логични доводи; когато се заплиташе в разсъждения и не можеше да стигне до някакъв извод, изведнъж в него просветваше някакъв блестящ образ и тогава той избухваше в гръмък смях и се измъкваше.

Но притежаваше голямо благородство, рядък чар и изтънченост; когато го гледаше как говори и как възторжено блестят сините му очи, или когато го слушаше как декламира своите песни, та чак стъклата на прозорците се тресяха, човек си представяше какви са били древните рапсодии, които, окичени с лозови листа или теменужки, обикаляли от дворец на дворец и укротявали с песните си хората, които били още зверове. И наистина още първия миг, в който го видях, почувствах, че този млад човек уважава човешкия род.

Станахме, изведнъж, неочаквано, приятели; толкова много се различавахме помежду си, че веднага почувствахме, че имаме нужда един от друг, и че двамата заедно представляваме съвършения човек. Аз — непохватен, неразговорлив; костелив орех от народа; с много въпроси, с метафизични терзания, не ме заблуждаваше ярката външност иззад красивото лице, съзирах черепа; съвсем недоверчив, неубеден в нищо, не бях роден принц, мъчех се да стана. Той — жизнерадостен, устат, самоуверен; с господарска осанка, с наивната и вдъхваща сила вяра, че е безсмъртен; беше убеден, че е роден принц, и нямаше нужда да страда, да се мъчи да стане; нито да копнее за върха, тъй като се намираше, сигурен беше в това, на върха. Беше убеден, че е неповторим и незаменим; не приемаше да бъде сравняван с никой жив или мъртъв голям творец; и тази му наивност му вдъхваше голяма увереност и сила.

Веднъж му разказвах как пчелата майка в деня на оплождането й полита във въздуха, последвана от цял рояк търтеи, които се мъчат да я стигнат; настига я един от тях, женихът, съешават се, а всички останали падат и измират.

— Всички претенденти — казах му аз — умират доволни, защото всички изпитват, сякаш са едно цяло, брачното удоволствие на жениха.

Но приятелят ми избухна в гръмък смях:

— Това, дето го разправяш, никак не го разбирам; искам аз, само аз, да бъда женихът.

Засмях се.

— Аз — отвърнах, като му припомних думите на един любим мистик, — аз „заставам начело, като увенчавам победилите други“. Духът не се казва Аз; казва се: Всички ние.

По-късно, когато го опознах още повече, веднъж му казах:

— Това, по което най-много се различаваме един от друг, Ангеле, е следното: ти мислиш, че си намерил избавлението и си се избавил; а аз мисля, че избавление няма, и вярвайки в това, съм се избавил.

Но дълбоко в себе си той таеше една много мила, много деликатна слабост: изпитваше безкрайна нужда да го обичат и да му се възхищават. Ако можеше да проникне отвъд ликуващото му лице и гръмогласната му самоувереност, човек щеше да открие един неспокоен господар, който протяга ръка към минувачите. Един стар негов приятел, голям циник, ми каза веднъж: „Прави се на султан, а пък е султанка.“

Мнозина, от завист, от неприязън към външния му пауновски живот, го считаха за позьор; твърдяха, че не вярва в нищо, и че всичко, каквото казва и върши, е лъжа и показ. Един паун с постоянно разперени пъстри пера; и ако го оскубеш, ще откриеш само една обикновена, невзрачна кокошка.

Не, не беше позьор; външният му живот, големите му приказки, високомерието и самохвалството му, убеждението му, че е единствен на този свят и че може, ако поиска, да върши чудеса, бяха абсолютно искрен израз на вътрешната му дълбока увереност; не се преструваше, че е единствен, вярваше непоколебимо в това. Можеше да си сложи ръката в огъня с увереността, че няма да се опари; можеше да се хвърли съвсем спокойно в бой с увереността, че него куршум не го лови; ядеше много и се хвалеше с това, защото беше уверен, че всичко каквото яде, той го превръща в дух. „Докато другите…“ — казваше той и прихваше да се смее.

Веднъж, както се разхождахме по улиците на стара Атина, той ми каза:

— Толкова много божествена сила чувствам в себе си, че ако в този миг докоснеш ръката ми, ще изскочат искри!

Не отвърнах нищо.

— Какво, не вярваш ли? — възкликна той, като видя, че мълча. — Опитай, докосни ме!

И протегна ръка.

Не исках да го посрамя:

— Добре — отвърнах му аз, — вярвам; защо е нужно да опитвам!

Бях, разбира се, сигурен, че искри нямаше да изскочат; сигурен ли? Кой знае… Сега съжалявам, че не опитах.

Той — позьор? Щеше да бъде позьор, ако се преструваше на простодушен и скромен. Но той беше най-искреният човек на света; уверих се в това веднъж при един случай, който надхвърляше границите на комичното и навлизаше в опасната огнена област на безумието.

Бяхме се настанили двамата в една къща извън града, сред борова гора, край морето. Четяхме Данте, и Стария завет, и Омир, той ми декламираше с гръмкия си глас свои стихове, предприемахме дълги разходки; беше през първите дни на познанството ни, годеничеството. Изпитвах голяма радост, че бях намерил човек, който можеше да диша само във висините на въжделенията. Разрушавахме и изграждахме света, и двамата бяхме уверени, че душата е всемогъща; само че той мислеше, че именно неговата душа, а аз — всяка човешка душа.

Една привечер, тъкмо когато се канехме да направим вечерната си разходка, стояхме още на прага и гледахме морето, ето ти го пристига тичешком селският раздавач; измъкна от чантата си едно писмо и го подаде на приятеля ми, след това се наведе към ухото му развълнуван:

— Има и един голям колет за вас… — произнесе той уплашено.

Приятелят ми не го чу; прочете писмото и лицето му стана алено. Подаде ми писмото:

— Прочети го… — каза ми той.

Поех писмото, зачетох: „Буденце мое, горкичкият ни съсед, шивачът, умря; изпращам ти го и те моля да го възкресиш“ — пишеше жена му.

Приятелят ми ме погледна с тревога:

— Какво мислиш, трудно ли е? — попита той.

Вдигнах рамене.

— Не знам — отвърнах, — във всеки случай много е трудно.

Но раздавачът бързаше.

— Какво да го правя колета? — попита той и се накани да тръгне.

— Донеси го! — каза приятелят ми неочаквано и отново се извърна и ме погледна, сякаш очакваше да го окуража.

Но на мен ми беше много досадно от всичко това и не казах нищо.

Зачакахме мълчаливо; слънцето залязваше, морето беше станало тъмнорозово; приятелят ми хапеше устни и чакаше.

След малко се появиха двама селяни, които носеха един сиромашки ковчег; в него се намираше шивачът.

— Качете го горе! — нареди приятелят ми, а прекрасното му лице беше потъмняло.

Замисли се отново и ме погледна:

— Какво ще кажеш? — попита ме той отново и впи неспокоен поглед в очите ми. — Какво ще кажеш, ще успея ли?

— Опитай — отвърнах му аз, — аз ще отида да се поразходя.

Тръгнах покрай морето, като вдъхвах дълбоко мириса на бор и море. „Сега ще се види — мислех си аз — дали е позьор, или е опасно дръзка душа, готова да пожелае и да се заеме да постигне невъзможното. Ще се опита ли да възкреси мъртвеца, или, хитричко, опасявайки се от присмех, ще отиде скришом да си легне и да си спи спокойно? Тази нощ това ще се разбере.“ Треперех, че така, пред очите ми, душата на приятеля ми бе поставена на теглилка, вървях бързо, съвсем объркан.

Слънцето беше вече потънало; първият крясък на кукумявката се разнесе откъм боровете, печален и нежен; далечните планински върхове започнаха да се стопяват в здрача.

Удължих умишлено разходката си, защото не ми беше приятно да се прибера; първо, противно ми беше присъствието на мъртвеца; никога не съм могъл да видя мъртвец, без да настръхна от отвращение и страх; и после, исках да отложа колкото се може повече мига, в който щях да разбера как ще се държи приятелят ми в такова критично положение.

Когато стигнах пред къщата, стаята на приятеля ми, която беше над моята, беше силно осветена. Не ми се ядеше, легнах да спя; но къде ти да затворя очи! През цялата нощ над главата си чувах тихо ръмжене и скърцане на легло; и веднага след това тежки стъпки насам-натам, дълго време така, и после пак ръмжене, и пак скърцане на легло. Цяла нощ. По едно време чух, че приятелят ми въздъхна дълбоко и отвори прозореца, сякаш се задушаваше и искаше да поеме въздух. Накрая се уморих и призори се унесох в сън; събудих се късно, забавих се, докато сляза долу; приятелят ми седеше на масата, млякото пред него беше недокоснато. Изплаших се, когато го видях; големи сини кръгове се бяха разлели около очите му, беше много блед, а устните му — съвсем бели. Не го заговорих; седнах притеснен до него и зачаках.

— Направих, каквото можах — каза най-сетне той, сякаш искаше да се оправдае, — спомняш ли си как пророк Елисей възкресил мъртвеца: легнал с цялото си тяло върху него, прилепил устата си върху устата на умрелия, вдъхвал му дъха си и ръмжал; същото направих и аз…

Замълча, и след малко добави:

— Цяла нощ… цяла нощ… напразно!

Обзе ме възхищение; гледах приятеля си и му се любувах; беше навлязъл в смешното, но бе преминал отвъд него, беше стигнал до трагичните предели на безумието, и сега се завръщаше и седеше срещу мен, изтощен.

Стана, излезе на прага, погледна морето пред себе си, избърса челото си, оросено с едри капки пот.

— Ами сега? — попита ме той, като се извърна. — Какво да правя?

— Повикай попа да дойде да го погребе — отвърнах. — А ние да отидем да си направим разходката край морето.

Обгърнах го през раменете, мишницата му трепереше; събухме обувките си, свалихме чорапите си, заджапахме в плитката вода, освежихме се. Приятелят ми не говореше, но чувствах, че прохладата и тихият шепот на морето го успокояваха.

— Срам ме е… — промълви най-сетне той. — Душата, значи, не е всемогъща?

— Не е още — отвърнах, — ще стане. Голямо мъжество е да искаш да надхвърлиш човешките предели; но също така голямо мъжество е да признаваш без страх тези предели и да не се отчайваш. Ще удряме, ще си удряме главата срещу решетките, много глави ще станат на парчета, но един ден решетките ще се строшат.

— Аз бих искал моята глава да ги строши — каза той и запрати с яд един голям кръгъл камък в морето. — Аз, аз! — извика той. — Никой друг!

Усмихнах се; „аз! аз!“ — това беше страшният затвор, без врати, без прозорци, на моя приятел.

— Кой е най-високият връх, който човек може да достигне? — казах аз, за да го утеша. — Да победи своето „аз“, когато достигнем този връх, Ангеле, само тогава ще се избавим.

Не отговори нищо, но удряше яростно с петите си вълните.

Атмосферата помежду ни натежа.

— Да се връщаме — каза той, — изморих се.

Не се беше уморил, а се беше ядосал.

На връщане, през целия път, не разменихме нито дума, крачехме бързо, беше излязъл ветрец, морето въздишаше; въздухът се изпълни със солена влага.

Когато се прибрахме, за да прогоня злото, протегнах ръка към богатата библиотека на приятеля си.

— Ето, ще затворя очи — казах аз — и ще взема една книга; тя ще определи.

— Какво ще определи? — обади се раздразнено приятелят ми.

