Глен Кук
Тя е тъмата (90)

90

Събудих се в нишата, където обикновено съхранявахме Пушека. Беше тъмно. Нямах представа колко време съм прекарал навън. Срещата бе приключила, това изглеждаше сигурно. Не долавях и звук.

Започнах да изпълзявам от нишата и открих, че бях невероятно слаб. Краката ме предадоха, когато се опитах да се изправя. Строполих се през завесата, закриваща нишата.

Внезапно се чу припкане на мишка. Повдигнах глава. Малкото светлина издаде гризача. Тай Дей натрупваше хартии на купчини, докато се опитваше да изглежда невинен. Вероятно беше. Той не можеше да чете.

— Ето те и теб. Започнах да се тревожа — той ми помогна да се изправя. — Какво се случи?

Коленете ми бяха като гумени.

— Получих един от онези пристъпи, които ме спохождаха, докато бяхме в Деджагор и Талиос.

— Защо те?… Всички се разотидоха оттук преди часове. Дори пазачите напуснаха.

— Кое време е? — срещата започна рано сутринта.

— След час ще мръкне.

— По дяволите. Значи съм изгубил цял ден — Тай Дей ми помагаше да стоя на крака. Не го отблъснах. Потърсих храна. Тя винаги ми помагаше след дълго бродене в призрачния свят с Пушека.

Сега не беше същото. Студеното, жилаво и препечено овнешко изобщо не ми помогна. А и нямаше нищо друго.

Онова, за което жадуваше душата ми, беше нещо алкохолно. Наистина, явиха се неколцина аматьори, за да заемат мястото на Едноокия. Най-известните сред тях — Уилоу Лебеда и Бесния Корди, останаха с нас, въпреки че бяха свободни да се върнат на север. Корди вече не усещаше онзи огън в стомаха по отношение на Радишата. Но техният продукт не беше добър. И, ако исках да се сдобия с малко, трябваше да стане чрез посредници, понеже всички се преструвахме, че съблюдаваме правилата.

Но аз напоследък подозирах къде Едноокия би могъл да крие своето производствено оборудване. В старата ми землянка имаше малка, укрепена бърлога, където пазех аналите и някои лични вещи. Тя преживя разрушенията невредима. Майка Гота помогна за изграждането й. Изпълзяхме от бараката на Знахаря, аз — с все още треперещи крака и вкопчен в Тай Дей.

— Бих преминал и през ада, за да се преместя в шибаната крепост. — Претърсването й беше приключило, но цялата тълпа все още беше разпръсната по хълмовете, понасяйки несгоди. Оставаше един час дневна светлина. — Къде са всички? — не виждах жива душа наоколо чак до руините на Киаулун. Това ми причини лек пристъп на страх. Дали се завърнах в света, който бях напуснал, пропадайки? А ако бях прихванат в друго измерение на сънищата?

— Всички се разотидоха. Дори пазачите — Тай Дей повтаряше новините, сякаш говореше на някой едновременно глух и тъп. — Иначе не бих могъл да вляза в подслона на Освободителя.

Беше изминало доста време, откакто за последно нарекоха Стареца така.

— Предполагам, че чичо Дой е отишъл да им хвърля по едно око.

Тай Дей не отговори.

Насочих се към бившия си дом.

— В сравнение с бункера, в който се преместихме, тази кочина е палат.

Господарката и Стареца бяха превърнали бърлогата ми в затвор. Страничният вход откъм склона, който бяхме прокопали за майка Гота и Дой, сега зееше отворен към площадката на чичо за тренировки, сега превърната в кошара, изградена от пленени копия. Там лежеше в клетка Лиза Боуалк, положила муцуна на лапите си, изложена на природните стихии, унило примирена. Прабриндрах Драх крачеше вяло, като се пазеше от блестящите остриета и ноктите на видоменителя. Той изглеждаше спокоен, явно смяташе положението си само за временна несполука.

Дългата сянка, Оплаквача или Нараян Сингх не се виждаха навън.

