Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (10)

8.

Капитан Мишел Рейно от Астроконтролната служба на Мантикора стоеше до комендант Арлес и гледаше със смесени чувства как „Безстрашен“ заема позиция до център Василиск, а „Магесник“ бавно пълзи към ядрото на Възела. Платната на Варшавски припламнаха за миг, после тежкият крайцер изчезна и Рейно не изпита и капка съжаление. Лорд Павел Йънг навярно заемаше първото място сред всички тъпи, префърцунени и арогантни кретени, които Мантикорският флот бе пращал някога да надзирават местната територия. Йънг не криеше презрението си към Астроконтролната служба, а Рейно и неговите хора му отвръщаха със същите чувства.

Но въпреки всичко Йънг беше познатото зло, с което бяха свикнали да работят. Сега ги чакаха нови тревоги.

Въпреки униформите и военните звания Астроконтролната служба беше цивилна организация и Рейно искрено се радваше на това, докато гледаше светлинния код на лекия крайцер. Той отговаряше за гладкия ход на движението през Възела. Всичко друго в системата Василиск беше грижа на флота и Рейно потръпна при мисълта с какво ще се сблъска капитанът на единствения останал кораб. Не че тъпото копеле заслужава съжаление, помисли си кисело той. Ако заслужаваше, нямаше да го изритат насам. Това беше факт номер едно в гарнизон Василиск и персоналът на центъра се отнасяше с презрение към тия отрепки.

Той понечи да се обърне, но гласът на Арлес го спря.

— Един момент, Майк. Два обекта се задават откъм крайцера.

— Какво? — Рейно рязко се завъртя към монитора и се намръщи.

Към просторните владения на центъра наистина наближаваха два енергийни източника. Бяха доста дребни за кораби, но фактът, че разполагат с импулсни двигатели, подсказваше, че не са от най-малките. А това на свой ред подсказваше, че трябва да са бойни катери, но какво търсеха около неговата станция?

— Според теб какво са замислили? — попита той.

— Де да знам. — Арлес сви рамене, облегна се назад и започна да пука с кокалчетата на дългите си пръсти.

— Искаш да кажеш, че не са ни подали полетен план?

— Точно така. Те… чакай малко.

Контрольорът се приведе напред и превключи свързочната честота към слушалката на Рейно.

— … контрол, тук военен полет ФА-1. Моля, дайте инструкции за финален заход.

Арлес отвори уста да отговори, но Рейно размаха пръст и включи своя микрофон.

— Военен полет ФА-1, тук контролен център Василиск. Моля, съобщете намеренията си.

— Център Василиск, изпълняваме военно-свързочна мисия. Нося на борда писмени заповеди и обяснение за коменданта на станцията.

Рейно и Арлес се спогледаха с вдигнати вежди. Това определено излизаше от обичайния ред на нещата. Що за „свързочна“ мисия? И защо действаха толкова тайнствено? Защо не бяха подали полетен план? Комендантът сви рамене.

— Много добре, военен полет ФА-1. Насочете се към… — той протегна шия, за да погледне пулта на Арлес — маяк девет-четири. Ще ви посрещне водач. Тук контролен център Василиск, край.

Той прекъсна връзката и хвърли многозначителен поглед към Арлес.

— Е, Стю, какво беше това, по дяволите?

— Да пукна, ако знам, шефе — отговори контрольорът. — Но я виж това.

Той посочи монитора си и Рейно се навъси. Веднага след като катерите се отделиха, лекият крайцер се насочи към центъра на звездната система, и то не с осемдесет на сто мощност, както правеха обикновено военните кораби. Носеше се с ускорение от петстотин g и вече се намираше на петдесет хиляди километра от станцията.