— Какво ще правим утре — отвърнах аз.

Затворих очи, хванах пипнешком една книга; приятелят ми я грабна от ръцете ми, разтвори я; беше един голям албум със снимки: манастири, калугери, камбанарии, кипариси… Килии, кацнали над пропасти, а долу — яростно море…

— Света гора! — извиках аз.

Лицето на приятеля ми просветна.

— Тъкмо това исках! — извика той. — От години исках това; да вървим!

Разтвори ръце, притисна ме в прегръдките си.

— Готов ли си? — запита ме той. — Да обуем железните си чизми, нали сме хали? Да обуем железните си чизми, да стъпим в Света гора!

Валеше. Върхът Атон, обвит в гъста мъгла, не се виждаше. Морето беше спокойно, гъсто, кално; един манастир, сред почернелите от дъжда кестенови дървета, проблясваше, съвсем бял. Валеше тихо, напоително, небето се беше спуснало чак до върхарите на дърветата; пет-шест калугери стояха прави на кея, като кипариси под дъжда.

До нас, в лодката, която ни отвеждаше в малкото пристанище на Света гора, Дафни, двама калугери разговаряха; единият, по-младият, с рядка черна брадичка, с тежка торба под мишница, казваше:

— Като го чуеш как пее, просто забравяш всичко; по-сладък и от баща, и от майка е гласът му.

А другият отвръщаше:

— Какво си седнал да ми разправяш! Ние в манастира имаме един кос, който пее „Господи, возвах“ и „Христос возкресе“, та акъла да ти вземе! Викаме му отец Кос; и ходи на църква заедно с нас; а през великденските пости и той пости.

— Не ще да е кос, отче Лаврентиос — каза замислено по-младият, — не ще да е кос…

Стъпихме на светата земя; калугерите, които стояха на пристанището, оглеждаха с вещо око един по един всички, които слизаха от лодката, да не би сред пасажерите да се е скрила, преоблечена като мъж, някоя жена. От хиляда години вече, откакто Света гора е посветена на Светата Дева, женски крак не е стъпил тук, женско дихание не е омърсило въздуха, нито пък женско животно — овца, коза, кокошка, само мъжки дихания го мърсят.

Двамата ни спътници, калугерите, вървяха след нас натоварени като мулета. Ускориха крачките си, за да ни настигнат.

— Поклонници ли? — обади се по-младият калугер и ни се усмихна. — Милостта й да ви закриля!

Просто умират за приказка отшелниците; разпалиха се, заговориха за чудеса, за свети мощи, за аскетите, дето вдигат ръце край пропастите и се молят.

— И докато стоят така с вдигнати ръце — каза младият, — не се бойте; светът няма да пропадне; те крепят света, та не се сгромолясва.

— Ами наистина ли жена никога не е стъпвала в Света гора? — запитах аз.

— Никога, никога! — отвърна по-старият и плю във въздуха. — Махни се отпреде ми, сатана! — измърмори той.

— Понякога — каза по-младият — някоя жена се осмелява да се преоблече като мъж и слиза на пристана; ама калугерите стражи веднага я откриват и я изгонват.

— По какво я познават? — запита приятелят ми и се засмя.

— По миризмата — отговори най-младият. — Но, попитай и преподобния отец, който е бил веднъж страж на пристанището.

Приятелят ми се обърна към стария калугер:

— По-иначе ли миришат жените, отче свети? — запита го той. — На какво?

— На разпасани кучки — отвърна калугерът и ускори крачките си.

Дъждът започна да спира, навярно вятърът бе задухал в по-горните катове на въздуха, та облаците се разкъсаха и се показа малко слънце; земята изведнъж се усмихна, още обляна в сълзи; и заедно със слънцето високо горе увисна много бледа дъга, която пак помиряваше небето с мократа пръст.

— Поясът на Богородицата! — промълвиха двамата калугери и се прекръстиха.

С раници на гръб, опирайки се на дебели дъбови тояги, изкачвахме се сред гъсти полуоголени кестени, сред сакъзови и широколистни лаврови дървета по калдъръма, който водеше за Карея. Въздухът, така ни се струваше, миришеше на тамян; сякаш бяхме влезли в огромна църква, с море, с кестенови гори, с планини, а отгоре, вместо купол, имаше открито небе. Обърнах се към приятеля си:

— Защо не говорим? — казах аз, за да наруша мълчанието, което почна да ми тежи.

— Говорим — отвърна приятелят ми, като ме докосна леко по рамото, — говорим, но с езика на ангелите, мълчанието.

И изведнъж сякаш се ядоса:

— Какво искаш да си кажем? Че е красиво, че сърцата ни са се окрилили и искат да литнат, че сме поели по път, който води за рая? Думи, думи, мълчи!

Два коса хвръкнаха от един орех, мокрите клонки се разлюляха и дъждовните капки поръсиха лицата ни.

— И птиците си имат своите калугери — каза по-възрастният калугер, — косовете; Света гора е пълна с тях.

— Ами звездите — запита по-младият, — имат ли си и те своите калугери, отче Лаврентиос?

— Всички звезди, братко мой — отвърна по-старият — са били калугери, станали мъченици тук на земята за Христовата вяра и после се качили в лоното Авраамово. Лоното Авраамово, да го знаеш, е небето.

Слушах ги и се любувах на човешката душа, която всесилно можеше да преобразява и да подчинява всичко на своите мечти. Около един непроменим образ, една неугасваща звезда — Христос, вярващите въртят небето и земята и ги карат да им служат. Христос е Великият Ответ на всички съмнения; всичко се обяснява, осветлява, поставя се в ред, и душата се успокоява. Пита, измъчва се, обърква пътя, отчайва се само невярващият.

След няколко дни, в Света гора, един отшелник, полупобъркан, смахнат, сврян в една пещера над морето, ми каза две приказки и ми запуши устата.

— Загубил си си ума, нещастнико! — казах му аз, за да го подразня.

А той се засмя:

— Дадох си акъла — отвърна ми той — и взех в замяна Бога; ще рече: дадох един фалшив петак и си купих рая. Какво ще кажеш, чадо мое, минах ли се с покупката?

Помълча малко и после добави:

— Ще ти кажа и това, за да знаеш — каза той. — Имало едно време един велик цар, красавец, ядач, гуляйджия, с триста шейсет и пет жени в харема си. Веднъж отишъл в един манастир, видял един отшелник. „Колко голяма жертва правиш!“ — казал му той и го погледнал съчувствено. „Твоята жертва е по-голяма, царю!“ — отвърнал му отшелникът. „Как така?“ — „Защото аз съм се отказал от преходния живот, а пък ти — от вечния!“

Наблизо, сред кестеновите дървета, една камбана заби за вечерня; а след един завой съзряхме и калугерското село; ускорихме крачките си.

Бакали, зарзаватчии, готвачи, дребни търговци, боклукчии — все калугери. Тъжно, непоносимо мъжко село, без жена, без дете, без смях. Само бради — черни, руси, кестеняви, сиви, снежнобели; едни — клинообразни, други — разстлани като метли, трети — гъсти, къдрави, непроницаеми, като хубав карнабит.

Отидохме в Протатиона, конака, в който е седалището на епитропите на манастирите; разположили се на седалките си, те ни гледаха с живите си хитри очи, изпълнени с подозрение. Казахме кои сме, двама добри християни, обзети от верска ревност, дошли на поклонение; млади сме още, казахме, и преди да навлезем в житейските грижи, преди да се оженим, дойдохме тук, в Градината на Светата Дева, за да ни озари Милостта й и да ни посочи пътя; дойдохме, понеже сме дали обет пред Милостта й.

Приятелят ми, с гръмкия си глас, с поетичната си възторженост, говореше и все повече се разпалваше, калугерите седяха със зяпнали уста, някои стискаха здраво брадата си и го слушаха. Колкото повече говореше приятелят ми, толкова повече и аз самият осъзнавах и разбирах защо наистина бяхме дошли в Света гора; навярно и приятелят ми не знаеше това, но докато говореше, го беше открил.

Наведоха се калугерите един към друг, зашепнаха си нещо на ухо, станаха всички наведнъж и ни дадоха писмено разрешение да обиколим и да се поклоним във всички манастири и скитове и да останем, докато милостта на Светата Дева чрез знамение ни извести, че оброкът ни е изпълнен докрай.

Започна странстването ни. Както някогашните поклонници, в тихи разговори за Бога, за съдбата на човека и за нашия дълг — тези три постоянни теми през целия ни път — отивахме от манастир на манастир, от чудо на чудо, възторжени и щастливи. Водех си дневник и всяка вечер си записвах урожая на деня; пожълтял е вече след четиридесет години, прелиствам го и отново изживявам онези невероятни божествени дни; всяка дума, и най-незначителната дори, възкресява в мен радостите, копнежите, тревогите на младостта, безумните планове, които ние, двамата приятели, крояхме за спасението на душата си. Цялата онази дързост, простодушие и благородство на младостта.

Манастир Иверон, 19 ноември

Сутринта, разходка край брега на морето. Аязмо, един малък параклис с иконата на Богородицата, от бузата й тече кръв. Двама рибари калугери изтеглят мрежите, рибите играят в тях.

Връщаме се в манастира; какво чудо е тази Богородица Портаитиса; големи печални очи, къдрава пръстеновидна уста, твърда брадичка, сладост, горчилка, цялата радост и болка човешка.

А вечерта, какъв божествен миг, когато видяхме сребристобялото море и огромната луна над него и слушахме шепота му.

— Тази вечер — каза приятелят ми — луната изпълнява наистина предназначението си; осветява вечните неща.

С тих глас, наведени един към друг, разговаряхме. Трябва, казвахме си, да вземем някакво радикално решение; трябва всеки миг да изживяваме вечността.

Където и да отивахме, безмълвно ни следваше един калугер, бледен, болнав, кашляше непрекъснато, храчеше, чешеше се, но лицето му сияеше блажено.

— Сигурно е луд — каза приятелят ми.

— Сигурно е светец — казах аз. — Не виждаш ли как сияе лицето му? Сякаш слънце го огрява.

Спряхме се, той се приближи:

— Аз съм отец Лаврентиос — каза ни той. — Навярно сте чували — щуравият.

— Ти си щастлив — каза му приятелят ми, — влязъл си приживе в рая; лицето ти сияе.

— Слава на Господа! — отвърна калугерът и се прекръсти. — Това, което другите наричат щуротия, аз го наричам рай. Ама голям зор беше, докато отворя вратата!

— Коя врата?

— На рая, братко мой. Отначало, когато влязох в манастира, плачех, треперех, страхувах се. Мислех си за рая и плачех, мислех си за ада и плачех. Но една сутрин станах. „Защо да плача? — казах си аз. — Не е ли Господ наш баща? Не сме ли му ние деца? Защо тогава да се боя?“ И от този ден насетне ми викат щуравия.

Измъкна от пазвата си къшей сух хляб и ни го подаде.

— Това е хлябът на ангелите — каза той, — яжте, та да ви израстат и на вас крила, нещастници!

Манастир Ставроникита, 21 ноември

Чудесно възвишение над морето; старият ключар, някогашен корабокрушенец от Крит, ме сграбчи за ръката:

— Ех, какъв си?

— Критянин.

— Влизай вътре.

В една килия калугерчета изучават византийската музика и сричат на висок глас първите ноти; държат като запален факел традицията в немитите си ръце.

Горе, от манастирската кула, какъв гигантски изпънат лък — морето!