Отсъствието на Сингх не изненадваше. Той се чувстваше наказан, ако го оставеха на светло. Но нещата не стояха така с бившия Господар на сенките — той яростно ненавиждаше тъмнината. Страхуваше се от това, което се спотайва там. Бедното старо момче беше изгубило цялата си самоувереност. Прекарваше повечето от времето си треперейки, люшкайки се и хленчейки на себе си. Губеше тегло. Което изглеждаше трудно за вярване.

Зловонието беше ужасно. Сега тези хора нямаха приятели. Живееха по-зле от животните в най-жестокия зоопарк или скотобойна за угоени говеда. Преминаващите бяха насърчавани да измъчват Дългата сянка и живия светец на Измамниците.

Оплаквача не си бе заработил челно място в черния списък на Господарката. Той беше третиран с безразличие, макар и хранен с най-добрите отпадъци от масата.

Пушека също трябва да беше някъде вътре. Към него и принца се отнасяха най-добре. Хранеха и Боуалк, иначе пренебрегвана, ако се държеше добре.

Знак, който можеше да бъде разчетен само от неколцина, настояваше, че Прабриндрах Драх е почетен гост. Нечия малка шега.

— Една добра буря би помогнала с миризмата — казах аз. Погледнах към небето. В скоро време облекчението не изглеждаше вероятно.

Тай Дей изсумтя. Направи ми знак с вдигната ръка.

Ставаше нещо. Той стоеше нащрек с разширени ноздри. Главата му потрепваше конвулсивно, докато се опитваше да чуе нещо.

Замръзнах. Това беше работата му. Призванието му.

Сега го долових и аз. Драскане от вътрешността на дупката. Бяха изминали месеци и все още нямах ясна представа защо Дългата сянка и Сингх остават между живите. Продължаваха да пърдят наоколо. Знахаря и Господарката щяха да съжаляват, че не са се отървали бързо от тях.

Господарката си мислеше, че може да са от полза. Някога. Някъде. Някак.

— По-добре разбери какво е това — казах аз без всякакъв ентусиазъм. Този тип неща винаги означават беля. — Какво стана с чичо Дой? — присъствието му наблизо щеше да е удобно, ако се случеше нещо. Носех само малка бамбукова пръчка с три заряда.

Тай Дей прескочи до камарата с дървен материал на щаба, сега обслужвана от селяните доставчици на Дългата сянка, и избра еднометрова цепеница с як пирон в единия край. Направи жест напред.

Пристъпих и дръпнах рязко вратата на моя бивш дом.

Нараян Сингх, живият светец на Измамниците, се строполи в здрача. Беше прекарал вътре дълго време. Кожата му по природа беше тъмна, но сега беше клисава и червясала. Вероятно Господарката правеше повече, отколкото просто да го държи наквасен в собствените му нечистотии. Умееше да бъде изкусна, когато пожелае. Просто не й се искаше толкова често.

Тай Дей го хлопна по канчето.

Бедният стар Нараян. Дълго време животът му вървеше твърде добре. И кучият син си беше заслужил всяка секунда болка. Обзалагам се, че неговата богиня се кикоти винаги, когато се сети за него.

Половината от агонията му щеше да е изчакването, знаейки, че един ден Господарката ще отдели време, за да му предложи някакво специално, лично, злощастно внимание.

— Нека бъдем много внимателни — казах на Тай Дей…

Той изсумтя. Беше си сложил истинското каменно лице на Нюен Бао. То Тан не беше забравен.

— Дори не си го и помисляй, Тай Дей. Господарката ще те изпече. Впрочем, вътре има още от тях. И всичките са по-зле от Сингх.

Имах предвид по-опасни, а не това, което видяхме. И Дългата сянка, и Оплаквача носеха букаи и метални намордници. Дългата сянка не беше хранен добре от пленяването му. Гладуващият магьосник е кротък магьосник, предположих аз. Покрити с нечистотии, Оплаквача и Господарят на сенките едва имаха силата да изпълзят в светлината, след като си мислеха, че Нараян е отворил пътя.