Комендантът разроши прошарената си коса и въздъхна. Тъкмо бе успял да убеди поредния униформен некадърник да не му се бърка в работата, а ето че пак се започваше. Беше загубил месеци, за да обясни на Йънг, че снизходителните му опити да усъвършенства старите и изпробвани транспортни маршрути с нови и по-ефективни — планирани тъй калпаво, че можеха само да застрашат сигурността и да натоварят още повече измъчените контрольори на Рейно — не са нито желани, нито необходими. Ръководството на хиперпространствен възел бе работа за добре обучени и опитни професионалисти, а не за умници, изпратени на заточение заради несправяне с работата. Имаше много начини флотът да облекчи дейността на центъра, стига онзи надут пуяк да бе проявил интерес към нещо, изискващо поне малко усилие от негова страна. Той не го прояви и така само доказа собствената си некадърност. Според Рейно този тип просто не можеше да гледа как някой си върши работата, без да се намеси с особено ценни указания. Притисна Рейно от самото начало, а главният контрольор трябваше да зареже работата си, за да отбива атаките — което се отрази зле на цялостната транспортна дейност.

Но изглежда заместникът на Йънг имаше друга нагласа. Лошото беше, че Рейно нямаше представа каква точно е тя. Ако се съдеше по бързината на действията, новодошлият явно бе по-енергичен от своя предшественик, но това можеше да е както за добро, така и за зло. Ако наистина възнамеряваше да помага на центъра, щеше да е добре, но дългият и горчив опит на Рейно не му позволяваше да си представи флотски офицер, от когото да има полза.

Той сви рамене. Каквото и да си бе наумил капитанът на „Безстрашен“, отпътуването му подсказваше, че смята да им натрапи задълго тази „свързочна мисия“, а пълната липса на предупреждения за намеренията му изглеждаше, меко казано, странна.

Той пак се навъси, но в очите му проблясваше интерес, докато гледаше отдалечаващия се лек крайцер. Във всеки случай едно изглеждаше ясно — този нов капитан нямаше да е като лорд Павел Йънг.

 

 

— Астронавигатор, изчислихте ли курса за патрулиране?

— Да, госпожо. — Лейтенант Стромболи надигна глава. Кръглото му лице бе посърнало от умора, защото Сантос и Маккиън непрекъснато променяха броя на наличните детектори и всеки път се налагаше да започва изчисленията почти от нулата. Но уморен или не, той вече никога нямаше да каже на капитан Харингтън, че не разполага с необходимия курс. — Предстои ни промяна на вектора след… — погледна таблото си — двайсет и три минути. След още осем часа и четирийсет и две минути залагаме първия детектор.

— Добре. Предайте промяната на курса в сектор „Маневри“.

Нимиц се обади с едно тихичко „блийк“ до ухото й. Хонър вдигна ръка да го погали. Дървесният котарак винаги знаеше кога трябва да си мълчи, но изглеждаше много по-жизнерадостен, откакто „Магесник“ напусна сцената. Хонър разбираше каква е причината и си позволи да се усмихне, преди да набере номера на инженерния сектор.

Свърза се с един от помощниците на Сантос и търпеливо изчака да повикат главния механик. Когато най-сетне се появи, Сантос изглеждаше ужасно. Черната й коса беше стегната на плитка, лицето й бе изопнато от умора и имаше петно от смазка на скулата.

— Започваме залагането на детектори след около девет часа, помощник Сантос. Как е положението при вас?

— Първата схема е почти готова, госпожо — отговори уморено Сантос, — и мисля, че втората също ще бъде наред, но за третата не гарантирам.

— Проблеми? — кротко попита Хонър и видя как в очите на Сантос проблесна гняв.

Добре, ако офицерите се ядосаха както трябва, може би поне веднъж щяха да почнат да разсъждават, вместо да седят и да се самосъжаляват. Но главният механик преглътна напиращите думи и въздъхна дълбоко.

— Тревожа се за персонала, капитане — каза тя с безизразен глас. — Сигналните спътници вече привършват, а те не са проектирани за работа с тъй мощни и чувствителни сензори. Приспособяването им изисква промени, надхвърлящи нормалните параметри за ремонт и поддръжка, а това ограничава възможностите на ремонтните автомати. Налага се да вършим голяма част от работата на ръка, а персоналът е ограничен и с намаляването на резервните части ще става все по-зле.