А после, пак в същия манастир: какъв зрял размисъл и каква преждевременна божествена сериозност, изразени в главата на дванайсетгодишния Христос? Отсечено чело, пламенно, бухнала гръд, дълбоки замислени очи; истински син на Портаитиса. Една голяма икона: свети Никола Стридаря; на челото му беше закована една голяма стрида; а от ръцете му сякаш капеше солена вода.

Разговаряме с ключаря, критянина:

— Как стана калугер?

— Леля ми ми прочете един ден евангелието и си казах: светът не струва нищо.

Не забравяй никога отец Филимон, който ни прислужваше на масата. Гъвкаво тяло като сабя дамаскиня, като ангел, само плам. Приятно му беше да прислужва и да се подчинява, просто жадуваше да му наредиш нещо, и толкова се радваше на това, че не можеше да сдържи смеха си; все се смееше.

— Кога ще видя и аз Господа? — запитах го аз.

— Лесно, много лесно — отвърна ми той, — отвори си очите и ще го видиш.

Манастир Пантократор

Преди да се зазори, в двора на манастира се разнесоха нежни звуци, някаква примамлива мелодия. Изскочих на прозореца и в дрезгавината видях на двора един калугер с дълго черно було върху калимавката си, който държеше продълговато ръчно клепало и го удряше ритмично с едно чукче. Пристъпваше бавно, отиваше от килия на килия около двора и канеше братята на утринната литургия. Събуди се и приятелят ми, облакъти се до мен на прозореца и се заслушахме и двамата, изпълнени с щастие. Клепалото млъкна, облякохме се, слязохме в църквата. Тъмнина; само две кандила горяха пред иконите на Христос и на Майка му, на иконостаса; въздухът ухаеше на восък и тамян с аромат на рози.

Тихо, нежно, като шумолене на листак, като морски шепот, започнаха псалмите на утринната литургия; игуменът, със запалена свещ в ръка, се приближаваше към всяка седалка, за да види дали всички братя са слезли, а след това потапяше китката босилек в ледената светена вода и поръсваше обилно челото на всеки калугер. Какъв божествен ритъм, казвахме си после ние, като крачехме напред-назад из двора, каква изумително изваяна раковина от поколения и поколения, но сега вече, вътре, стридата, която я бе създала и украсила, беше умряла. Трябва — казвахме си ние и се кълнехме, — трябва да преустроим християнското отшелничество, да му вдъхнем отново съзидателен дух. Трябва. Затова сме дошли в Света гора.

Манастир Ватопед

Беше райска утрин, мека, изпълнена с божа благодат, когато наближихме прочутия Ватопед. Сякаш беше петият ден от сътворението и Бог не беше още създал човека, та да развали сътворението на света. Бавно, като трендафил, се разтваряше изтокът, малки розовобузести облачета като ангелчета се появяваха от края на небето и полека-лека нарастваха, сякаш слизаха на земята. Един кос, още с капки роса по крилете си, кацна сред пътя, загледа ни; но не се уплаши, не се отмести; сякаш не беше кос, а добър дух и ни познаваше. Една мъничка кукумявка, върху един камък, беше вече замаяна от светлината и стоеше спокойно, неподвижно, и чакаше нощта.

Не говорехме; и двамата чувствахме, че човешкият глас, колкото и мек и тих да е, тук щеше да отекне остро, в дисонанс; и цялото това вълшебно було, което ни обгръщаше, щеше да се разкъса. Вървяхме, като отмествахме ниските клони на боровете, а капките на утринната роса поръсваха лицето и ръцете ни.

Задушавах се от щастие; извърнах се към приятеля си, отворих уста да му кажа: „Какво щастие само!“, но не посмях; знаех, че ако заговорех, вълшебството щеше да се разсее. Спомням си веднъж на Тайгет, над Спарта, беше привечер, видях една лисица, която се движеше със съвсем леки стъпки, с изпъната шия, с изправена пухкава опашка, а дългата й теменужена сянка падаше върху камъните. Стаих дъх, за да не ме усети и избяга; но не можах да сдържа радостта си и неволно ми убягна съвсем лек вик; но лисицата го чу и преди да сваря да видя къде отиде, изчезна.

Ето, такива са ми се стрували винаги човешкият живот и щастието.

Изведнъж се чу говор и смях; бяхме вече стигнали пред манастира, двама охранени калугери седяха на един пезул до външната порта и се шегуваха с ключаря.

Спряхме се рязко, сякаш бяхме видели змия; приятелят ми ме погледна, поклати глава.

— Сън е било — каза той, — помислихме за миг, че не съществуват хора…

— Жалко — отвърнах аз, — това беше истинският рай, много по-хубав от другия; вече не мъжът и жената се разхождаха под дърветата божи, а двама приятели. Но ето, спусна се не ангелът с меча, а човекът със своя глас и ни прогони.

Двамата калугери викаха силно, задяваха се с ключаря. И току прихваха да се смеят. Но щом ни видяха, млъкнаха; прибраха коремите си, станаха.

— Добре дошли, с божията благословия — казаха те и подадоха да им целунем ръка.

— Добре си прекарвате, свети отци — каза приятелят ми, като погледна коремите и червените им бузи — още не можеше да им прости, че ни бяха прогонили от рая.

— Отрекли сме се от лъжовния свят и радостите му — отвърна единият, с русата брада.

Не отговорихме нищо; но другият, чернобрадият, се изрепчи:

— Какво ни гледате и се чудите? Молитвата храни повече и от месото!

Бяха се приближили и дъхът им вонеше непоносимо на чесън.

— Да влезем вътре — казахме, — да се поклоним.

Бързахме да се отървем от тези двама чеснови калугери.

Дойде заместникът на игумена, синеок, с розова кожа, цветущ, блестящ от чистота, с бяла копринена брада. Поздрави ни с „добре дошли“, тръгна напред, последвахме го; богат манастир, цял град, със странноприемници, с прясно боядисани врати и прозорци, с електричество, с градини над морето. Калугерите бяха вече станали от трапезата, седяха пред килиите си и храносмилаха на слънце. Влязохме в църквата, поклонихме се на прочутите икони — Богородица Парамития, Ктиториса, Виматариса, Антифонитрия, Есфагмени и Елеовротида. Отвориха заради нас един скъпоценен ковчег за свети мощи и целунахме Светия пояс на Богородицата. Спомних си за двамата калугери, които го бяха донесли в Крит, когато бях още дете, и хората се стичаха в църквата „Свети Мина“ да му се поклонят; а калугерите поднасяха една кесия и я пълнеха със сребърни меджидиета, с лири, със златни обеци и пръстени; а аз нямах какво да дам на Милостта й, порових се из джобовете си, намерих един калем и го пуснах в кесията.

Излязохме на двора, качихме се в странноприемницата; бяха ни сложили богата трапеза, с всички божи блага.

— Добре си прекарваме — каза приятелят ми, който обичаше хубавото ядене, — добре и предобре, като ватопедски калугери!

— Да пием за здравето на горкия Птохопродромос, гладния; с какво усърдие разказва за ястията, които игумените на манастирите ядели и как на него му течели лигите; и как се оплаква на своя император. Помниш ли стиховете му?

— Как да не ги помня?

Когато, царю, се сетя за игумените,

излизам извън себе си, в ярост изпадам;

наяждаха се те с най-хубавите риби,

а даваха на мен вмирисан тон;

и с купи хиоско вино пият до насита,

а мен стомахът ме боли от киселака!

Приятелят ми се засмя; но изведнъж лицето му се помрачи:

— Срамота е да се смеем — каза той. — Този манастир потиска сърцето ми; видя ли калугерите? Всички са охранени; ако Христос отново слезе на земята и му се случи да мине през Ватопед, как само ще свисти бичът над главите им! Хайде да си вървим!

— Къде да вървим? Не само този манастир, а целият свят — не разбираш ли това? — потиска сърцето ни. Навред едни гладуват, други се облизват сити; навред агнета и вълци; или ти ще изядеш, или ще те изядат. Един закон остава все още неизменен на този свят: законът на джунглата.

— Нима няма никакво спасение? Няма ли поне едно животно, силно и същевременно добро, което да не изяжда другите, нито пък и другите да го изяждат?

— Няма, но ще има и такова. Едно животно е тръгнало преди хиляди години да стигне до това, но още не е стигнало.

— Кое животно?

— Маймуната; намираме се още на половината път, при маймуночовека. Имай търпение.

— Господ може да има търпение, какво му струва времето на него? Безсмъртен е; но човекът?

— Безсмъртен е и той — отвърнах аз, — но не целият; и това, което в него е безсмъртно, може да потърпи.

Станахме от масата, слязохме край морето, слънцето клонеше на залез, листенце не трепваше. Два гларуса, с прибрани криле, блъскаха с бялата си гръд морето, изпълнени с блаженство.

— Сигурно са мъж и жена — каза приятелят ми, като им се любуваше.

— Или двама приятели — казах аз, взех един камък, от крайбрежните, и го запратих по тях, за да ги разделя.

Чета, сега на старини, този отдавнашен мой дневник, гледам тогавашните ни донкихотовски походи, овехтялото копие, проядения от червеи щит, тенекиения шлем, изпълнената с благородство и смелост глава, и не мога да се усмихна. Хвала на младия човек, който смята, че е негов дълг да пресътвори света; да го спогоди повече с добродетелта и справедливостта; да го спогоди повече със сърцето си; горко томува, който започва живота си без безразсъдства!

Обикаляхме Света гора, и колкото повече дишахме нейния въздух, толкова повече се разпалваше и преливаше от щастие сърцето ни. Господи, какви ли решения не взехме, какви ли клетви не дадохме, как отивахме от манастир на манастир, прескачахме с лекота скалите, и чувствахме, не с въображението си, а с цялото си тяло, че ни поддържат ангелски криле. Такава е навярно атмосферата, която поражда кога лудостта, кога светостта и героизма. Никога по-късно, през годините, които последваха, никога не заговорихме, приятелят ми и аз, за светите тези донкихотовски мигове; сякаш се срамувахме, не защото пламъкът ни угасна — той, уви, не угасна! — а защото силите ни се оказаха недостатъчни, по-слаби от желанието; пак искахме, все тъй искахме да създадем един нов, по-добър свят, но видяхме, че не можем. Аз си признавах това, но приятелят ми го криеше през целия си живот; и затова тайно се измъчваше повече от мен.

Само веднъж, след много години, като си тръгвахме една вечер от женския манастир в Специя и кръглата печална луна се издигна от морето, извърнах се към приятеля си и му казах: „Ангеле, помниш ли?…“ Но той пребледня, разбра, че съм си спомнил за атонската луна, постави ръка на устата ми: „Мълчи!“ — каза ми той и ускори крачките си.

Приведен, прелиствам отново старите си пътни бележки:

Манастир Каракала

Облаци покриваха връх Атон и полите му; по средата — широк свободен пояс, където снегът блестеше. Започват да падат едри капки дъжд. Мулетарят избързва напред и гръмва веднъж с пушката си; изсред елите се разнася празничният звън на манастирската камбана и игуменът заедно с епитропите излиза на прага, с дългата си игуменска патерица, да ни посрещне.

