Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (5)

3.

— Общ сигнал от флагманския кораб, госпожо. Подготвителна директива Бейкър-Голф-седем-девет.

Без да откъсва очи от таблото, Хонър кимна в знак, че е чула рапорта на лейтенант Уебстър. Очакваше този сигнал от момента, когато Агресорите на адмирал Д’Орвил навлязоха във вектора за финален подход, а директива 79 бе в пълния смисъл на думата нейно лично творение. Оперативният офицер на адмирал Хемфил навярно бе на друго мнение, но началник-щабът, генерал Грималди, бе осъзнал какво е замислила Хонър и с удивителна гъвкавост подкрепяше нейните намеци и почтителни предложения. Той дори й се усмихна одобрително след последното командирско съвещание, което я накара напълно да промени преценката си за него въпреки позицията му в лагера на Страшната Хемфил. Всъщност дори за лаик беше ясно, че нито една стандартна маневра не би позволила на лек крайцер с каквото и да било въоръжение да оцелее при сближаване с вражеския космически флот.

За един командир нямаше голям избор при сражение в нормално пространство около звездна система. Беше сравнително лесно да се укрие дори тежък кораб чрез просто изключване на импулсния двигател, което го правеше неуловим за пасивните скенери на противника. Но това беше нож с две остриета. Дори при ускорение над 500 g трябваше време за генериране на съществени промени във вектора, тъй че укриването чрез изключване на двигателя си имаше своите недостатъци. В края на краищата каква полза да се укриваш, ако врагът продължи атаката покрай теб с петдесет или шейсет процента светлинна скорост, а щом тръгнеш да го преследваш, няма как да останеш незабелязан.

Което означаваше, че един адмирал просто не може да прикрие маневрите си от противника, без риск да загуби контакт. И тъй като укриването най-често беше безсмислено, оставаха само две реални възможности: да посрещнеш врага в груб челен сблъсък или да се опиташ да го заблудиш, като му покажеш нещо, което не е точно такова, каквото изглежда. Поради пристрастието на адмирал Хемфил към военната техника Хонър трябваше да използва цялата си убедителност, за да вмъкне поне малко коварство в бойните планове, защото лейди Соня вярваше само в една простичка тактика — да струпа максимална огнева мощ и да обстрелва, докато отбраната на врага поддаде.

Без подкрепата на Грималди един обикновен командир — макар и избран да използва тайното оръжие на Хемфил — едва ли би имал шанс да убеди адмирала. Това обаче не притесняваше Хонър. Дори напротив. Адмирал Д’Орвил отлично познаваше Хемфил и коварството бе последното, което можеше да очаква от нея. Ако Бранителите успееха да го подлъжат да изтълкува ситуацията погрешно — толкова по-добре; ако не успееха, не губеха нищо важно. Само един лек крайцер.

И тъй, Хонър наблюдаваше как основните сили на Бранителите се движат към нея. След шестнайсет минути щяха да отминат и да продължат напред, оставяйки я сама право на пътя на Агресорите.

 

 

На борда на супердреднаута „Крал Роджър“ адмиралът на зелените, Себастиан д’Орвил, огледа навъсено собствените си бойни планове, после вдигна очи към мониторите. Визуалните данни не вършеха работа при сражения в дълбокия космос, но гледката определено си струваше. Корабите на Д’Орвил се носеха с почти сто и седемдесет хиляди километра в секунда — малко под 0,57 с — и звездната картина на предните монитори придобиваше забележим синкав оттенък. Но „Крал Роджър“ летеше между наклонените „таван“ и „под“ на импулсния клин, а ефектът на еднометровия слой, в който локалната гравитация скачаше мигновено от нула до сто и седемдесет хиляди километра в секунда на квадрат, грабваше фотоните като езеро от лепило и огъваше дори най-мощните енергийни оръжия като мека тел. Гледани през ивицата, звездите рязко почервеняваха и образите им се изместваха настрани, но разполагайки с данни за мощта на гравитационното поле, компютрите компенсираха и връщаха изображенията на точното място върху мониторите.

Но това, което можеше да постигне генериращият военен кораб, бе невъзможно за неговите противници. Цивилните импулсни двигатели генерираха само една ивица; военният двигател създаваше две, и за по-сигурно запълваше пространството между тях със странични стени. Вражеските сензори можеха да анализират най-външните слоеве, но нямаше как да получат точни данни за вътрешните и да определят какво се крие зад тях.

— Адмирал Хемфил продължава да намалява скоростта, сър — прекъсна мислите му началник-щабът с поредния доклад от тактическия отдел. — След още двайсет минути би трябвало да сме в ракетен обсег.

— Какви данни имаме за нейния допълнителен ескадрон?

— Преди около дванайсет минути успяхме да прихванем комуникациите им, сър. Адски са изостанали и навлизат в звездна система.