— Разбрано, помощник Сантос, но разполагането на спътниците не може да чака. Съветвам ви да побързате.

Хонър изключи връзката и с лека усмивка се облегна назад, а Нимиц замърка и потри глава в шията й.

 

 

— Какво? — възкликна капитан Рейно.

Лейтенант Андреас Венизелос озадачено сбърчи чело.

— Казах, че ще бъда ваш офицер по охраната и митническия контрол. Сигурен съм, че посланието на капитан Харингтън обяснява всичко.

Рейно пое с недоверие инфочипа и объркването на Венизелос нарасна. Не можеше да разбере защо човекът от Астроконтрола е тъй учуден. Беше му обяснил положението с най-прости думи.

— Дайте да се изясним — каза след малко Рейно. — Вашият капитан Харингтън очаква хората ви да бъдат настанени тук, в станцията? Иска да ви остави при нас, за да ни помагате в работата?

— Да, сър, тя иска точно това. — Симпатичният тъмнокос лейтенант натърти на думата „тя“ и Рейно кимна, но все още изглеждаше тъй потресен, че Венизелос добави: — Защо сте толкова изненадан, сър?

— Изненадан? — Рейно се опомни и на устните му трепна странна усмивка. — Да, „изненадан“ е подходяща дума, лейтенант. Нека го кажа така. От двайсет месеца съм главен контрольор на Василиск. Преди това бях първи заместник почти две години и през цялото това време вие сте първият… как го казахте… офицер по охраната и митническия контрол, който някой си е направил труда да ми изпрати. Всъщност може би това е първият такъв случай в цялата история на Астроконтролната служба.

— Какво? — ахна Венизелос, после се изчерви, като осъзна, че е повторил смайването на Рейно. Двамата се спогледаха, после комендантът се усмихна.

— Всъщност май съм чел някъде в инструкциите, че флотът отговаря за инспекциите и охраната на станцията. Разбира се, беше тъй отдавна, че вече не съм сигурен. — Той се озърна към отговорника по жилищния сектор. — Джайн, ако обичаш, потърси къде да настаним хората на лейтенанта и ги зачисли към персонала по извънредната процедура. Ще трябва да поровя из правилника, за да реша какво ще правим с тях.

— Разбира се, Майк.

Техникът махна на редник Улвършам, когото Венизелос бе избрал за свой помощник, а Рейно, все тъй усмихнат, се обърна към лейтенанта.

— Междувременно, лейтенант, ще ми помогнете ли в търсенето на данни? — Венизелос кимна и Рейно се усмихна още по-широко. — А може би и ще ми разкажете малко повече за капитана си. Но без да бързате, моля. Вече не съм млад и не знам дали съм готов да приема идеята за кадърен офицер в гарнизон Василиск.

Лейтенант Венизелос също се усмихна и за пръв път от седмици усмивката му беше съвсем естествена.

 

 

Капитан втори ранг Доминика Сантос едва се сдържа да не изругае, когато лейтенант Манинг й подаде списъка с последните данни.

Бяха успели да спазят срока за залагането на първите три робота, но вече отиваха към четвъртата позиция и Сантос отчаяно се озърташе към хронометъра. Оставаха по-малко от шест часа, а бяха преоборудвали едва шейсет процента от спътниците. Изоставаха прогресивно; трябваше да заложат още пет робота; хората й падаха от умора; и най-лошото — вече нямаха фабрични маяци. Тепърва трябваше да сглобяват безумни схеми, преди да монтират в тях сензорните глави.

Тя изруга тихичко. Какво си въобразяваше Харингтън, по дяволите? Ако беше дала на инженерите два-три дни, можеха да разработят проект, който ремонтните автомати да произвеждат серийно. А сега настройката и корекцията на автоматите отнемаше едва ли не повече време, отколкото да изработват всичко на ръка. Капитанът не биваше да ги претоварва така… и не беше честно да си изкарва на тях яда срещу Йънг.

