Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (20)

18.

— Божичко, Уестърфелд! Какво си мислиш, че вършиш?

Уолас Канинг се бе подпрял с две ръце на бюрото, сякаш се готвеше да го прескочи и да нападне човека отпред. Лицето му се кривеше от ярост и очите му пламтяха, но полковник Уестърфелд не трепна.

— Нищо не съм направил — отговори той с тих, но леко изтънял глас, което подсказваше, че не е толкова спокоен, колкото изглежда.

— Е, някой го е направил, по дяволите! — изсъска Канинг. — Ти тъпо ко…

Той рязко затвори уста, овладя се и с усилие седна в креслото. Уестърфелд понечи да заговори, но Канинг удари с длан по масата и затвори очи. Дълбоко пое дъх и се застави да мисли.

Слава Богу, че адмиралът бе отпътувал, преди да избухне това фиаско. При мисълта за избухване той едва се удържа от истеричен кикот и отвори очи. Цялата им грижлива работа, прикритието на лабораторията, фалшивата документация — всичко това — отиваше на вятъра. И дори по-зле. Ония от АЗМН нямаше да намерят покой, след като „престъпници“ бяха убили почти шейсет от агентите им. А ако не попаднеха на фалшивата следа, която трябваше да открият, тогава…

— Добре — изрече той с дрезгав, но малко по-спокоен глас. — Чакам. Какво стана и как?

— Подадох предупреждението на Съмървейл точно както се бяхме уговорили — обясни много предпазливо Уестърфелд. — Както знаете, трябваше да го предупредим, тъй като той вече знаеше, че получаваме сведения от АЗМН. Ако не беше получил предупреждение, Исварян и Мацуко можеха да заловят хората му, да ги разпитат и да надушат нещо нередно, след като разберат, че Организацията дори не се е опитала да спаси лабораторията си…

— Знам защо взехме това решение — хладно го прекъсна Канинг. — Но знам също, че не биваше да му казваш точно кога ще дойде атаката. По дяволите, полковник — те трябваше да бъдат заловени!

— Точно това се опитвам да ви кажа, сър — рече отчаяно Уестърфелд. — Аз не съм ги предупредил за хайката. И дума не казах за нея!

— Какво? — Канинг свирепо се втренчи в своя подчинен. — Тогава как са разбрали?

— Мога само да предполагам, сър, но Съмървейл смяташе, че отговаря за сигурността. Според мен той е имал свои осведомители, които му подават допълнителна информация. Те трябва да са го предупредили за идването на Исварян, защото определено не бях аз.

— Но защо, по дяволите, е взривил лабораторията? — попита почти жално Канинг. — Не сме му казвали да го прави!

— Това… може все пак да е моя грешка, сър — призна неохотно Уестърфелд. — Той ме попита какво да прави с оборудването и аз не му дадох конкретно нареждане. — Канинг го изгледа свирепо и Уестърфелд не издържа. — По дяволите, сър… мислех, че просто ще си плюе на петите! Какво друго да предположа? Нямах представа, че е толкова смахнат. Хората на посланик Гоуан го вербуваха на Мантикора; ако знаеха с каква откачалка си имат работа, нямаше да припарят до него!

— Добре! Добре! — Канинг махна с ръка и прехапа устна. — Било каквото било. Поне гадните мантикорци го претрепаха вместо нас. Но ти трябваше да знаеш, че там има пушки, полковник.

— Кълна се в Бога, не знаех, сър. — Лицето на Уестърфелд се обтегна. — Доколкото знам, всички пушки, които доставихме, се съхраняват в пещерите на шамана. Всъщност веднага след произшествието наредих да направят проверка в Първи обект. Още не е приключена, но дотук всичко съвпада. Не мисля, че пушките са били наши, сър.

— Мамка му! — изруга Канинг и се хвана за главата.

— Трябва да са ги произвели кокиларите, сър — каза Уестърфелд малко по-спокойно. — Шаманът трябваше да раздава пушките само за обучение. После ги събираме, но вероятно някой проклет туземец е схванал идеята. Щом им раздаваме оръжия, които да приличат на местно производство, значи наистина могат да се произведат тук. Просто не ни е хрумвало, че могат да си направят и барут.

