Глен Кук
Тя е тъмата (95)

95

На следващата сутрин заговорих предпазливо няколко гуни относно митологията на Нюен Бао. Не ми помогнаха. Натресох се на тресавище от презрение. Ако гуни имаха някаква власт над концепцията, те биха окичили Нюен Бао с определението еретици. Но нямаха. Талианското общество беше твърде плуралистично относно религията. Никой, с който говорих, не знаеше какво може да е Ключът. Подозирах, че вероятно не е религиозна реликва, макар че бях подочул достатъчно, че за да разбера, че представлява едно от големите съкровища, укривани в храма, където бе затворена Сахра. Чудех се каква би могла да бъде връзката. Ако изобщо имаше някаква.

— Започвам наистина да се изморявам от тази екскурзия — казах на Тай Дей, когато тръгнахме през долината в отговор на повикване от Върховния главнокомандващ. Недалеч от нас сенчести доброволци помагаха за посева на зърно, което беше братовчед на ечемика, работейки за дял от реколтата. Знахаря знаеше, че местните жители ще ни мразят по-малко, ако им помагаме. Имах чувството, че собствената им продукция не беше толкова лоша и би трябвало да скътаме нашите остатъци вътре в Наблюдателницата. Със сигурност, с каквато зимата следва лятото, щеше да дойде денят, когато щяхме да се нуждаем от всяко зрънце резерва. Стареца настояваше, че съм бил белязан твърде дълбоко от миналото си и така никога няма да надрасна Деджагор. Може би беше прав. Ние всички сме общият сбор от нашето минало — добро и зло.

Тай Дей не каза нищо. Тази сутрин изглеждаше по-сдържан от всякога. След миля надолу по пътя продума:

— Ти знаеше, че чичо няма да умре.

— Аха.

— Ти искаше да го манипулираш.

— Аха. Така че ми кажи. Какво е Ключът?

— Нещо, което трябваше да бъде унищожено много отдавна.

Споменах ли, че той вече не говореше? Проверих, за да се уверя, че бях с моя дългогодишен другар.

— Голяма магия, а?

Той разбра думата от контекста.

— Голяма беда. Всички предсказания, всички предмети и инструменти за пророчество не носят нищо друго, освен проблеми.

— Този Ключ дали не е свързан с пророчеството на Хон Трей? — все още не го бях изяснил, макар и да съм част от него и да съм женен за друг участник. Сари винаги твърдеше, че не знае, че е просто жена.

Тай Дей бе преоткрил своята увереност и мълчанието си. Отказа да каже каквото и да е.

— За мен ли си приказвахте? — попитах аз, когато нахлух в бърлогата на Знахаря и всички внезапно млъкнаха, втренчени в мен — единственият, който поздрави.

— Може би — отвърна Господарката. Тя ме наблюдаваше замислено, очевидно чудейки се какво се случва вътре в мен тези дни.

Мускуса, Хагоп и двама други от Старата банда бяха там. Иси и Синдаве също присъстваха. Доста старши талианци си заслужаваха отбелязване на отсъствие, както и Кинжала. Не го срещахме често напоследък, макар той и Господарката да работеха заедно от години. Изглежда имаше отлив на доверие.

— Какво става?

— Каква е вашата готовност? — попита Знахаря.

— Нелоша, наистина. Добра експлозия като последната ще накара хората да пожелаят разплата.

— Някаква следа от Ловеца?

— Не. Ако питаш мен, чичо я е подредил добре и сега ближе раните си някъде. — Не бях забелязал и един-единствен гарван отпреди завръщането на Дремльо. Това спадаше към много добрите поличби.

— Тай Дей проговори ли?

— Не. Не си казвал…

— Ще предприемем разузнаване на равнината.

— Мислех си…

— Сега е моментът. Ловеца е слаба. Наясно съм как оздравява. Разполагаме със седмица, преди да бъде достатъчно силна, за да ни вгорчава живота. Трябва да се възползваме от тази възможност. Ако съберем балансиран екип, в стегнат строй и с добро темпо би трябвало да успеем да изминем седемдесет или осемдесет мили, преди да се наложи да се върнем. Това би трябвало да ни даде добра представа къде се намираме.