Тя спря да ругае и се озърна малко виновно. От тяхна страна също не беше честно да си изкарват върху капитана яда заради флотските маневри. Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че не се държа по-добре от останалите — особено след като узна за прехвърлянето на Василиск. И все пак…

Тя се отпусна в креслото и въздъхна дълбоко. Добре. В момента нямаше значение кое е честно или нечестно. Имаше проблем. Можеше или да се обади на капитана, че няма да се справи в срок (което никак не я привличаше), или да приеме, че все пак е главен механик на тази бракма, и да намери начин да се справи.

Тя завъртя креслото към терминала и затрака по клавиатурата. Добре. Нямаше как да се справят, ако трябваше да изграждат схемата част по част, а не разполагаха с време да проектират нова, но… ами ако използваха прицелна система от бойна ракета? Ако махнеха бойната глава и екраниращото покритие, можеха да монтират на празното място сензорите и астронавигационните схеми…

Не, чакай! Ако махнеха екраниращото покритие, можеха да превърнат насочващите устройства в астронавигационни системи. Така щяха да спестят резервни части, а насочващите устройства и бездруго биха отишли да събират прах в склада. Ракетните двигатели не бяха предвидени за дълга употреба, но пък имаха мощност, а така или иначе детекторите трябваше да издържат само два-три месеца. А и нямаше да се придвижват от място на място, нали? Ако използваха стандартни резервни части, ремонтните механизми щяха да свършат две трети от работата за нула време без допълнително програмиране!

Да видим сега… Ако разрежем корпуса оттук, за да извадим пасивните приемници, после махнем тази преграда и свържем усилвателя с антената, тогава…

Пръстите на Сантос танцуваха по клавиатурата все по-бързо и на екрана започна да се оформя новата сензорна платформа.

 

 

— Капитан Харингтън?

Хонър вдигна очи от инфоплочката в скута си. Младши лейтенант Рафаел Кардонес, помощникът на Венизелос, временно изпълняващ длъжността тактически офицер, стоеше до нея и по момчешкото му лице бе изписана дълбока тревога.

— Да, лейтенант?

— Мисля, че имаме проблем, госпожо — каза смутено Кардонес. Хонър вдигна вежда и той трепна. — Става дума за… роботите, госпожо.

— Какво има, лейтенант?

— Ами, разбирате ли… тоест… — Младият офицер млъкна и направи усилие да се овладее. — Боя се, че програмирах погрешно сензорните параметри, госпожо — призна задъхано той. — Зададох програма за насочено наблюдение вместо кръгово… а мисля, че допуснах малка грешка и в телеметричните схеми. Сега… изглежда, че не мога да се свържа с тях за дистанционно препрограмиране.

— Ясно.

Хонър се облегна назад и отпусна ръце върху подлакътниците на креслото. Лейтенантът приличаше на кутре, очакващо да го сритат. Дори по-зле — приличаше на кутре, което вярва, че е заслужило да го сритат. Изглеждаше тъй засрамен, че й се прииска да го погали по главата и да му каже, че всичко ще бъде наред, но потисна съчувствието.

— Добре, лейтенант — каза след малко тя. — Какво предлагате да предприемем?

— Аз ли, госпожо? — заекна Кардонес. — Аз не… — Той замълча и дълбоко си пое дъх. — Предполагам, че ще трябва да ги приберем за препрограмиране, госпожо.

— Неприемливо — отсече Хонър.

Младежът я гледаше тъй отчаяно, че тя стисна зъби, за да не проговори. Един по-опитен тактически офицер вече би открил решението. Сензорните глави на разузнавателните роботи бяха проектирани за пряка връзка с тактическата база данни на кораба-майка по твърдо установен канал. Никакви грешки в телеметричното програмиране не можеха да засегнат това, защото връзката бе заложена предварително в схемите именно за избягване на подобни инциденти. Влизането в програмата чрез тактическия канал би било трудоемко, но не и сложно, и щеше да позволи на Кардонес да се свързва със стандартната телеметрия и дори да я препрограмира от собственото си свързочно табло.