— О, направо великолепно — изстена Канинг. Той болезнено примижа, но веднага отвори очи и прониза Уестърфелд с гневен поглед. — Дори и да не си дал заповед за взривяване на лабораторията, полковник, полевите операции са твоя отговорност. Кашата си е твоя — разчиствай я сам!

— Но как? — попита Уестърфелд почти умолително и пристъпи към бюрото.

— Не знам. — Канинг леко потупа с юмрук по бюрото, после въздъхна дълбоко. — Добре. АЗМН знае, че това е външна операция, но все още не подозират нас. А онзи луд не взриви ретранслаторите, тъй че когато ги проследят, всичко ще говори за мантикорска операция, нали така?

Уестърфелд кимна и Канинг замислено размърда челюст. Трябваше да докладва. Знаеше, че няма избор. Но ако докладваше, отгоре щяха да отменят цялата операция и ако не успееше да прехвърли всичко върху Уестърфелд, адмиралът и флотското разузнаване щяха да го разпънат на кръст. От друга страна, както изтъкна Уестърфелд, нямаше преки доказателства за връзка между Хейвън и онази касапница.

Добре. Щом Харингтън и Мацуко не знаеха за участието на Хейвън, какво друго знаеха? Пушките. Знаеха за проклетите пушки и щяха да разберат каква опасност представляват. Следователно щяха да разработят някакъв план за ограничаване на оръжията, но не можеха да подозират целта на операцията, тъй че действията им нямаше да я спрат.

Той стисна зъби. Знаеше, че се хваща за сламка. Но не му оставаше друго. Ако докладваше и операцията бъдеше отменена, това означаваше край на кариерата му. Щяха да го изтеглят обратно на Хейвън и да го заселят в някой пролетарски комплекс с елементарна издръжка за назидание на останалите, а той произхождаше от аристократичен законодателски род. Всичките му приятели, всички търтеи, издържани от държавата заедно с него — всички, — щяха да знаят за позора му. Щяха да го осмиват, да му се подиграват, а той не би издържал това.

Но какъв избор имаше? Освен…

Той застави челюстта си да се отпусне и разкърши рамене. Ако предупредеше разузнаването и операцията бъдеше отменена, с него бе свършено. Ако не ги предупредеше и операцията се провалеше, резултатът щеше да бъде същият. Но ако операцията успееше, той щеше да оцелее. Родът му имаше солидни връзки сред другите законодатели. Те можеха да го подкрепят, дори да го похвалят за желязната решителност да доведе операцията до успех въпреки трудностите.

Имаше само един шанс от три, но трийсет и три процента шанс беше безкрайно повече от нула, а само така можеше да оцелее.

— Добре, полковник — каза студено той. — Ето какво ще направиш. Първо, свържи се с контактите си от АЗМН. Ако Харингтън не открие сама отклонението от колектора на Мацуко, постарай се някой да я насочи. Нещо повече, искам да държиш под око действията им. Ако започнат да се укрепяват в анклавите или ако някой от космическите пехотинци на Харингтън слезе на планетата, искам да знам. После отивай на главния обект. Не знам как ще го направиш, но искам да държиш здраво шамана още три седмици. Три седмици, полковник! Ако Йънг не се върне дотогава, започваме операцията без него. Разбрано?

Уестърфелд приведе глава настрани и замислено присви очи. Канинг отвърна с безизразен поглед. Сякаш чуваше как се въртят колелцата в главата на полковника, следвайки своя собствена логика. После Уестърфелд бавно кимна. Беше проумял: ако оцелееше Канинг, и той щеше да оцелее; потънеше ли, Канинг щеше да повлече и него.

— Да, сър — каза глухо полковникът. — Разбирам. Напълно разбирам, господин Канинг.

Той рязко кимна и излезе от кабинета.

 

 

— Билетът ви, сър.

Силезийският търговски агент подаде с усмивка малкия чип. Собствениците на неговата търговска линия предлагаха и ограничен брой пътнически кабини на своите кораби, но за пръв път му се случваше да вземе пътник от Медуза.

— Благодаря — отговори човекът, който изобщо не приличаше на Денвър Съмървейл и можеше да го докаже с документи.