Влизаме в трапезарията, дълга и тясна, с боядисани в синьо и черно колони; игуменът, строг, скъп на думи, чернобрад, сяда на централното място на масата; над него, суров, със смръщени вежди, нарисуван с черна и зелена боя, Христос. Високо, на един малък амвон, едно бледо калугерче, чете с напевен монотонен глас жития на светци; всички са наведени над чиниите си, никой не говори, игуменът набързо едва се докосва до хляба и храната; и изведнъж той удря три пъти една малка камбанка, поставена вдясно от него; всички, полунаяли се, дъвчейки, бързо стават, трапезчикът изтичва, прави метан пред игумена и приема благословията му; след това прави метан и четецът и го моли да му прости, ако е чел лошо; донасят след това на един малък дискос ипсомата, парче хляб, и всеки си отчупва от него и го поглъща като нафора.

През нощта сънят не идва, разговаряме. Назрял е, казваме си, моментът, съзрял е светът за една нова Христова любов. Когато днес запитахме един калугер, когото срещнахме пред манастирските гробища, защо на входа им Христос е нарисуван винаги като разпнат, а не, както би трябвало, възкръснал, калугерът се ядоса: „Разпнатият Христос е нашият Христос! — отвърна той. — Видял ли си някога в евангелието Христос да се смее? Все въздиша, бичуват го и плаче; все го разпват.“ И ние, тъй като не можехме да заспим тази нощ, си казвахме:

— Трябва, дошло е време да накараме Христос да се засмее; да не го бичуват вече, да не плаче, да не го разпват. Да се слее и да асимилира силните и весели богове на Елада. Дошло е време юдеят Христос да стане елин.

— Ние ще го направим! — изрече приятелят ми и вдигна ръка, сякаш даваше клетва.

— Ние! — отвърнах и аз, и в този миг ми се струваше, че нищо не може да устои на човешката душа.

— Никога няма да се разделим! — извика приятелят ми. — Ще се впрегнем като два вола да изорем земята!

Минаха годините; видяхме; впрегнахме се като волове и изорахме въздуха.

Манастир Филотеос

Чудесна разходка сред мъглата; прелестни сребристи тополи, потънали в бръшлян; един отвратителен калугер, кокалест, червенокос, бъбрив, Йоаникиос, непрекъснато ни говореше за сестра си, Калирои, която била обзета от бесове; и той, казва, има в себе си два бяса, единият се казва Ходжа, а другият — Исмаил; тези двама проклетници се опъват на Господа, опъват се и на самия Йоаникиос; през великденските пости искат да ядат месо, а през нощта го подмушват да слезе съвсем тихичко по стълбите и да влезе в магерницата и да изяде каквото е останало от трапезата. И всяка заран, като чуят клепалото, Исмаил и Ходжа, проклети да са, се развикват: „Няма да отида! Няма да отида! Няма да отида!“

Влязохме в тревясалия манастирски двор, сред който се намираше църквата, а околовръст — почернели от влагата и мухъла стени и килии. Отидохме в църквата да се поклоним на чудотворната икона на Богородица Глигофилуса; опряла е с неизразима нежност буза върху бузата на Исус и очите й гледат някъде далеч, с неутешима печал.

— Погледнете добре вътре в очите на Богородицата; какво виждате? — каза калугерът, който ни съпровождаше.

Приближихме се, погледнахме.

— Нищо — отвърнахме и двамата.

— Онзи, който вярва, вижда вътре в тях Христос разпнат — каза калугерът и ни изгледа строго.

Отвори един сребърен ковчег за свети мощи — вътре имаше един дълъг кокал.

— Поклонете се! Това е дясната ръка на Златоуст! Прекръстете се!

Манастир Велика Лавра

Рано сутрин тръгвахме; бързахме да видим прочутата Велика Лавра, манастира, построен от злощастния император Никифор Фока, който копнеел да захвърли короната от главата си и да се приюти тук като отшелник. Но другият копнеж не му давал да стори това, копнежът по жената, и все отлагал и чакал… И довтасал мечът на най-близкия му приятел и му прерязал гърлото.

Стигаме; два изсъхнали кипариса в двора; единият е бил посаден от изповедника на Никифор Фока, свети Атанас, другият — от ученика му Евтимий. Атон се е надвесил, целият потънал в сняг, над манастира като бог самодържец.

Въведоха ни в ризницата, показаха ни с гордост съкровищата на манастира — черепа на Василий Велики, челюстта на Теодор Стратилат, лявата ръка на Златоуст, и много други кокали. Отвориха ни една великолепна ставротека^[1], украсена със скъпоценни камъни и бисери; и вътре в нея едно голямо парче от честния кръст^[2]; трепереше гласът на калугера от вълнение, а аз си мислех за думите на един истински християнин: „Всички дървета са честни, защото от всички можем да направим кръст.“ А след това — потъналите в злато одежди на Никифор Фока, с извезани по тях копринени рози и лилии; и златната му корона с едри зелени и червени скъпоценни камъни; и евангелието, преписано собственоръчно от него… А след това и множество стари, проядени от червеите китапи…

Възхищавахме се, възклицавахме, приятелят ми и аз, но всички тези неща не докосваха сърцето ни; най-дълбоко от всичко, с най-голяма признателност, в мен е залегнал този спомен: уханието на две цъфнали мушмули до входа на библиотеката; цялото ми тяло тръпнеше от наслада, като вдъхвах уханието на цъфналите мушмули, което толкова много обичам — сладко, пиперлия, по-опиянително от вино и жена; и от всички лаври на този свят.

На другия ден, още преди да се зазори, поемаме за връх Атон. В двора на манастира клепалото не беше още забило, птиците не се бяха още пробудили, небето беше съвсем ясно, млечнобяло, а далеч на изток блестеше като шестокрил серафим Зорницата.

Отец Лукас, нисък, кривокрак, стар контрабандист, върви пред нас и ни води.

От време на време се поспираше и подхващаше разговор с нас; за морета, за гуляи, за кавги с турците. Целият му светски живот е като приказка в главата му, сякаш е протекъл в някакъв друг свят, по-суров и по-опасен, изпълнен с викове и проклятия и жени. Разправяше и преповтаряше приказката си, изживяваше я отново и се радваше. Отрекъл се беше от всичко в предишния си живот, но беше взел всичко със себе си, обвито в расото му.

Спря се под една голяма ела; искаше му се да си поприказваме.

— Да поспрем бре, момчета — каза той, — да си отдъхнем малко; пък да разменим и някоя и друга приказка, пукнах вече.

Измъкна една скрита в пояса му кесия за тютюн, сви си цигара, подхвана приказките:

— Мен, дето ме гледате сега с расо, ме викаха Леонидас; капитан Леонидас от Калимнос, страшилище за турчалята. Живот и дейност — контрабандист. Сега как ми дойде, та се покалугерих ли? Друг път ще ви кажа; но вътре в мен контрабандистът не е псовисал; къде ти да псовиса? Та нали го тъпча и го наливам като бей, па макар и да е вързан вътре в мен като зло куче! Хапва си Лукас в трапезарията с калугерите хляб и маслини, ама като се прибере в килията си и пусне мандалото на вратата, слага трапеза на Леонидас и си хапва месце. Та нали, божем, ние сме двама, а не един; разбрахте ли? Това исках да ви кажа, признат грях, не е грях; но, казах си го и ми олекна. Да вървим сега.

— Здравей, капитан Лукас! — извика приятелят ми и избухна в смях. — Добре си ги нагодил ненагодимите работи ти! Ама не ти ли е идвало някога наум, че всичко това може да е дело на Лукавия?

— Как да не ми е идвало? — възкликна калугерът и очите му заиграха хитро. — Всяка заран подушвам нещо такова, ама като дойде пладне, забравям за това.

— Вържи възел на кърпата си, за да си спомниш — обадих се аз.

Смукна дълбоко от цигарата си, димът заизлиза от ноздрите му.

— Нямам кърпа — отвърна той.

Поехме пак по нагорнището; борове, ели, страшни пропасти, а долу, в меката утринна светлина, се разстилаше, спокойно днес, морето. Ставаше все по-светло, в далечината се открояваха прекрасните острови Имброс, Лемнос, Самотраки, които сякаш плуваха във въздуха, без да се докосват до морето.

Навлязохме в снеговете; отец Лукас запристъпя бавно, предпазливо, хлъзгахме се и падахме, напредвахме трудно, рисковано, по заледения сняг. Сурова, стръмна планина, приятелят ми, който вървеше пред мен, изведнъж спря; наведе се, погледна надолу; дълбока, бездънна пропаст, зави му се свят. Обърна се към мен, съвсем пребледнял:

— Да се връщаме… — промълви той.

— Не е ли срамота? — отвърнах аз и го погледнах с укор. — Много ми се иска да се изкача на върха.

— Срамота е… срамота е… — прошепна той сконфузено. — Да вървим!

И се заизкачва отново.

Слънцето беше вече високо, когато стъпихме на върха; и двамата бяхме капнали от умора, но лицата ни сияеха, защото бяхме достигнали целта.

Влязохме в църквата, посветена на Преображение Христово, да се поклоним; в това време отец Лукас запали огън с дръвцата, които беше събрал по пътя, извади от торбата си кафе, свари го, сгушихме се зад една скала, защото почна да духа и ни стана студено. Гледахме пред нас безбрежното глухо море, островите, които плуваха, съвсем бели, и далеч в дъното, непознати планини, които правеха въздуха оловносив.

— От този свещен връх, разправят, можеш да видиш Цариград! — каза Лукас и заблещи очи накъм изток, за да съзре Града на царете.

— Ти виждал ли си го някога, отче Лукас?

Калугерът въздъхна.

— Не, не бях удостоен с тази чест. Види се, телесните очи не са достатъчни; трябват и други, душевни, а на мен, уви, душата ми е късогледа.

— Господа, обаче, виждаш — казах аз.

— Е — отвърна калугерът, — за това очи не трябват; Господ е по-близо до нас и от черния, и от белия ни дроб.

Приятелят ми беше тъжен и мълчеше; навярно не можеше да прости на тялото си, че в един миг се беше уплашило. Изведнъж не издържа повече, присегна се и ми стисна силно ръката:

— Моля те — каза той, — забрави го, кълна ти се, това никога няма да се повтори.

Йосафеите, 6 декември

Днес, именния ми ден, прекарахме в прочутата зографска работилница на Йосафеите. Там имат десет калугери зографи; всеки от тях върши една седмица домакинската работа, мете, мие, готви, а другите рисуват. От тази работилница тук излизат и се пръсват навред по православието охранените, грижливо сресани Христосовци, красивите, облечени в богати одежди Богородици, розовобузестите самодоволни светии без никаква светост. Ваденки. Благодушни, любезни калугери, гостоприемни, щедри, обичат хубавото ядене, хубавото вино, скопените котараци; след вечеря, седнали около голямото запалено огнище, разговаряме с часове; ние — за земните неща, а те — за неземните. Отец Акакиос, дебел, нисък, с подути крака, беше рисувал цял ден свети Антоний; и сега галеше един тлъст черен котарак на коленете си и с благочестиво умиление ни разправяше за суровия отшелник. Дошла веднъж една девойка и му казала: „Съблюдавала съм всички божи заповеди; уповавам се на Господа, ще ме пусне в рая.“ Тогава свети Антоний я попитал: „Превърна ли се бедността в богатство за тебе?“ — „Не, абате.“ — „Нито безчестието се е превърнало в чест за теб?“ — „Не, абате.“ — „Нито враговете в приятели?“ — „Не, абате.“ — „Е, тогава върви, труди се, клетнице, защото нямаш нищо!“

Гледах как от многото ядене, от силната топлина на огнището и от споменаването на страшния отшелник благодушният Акакиос се потеше и си мислех какъв ли розовобузест Антоний ще да е боядисвал цял ден. И ме обзе някакво сатанинско желание да му кажа: „Върви, труди се, клетнико, защото нямаш нищо!“ Една кора от тлъстини, от навици и малодушие обвива душата, за едно копнее тя в дъното на затвора си, а друго вършат тлъстините, навиците и малодушието. Но не се обадих; не се обадих от малодушие.