Хонър знаеше това, но нямаше намерение да му го каже. Младокът би трябвало най-напред да потърси Маккиън, преди да се изправи пред капитанския гняв — а Маккиън, от своя страна, би трябвало да го наглежда по-внимателно. Хонър възнамеряваше да обясни това — и на двамата — по такъв начин, че да го запомнят завинаги.

— Е, лейтенант — каза накрая тя. Кардонес примига. — Как смятате да отстраните проблема?

— Аз не… — Той пак млъкна и се озърна, после я погледна отново. — Вие… Бихте ли предложили нещо, госпожо?

— Не бих. — Младежът посърна и Хонър положи усилие да не допусне съчувствие в погледа си. — Вие сте тактическият офицер на този кораб, господин Кардонес — продължи тя с все тъй хладен и безстрастен глас. — Програмирането на роботите е ваша отговорност. Както и отстраняването на проблема. Действайте, лейтенант.

Той я изгледа умолително, после преглътна и кимна.

— Слушам, госпожо.

 

 

„Безстрашен“ извърши последната промяна на курса и започна да намалява скоростта за плавно влизане в орбита. Хонър отново беше на мостика, гледаше как Медуза расте на екрана и усещаше промяната на настроението наоколо. Предишната апатия бе изчезнала и макар че все още липсваше очакваният екипен дух, екипажът вече изглеждаше мотивиран.

Последните шест дни подложиха всички на тежко изпитание… а за някои бяха истински ад. Помощник Сантос остана без сили. Когато Хонър ясно показа, че няма да промени графика за разгръщане на детекторите, тя притисна хората си до краен предел, но най-жестоко товареше себе си и за свое огромно учудване спази сроковете. Онази нейна импровизация в последния момент се оказа почти гениална и сега всички роботи бяха на място. В системата зееха опасни пропуски, но поне Хонър разполагаше с разузнавателна мрежа, покриваща седемдесет градуса от двете страни на еклиптиката, а Сантос се чудеше кое е по-силно — гордостта й от подвига на инженерния сектор или яростта от прекомерните изисквания на капитана.

Не само тя се колебаеше между гордостта и омразата. За своя собствена изненада, лейтенант Кардонес бе успял да поправи грешките в програмирането на роботите. Както бе очаквала Хонър, наложи му се да помоли Маккиън за помощ с дистанционното препрограмиране и да посвети на тази задача безброй часове тежък труд, но се справи. И честно казано, Хонър остана доволна от поведението на Маккиън. Доколкото разбра, той изобщо не бе мъмрил Кардонес и дори с тънък намек го бе насочил да използва тактическия канал.

Когато Уебстър успя да изгради информационната мрежа според високите изисквания на капитана, а Стромболи изчисли два варианта за разместване на роботите при евентуални повреди на част от детекторите, всички офицери на Хонър бяха грохнали, разярени… и най-сетне работеха като екип. Не би предпочела този начин, ако имаше избор, но щом само така можеше да ги накара да си размърдат задниците, щеше някак да преживее нещастните им физиономии.

Тя завъртя глава, когато Маккиън излезе от асансьора и тръгна към креслото си. Той се държеше официално и сдържано както винаги, но през последната седмица на няколко пъти бе пробила отбраната му — особено в случая с Кардонес. Личеше, че нещо го гризе отвътре, но тя се надяваше поне той ясно да разбира какво става. И чудо на чудесата — Маккиън не оказваше съпротива. Подозираше, че не е доволен от начина й да разтърси екипажа, и виждаше, че не полага големи усилия да помогне; все още не разбираше защо я посрещна с такава враждебност от самото начало, но професионализмът му явно надделяваше над предишната неприязън. В отношенията им нямаше спонтанност и обмен на идеи, ситуацията оставаше далеч от идеалната, но поне и двамата изглеждаха готови да признаят тихомълком, че имат проблем. Това беше голяма крачка напред и тя се надяваше да проявят достатъчно професионализъм, за да надмогнат привидната си несъвместимост.