Той пъхна чипа в джоба си, кимна любезно и напусна кантората. Навън спря за момент, загледа се към консулството на Хейвън отсреща и по устните му трепна усмивка. Парчетата от пъзела бяха почнали да се подреждат в главата му веднага след като един от неговите местни осведомители дойде в скривалището да съобщи, че е видял „шефа“ да изскача от хейвънския анклав и да тръгва към Покрайнините. Не му трябваше повече, за да осъзнае, че той и всички в лабораторията са пожертвани от истинските работодатели — и защо.

Изкушаваше се да предприеме нещо, но хладният разум надделя. В края на краищата беше успял да се измъкне невредим, защото пусна пилота да избяга сам. Нещо повече, беше възможно, дори вероятно, начинанието на Хейвън да се окаже още по-неприятно за АЗМН и флота, отколкото самата лаборатория. Ако „шефът“ успееше, Съмървейл щеше да му прости, макар и не твърде охотно. Ако се провалеше, щяха да го накажат точно хората, които Съмървейл ненавиждаше.

Той пак се усмихна и енергично тръгна към чакащата совалка.

 

 

— Съжалявам, капитан Маккиън — каза Рафаел Кардонес, — но действаме с цялата възможна бързина. Сега в ретранслатора няма заряд, а последната степен е многопосочен приемник. Проверяваме възможните направления, но без енергиен поток трябва да действаме на око. Боя се, че ще отнеме време, сър.

— Разбрано. — Алистър Маккиън кимна и разсеяно потупа по рамото младия офицер. — Знам, че правиш всичко възможно, Раф. Обади ми се веднага щом откриеш нещо.

— Слушам, сър.

Кардонес се върна на поста си, а Маккиън тръгна към командирското кресло. Седна и мрачно погледна затворения люк на капитанската заседателна зала. Катастрофалните последици от нападението срещу нарколабораторията го бяха потресли до дън душа и из целия кораб витаеше дух на униние. Знаеше, че капитанът се обвинява за катастрофата. Грешеше. Вината не беше нейна, нито на когото и да било от „Безстрашен“, но сякаш целият екипаж се чувстваше отговорен за трагедията и чувството бе още по-болезнено на фона на досегашните им успехи.

Но под вината и унинието се криеше още нещо. Гняв. Тлееща омраза към убиеца, заложил експлозивите. Маккиън усещаше как тази омраза тръпне в него, озъбена и грозна. За пръв път, откакто Харингтън пое командването, той се чувстваше едно цяло с екипажа, без да се крие зад стената от неприязън и лично разочарование, и в кръвта му кипеше жаждата да мачка и унищожава.

Той кръстоса ръце в скута си, после вдигна глава, защото откъм свързочния сектор долетя сигнал. Завъртя глава и очите му се присвиха, когато видя как Уебстър настръхна и бързо започна да натиска бутони. Беше се преместил към дясната част на таблото, където бяха секретните канали, и нещо в трескавото движение на ръцете му накара Маккиън неволно да се напрегне.

Той стана от креслото и с мека стъпка се приближи зад свързочния офицер точно когато Уебстър включи инфоплочка към терминала и записа на нея разшифрованото съобщение. После завъртя креслото и понечи да стане, но замръзна, като видя първия помощник.

— Какво има, Уебстър? — попита Маккиън, разтревожен от пребледнялото лице на лейтенанта.

— Спешно съобщение, сър. От лейтенант Венизелос. Той казва…

Лейтенантът не довърши, подаде му инфоплочката и лицето на Маккиън се вкамени, докато четеше краткото известие. Той вдигна глава и погледна лейтенанта право в очите.

— До второ нареждане от мен или от капитана никой друг не бива да знае, Уебстър — каза той съвсем тихо. — Разбрано?

— Да, сър — отговори Уебстър също тъй тихо.

Първият помощник кимна, обърна се и с бърза крачка прекоси мостика.

— Поемете вахтата, господин Уебстър — подхвърли той през рамо и рязко натисна бутона на таблото до люка на заседателната зала.

Люкът се отвори със съскане и Маккиън мина през него.

 

 

Хонър дочете съобщението и внимателно остави инфоплочката на масата. Лицето й беше бледо, но спокойно. Когато погледна Маккиън, само очите издаваха истинската дълбочина на напрежението й и той смутено пристъпи от крак на крак.

— Тъй — каза най-сетне тя и погледна часовника. Съобщението бе пътувало десет часа до тях. Куриерският кораб на Хауптман щеше да пристигне след още двайсет.