Капитан Луис говореше съвършено безстрастно, но хладният тон не успяваше да прикрие презрението му към противника. Д’Орвил едва сдържа усмивката си. Соня имаше да се гърчи, щом я подгонеха с ритници по задника чак до столицата — а точно това щеше да стане, ако се опиташе да влезе в челен сблъсък без подкрепата на дреднаутите от допълнителния отряд. Трябваше да продължи да бяга, докато се съедини с тях, а не да избързва със схватката, но отсъствието им поне обясняваше защо е избрала такъв курс. Насочваше се встрани от планетите, които би трябвало да отбранява, по простата причина, че това беше най-прекият път към корабите, които бе пропуснала да включи в играта. Д’Орвил силно се изкушаваше да я пренебрегне и да продължи право към целта. Би било извънредно приятно да подложи Мантикора на „ядрена бомбардировка“, без Соня да е дала и един изстрел в отбрана, но поставената му цел беше да плени столичната планета, а не да я унищожи. Освен това никой здравомислещ тактик не би изпуснал възможността да смаже две трети от вражеските въоръжени сили. Особено в един от редките случаи, когато противникът не може да отстъпи, без да оголи целта, която е длъжен да защитава.

— Приключихме ли с разгръщането? — попита той.

— Да, сър. Разузнавачите вече отстъпват зад бойния строй.

— Добре.

Д’Орвил погледна огромния главен тактически пулт и по навик провери твърдението на Луис. Челните кораби се бяха разгърнали в класическа „бойна стена“ по надлъжната и вертикалната ос, сближени доколкото им позволяваха импулсните клинове. Този боен строй не беше особено маневрен, но осигуряваше максимална огнева мощ в страничните направления; прилагането му изглеждаше най-практично, защото не можеха да стрелят през двигателните си ивици, както и противникът не можеше да ги улучи през тях.

Той отново провери показанията на хронометъра и прогнозите на тактическия отдел. Седемнайсет минути до максималния ракетен обсег.

 

 

Първите ракети излетяха веднага след навлизането в обсег. Не бяха много — шансовете за удар от подобна дистанция клоняха към нулата, а дори тежките кораби не разполагаха с неизчерпаем запас боеприпаси, — но все пак стигаха, за да вдъхнат страх на противника.

Един добър либерал или прогресист би изпаднал в ужас пред подобна гледка, помисли си Хонър, докато ги наблюдаваше. Всяка ракета имаше маса почти седемдесет и пет тона и струваше над милион мантикорски долара, дори без бойната глава и проникващите приставки. Естествено, никой не беше толкова луд, че да използва оръжия, способни да проникнат и разрушат целта, но флотът категорично отхвърляше политическия натиск да се откаже от ученията с реални стрелби. Компютърните симулации бяха безценни и всеки офицер или служител прекарваше безкрайни изтощителни часове в симулаторите, но стрелбата в реални условия бе единственият начин да се провери дали оръжията наистина действат. Освен това, разточителни или не, реалните стрелби учеха екипажите на неща, каквито никакъв симулатор не можеше да им даде.

Но сега Хонър си имаше други грижи, защото адмирал Д’Орвил се носеше право към нея, а тя определено не спадаше към най-добрите математици на МКФ. Въпреки редовните тестове, които сочеха, че би трябвало да е изключителен майстор на изчисленията, оценките й в Академията упорито отказваха да потвърдят наличието на подобен потенциал. Всъщност в трети курс тя едва не се провали на изпита по многомерна математика и макар че завърши сред първите десет по успех, трябваше да се примири с позорната слава да е двеста трийсет и седма по математика (от общо двеста четирийсет и един курсанти).

По онова време оценките по математика не я стряскаха кой знае колко, но хвърляха инструкторите й в отчаяние. Преподавателите знаеха, че тя може да се справи. Така казваха тестовете, резултатите й в тактическите симулатори надхвърляха всички рекорди — което едва ли беше по силите на математически инвалид, — а оценките й по космическо маневриране се нареждаха сред най-високите. Тя имаше изключителен усет за движение, можеше да решава наум задачи за тримерно векторно прехващане (стига да не мислеше с какво точно се занимава), ала тия способности изобщо не проличаваха в оценките по приложна математика. Единственият човек, който сякаш не се тревожеше от това, бе адмирал Курвозие — тогава все още капитан Курвозие — и той я товареше немилосърдно, докато най-сетне тя започна да вярва в себе си, независимо от оценките. Беше ли изправена пред маневри в реално време и реално пространство, Хонър нямаше затруднения, но и до днес си оставаше слаб астронавигатор — а сетеше ли се за изпитите по математика, можеше да изпадне в паника. Знаеше, че точно това е причината за страха, който прикриваше тъй грижливо; бе имала твърде много време да се тревожи за днешните маневри.