Не ми хареса перспективата, но не започнах да споря. Господарката беше лейтенантът. Нейна работа бе да разкрива недостатъците в замисъла на капитана. Тя не каза нищо, така че сметнах, че вече го бяха обсъдили.

— За първото проучване замислям петдесетина човека — продължи Знахаря. — Всичките стари момчета, които ни следваха дотук, за да стигнат до Катовар. Плюс най-добрите нови попълнения. Всичките доброволци.

Не бяха много новобранците, които искаха да отидат в Катовар. Старият ужас все още имаше някаква власт, макар и сега да бяха част от Отряда.

— Какво става в Талиос? — попита Знахаря.

Свих рамене.

— Тези дни ме спохождат само нормални сънища. Всъщност, почти не съм спал през последните няколко нощи. Дремльо мънка от здрач до зори. Опитах се да го накарам да говори, но той изглежда не ме чува.

— Ще го вземем с нас. Една добра екскурзия може да го извади от унеса.

— Кога искаш да го направим? — попитах с въздишка аз.

— Веднага след като се съберем. Ловеца вече се подобрява.

Въздъхнах отново.

— Отвикнал съм да пътувам. Бях готов да приема идеята за заселване… — И да изчакам жена си. Или дори да се върна назад, за да я пресрещна, ако можех да накарам Дремльо да ми каже какво беше направил с коня ми.

Знахаря показно си прочисти гърлото. Наистина. Кучият му син се превръщаше в дядо ми. Той каза:

— Нали знаеш какво означава това, Знаменосецо?

— Имам лошото усещане да означава как някакъв шибан глупак на име Мъргън ще трябва да поведе колоната отново.

— Без Гоблин и Едноокия да му пазят гърба.

— Мамка му, аха. — Но моят гръб беше покрит, отсега и навеки. — Виждам проблем, шефе. Нюен Бао ще настояват да се залепят за своите хора от Деджагор.

— Разчитам на това. Всеки един от тях, който се закатери в планината, е един талианец по-малко, за който да се безпокоя да не се промъкне зад мен и вероятно да увие едно от онези копринени дрипи около врата ми.

— Какво? Не сме имали някакви ядове е тези образи от миналата зима. Не остана никой от тях.

— Готов ли си да си заложиш живота на това? Смятам да вземем живия светец и останалите ни приятели заедно с нас.

— Защо искаш да го направиш?

— Така няма да ни застигнат никакви изненади, докато Гърбовете ни са открити. Искаш ли Оплаквача или Дългата сянка да се освободят, когато никой от нас не е там, за да ги прибере отново? Или ти се ще Прабриндрах Драх да дебне пак? Или онази кучка, пантерата?

— Не. Но ако зависеше от мен, просто щях да ги убия и да изгоря телата им. А после да смесим прахта им и да я разпилеем в шест различни реки.

Господарката ми метна един от онези погледи, който щеше да ме накара да нацапам гащите преди няколко години. Но вече не бях толкова плашлив.

Знахаря игнорира мнението ми.

— Веднъж, след като сме там и видим как е, може да започна установяването на лагер, така че да придвижим поетапно цялата тълпа.

— Не мисля, че съм готов за това, шефе.

— Не си готов? Това е целта, към която се движим през последните десет години.

— Има голяма шибана разлика между това да бъдеш на път и да пристигнеш там, шефе. Излез в лагера и попитай, всеки човек там ще ти каже, че е напълно щастлив по пътя си към Катовар. Но се обзалагам, че няма да получиш същия отговор относно пристигането там. — Не вярвам Знахаря изобщо да разбра, че никой не беше толкова ентусиазиран относно целта ни, колкото него.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Опаковай нещата си и се приготви. Приведи протежето си във форма, защото очаквам да се влачи право напред с останалата част от нас.

Тук имаше нещо… Нещо, което ме оставяше извън плана. Нещо, което може би беше свързано с внезапно настъпилото мълчание, когато влязох.

— Тогава по-добре да отида да опаковам и да се приготвям, нали?

Стареца ме гледаше смръщено, докато излизах, но не мръдна и пръст, за да ме спре.

Ставаше нещо.

— Още едно прокълнато безсмислено пътуване — казах на Тай Дей. — Само дето е най-лошото досега. — Започвах да полудявам. Чувствах се използван.