Хонър прогони мисълта, погледна отново тактическото табло и навъсено проследи как „Безстрашен“ пресича външните орбити, където блестеше в червено един-единствен мъничък кораб.

Това беше куриерски скутер — чифт платна на Варшавски и инерционен компенсатор, монтирани върху най-малкия възможен корпус, но присъствието му я изпълваше с дълбока тревога, защото машината имаше дипломатически имунитет и регистрация от Народна република Хейвън.

Тя прехапа устна и се запита какво толкова я смущава. Знаеше, че Хейвън има консулство и търговска мисия на Медуза, но едва когато прочете инструкциите на Йънг разбра, че поддържат дипломатически куриерски кораб в постоянна готовност. Формално нищо не им забраняваше да го правят, но, логично погледнато, единствената причина да поддържат консулска мисия на Медуза бе някаква тайна операция. Една обикновена търговска мисия можеше спокойно да представлява законните интереси на Хейвън във връзка с трафика през възел Василиск, а жителите на Медуза просто нямаха какво да предложат за износ въпреки докладите на „почтените търговци от Хейвън“. Точно тия доклади тревожеха Хонър. В разрасналата се чрез агресия Народна република вече нямаше частни търговци, а всеки по-сериозен търговски обмен с Медуза задължително щеше да е на загуба. Което според нея бе сигурен знак, че имат някаква друга цел. Но каква?

Изглеждаше логично да събират данни за присъствието на военния флот и транспорта през възел Василиск. Медуза беше на ужасно неудобно разстояние от станцията за тази цел, но нямаше по-близки удобни планети. Логично изглеждаше и че поддържат присъствие в системата като противодействие на мантикорската хегемония, особено като се имаха предвид периодичните парламентарни опити на либералите да накарат Мантикора да се оттегли от системата. Кой знае, може би консулството на Хейвън беше щаб на шпионажа им в цялото кралство, макар че Звездата на Тревър изглеждаше по-подходящо място.

Каквото и да вършеха, то никак не й допадаше, а присъствието на куриерския кораб — още по-малко. Консулската поща имаше дипломатически имунитет независимо от вида на транспорта, а през системата преминаваха предостатъчно търговски кораби от Хейвън за тази цел. Единственото предимство от постоянното присъствие на куриерски скутер бе бързината — и фактът, че цялата машина имаше дипломатически имунитет и не подлежеше на контрол или обиск, каквото и друго да вършеше. За Хонър това подсказваше някакъв дълбоко прикрит и важен мотив, но трябваше да се съобразява и със собствената си подозрителност спрямо всяко действие на Хейвън. Не беше изключено присъствието на куриерския кораб наистина да е тъй невинно, както твърдеше републиката, а всичко останало да е плод на нейната параноя.

Е, да, напълно възможно. Колкото беше възможно Павел Йънг да не я е вкарал нарочно в капан.

Тя изсумтя, докато Килиън извеждаше „Безстрашен“ на орбита с обичайната си безупречна точност и подаваше сигнал „Двигателите изключени“, после насочи поглед към Уебстър.

— Ако обичате, свържете се с кабинета на местния комисар. Уведомете мадам Естел, че ще й бъда благодарна, ако намери време да се срещне с мен колкото е възможно по-скоро.

— Слушам, госпожо.

— Благодаря.

Тя отново се облегна назад и се вслуша в рапортите по корабната уредба. Импулсорът и инерционният компенсатор бяха изключени, а автоматичните маневрени двигатели поеха грижата за поддържане на позицията. Дежурните минаваха от сектор в сектор, въвеждайки данни в електронните си бележници. В картографския отдел Бригам и Стромболи сверяваха сведенията за информационната мрежа, а Хонър се наслаждаваше на деловата рутина. Макар и с цената на жестоко натоварване през последната седмица, корабът беше отново жив.

Сега зависеше само от нея да насочи тази жизненост към чувство за общо дело, в което тя да е капитан, а не надзирател.