Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (12)

X. Клане

„Добре дошла, беда, ако идваш сама“ — казваме в Крит, защото наистина рядко идва сама. На другия ден небето беше съвсем чисто, направило си бе вчера кефа, съсипа хората, и днеска се смееше. Стопаните обхождаха лозята си, всичкото грозде за стафиди беше загубено, на чепки на чепки се валяше още в калта… Посред пладне баща ми се беше върнал бързо от Кастро — един негов приятел беше довтасал рано-рано сутринта, по-шушнал му беше нещо на ухо и си беше отишъл. Беше се чуло, че някакъв голям ага бил убит от християните в едно село, турците се разяриха, християните се въоръжиха, пак щяхме да имаме въстание. И затова турците тичаха към Мегало Кастро да се приютят зад венецианските стени^[1].

Обикаляхме със сестра ми из лозето и събирахме последните зърна, които все още висяха по лозите; изведнъж на пътя се чу голяма врява, викове и магарешки ревове, цяла тълпа преминаваше с натоварени магаренца — корита, тенджери, ханъмки. Отзад тичаха мъжете, едни боси, други с пробити ботуши, с чалма на главата, не говореха, ръмжаха и тичаха към Кастро. Шляпаха в калта, беше голяма жега, въздухът кипеше.

— Турците! — изстена майка ни, грабна ни под мишница и ни отнесе в къщичката.

Прегърнах коленете й.

— Защо тичат, майко? — попитах аз. — Какво искат? Защо трепериш?

Погали ме по косата.

— Божичко, какво ли има да видят очите ти, дете мое! Тежко нещо е да се родиш критянин.

Открехнахме прозореца, загледахме; тълпата се беше отдалечила, изгуби се зад маслините, на пътя настъпи тишина.

— Да тръгваме — каза баща ми, — бързо, преди да е залязло слънцето.

Сграбчи ни за ръка майка ми, баща ми измъкна изпод възглавницата револвера си, провери го, пълен беше, пъхна го в джоба си и тръгна след нас.

Слънцето залязваше, когато минавахме през градската врата; сокаците бяха вече тъмни, хората вървяха забързани, вратите се затръшваха, майките излизаха и викаха децата си да се приберат; съседката ни Фатме ханъм ни видя, но не ни каза „добър вечер“.

Седна баща ми на своето място на канапето, в ъгъла, до прозореца към двора, мама беше застанала пред него и чакаше; знаеше, ще даде нареждания. Той взе табакерата си, сви си цигара, бавно, без да бърза, и без да вдигне очи, каза:

— Няма да излизате навън вече.

Извърна се към мен, смръщи вежди:

— Страх ли те е?

— Не — отвърнах аз.

— Ами ако строшат турците вратата и влязат вътре и те заколят?

Потръпнах: усетих острието на ножа на гърлото си, понечих да извикам: „Страх ме е! Страх ме е!“, но погледът на баща ми беше впит в мен. Хвана ме срам; изведнъж изпъчих гърди:

— И да ме заколят — отвърнах, — пак не ме е страх!

Почувствах как сърцето ми се изпълва със смелост.

— Добре — каза баща ми и запали цигарата си.

През лятото бях отишъл на село да се простя с дядо си, който беше починал; преспах с един от вуйчовците си в един бостан; изведнъж, тъкмо когато се унасях в сън, чух около себе си едно „къррр! къррр! къррр!“ — някакви странни неща пращяха. Отидох изплашен при вуйчо си. „Какви са тия неща, дето пращят? — попитах го аз. — Страх ме е…“ А той ми обърна гръб, ядосан, че го будех от сън. „Спи, кастриньоте — каза ми той, — спи; за първи път ли ги чуваш? Карпузите растат.“ Така и този ден, под погледа на баща ми, чувствах как сърцето ми расте и пращи.

Мегало Кастро имаше четири градски врати; всеки ден след залез-слънце турците ги заключваха и вече никой не можеше през цялата нощ нито да влезе, нито да излезе; малкото християни, които бяха вътре, попадаха по този начин в капана; щом изгрееше слънцето, отваряха вратите. Така че турците можеха през нощта, докато градските врати бяха здраво заключени, да извършат клане; защото в града турците бяха по-многобройни; а имаха и турския аскер.

Тогава, след няколко дни, преживях първото клане. Тогава именно детските ми очи, зад красивата маска — зад зелената земя, отрупаното с плод лозе, зад морето и пшеничения хляб, и майчината усмивка — видяха, за първи път, истинското лице на живота — черепа.