— Да, госпожо — тихо каза Маккиън. — Идва да се види лично с вас.

— Защо сте толкова сигурен, помощник?

— Госпожо, не може да е по друга причина — не и с кралски куриер. Това е демонстрация на политическа сила. Ако идваше просто да провери търговските си агенти, щеше да пътува с някой от своите кораби. А не идва да се види с мадам Естел. Вече трябва да е използвал всичките си връзки на Мантикора и щом не е накарал графиня Ню Киев да се намеси, няма да успее и с мадам Естел. Оставате само вие, госпожо.

Хонър бавно кимна. Логиката на Маккиън явно накуцваше, но той беше прав. Тя усещаше, че е прав, а в очите и гласа му имаше искрена загриженост — и то не за самия него. Загриженост за кораба и може би — може би — за капитана.

— Добре, помощник — каза тя. — Може да грешите, макар да не ми се вярва. Но независимо дали сте прав, или не, това не променя задълженията и приоритетите ни, нали?

— Да, госпожо — спокойно отвърна Маккиън.

— Много добре. — Тя плъзна замъглен поглед из залата, опитвайки да разсъждава. — Искам да се заемете с наземните проучвания заедно с Раф и мичман Тремейн. Открийте откъде е получавал енергия онзи ретранслатор. Междувременно аз ще се обадя на мадам Естел да й кажа кой ни идва на гости.

— Слушам, госпожо.

— Добре. — Хонър разтри слепоочието си и усети как Нимиц се напрегна върху облегалката на креслото. Помисли си, че успява да говори хладнокръвно и уверено. Като съвестен капитан, който се вълнува единствено от дълга си, докато всъщност стомахът й се свиваше от нещо, напомнящо страх, а в ума й царуваше неувереност. Но нямаше избор. Единственото, което умееше, бе да изпълнява дълга си. И все пак за пръв път в кариерата си, когато потърси опора в успокояващата тежест на отговорността, това не помогна. Никак.

— Добре — повтори тя и отпусна ръка.

За секунда се вгледа в пръстите си, после пак вдигна очи към Маккиън и на първия помощник му се стори, че лицето й изглежда по-младо — и по-уязвимо — от всеки друг път. В гърдите му почти неволно се надигна познатото раздразнение, но заедно с него идваше и друго, по-силно чувство.

— Ще се погрижим, госпожо — чу той собствения си глас и зърна изненада в дъното на очите й. Искаше да каже нещо, но дори и малкото, което каза, беше свръх силите му.

— Благодаря, помощник. — Тя въздъхна дълбоко и той видя как изражението й се променя. Отново се завръщаше предишният капитан, скрит зад безстрастното костеливо лице като зад щит. — Междувременно — добави тя малко по-рязко — ще попитам мадам Естел дали може да прати тук Барни Исварян. Искам да обсъдя с него и Пападопулос тия нови медузански оръжия.

— Да, госпожо.

Маккиън отстъпи назад, козирува отсечено и се завъртя. Люкът изсъска зад него.

 

 

— Ето го, господин Тремейн. Виждате ли?

Редникът от АЗМН се отдръпна от електронния бинокъл, монтиран на триножник върху енергийния ретранслатор над кратера, където някога се бе намирала лабораторията. Отне им часове, за да проследят заровения кабел от излъчвателя, разположен по-долу, и тогава се появи истинският проблем, защото приемникът се оказа многопосочен. Нямаха представа къде е неговият ретранслатор, но сега Тремейн надникна през бинокъла и лицето му се изопна, като видя издайническата заобленост на параболична антена. Тя се намираше върху много по-висок хребет на почти двайсет километра разстояние, но тази гладка дъга не можеше да бъде естествена, макар че беше боядисана в цвета на обкръжаващите скали.

— Мисля, че си прав, Крис. — Той погледна разграфения диск в основата на бинокъла, после вдигна микрофона към устата си.

— Хиро?

— Слушам, кептън — долетя гласът на Ямата от увисналия над тях катер.

— Мисля, че Роджърс го засече. Хвърли едно око на онзи хребет в посока… — той пак погледна диска — нула-едно-осем от нас.

— Секунда, кептън. — Катерът леко се завъртя и Ямата отговори почти веднага. — Кажете на Крис, че правилно е видял. Там е.