И все пак не става дума за хиперпространствена навигация, напомни си тя. Само четири прости пространствени измерения — нещо, с което навярно би се справил и сър Исак Нютон. Едва ли щеше да се притеснява, ако задачата я бе връхлетяла изневиделица. Когато изпадаше в подобна ситуация, тя не се тревожеше — просто реагираше, както я бе обучил адмирал Курвозие, вярвайки на способностите, които тя трудно можеше да открие у себе си, и на непрекъснатата поредица от оценки „отлично“ и „превъзходно“ по тактика, затварящи устата дори и на най-враждебните критици от Академията.

Но в случая бе имала предостатъчно време да се тревожи и да си казва — съвсем основателно, — че при огромната скорост на наближаващите Агресори всяка част от секундата може да бъде решаваща. Тактическият офицер, лейтенант Венизелос, бе изчислил маневрите пет пъти, а първият помощник Маккиън бе проверил неговите резултати. Усамотена в каютата си, самата Хонър бе проверила данните на Маккиън поне десетина пъти. Сега гледаше как хронометърът отброява последните стремителни секунди и следеше техническите индикатори. Всички светеха в зелено.

 

 

— Знаете ли, сър — промърмори капитан Луис, — в цялата тая работа има нещо странно.

— Странно ли? От къде на къде? — попита разсеяно Д’Орвил, докато гледаше как ракетите се носят към бойния строй на Хемфил.

— Отбранителният им огън изглежда твърде слаб — поясни Луис и се приведе смръщен над собствените си монитори. — И е разсеян, а не концентриран.

— Какво?

Д’Орвил изви шия, за да погледне данните от тактическия отдел, и също се навъси. Луис имаше право. Соня фанатично вярваше в концентрирания обстрел — Д’Орвил смяташе това за едно от малкото й тактически достойнства — и при численото превъзходство на противника тя би трябвало да прибегне към бясна канонада с надеждата за щастливо изравняване на шансовете. Но не го правеше. Адмиралът се навъси озадачено.

— Сигурен ли сте за позициите на нейните подкрепления? — попита след малко той.

— И аз си мислех за това, сър. Сигурен съм, че разполагаме с достоверни данни, но ако от онази позиция подава сигнали само един кораб? Мислите ли, че се опитва да ни вкара в капан?

— Не знам. — Д’Орвил разтри брадичката си и се навъси още повече. — Не е в нейния стил, но Грималди може да й е подхвърлил подобна идея. Все пак ми се вижда малко рисковано. За да успее, би трябвало всички да се движат с изключени двигатели по един и същ основен вектор, а дори и да събере целия си наличен състав, ние пак имаме превъзходство… — Той сбърчи чело, после въздъхна. — За всеки случай предайте на тактическия отдел да се подготвят за рязка промяна на курса.

— Слушам, сър.

 

 

Един кодов знак примигваше в пурпурно сред огромната бойна формация на Агресорите върху монитора на Хонър. Тя се усмихна широко. Не знаеше дали шпионите на адмирал Д’Орвил са успели да преодолеят завесата от секретност около „Безстрашен“ (разбира се, правилниците категорично забраняваха подобни действия), но шпионите на Хемфил бяха проникнали в тайните на Агресорите. Не много дълбоко, но все пак достатъчно, за да разкрият флагманския кораб. Това бе една от големите потенциални слабости при всяко флотско учение — всяка от страните разполагаше с пълни данни за електронната идентификация на противниковите кораби.

Хронометърът продължаваше стремително да отмерва секундите. Хонър вдигна очи към Маккиън и лейтенант Венизелос.

— Добре, господа — каза тя.

 

 

— Сър! Засичаме нова цел с координати…

Трескавото предупреждение на капитан Луис идваше твърде късно, а дистанцията бе прекалено малка, за да предприемат каквото и да било. Още преди адмирал Д’Орвил да се обърне към него, върху централното табло на „Крал Роджър“ лумна пурпурна светлина и из кораба отекна див вой на сирени, когато в страничното защитно поле на супердреднаута се вряза изстрел от гравитационно копие. Лъчът бе твърде слаб, за да причини реални щети, но компютрите го засякоха и усърдно подадоха сигнал за отказ на системите — точно в момента, когато потресаващ залп от енергийни торпеда (без бойни глави, разбира се) избухна пред теоретично унищожената защитна стена.

Д’Орвил рязко отметна глава, гледайки как всички датчици по командното табло трептят и играят от яркостта на експлозиите. После таблото изгасна и докато всички енергийни и оръжейни системи се изключваха една подир друга, из смълчаната зала прокънтя задавеното проклятие на адмирала.

 

 

— Пряко попадение, госпожо! — изкрещя Венизелос и Хонър си позволи мимолетна свирепа усмивка, докато флагманският кораб на Агресорите излизаше от строя.