През нощта, когато легнахме да спим, признах това на приятеля си.

— Сторил си го навярно от вежливост — каза ми той, за да ме утеши, — а не от малодушие; от жал да не огорчиш един такъв добър човек; а може би защото си бил убеден, че думите ти биха отишли нахалост.

— Не, не — възразих аз, — дори и да е така, както мислиш, трябва да надмогнеш малките добродетели, за които казваш, вежливостта, жалостта, целесъобразността; от малките добродетели се боя повече, отколкото от големите пороци, защото имат красиво лице и лесно подмамват. Аз обаче искам да дам най-неприятното обяснение, и казвам, че го направих от малодушие, за да засрамя душата си, та друг път да не го върши.

Сутринта, в остъклената веранда на скита, сред изрисуваните розовобузести светии и пълнички Богородици, пиехме с десетте зографи в расо мляко и дъвчехме вкусния пшеничен пексимет и богатата закуска. През големите прозорци проникваше мекото зимно слънце и меденият мирис на бор. Говорехме, смеехме се, това не беше вече Света гора, тук Христос беше възкръснал и се смееше и той с нас. Калугерите разказваха за чудесата на светците и очите им играеха, сякаш вярваха, сякаш не вярваха, а лицата им светеха, озарени от някакво далечно сияние.

Протегна ръка най-младият зограф, отец Агапиос, с черна лъскава брадичка, с алени устни, и ни посочи една своя рисунка, окачена на отсрещната стена.

— Това е великият отшелник Арсений — каза той, като се любуваше на творбата си. — А жената, която виждате коленичила в краката му, е една красива римлянка, благородничка, преминала планини и морета и дошла да му се поклони. Но отшелникът, погледнете, сочи с пръст морето и веждите му са смръщени, искам да покажа, че е ядосан и я пъди: „Махни се! — вика й той. — И да не кажеш на никого, че си ме видяла, защото морето ще стане път и жените ще се мъкнат тук в усамотението ми.“ — „Моли се за мен, отче!“ — умолява го жената. „Ще се моля Богу, жено — отвръща отшелникът — да те забравя.“

Извърна се зографът и ни изгледа хитро.

— Какво ще рече това? — попита той. — Ще се моля Богу да те забравя…

Не разбрахме какво има предвид калугерът, мълчахме.

— Ще рече, че отшелникът е хлътнал по красивата жена и затова търси помощ от Господа, за да я забрави!

— И забравил ли я? — обади се приятелят ми и намигна на калугера.

— Забравят ли се тези неща? — отвърна той, но като видя, че старият отец Авакум го гледа свирепо, съжали за изтърваната дума и прехапа пълните си червени устни.

Манастир „Свети Павел“

Чудесна разходка с лодка до манастира „Свети Павел“. Морето прелива в хиляди цветове, бледосиньо, и зелено, и седефено. Надвиснали червени скали, алени като кръв, черни пещери и диви гълъби, и изведнъж гладки пясъчни ивици.

Приятелят ми днес беше в много хубаво настроение и лодката цяла се тресеше от гръмкия му смях. Казах му да се ядоса по китайски, и той с изумителна готовност изведнъж започваше да бълва яростно цял порой от фантастични китайски думи; а аз толкова се радвах, че лодката просто не ме побираше. „Влюби се сега по арабски“ — казвах му аз и той започваше с неудържима страст да прави любовни признания на някаква невидима арабка. И така, просто за миг, пристигнахме в корабостроителницата на „Свети Павел“ и поехме по каменистото нагорнище към манастира.

Ключарят беше кефалониец, хитър и шегаджия старик; седеше си по цял ден зад вратата и с една чекия дялаше от дърво малки, вика, христосчета и светийчета, и дяволчета, та да му минава времето. Изгледа ни хубаво-хубаво, засмя се.

— Какво търсите тука бре, серсеми пътници? — попита ни той.

— Идваме на поклонение, отче.

— На какво да се поклоните? С акъла ли сте си вие?

— На манастира.

— Какъв манастир?! Няма манастир, свърши! Светът е манастир; върнете се назад в света, за ваше добро ви го казвам!

Гледахме го със зяпнали уста; стана му, изглежда, жал за нас.

— Шегувам се — рече, — влизайте вътре; добре сте дошли!

Влязохме, загледахме килиите около двора; калугерът посочи с ръка:

— Няма го кошера на пчелите божи — каза той саркастично. — Ето ги килиите; някога в тях е имало пчели, които правели мед; а сега са се нагласили търтеи, и то с такова жило, че Господ да те пази от него! — добави той и избухна в смях.

Дума не обелихме, но сърцето ни се сви; дотолкова ли се беше изпразнил от святото си съдържание свещеният манастир, дотолкова ли калугерите бяха станали само празни черупки и свещената пеперуда бе отлетяла от тях!

Изкачихме се с натежали крака по каменното стълбище, което водеше към приемната; приятелят ми ме хвана съчувствено под ръка:

— Прояви търпимост — каза ми той, — не се притеснявай; душата ни да е добре, тя да не пропадне; защото, ако на този свят някои души пропаднат, целият свят ще пропадне; те са стълбовете, които го крепят. Малко са, но стигат.

Разтърси ме силно:

— Дръж се, горкичкият ми Мисолонги^[3]! — каза той и се засмя.

Влязохме в приемната; пет-шест важни особи, епитропите, седяха околовръст, скръстили ръце върху коремите си, по средата, елегантен, с черна къдрава брада, с женско лице, с бели ръце с копринено черно кепе, се беше нагласил игуменът. С голямо кокетство ни поднесе да му целунем ръка. Попита ни какво става по света и дали носим вестници.

— Ами какво става с Англия? — попита един от епитропите. — Какво става с Германия? Мислите ли, че ще има война?

— Дано да има — обади се един друг и намигна на съседа си, — та да строшат мутрата на германеца.

Като чу тези думи, един пълен дългуч блъсна стола си и скочи прав.

— Германецът ще ги глътне като един залък всичките, и англичанина, и французина, и руснака, режа си главата! Германецът днеска е месията, той ще спаси света!

— Сядай дол, Германе! — обади се игуменът и постави бялата си ръка на устата, за да сдържи смеха си.

Обърна се към нас:

— Не го слушайте — каза ни той, — казват го Герман и затова е станал германофил, та братята го задяват.

Но тъкмо разговорът се беше подхванал, вратата се отвори с един ритник и вътре нахълта побеснял един кокалест дангалак, калугер, с пукната глава, кръв се стичаше по брадата и раздраното му расо.

— Игумене свети! — извика той. — Погледни, пребиха ме тези антихристи, защото гласувах за теб завчера на изборите!

Игуменът се изправи, целият пребледнял.

— Излез навън! — извика му той. — Не виждаш ли? Имаме гости!

Но калугерът не искаше да се махне; свали разпарцалосаното си кепе, от което капеше кръв:

— Ще го окача на иконата на свети Павел, та да види докъде е изпаднал манастирът му!

Епитропите се надигнаха разтревожени, подхванаха го с добро, калугерът се дърпаше, но полека-лека го измъкнаха навън. В това време и ние се възползвахме от случая, промъкнахме се сред калугерите и излязохме от приемната.

Слязохме на двора и мълчаливо закрачихме напред-назад. Ключарят ни зърна, разбра, заряза светийчетата и дяволчетата и дойде при нас сияещ.

— Не се косете, чада мои — каза той, — видяхте ли отец Инокентиос? Строшиха му главата, но не берете грижа, ще се оправи; не му е за първи път.

— Ама стават ли често такива работи в манастира? — възкликна приятелят ми. — Значи, и тук се промъква Лукавия?

— Ами че къде другаде искаш да се промъкне, момчето ми! Каквото и да направиш, той ще намери начин да се промъкне. Веднъж, разправят, имало един манастир с триста шейсет и пет калугери; всеки калугер имал три ризници и три коня: един бял, един червен и един черен. Обикаляли три пъти манастира, за да не пуснат Лукавия да влезе; сутрин с белите коне, по пладне — с червените, а вечерта — с черните.

— Е, и какво? — подметна отново приятелят ми. — Влязъл ли Лукавия вътре?

Хитрият калугер се засмя.

— Масали ли разправяш? — отвърна той. — Ами че тъкмо когато те обикаляли навън с конете, Лукавия бил вътре и седял на игуменския престол. Самият игумен!

— Виждал ли си го някога Лукавия, ключарю свети? — попита приятелят ми.

— Ами че как да не съм го виждал! Виждал съм го.

— Как изглежда?

— Кьосе, закръглен, пухкав, дванайсетгодишен.

Замълча, погледна ни, намигна:

— Видяхте ли нашия свети игумен? Как ви се стори? Благословията му над вас!

Прихна да се смее и отиде да се свре отново зад вратата.

Пет-шест калугери ни наобиколиха и се мъчеха да ни накарат да забравим строшената глава на Инокентиос. Отведоха ни да се поклоним на светите мощи — кокали, и на Даровете на Влъхвите — злато, тамян и смирна, благоговейно съхранявани в сребърен ковчег. Накараха ни да се наведем да ги помиришем, от толкова века, а благоухаят, казваха ни те, чудо велико!

Когато излязохме на двора и останахме сами, ключарят ни направи знак, отидохме при него.

— Миришат, а? — каза ни той, като се хилеше. — Чудо велико! Ако им сипеш деколон, ще миришат на деколон, ако им сипеш пачули, ще миришат на пачули. Ако пък им сипеш бензин, ще миришат на бензин. Чудо велико, ви казвам! На какво миришеха днеска?

— На трендафил — каза приятелят ми.

— Е, сипали са им гюлова вода, значи!

Наведе се над дървото, което си дялаше, като се превиваше от смях.

— Хайдете сега, да не видят, че ви говоря, че ще си намеря белята; те ме вземат за щурав, аз ги вземам за шарлатани, всички ще ни вземе дяволът!

Манастир „Дионисиос“

Рано-рано се качихме на лодката и потеглихме за манастира „Дионисиос“.

Най-строгият манастир в Света гора, казваше ни отец Венедихтос, лодкарят ни; колкото и кеф да имаш, не можеш да се засмееш, колкото и вино да изпиеш в този манастир, не можеш да се напиеш, а в двора са посадили едно лаврово дърво, и ако се взреш добре, на всеки лист ще видиш Христос разпнат.

С нас беше и един владика, който отиваше на пристанището, в Дафни, за да си замине.

— Цялата Вселена, отче Венедихтос — каза той, — е един кръст, и на него е разпнат Христос. Не само листата на лавровото дърво, ами и ти, и аз, и камъните дори.

Не се стърпях:

— А пък аз, да прощаваш, владико — казах, — винаги виждам Христос възкръснал.

Владиката поклати глава.

— Бързаш, бързаш, чадо — отвърна ми той, — ще го видим и възкръснал, Христос, само че след смъртта си; сега, докато сме живи, изживяваме разпятието.