— Добре. — Тремейн кимна одобрително на човека от АЗМН, после вдигна очи към катера. — Кажи на Рут да ни прибере и да си тръгваме.

— Слушам, сър. Действаме.

 

 

— Майор Пападопулос, госпожо — каза Маккиън и се отдръпна, докато капитан Никос Пападопулос от Мантикорската кралска космическа пехота влизаше с маршова стъпка в заседателната зала.

На борда на военен кораб можеше да има само един „капитан“, защото всяко объркване за кого става дума можеше да бъде пагубно в критичен момент, затова Пападопулос бе получил условно повишение. И той наистина изглеждаше като майор въпреки капитанските отличителни знаци. Приличаше на военен, току-що слязъл от плакат на наборната комисия. Истинският майор Барни Исварян изглеждаше далеч не тъй внушително. Всъщност изглеждаше ужасно. Не беше мигнал през изминалите двайсет и девет часа, откакто шейсет и един от най-добрите му приятели бяха убити или ранени, а не личеше и да се е преоблякъл.

Пападопулос погледна майора от АЗМН и козирува, но в погледа му имаше съмнение. Космическият пехотинец беше мургав въпреки рижавата коса, с проницателни живи очи, уверени движения и мощни мускули, благодарение на тежките тренировки. Навярно бе опасен като мечок кодиак, както пишеше по наборните плакати, помисли си иронично Хонър, но пред стария и опитен Исварян изглеждаше като зелен новобранец.

— Търсили сте ме, капитане — каза той.

— Да. Седнете, майоре.

Хонър посочи едно празно кресло и Пападопулос седна, оглеждайки внимателно двамата си началници.

— Прочетохте ли съобщението, което ви пратих? — попита Хонър и той кимна. — Добре. Помолих майор Исварян да ви даде необходимата допълнителна информация.

— Необходима за какво, госпожо? — попита Пападопулос.

— За съставяне на план за действие, майоре, в случай че анклавите в Делтата бъдат атакувани от медузанци с подобни оръжия.

— О? — За миг Пападопулос сбърчи чело, после сви рамене. — Веднага ще се заема, госпожо, но не виждам проблеми.

Той се усмихна, но усмивката му посърна, като видя, че капитанът продължава да го гледа безизразно. Озърна се към Исварян и настръхна, защото лицето на майора от АЗМН съвсем не беше безизразно. Зачервените му очи пронизаха космическия пехотинец с поглед, в който имаше прекалено силно презрение, за да го изтърпи, и той пак се обърна към Хонър.

— Боя се, че не мога да споделя оптимизма ви, майоре — каза спокойно тя. — Мисля, че заплахата е малко по-сериозна, отколкото предполагате.

— Госпожо — отговори отсечено Пападопулос. — Все още имам на борда деветдесет и трима космически пехотинци. Разполагам с бойна броня за цял взвод — трийсет и петима мъже и жени — и пулсорни пушки и тежко въоръжение за останалите от ротата. Няма да ни стресне тълпа кокилари, въоръжени с кремъклийки.

Той помълча, стисна зъби и добави още едно „госпожо“.

— Глупости.

Хладната реплика долетя не от Хонър, а откъм Исварян. Пападопулос се изчерви и погледна яростно стария офицер.

— Моля, сър? — попита той с леден глас.

— Казах „глупости“ — отвърна Исварян също тъй хладно. — Ще слезете долу, ще се перчите и ще размажете на кайма всеки медузанец, който ви се изпречи, и това, по дяволите, е всичко, което можете да направите, докато номадите разкатават фамилията на другите пришълци.

Пламналото лице на Пападопулос изведнъж пребледня. Трябваше да се признае, че половината му гняв идваше от принудата да слуша подобни приказки в присъствието на командира си — но само половината. Той изгледа презрително смачканата униформа и изпитото небръснато лице на Исварян.

— Майоре, моите хора са космически пехотинци. Ако сте чували нещо за тях, значи знаете, че ние винаги си свършваме работата.

Той дори не опита да скрие пренебрежението в гласа си и Хонър вдигна ръка да се намеси. Но Исварян скочи на крака и тя отпусна ръката в скута си, докато той се навеждаше над Пападопулос.