Другите кораби разкъсаха формацията и бързаха да се раздалечат на безопасна дистанция, но „Крал Роджър“ бе „мъртъв“, блокиран от собствените си компютри, за да симулира пълно унищожение от някакъв жалък лек крайцер! Заради подобна гледка почти си струваше да изтърпи съдбата на пожертвана пешка.

Но все още оставаше една дребна подробност — оцеляването на „Безстрашен“.

— Вдигнете клина веднага!

Сопраното на Хонър прозвуча малко по-остро от обичайното, ала и далеч по-спокойно от гласа на тактическия офицер. В двигателния отсек реагираха мигновено. Капитан втори ранг Сантос чакаше вече цял час в пълна готовност. Сега тя натисна последния бутон и двигателният клин на „Безстрашен“ оживя тутакси.

— Пилот, команда Сиера-пет!

— Слушам, Сиера-пет — отвърна пилотът и „Безстрашен“ бясно се завъртя около оста си, насочван от жироскопите и маневрените двигатели.

След миг корабът бе извърнал към бойния строй на Агресорите долната си двигателна ивица — точно навреме преди първите енергийни изстрели на Агресорите. Смаяните командири сипеха лазерен и грейзърен огън върху миниатюрната цел, която внезапно изникна на мониторите им, но вече бе твърде късно. Импулсните ивици изкривяваха и разпръскваха тяхната канонада и Хонър усети как широка усмивка преобразява строгото й лице.

— Добре, старшина Килиън. — Тя си позволи да махне небрежно с ръка към предния визуален дисплей. — Давай натам… пълна военна тяга.

— Слушам, госпожо! — отвърна пилотът със също тъй широка усмивка и „Безстрашен“ се стрелна напред с мигновена реакция от петстотин и три стандартни гравитационни единици.

 

 

Петдесетте години строга военна дисциплина помогнаха на адмирал Д’Орвил да спре да ругае, когато компютрите му позволиха отново да включи личното си тактическо табло. Командните системи оставаха блокирани и не му позволяваха да предприеме каквото и да било, но поне можеше да вижда какво става. Не че от това му олекна. Лекият крайцер, който бе „унищожил“ флагманския му кораб с един флангов изстрел, се отдалечаваше с нарастваща скорост от вектора на неговия флот. Разбира се, маневрата го подлагаше под максималния обстрел на цялата бойна стена, но импулсните ивици устояваха дори на най-мощните оръжия, а по-леките кораби вече нямаха никакъв шанс да догонят дръзкия противник. Адмиралът сякаш чуваше как капитанът на лекия крайцер се смее възторжено, докато бяга към спасението.

— Ти имаше право, Джордж — обърна се той към Луис, полагайки отчаяни усилия да овладее гласа си. — Соня наистина беше замислила нещо.

— Да, сър — тихо каза Луис. Стана от креслото си и пристъпи към Д’Орвил, за да наблюдава единствения действащ тактически монитор на мостика. — А ето го и останалото — въздъхна той и Д’Орвил болезнено примижа, когато неговият началник-щаб посочи основните сили на Хемфил.

Бойната стена на Бранителите променяше вектора. Тя премина от частично към максимално отрицателно ускорение и същевременно рязко промени курса към основните сили на Агресора. Дистанцията все още бе твърде голяма, за да постигне идеална позиция и да обсипе противника с огън, докато той може да разчита само на носовите оръжия, но предварително подготвената маневра, заедно с хаоса, предизвикан от „гибелта“ на „Крал Роджър“, бе достатъчна, за да обгради корабите на Д’Орвил. Страничният огън на Бранителите изведнъж разкъса бойната стена на врага и макар че сближаването все още ставаше под остър ъгъл, стотици ракети полетяха към отворените предни секции на импулсните клинове. Преградният огън спираше много от тях, но не всичките и край изображенията на водещите кораби започнаха да припламват ярки обозначения за понесени щети, докато лъчевият обстрел унищожаваше окончателно тия беззащитни мишени.

Адмирал Д’Орвил стисна юмруци, после въздъхна и с хладна усмивка се облегна назад. Соня щеше да вири нос месеци наред, и то с пълно право. Малко от неговите кораби щяха да бъдат „унищожени“, преди стената да се прегрупира, но нанесените поражения изравняваха силите… а кой знае кога щяха да изникнат и „допълнителните части“ на Бранителите?

Всичко беше безкрайно нетипично за Соня, но ефективно. Адмирал Д’Орвил си отбеляза мислено да провери кой точно е командвал онзи лек крайцер. Всеки офицер, способен на такава маневра, заслужаваше да бъде държан под око и адмиралът възнамеряваше да му го каже лично.

Разбира се, ако не хванеше коварното копеле за гърлото, преди да го поздрави.