Тогава, за първи път, в недрата ми тайно попадна семето, от което щеше, много по-късно, да цъфне и да върже плод ясното, денонощно отворено, без страх и без надежда, трето мое око, вътрешното.

Седяхме, здраво залостени, вкъщи, притиснати един до друг, майка ми, сестра ми и аз, чувахме как пред вратата ни минаваха побеснели турци, ругаеха, заканваха се да строшат вратите и да изколят християните. Чувахме виковете и ревовете на ранените, лая на кучетата и някакво бучене във въздуха, сякаш ставаше земетресение. Баща ми, застанал зад вратата, с пълна пушка, чакаше; беше взел, помня, един продълговат камък, брус му викаше, и точеше един дълъг нож с черна дръжка. Чакахме. Беше ни казал: „Ако турците строшат вратата и влязат вътре, веднага ще ви заколя, за да не паднете в ръцете им.“ И всички ние, майка ми, сестра ми и аз, бяхме съгласни с това, и чакахме.

През тези часове, струва ми се, ако невидимото станеше видимо, щях да виждам как душата ми съзрява. Изведнъж, от дете, само за няколко часа, чувствах, че ставам мъж.

Така премина нощта; съмна се, бученето стихна, смъртта отмина. Открехнахме предпазливо вратата, подадохме глава навън, няколко съседки бяха открехнали плахо прозорец и оглеждаха улицата. Геврекчията турчин, кьосето, с тънкото гласче, тъкмо минаваше с една голяма тепсия на глава и напевно предлагаше гевреците си с канела и сусам. Какво беше това блаженство, как изведнъж всичко се възроди, за първи път виждахме небе и облаци, и пълна тепсия с уханни гевреци… Майка ми ми купи един геврек и аз го задъвках с неизразима наслада.

— Майко — попитах, — отиде ли си клането?

Мама се изплаши.

— Мълчи — отвърна ми тя, — мълчи, детето ми, не споменавай името му! Може да те чуе и да се върне!

Написах думата „клане“ и косите ми настръхнаха; защото тази дума, когато бях дете, не беше просто пет букви от азбуката, прилепени една до друга, а силен рев, и крака, които ритаха вратите, и ужасни лица с нож между зъбите; и навред из махалата жени, които пищяха, и мъже, които, на колене зад вратите, пълнеха пушките. И от още няколко думи, за нас, които бяхме деца по онова време в Крит, капят много сълзи и кръв, и върху тях е разпнат цял един народ; думите „свобода“, „свети Мина“, „Христос“, „въстание“…

Тежка и безрадостна е съдбата на човека, който пише, защото, естествено, принуден е да използва думи, сиреч, да превръща вътрешния си порив в неподвижност. Всяка дума е една много твърда черупка, която съдържа в себе си голяма експлозивна сила; за да откриеш какво означава, трябва да я оставяш да избухва като снаряд вътре в теб и да освобождава по този начин душата, която тя държи затворена.

Един равин, когато отиваше в синагогата да се моли, преди това си правеше завещанието, сбогуваше се със сълзи на очи с жена си и децата си, защото не знаеше дали щеше да се върне жив от молитвата си. Понеже, казваше, когато произнасям някоя дума, да речем, „Господи!“… тази дума ми разкъсва сърцето, обхваща ме ужас и не знам дали ще мога да прескоча на следващата дума: „… помилуй!“

Да можеше човек така да чете някоя песен, или думата „клане“, или писмо от любимата жена, или този Рапорт на един човек, който много е изтеглил и е успял да постигне много малко неща през живота си!

 

 

На другия ден рано-рано баща ми ме хвана за ръка:

— Да вървим — каза ми той.

Майка ми се изплаши.

— Къде ще го водиш детето? Никой християнин не е излязъл още извън къщи.

— Да вървим — повтори баща ми, отвори вратата и излязохме навън.

— Къде отиваме? — попитах аз, а ръката ми трепереше в грамадната му шепа.

Огледах се — навред пусто; на ъгъла двама турчаля се миеха на чешмата и водата беше станала червена.

— Страх ли те е?

— Да.

— Няма нищо; ще свикнеш.

Свихме зад ъгъла, поехме към вратата на пристанището. Една къща още димеше, няколко врати бяха съборени, по праговете още имаше кръв. Стигнахме на площада, където се намираше шадраванът с лъвовете. До него беше старият платан. Баща ми се спря, протегна ръка.

— Гледай! — рече ми той.