Един делфин, съвсем близо до нас, изскочи от спокойното море. И гърбът му блесна, стегнат, гъвкав, целият само сила, на слънцето. Гмурна се отново, подаде се пак, заподскача радостно, цялото море беше негово; и неочаквано още един делфин се появи малко по-далеч, спуснаха се един към друг делфините, събраха се, заиграха, и изведнъж, навирили опашка, поеха един до друг, танцувайки.

Зарадвах се, протегнах ръка, посочих двата делфина:

— Разпъват го или възкръсва? — казах аз тържествуващ. — Какво ни казват двата делфина?

Но вече пристигнахме в манастира „Дионисиос“, владиката не свари да отговори.

Когато влязохме в двора, спряхме се изплашени; сякаш влизахме във влажен тъмен затвор със строг режим; наоколо ниски черни колони, а сводовете между тях — боядисани в тъмнопортокалово; и цялата стена покрита със страшни рисунки от Апокалипсиса — дяволи и адския огън, и развратни жени, от чиито гърди текат две широки струи кръв, и страховити змейове с рога… Целият садистичен ламтеж на Църквата да изплаши човека и да го отведе в рая не чрез любовта, а чрез страха.

Дойде архондарят, калугерът, който се грижи за посетителите, видя ни, че гледаме със страх рисунките. Разтвори тънките си жълти устни; видя ни добре облечени, загледани, в разцвета на младостта, и сякаш го обзе ненавист; разтвори жлъчните си устни, заговори:

— Блещете очи, не кривете мутрите си! Гледайте! Гледайте! Пълно е с огън и дяволи и развратни жени човешкото тяло; тези мръсотии, дето ги гледате, не са адът, това е вътрешността на човека!

— Човекът е създаден по образ и подобие Божие — възрази приятелят ми. — Той не е само тези мръсотии, а и нещо друго.

— Бил е! — изкрещя калугерът. — Бил е, но вече не е; душата, в света, в който живеете, е станала и тя плът. Грехът я е турил на гърдите си и я кърми.

— Какво да правим тогава, отче? — обадих се аз. — Няма ли спасителен изход?

— Има, има; но е тесен, тъмен и опасен; лесно не можеш да минеш.

— Кой е този изход?

— Ето го! — протегна ръка калугерът и посочи вратата на манастира.

— Не сме още готови — каза приятелят ми, когото думите на калугера бяха раздразнили. — По-късно, когато остареем, когато изветреем; от Бога е и плътта.

Жлъчна усмивка разцепи устните на калугера.

— Плътта е от Дявола — изкрещя той, — душата е от Бога, знайте това, пратеници на света!

Загърна се плътно в расото си, сякаш се боеше да не се докосне до нас, и изчезна под един боядисан в портокалово свод. Останахме сами сред двора.

— Хайде да си вървим — каза приятелят ми. — Няма го тук Христос, нали виждаш!

Две-три килии се отвориха, мършави като скелети калугери се подадоха, изгледаха ни, измърмориха нещо и отново затвориха вратите.

— Тук няма любов — каза пак приятелят ми. — Хайде да си ходим.

— Не ти ли е жал за тях? — отвърнах аз. — Какво ще кажеш, да останем тук няколко дни и да прогласим истинския Христос?

— На тези ли? Изключено! Загубена работа!

— Нищо не бива загубено; ако не се спасят те, ще се спасим ние, защото сме се заели с невъзможното.

— Ама сериозно ли говориш? — възкликна приятелят ми и ме погледна учудено.

— Ах, ако знаех! — отвърнах аз и изведнъж ме обхвана голяма печал. — Ах, ако можех! Сърцето ми казва: „Ако си истински мъж, остани тук, започни война!“ Но, уви, умът. Сатаната, не ме пуска!

Двама калугери се поокуражиха, дойдоха при нас, поведоха ни и ни показаха манастира. Видяхме стенопис на великана свети Христофор, с глава на дива свиня, показаха ни и един грамаден негов зъб; накараха ни да се поклоним на дясната ръка на Продромос. В трапезарията — два яркочервени като пламъци серафима, със съвсем бели крака, стъпили на зелената земя, държат във всяка ръка по едно изправено копие. Отляво, на стената, една Богородица седи между два ангела; от двете им страни яркозелени дървета, а по клоните им накацали птици; и зад всеки ангел — по един строен кипарис. Горе на свода — Бог Самодържец, а от устата му се проточва една панделка, и върху панделката — големи червени букви. Вдигнаха ръка калугерите, посочиха Самодържеца.

— Можете ли да разчетете какво казват буквите? Обичайте се едни други. И на суха тояга да кажеш тези думи, и тя ще цъфне; казваш ги на човека, не цъфва. Всички ще отидем в ада.

Гробището, простичко, прелестно, като балкон над морето, пет-шест дървени кръста, разядени от вятъра и солта.

Неочаквано цяло ято бели гълъби прелетяха над нас и поеха към морето; единият от калугерите размаха хищно ръце, сякаш искаше да ги улови; очите му се изпълниха с убийство и глад.

— Ех, бре, да имах сега една пушка! — измърмори той и скръцна със зъби от лакомия.

Свършваше вече поклонението ни. В навечерието на заминаването ни тръгнах по нагорнището сам, за да се изкача при суровите скитове сред скалите, високо над морето, в Каруля. Сврени в пещери, там живеят и се молят за греховете на света, далеч един от друг, за да нямат дори тази утеха, да виждат хора, най-строгите, най-светите отшелници на Света гора. Провесили са по една кошничка над морето, и лодките, които понякога се случва да минат оттук, се приближават и поставят в тях малко хляб, маслини, каквото имат, за да не оставят отшелниците да умрат от глад. Мнозина от тези сурови отшелници полудяват; струва им се, че са им израснали крила, хвърлят се в бездната и се пребиват; брегът долу е осеян с кости.

Сред тези отшелници живееше, в онези години, и прочутият със своята светост Макариос Спилеотис^[4]. Него исках да видя; от мига, в който бях стъпил на свещената планина, бях решил да отида да го видя, да му целуна ръка и да му се изповядам. Не греховете си, не мислех да съм извършил много дотогава, не греховете си, а сатанинското честолюбие, което често ме подтикваше да говоря дръзко за седемте тайнства и за десетте божи заповеди, и за желанието ми да си издълбая скрижали с мой Декалог.

Стигнах около пладне при отшелниците; черни дупки над бездната, железни кръстове, забити в скалите, един скелет излезе от една пещера, изплаших се; сякаш беше настъпило вече Второто пришествие и този скелет се беше надигнал от земята и не беше още успял да облече цялата си плът. Ужас и отвращение ме обзеха, и същевременно скрито възхищение, което не исках да си призная; не посмях да се приближа към него, запитах го отдалеч; протегна съсухрената си ръка, безмълвно, и ми посочи една тъмна пещера, високо горе, на ръба на пропастта.

Продължих да се изкачвам по скалите, острите им ръбове раздираха дрехите ми, стигнах до пещерата. Наведох се да погледна вътре в нея; миришеше на пръст и на тамян, дълбок мрак; постепенно различих една стомничка отдясно, в една цепнатина на скалата, нищо друго; понечих да извикам, но тишината в този мрак ми се стори толкова свещена, толкова напрегната, че не посмях; като грях, като богохулство ми се струваше тук човешкият глас.

Очите ми бяха вече привикнали на тъмнината, и докато ги блещех и се вглеждах, някаква мека фосфоресценция, едно бледо лице, две мършави ръце се раздвижиха в дъното на пещерата и се чу нежен отпаднал глас:

— Добре дошъл!

Събрах смелост, влязох в пещерата, отправих се към гласа. Свит на кравай на земята, отшелникът беше вдигнал глава, и в полумрака различих лицето му, обезкосмено, разядено от бдение и глад, с празни очни дупки — грееше от неизразимо блаженство; косите му бяха изкапали, главата му лъщеше като череп.

— Благослови, отче — казах аз и се наведох да целуна костеливата ръка.

Известно време мълчахме; гледах ненаситно тази душа, която беше съсипала тялото си, то тежеше на крилете й и не й даваше да се качи на небето. Жесток звяр човекоядец е вярващата душа; плът, очи, коси, всичко му беше изяла.

Не знаех какво да кажа, откъде да започна. Като бойно поле след страшна сеч ми изглеждаше това съсипано тяло пред мен; различавах по него следите от ноктите и зъбите на Лукавия.

Най-сетне се престраших:

— Бориш ли се още с Дявола, отче Макариос? — попитах го аз.

— Вече не, чадо мое; остарях вече, остаря и той заедно с мен; няма сили; боря се с Бога.

— С Бога ли! — възкликнах изненадан аз. — И се надяваш да победиш?

— Надявам се да бъда победен, чадо мое; само кокалите ми останаха, те се опъват.

— Тежък е животът, отче; искам и аз да се спася, няма ли друг път?

— По-лек ли? — попита отшелникът и се усмихна съчувствено.

— По-човешки, отче.

— Има само един път.

— Как се казва?

— Нагорнище; да изкачваш по едно стъпало — от наситата към глада, от утолената жажда към жаждата, от радостта към мъката; на върха на глада, на жаждата, на мъката седи Бог. На върха на благоденствието седи дяволът; избери.

— Млад съм още; хубав е светът, имам още време да избера.

Протегна отшелникът кокалите на ръката си, докосна коляното ми, побутна ме:

— Събуди се, чадо мое, събуди се, преди да те е събудила Смъртта!

Потръпнах.

— Млад съм — повторих аз, за да си дам смелост.

— Смъртта обича младите; Адът обича младите; животът е малка запалена свещица, лесно угасва, опичай си акъла, събуди се!

Замълча.

— Готов ли си? — попита ме той след малко.

Обзе ме негодувание и инат.

— Не! — извиках аз.

— Дързост на младостта! Казваш го и се надуваш, не викай; не те ли е страх?

— Кого не го е страх? Страх ме е. Ами и твоя милост, отче свети, не се ли страхуваш? Гладувал си, жадувал си, страдал си, наближаваш върха на стълбата, вижда се вратата на рая; но ще се отвори ли тази врата, за да влезеш? Ще се отвори ли? Сигурен ли си?

Две сълзи се търкулнаха от ъгълчетата на очите му; въздъхна; и след малко промълви:

— Сигурен съм в добротата божия; тя побеждава и прощава греховете на човека.

— И аз съм сигурен в добротата божия; тя, значи, може да прости и дързостта на младостта.

— Тежко ни и горко, ако се осланяме само на божията доброта; тогава злото и добродетелта щяха да влизат прегърнати в рая.

— Нима мислиш, отче, че божията доброта не е толкова голяма?

И едва изрекох това и в ума ми проблесна нечестивата, може, но кой знае, може и пресвятата мисъл, че ще дойде време на пълното изкупление, на пълното помирение, ще угаснат пламъците на Ада, и Блудният Син, Сатаната, ще възлезе на небето, ще целуне ръка на Отеца и сълзи ще потекат от очите му: „Съгреших, прости ми!“ — ще извика той, а Отеца ще разтвори обятията си: „Добре дошъл — ще му каже той, — добре дошъл, сине мой; прости ми, че те измъчих толкова много!“

Но не посмях да изкажа мисълта си; заех се да му я кажа по заобиколен начин.