— Нека ти кажа нещо за космическата пехота, синко! Знам всичко за нея, повярвай ми. Знам, че сте храбри, верни, надеждни и честни. — Горчивият сарказъм в гласа му можеше да обели боята от стените. — Знам, че с пулсор можете да повалите мечок кодиак от два километра. Знам, че можете да гръмнете с плазмена пушка избран комар от рояка и да удушите хексапума с голи ръце. Знам дори, че бойната броня ви дава сила за десетима, защото сърцата ви са чисти! Но това не е тилова мисия, „майор“ Пападопулос, нито пък полево учение. Това е наистина и твоите хора представа си нямат каква шибана каша ги чака долу.

Пападопулос гневно си пое дъх, но този път Хонър бързо вдигна ръка.

— Майор Пападопулос. — Хладното й сопрано го застави да се завърти към нея и тя се усмихна леко. — Може би не знаете, че преди да постъпи в АЗМН, майор Исварян е бил космически пехотинец. — Пападопулос трепна от изненада и усмивката й се разшири. — По-точно, служил е в Корпуса почти петнайсет години и накрая е командвал космическата пехота на остров Саганами.

Пападопулос пак погледна Исварян и преглътна гневния отговор. Пехотинците на Саганами се избираха от елита на Корпуса. Те ставаха инструктори, осигуряваха охраната на Академията, служеха за пример и предизвикателство на мичманите, мечтаещи някой ден да имат пехотинци под свое командване, и бяха там, защото нямаше по-добри от тях.

— Майоре — тихо каза той. — Приемете… моите извинения.

Твърдият му поглед срещна зачервените очи на стария офицер. Исварян уморено се отпусна в креслото и махна с ръка.

— Няма нищо. Вината не е ваша, майоре. Не биваше да избухвам така. — Той разтърка челото си и притвори очи. — Но все пак нямате представа какво ви чака.

— Може би, сър — каза Пападопулос и гласът му стана малко по-топъл, когато разбра, че зад гнева на майора се крият болка и изтощение. — Всъщност сте прав. Изказах се, без да мисля. Ако имате някакъв съвет, ще го изслушам с благодарност, майоре.

— Добре тогава. — Исварян намери сили да се усмихне накриво. — Работата е там, че нямаме представа колко от онези пушки има долу и какво смятат номадите да правят с тях. Но запомнете едно, майор Пападопулос. Сложихме на онова чудо стандартен приклад и направихме тестове. Рита невероятно, но Шарон Кьониг се оказа права — има прицелна далекобойност над двеста метра. Нуждае се от по-добър мерник, но от тази дистанция едно попадение убива човек на място. — Той се облегна назад и въздъхна дълбоко. — Проблемът е, че вашите хора несъмнено могат да смачкат всеки, когото видят, но няма да видите медузанците, докато те не поискат. Медузанският номад може да пропълзи по билярдна маса, без да го забележите. И макар че бронята ви защитава, тя няма да защити цивилните.

— Да, сър — каза Пападопулос още по-тихо. — Но наистина ли е вероятно да се сблъскаме с някакъв масов бунт?

— Не знаем. Съмнявам се, честно казано, но това не е гаранция. Ако е само поредица дребни инциденти, моите хора сигурно ще се справят, но някой е взел да раздава мекоха с пълни шепи и да ги учи как се правят огнестрелни оръжия. Определено не изключвам възможността за мащабен конфликт. Ако нападнат някой от градовете държави в Делтата, там поне ще издържат, докато се притечем на помощ. Но ако атакуват някой от другопланетните анклави… — Исварян уморено сви рамене. — Повечето са беззащитни, майор Пападопулос, и дори не знаят това. Охраната им дори не е разчистила мъха наоколо, за да създаде защитни зони и изобщо… — той се усмихна безкрайно уморено, но искрено — нямат си гадни копелета като нас.

— Разбирам, майоре. — Пападопулос отвърна на усмивката, после погледна Хонър. — Госпожо, съжалявам за излишната самонадеяност. Ако разрешите, бих искал да поканя майор Исварян да инструктира взводните командири и старши сержант Дженкинс. После ще се опитам да подготвя разумен план за противодействие.

— Според мен идеята е добра, майоре — кимна Хонър, после погледна Исварян. — От друга страна, може би ще е още по-добре да нахраните майор Исварян и да го затворите някъде да поспи преди съвещанието.

— Ще го уредим — обеща Пападопулос и Хонър се усмихна, докато той помагаше на залитащия Исварян да напусне залата.