Вдигнах очи към платана и нададох вик: трима обесени се полюляваха един до друг, боси, само по една риза, езикът им беше изскочил навън, целият позеленял. Извърнах глава, не можех да издържа, прегърнах коляното на баща си. Но той ме сграбчи за главата, обърна я към платана.

— Гледай! — заповяда ми той отново.

Очите ми се изпълниха с обесени хора.

— Докато си жив — каза баща ми, — чуваш ли, докато си жив, никога да не изчезнат от очите ти тези обесени хора.

— Кой ги уби?

— Свободата, да е жива и здрава!

Не разбрах; гледах, гледах с изблещени очи трите тела, които бавно се полюляваха сред пожълтелия листак на платана.

Баща ми хвърли поглед наоколо, ослуша се; улиците бяха пусти. Обърна се към мен.

— Можеш ли да ги пипнеш? — попита ме той.

— Не мога! — отвърнах аз с ужас.

— Можеш, можеш, ела!

Приближихме се до тях; баща ми се прекръсти припряно.

— Пипни краката им! — заповяда ми той.

Хвана ръката ми, усетих с върха на пръстите си студената втвърдена кожа, нощният хлад се беше задържал в тях.

— Поклони се и ги целуни! — заповяда сега баща ми, и като видя, че се дърпам и се каня да побягна, сграбчи ме под мишниците, повдигна ме, наведе главата ми и прилепи насила устните ми върху вдървените крака.

Смъкна ме долу, коленете ми се подгъваха; баща ми се наведе, изгледа ме:

— За да свикнеш — каза той.

Хвана ме отново за ръка и се върнахме в къщи. Разтревожената ми майка стоеше зад вратата и чакаше.

— Къде ходихте, Боже Господи! — възкликна тя, сграбчи ме трепетно и започна да ме целува.

— Отидохме да се поклоним — отвърна баща ми и ме погледна с доверие.

 

 

Три дни градските врати останаха затворени; на четвъртия се отвориха; но турците обикаляха по улиците, изпълваха кафенетата, събираха се в джамиите, кипежът вътре в тях все още не беше стихнал; в очите им все още се четеше убийство; една само искра да изхвръкнеше и Крит щеше да пламне. Християните, които имаха деца, се качваха на параходи, на гемии, и потегляха за свободна Гърция; другите, дето нямаха деца, се измъкваха от Кастро и хващаха балкана.

Слязохме и ние на пристанището, за да заминем; баща ми отпред, по средата майка ми и сестра ми, а на опашката — аз.

— Трябва да пазим жените, ние мъжете — каза ми баща ми, а аз нямах и осем години още. — Аз ще вървя отпред, а ти отзад; отваряй си очите.

Минахме през опожарени махали, всички изклани не бяха още вдигнати, труповете вече бяха почнали да смърдят. Наведе се баща ми, взе от един праг един изпръскан с кръв камък:

— Запази го — каза ми той.

Бях започнал вече да разбирам суровото държане на баща си; не прилагаше той Новата Педагогика, следваше другата, прастарата, безмилостната, която единствено може да спаси Нацията. По същия начин вълкът обучава любимото си вълче, единака, учи го да гони и да убива, и да избягва с хитрост или смелост клопките. На тази сурова педагогика на баща си дължа издръжливостта и упоритостта, които са ми помагали в трудни мигове. На тази суровост дължа и всички тези нераболепни мисли, които сега, в края на живота ми, ме владеят и не приемат нито от Бога, нито от Дявола утеха.

 

 

— Да отидем горе в стаята ти, за да решим какво да правим — ми каза баща ми, преди да тръгнем от къщи.

Застана сред стаята, посочи ми голямата карта на Гърция, която висеше на стената.

— Не искам в Пирея, нито в Атина; там ще се струпат всички; ще започнат да хленчат, че нямат какво да ядат, и ще просят помощ; гнус ме е от тези неща; избери някой остров.

— Който си искам ли?

— Който си искаш.

Покачих се на един стол, почнах да обхождам островите на Егея, зелени сред синьото море, местех пръста си от Санторини на Милос, на Сифнос, на Миконос, на Парос, спрях се на Наксос.

— В Наксос! — казах аз.

Харесваха ми и формата, и името му; отде можех да знам в този момент какво решително влияние щеше да окаже върху целия ми живот този случаен, този съдбоносен избор!

— В Наксос! — казах отново и погледнах баща си.

— Добре — отвърна той, — да вървим в Наксос.