— Чувал съм да разправят, отче, че един светец, не помня вече кой, не можел да намери успокоение в рая. Чул Господ въздишките му, повикал го при себе си. „Какво ти е, че въздишаш? — попитал го Господ. — Не си ли щастлив?“ — „Как да бъда щастлив, Господи? — отвърнал му светецът. — Точно по средата на рая има един шадраван, който плаче!“ — „Какъв шадраван?“ — „От сълзите на осъдените на вечни мъки.“

Отшелникът направи кръстния знак, ръцете му трепереха.

— Кой си ти? — запита той с отпаднал глас. — Махни се отпреде ми, Сатана!

Прекръсти се отново три пъти, плю във въздуха.

— Махни се отпреде ми, Сатана! — отново изрече той, и гласът му сега беше укрепнал.

Докоснах коляното му, което се белееше голо в полумрака; ръката ми се вледени.

— Отче — казах му аз, — не съм дошъл тук, за да те изкушавам, не съм Лукавия; аз съм един младеж, който иска да вярва простодушно, без да пита, както е вярвал дядо му селянинът; искам, но не мога.

— Горко ти, горко ти, клетнико! Умът ще те погуби, себелюбието ще те погуби. Архангел Луцифер, когото ти защитаваш и искаш да го спасиш, знаеш ли кога се е сгромолясал в ада? Когато се обърнал към Бога и казал: „Аз!“ Да, да, слушай, младежо, и си го набий това здравата в главата: едно-единствено нещо се наказва в ада, това „аз“. Проклето да бъде това „аз“!

Тръснах упорито глава:

— По това „аз“ човекът се различава от животното, не говори лошо за него, отче Макариос.

— По това се отличава от Бога. Първоначално всички неща били едно с Бога, щастливо слети в лоното му. Нямало ни аз, ни ти, ни той; нямало твое и мое, нямало две неща, имало само едно; Едно, Единия! Това е раят, за който чуваш да разправят, няма друг; оттам сме тръгнали, за него си спомня и копнее да се върне в него душата; благословена да бъде смъртта! Какво е смъртта, мислиш? Едно муле, яхваме го и тръгваме.

Говореше, и колкото повече говореше, толкова повече лицето му засияваше; нежна, блажена усмивка се разливаше от устните му и се разстилаше по цялото му лице. Чувствах, че старецът потъва в рая.

— Защо се усмихваш, отче?

— Как да не се усмихвам? — отвърна ми той. — Щастлив съм, чадо мое, всеки ден, всеки час чувам тропота на мулето, чувам как Смъртта наближава.

Бях се изкатерил по скалите, за да се изповядам на този суров отстъпник от живота; но видях, че още е много рано; животът вътре в мен не се беше още изхабил, много обичах зримия свят, Луцифер блестеше в главата ми, не беше още изчезнал в ослепителното сияние на Бога. По-късно, казах си аз, като поостарея, като поотслабна, като поотслабне и Луцифер в мен.

Станах. Понадигна глава старецът.

— Тръгваш ли си? — каза той. — Хайде, на добър час; Бог с тебе!

И след малко добави, подигравателно:

— Много поздрави на света!

— Много поздрави на небето — отвърнах аз. — И кажи на Господа, че не сме виновни ние, той е виновен, задето е направил света толкова хубав.

Но не всички калугери бяха щастливи, не всички бяха уверени. Спомням си най-вече за един от тях, отец Игнатиос. Приказвахме си с приятеля ми вечерта, след като калугерите отиваха да спят, и ние двамата оставахме сами в приемната на манастира. Разговаряхме за големите си душевни тревоги, за пътищата, по които можеше да поеме човекът, за да стигне до Бога, и се мъчехме да придадем едно по-чисто съдържание на тази прекалено много употребявана дума от поповете. Веднъж, както си приказвахме, ще да е било вече полунощ, неочаквано от един тъмен ъгъл се разнесе задавен от вълнение глас:

— Да даде Господ да седя тук и вечно да ви слушам; друг рай не ща!

Беше отец Игнатиос, който ни беше слушал, сврян в полумрака; навярно не бе разбрал твърде добре какво казвахме, но го бяха развълнували думите Бог, любов, дълг, които непрекъснато се повтаряха в разговора ни, но най-вече тонът, пламът в гласовете ни; а може и бледината на лицата ни под светлината на газеничето.

Станахме приятели; от тази вечер той не се отделяше вече от нас; не говореше, слушаше; чувствах, че жадува да чуе една дума, която да бъде нещо по-различно от думите, които калугерите си казват помежду си. В навечерието на заминаването ни, той ме повика през нощта в килията си; приятелят ми беше уморен, спеше.

— Искам да ти се изповядам — каза ми той, — седни.

Даде ми едно столче, седнах. Гледах го под лунната светлина — рядката му, съвсем бяла брадичка проблясваше, черното му расо беше позеленяло от дългата употреба и лъщеше, протрито, потънало в мазнина; бузите му бяха хлътнали и цялото му лице бе прорязано от дълбоки бръчки, като изорана нива; веждите му бяха дебели, щръкнали, и закриваха вдлъбнатите черни очи. Миришеше на граниво олио и тамян. Из пробитите му груби обуща се подаваше палецът на десния му крак.

Калугерът поседя така доста време, без да продума; сякаш беше взел някакво решение, но след това се бе разкаял.

— Ради Христа Бога — изрече той най-сетне, — имай търпение, изслушай ме; и да не се развикаш, да не станеш да си ходиш, преди да свърша изповедта си; съжали ме.

Гласът му трепереше.

— Искаш ли едно кафенце? — попита ме той, сякаш искаше да отложи трудния миг.

Но без да дочака отговор, седна на сиромашкия си нар и стисна брадичката си, умислен и нерешителен. Стана ми жал за него.

— Отче Игнатиос — казах, — не се колебай; добър човек съм и разбирам от човешка мъка; говори свободно, та да ти олекне.

— Не е мъка — отвърна той и изведнъж старческият му глас укрепна, — не е мъка, радост е. Радост. Прокълната? Благословена? От години се мъча да проумея, не мога; затова те повиках, помощ искам; разбра ли?

И щом изрече тези думи, разтвори сърцето си, не се колебаеше вече, прекръсти се, и без да ме гледа, вперил очи в газеничето, което гореше срещу него, до иконата на Разпнатия, подхвана:

— Аз, чадо мое, години наред исках да видя Бога и не можех; години наред правех метани, но, погледни ръцете ми, мазоли са хванали, години наред виках — нека не видя, щом съм недостоен, нека не видя Бога, но да мога поне да почувствам невидимото му присъствие, да изпитам радост и аз, па макар и за миг, да разбера, че съм християнин и че не са отишли нахалост годините в манастира. Виках, ридаех, постех, всуе, всуе! Не можеше да се отвори сърцето ми, та Бог да влезе в него; Сатаната го беше заключил и държеше ключовете.

Извърна се, погледна ме; повдигна вежди, за да ме види.

— Защо ти ги разправям всички тези неща? — възкликна той, сякаш се караше. — Кой си ти? Откъде си дошъл? Какво търсиш в Света гора? Защо ти имам доверие и искам да ти кажа това, което ще чуеш и което не съм споделил дори с изповедника си, и ми тежи, и ме повлича в ада? Защо? Защо?

Изгледа ме учудено и зачака отговор.

— Може такава да е волята божия — отвърнах аз. — Може да ме е изпратил в Света гора, за да те изслушам. Как искаш, отче Игнатиос, човешкият ум да знае кой път избира Бог, за да те облекчи от бремето, за което казваш?

Калугерът сведе глава, потъна известно време в размисъл.

— Може… може… — промълви накрая той.

Събра смелост, продължи, вече без да се запъва:

— Така, значи, години и години се мъчех и чувствах, че животът ми отива нахалост; с нищо не ми помагаха нито молитвите, нито постенето, нито уединението. Не е този пътят, започнах с ужас да се съмнявам аз, не е този пътят, който ще ме отведе при Бога. Друг е пътят, друг, но кой? И ето че веднъж светият игумен ми нареди да отида да надзиравам един метох, който манастирът ни имаше близо до Солун. Беше лятно време, по жътва, и трябваше да бъда там, за да не ни окрадат изполичарите.

Двайсет и една години не бях излизал от манастира, не бях виждал хора с деца, не бях чувал смях, не бях виждал жена. На полето беше голям пек; а аз бях горе-долу на четирийсет години. Затворен двайсет и една години, и сега вратите на затвора се бяха отворили и дишах чист въздух; бях забравил как децата се търкалят по земята и си играят, и как жените отиват със стомна на рамо на чешмата, и как младите, със стръкче босилек над ухото, пият по таверните. На вратата на метоха една жена кърмеше бебето си; за миг, да ме прости Господ, помислих, че е Дева Мария, и понечих да се наведа да я целуна. Казвам ти, двайсет години не бях виждал жена, сащисах се.

А пък тя, щом ме видя, закопча блузата си, прибра гърдата си и се наведе да ми целуне ръка.

— Добре дошъл, отче Игнатиос — рече ми тя, — благослови, отче.

Ама аз, не знам защо, се ядосах, издърпах ръката си.

— Не кърми така пред мъжете — извиках, — влез вътре!

Изчерви се, издърпа забрадката си и закри устата си; и без да каже дума, се прибра изплашена.

Затвори калугерът очи, навярно за да види пак прага, жената, разкопчаната блуза.

— И после? — обадих се аз, като видях, че калугерът се умълча.

— Тук започва нагорнището — отвърна калугерът, — надолнището, искам да кажа. Ще ме изслушаш, казахме, и няма да се развикаш; няма да станеш да си отидеш. Не съм виновен аз, Сатаната е виновен; ама и той не е виновен, всичко е от Бога дадено. И листенце от дърво, казва Писанието, да падне, той го откъсва; а още повече една душа… Това си казвам, за да успокоя съвестта си, но не се успокоява. През деня не се обажда, но през нощта се надига и ми вика: Ти си виновен!

Споменах ти за жената, която стоеше на прага и кърмеше. От мига, в който видях гърдата й, не можах да намеря вече покой. Един велик отшелник, свети Антоний, казва: „Ако си постигнал покой и чуеш цвъртенето на врабче, в сърцето ти вече го няма предишния покой.“ След като, значи, цвъртенето на врабче може да развълнува сърцето ни, какво ли пък може да направи голата женска гръд! И не забравяй, бях влязъл в манастира съвсем млад и не бях познал жена. Какво разправям познал? Не бях докоснал жена! Какво да правя? Как да прогоня Сатаната? Ударих го на пост и молитва, взех гърбача, с който бият воловете при вършитба, бичувах яростно тялото си; бях станал целият само рани. Всуе пак, всуе! Само малко щом намаляваше светлината на газеничето, и виждах в полумрака да блести една бяла гърда. И една нощ видях страшен сън, още го помня и настръхвам.

Езикът му се заплете, устата му беше пресъхнала. Но аз бях безмилостен:

— Какъв сън? — запитах го аз.

Избърса потта от челото си, пое си дъх:

— Сънувах една бяла гърда, не тяло, не жена; дълбок мрак, и сред мрака една бяла гърда, и аз, залепнал на нея, с расото си, с кепето си, с черната си брада, суча…

Изсумтя като вол и замълча.

— И после? И после? — запитах безмилостно аз.

Ламтях да чуя всичко и това бе надвило добротата в мен. Не беше любопитство, беше дълбоко съчувствие към нещастния човек, който иска, иска, но не може.

— Защо настояваш, не ти ли е жал за мен? — каза калугерът и ме погледна умолително.

— Не — отвърнах, но веднага се засрамих. — Да — казах, — жал ми е за теб и затова настоявам; ще видиш, щом го кажеш, и ще ти олекне.

— Имаш право… Да, да, щом го кажа, и ще ми олекне… Слушай тогава; тази жена, дето я видях първия ден на прага, ми донасяше всяка вечер паница ядене и купа вино, да се нахраня; но през последните дни не се и докосвах до тях; идваше на сутринта и ги прибираше; поспираше се за малко, сякаш искаше да ме попита защо не ям, но не посмяваше; ала една вечер, беше неделя вечер, жената не беше уморена от жънене по нивите, беше си отпочинала, беше си измила косата и си беше облякла празничните дрехи — едно елече, помня, с червено везмо; беше горещо и си беше разкопчала малко ризата, та се виждаше един пръст от шията й. Изглежда, че си беше намазала косата с дафиново масло, както имат обичай да правят жените по селата, и ухаеше. Не знам защо, но ми напомняше на църквата ни по Великден, когато я окичвахме с миртови клонки, а по пода пръсвахме лаврови листа; и целият въздух миришеше на лаврово дърво и възкресение.

Постави паницата и виното на масата, доби, кой знае защо, защото се беше изкъпала ли, защото си беше отпочинала ли? — и банята, и едно ухание, и едно разкопчано копче може да улесни Лукавия да съблазни човека! — доби, значи, смелост, и не си отиде нея вечер, позастоя се.

— Защо не ядеш напоследък, отче Игнатиос? — каза тя, а гласът й беше изпълнен със съчувствие, с тревога.

И наистина, сякаш от много дни синът й не беше сукал от нея и беше разтревожена; да не би да беше болен?

Не й отвърнах; тя не си тръгваше; не си тръгваше, и знаеш ли защо? Млад си още и не знаеш; защото дяволът, дето е вътре в корема на жената, не спи; човърка.

— Ще отслабнеш, отче Игнатиос — обади се отново тя, — и тялото е от Бога дадено, трябва да го храним.

— Махни се отпреде ми, Сатана! — измърморих аз на себе си и не вдигнах очи да погледна жената.

И изведнъж изкрещях, сякаш се задушавах:

— Махай се!

Изплаши се жената, тръгна към вратата. Но когато видях, че стига до вратата, хвана ме страх, че ще си отиде, спуснах се и я сграбчих за косата. Духнах газеничето, та Разпнатият да не гледа, угасна. Мракът е обиталището на Сатаната, и както я държах така за косата, взех, че я тръшнах на постелята. Ревях като бик; тя мълчеше; захвърлих забрадката й и с един замах разкопчах изведнъж цялата й блуза…

Колко години минаха оттогава? Трийсет? Четирийсет? Нищо не е минало; времето спря. Виждал ли си някога времето да спре? Аз съм го виждал. Трийсет години вече разкопчавам блузата й, и няма край това разкопчаване.

Задържах я до разсъмване, не я пусках да си отиде. Каква радост само беше това, Боже Господи, какво облекчение, какво възкресение! През целия си живот бях разпнат, нея нощ възкръснах. И още и това, най-страшното; то, струва ми се, и само то е моят грях, и затова те доведох в килията си, за да ми го обясниш; ето го и това, най-страшното: за първи път почувствах, че Бог идва при мен, и то с разтворени обятия. Какво чувство на признателност само беше това, какви молитви бяха през цялата оная нощ, чак до разсъмване! Как само се разтвори сърцето ми и Бог влезе в него! За първи път разбрах, Писанието ми го казваше, но това бяха само думи, за първи път в живота си, в безрадостния си, в нечовешкия си живот, разбрах колко всеблаг е Бог и колко е възлюбил хората; и колко им съчувства, щом е създал жената и й е дал такава прелест, за да ги отведе по най-сигурния, по най-краткия път в рая. По-силна е жената и от молитвата, и от постите, и, Боже, прости ме, и от добродетелността.

Замълча. Изплаши се от думата, която бе изрекъл; хвърли боязливо поглед към разпнатия Христос и две сълзи се отърколиха от малките му, потънали сред вежди очи.

— Прости ми, Христе Боже! — изстена той и затвори очи, за да не гледа иконата.

Посъвзе се, отвори очи, погледна ме. Отворих уста да заговоря, не знаех какво да кажа, но не можех да понасям мълчанието; а и сълзите, които се стичаха от старческите очи, ме плашеха. Но не сварих да продумам, протегна ръка, сякаш искаше да ми запуши устата.

— Не съм свършил — каза той, — почакай… Като се съмна, жената стана бързо и се облече, отвори тихо вратата и си отиде; изтегнат по гръб на постелята, затворих очи и почнах да плача. Но тези сълзи не бяха като онези, които проливах в килията си, и дето бяха горчиви като отрова; тези бяха неизразимо сладки. Защото чувствах, че Бог бе влязъл в стаята ми и се бе надвесил връз възглавието ми; бях сигурен, че ако протегна ръка, ще го докосна; но не бях неверни Тома, нямаше нужда да изпъна пръст, за да го докосна. Жената, жената, а не молитвата, пак ще го повторя, не и постът, ми вдъхна тази увереност, доведе Бога в стаята ми, да е жива и здрава.

От нея нощ, вече трийсет-четирийсет години оттогава, седя и си мисля: има си хас и грехът да е дело божие? Знам, знам какво ще ми кажеш, същото казват всички: да, сигурно, стига да се разкаеш! Но аз не се разкаях; казвам го открито, пък ако ще, Господ да запрати гръм да ме убие, не се разкайвам! И ако можеше да го сторя отново, пак щях да го сторя.

Свали кепето си, почеса се по главата, разпиляха се белите му коси и закриха лицето му. Помълча известно време замислен; чувствах, че се колебае дали ще продължи. Но накрая се реши:

— Или пък това, което сторих, не е грях? И ако не е грях, какво ще рече тогава първороден грях, и змията, и ябълката от забраненото дърво? Не разбирам. Затова те повиках. Ти можеш ли да разбереш? Затова те повиках. Не искам да умра, крепя се на два-три кокала само, не искам да умра, преди да разбера. Защо не говориш? И ти си се сащисал, струва ми се, чадо мое.

Какво да кажа? Дело божие ли е грехът? Този въпрос за първи път се поставяше пред мен и щеше да ме измъчва. Има ли, успоредно с пътя на добродетелността, и друг път, по-широк, по-равен, пътят на греха, който също да ни отвежда до Бога?

— Отче Игнатиос — отвърнах, — много млад съм още, не сварих да съгреша много, да страдам много, не мога да ти отговоря. Не искам да поставя за съдник ума си, нямам му вяра; нито пък сърцето си, нямам му и на него вяра. Единият осъжда всичко, другият прощава всичко. Как да се оправя? Умът казва: много по-приятен и удобен, отче Игнатиос, е пътят на греха, за който казваш, че те отвежда при Бога; не го приемам. Сърцето пък казва: не може да бъде Бог да е толкова жесток и несправедлив, да иска мъченичество, глад, нищета, унижението на човека; в дома му, значи, могат да влязат само луди и съсипани ли? Не го приемам това. Какво заключение да направим тогава, отче Игнатиос, след като мисля, че и двамата имат право?

Говорех и същевременно размишлявах в себе си, но не се разкривах: Нов Десетослов! Нов Десетослов! Но как щеше да подреди този нов Десетослов добродетелите и греховете, не можех да знам; само това повтарях и преповтарях в себе си: нов Десетослов! Много е нужен. Кой ще ни го даде?

Прозорчето на килията беше започнало бавно да светлее; в манастирския двор прозвучаваха мелодичните удари на дървеното клепало, което отиваше от килия на килия и канеше калугерите на утринната литургия.

Отец Игнатиос погледна прозорчето, изненада се:

— Съмна се — измърмори той, — съмна се…

Дотътри се до един ъгъл, наведе се, изохка, понеже го боляха бъбреците, взе едно шишенце с олио, пристъпи към кандилото, което висеше пред разпятието, и наля в него малко олио. Слабото пламъче се усили и освети лицето на Христос, жълто, печално, кръв се стичаше изпод трънения венец по челото и страните му.

Дълго време стоя така, втренчил поглед в него, калугерът, въздъхна. Обърна се към мен:

— Значи, така, не можеш нищо да ми отвърнеш? Нищо?

Гласът му беше подигравателен, така ми се стори. Бях станал от столчето, стоях до калугера, гледах и аз заедно с него Разпнатия. Бях уморен, спеше ми се.

— Нищо — отвърнах.

— Е, няма значение — каза калугерът и взе от ъгъла тоягата си, за да отиде на утринната литургия.

Застана отново пред иконата, за да й се поклони; повехналото му изпито лице проблесна под светлината на кандилото; вдигна пръст, посочи ми Разпнатия:

— Този отговори — каза той.

В този миг на вратата на килията се почука.

— Отче Игнатиос… — чу се глас.

— Идвам, игумене свети — отвърна калугерът и дръпна мандалото на вратата.

Прелиствам пожълтелия Пътепис, нищо, значи, не е умряло, всичко е спяло в мен, и сега се пробужда и се измъква от овехтелите, полуизтрити страници и се превръща отново в манастири и калугери, в икони и море! И приятелят ми също се надига от пръстта, красив, какъвто беше тогава, в разцвета на младостта си, с омировския си смях, със синия си орлов поглед, с изпълнените си с песни гърди! Даде на хората повече, отколкото те можеха да поемат, поиска от хората повече, отколкото можеха да дадат, и умря самотен, тъжен, останала му бе само горчивата усмивка на една горда наранена душа. Падаща звезда, победила за миг мрака, и изчезнала. Така ще изчезнем всички, така ще изчезне и Земята, но това не е никаква утеха; нито пък за този, който ни ражда и ни убива, никакво оправдание.

Четирийсет дни обхождахме Света гора, и когато, привършили вече обиколката си, се завръщахме, в навечерието на Рождество Христово, в Дафни, за да си отидем, очакваше ни най-необикновеното, най-дръзкото чудо: посред зима, в една бедна градинка, един бадем беше цъфнал!

Сграбчих приятеля си за ръката, посочих му цъфналото дърво.

— Измъчваха сърцето ни, Ангеле — казах аз, — през цялото това поклонение, многобройни и сложни въпроси; и сега, ето отговора!

Приятелят ми впи сините си очи в цъфналия бадем; прекръсти се, сякаш се покланяше пред свята чудотворна икона, и известно време не продума нищо. След това изрече бавно:

— Иде ми наум — каза той — една песен; една много кратка песен, едно хайку.

Погледна отново бадема:

— Казах на бадема: „Братко, поговори ми за Бога.“ И бадемът цъфна.

Бележки

[1] Кутия за кръст — бел.прев. ↑

[2] В църковната терминология така е прието да се нарича кръстът, на който е бил разпнат Христос. На гръцки този кръст се нарича, в буквален превод, „честно дърво“ — бел.прев. ↑

[3] Мисолонги — град в Гърция, прочут с героичната си, продължила няколко години съпротива, която гърците оказали срещу турците през Гръцкото освободително въстание (1821–1828). В този град е починал през 1825 г. Байрон, дошъл да се бори за свободата на Гърция — бел.прев. ↑

[4] „Макариос“ значи „блажен“, а „спилеотис“ — „пещерник“ — бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Никос Казандзакис Рапорт пред Ел Греко (21)

Метаданни

Данни

Рапорт пред Ел Греко

Информация

История

Сваляне / Връзки

XIX. Моят приятел поетът — Света гора

Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (21)