Дори гладът не ги бе опитомил напълно. Откритие, което си струваше да се запомни.

Тай Дей отбеляза:

— Предполагало се е да блокират тази страна на бърлогата.

— Не показвай, че си разтревожен. Дръж ги под око. Без да разбиваш нищо. Или никой. Ей сега се връщам.

Тай Дей изсумтя отново. С дълбоко разочарование.

— Ще дойде и нашият ред — обещах аз.

Пушека все още беше вътре. От толкова дълго време изгледаше така зле, че сега нямаше кой знае колко по-лош вид. Дрехата му се беше разпаднала до прогнили парцали. Лежеше окован. Едната верига се влачеше в тъмнината. Другите също бяха притегнати. Хората дотолкова бяха проявили здрав разум, преди да хукнат, накъдето са отишли. Подлеците някак бяха успели да се освободят. Чудех се дали щяха да повлекат Пушека със себе си, ако бяха имали силата и времето да стъкмят успешно бягство. Вероятно щеше да е забавно да ги наблюдавам как се завръщат в свят, който се е променил напълно през тяхната ваканция.

Прескочих дребния магьосник, намерих малка лампа и я запалих. С изключение на зловонието и бъркотията, почти всичко беше така, както го бяхме оставили. Парцалив шал, принадлежащ на майка Гота, още стоеше заплетен на трикрако столче, измъкнато от Киаулун преди векове. Нямаше никакво свидетелство, че затворниците бяха прекарали някакво време в тази част от землянката.

Следвайки веригата на Пушека, открих, че едната стена на бърлогата е разрушена. Дърводелците бяха претупали работата си, използвайки събрани вехтории, които не са издържали на нечии усърдни грижи.

Вмъкнах се в дупката.

Зловонието беше много по-плътно от другата страна. Бях виждал по-малко гнусни свинарници.

Затворниците не бяха изследвали килията си старателно. Не бяха открили моята малка бърлога. Но някой друг го беше сторил и бе решил да се възползва от нея. Изгубеното оборудване на Едноокия и готовият продукт бяха натъпкани в дупката, наред с нещо, което приличаше на купчина съкровища, събрани от разрушения град. Майка Гота обичаше да колекционира вехтории по време на нощните си разходки.

Измъкнах една стомна и дръпнах тапата. Проклятие, това нещо миришеше гадно! Някакъв дестилиран спирт… Отпих голяма глътка, от която ми се насълзиха очите. Помията беше по-лоша на вкус, отколкото смърдеше. След втора изгаряща гърлото глътка повдигнах лампата си нависоко, опитвайки се да хвърля малко светлина над цялата бъркотия. Бях оставил няколко от собствените си съкровища, макар и не толкова важни, че да ги влача със себе си до Портата на сенките. Не си спомням всичко, което бях скатал.

— А! Какво е това? — проврях ръка през боклуците.

Напипвайки с пръсти парцаливо зебло, успях да избутам купчина пръснати бутилки, положени на една страна. Едноокия очевидно бе възнамерявал отдавна да ги посети, защото дори невежа като мен знае, че никога не бива да оставяш хоризонтално бутилираната бира.

Движението ми беше достатъчно, за да накара бутилките да се треснат една в друга, разпръсвайки съдържанието си навсякъде по мен и във вътрешността на килера. Успях да докопам една изригваща бутилка и да излея част от съдържанието й в себе си. Не лошо, макар и малко разпенено.

— Добре съм! — изкрещях в отговор на запитването на Тай Дей отвън. — Открих съкровището на Едноокия. — Което не беше само едно, както разбрах. Предметът, завит в зеблото, се оказа онова чудесно убиващо магьосници копие, което дялкаше, докато бяхме хванати в капан в Деджагор. Само златните и сребърните инкрустации струваха цяло състояние.

Още едно доказателство, че малкият магьосник не бе планирал да страни от нас завинаги. Едноокия не знаеше, че бях наясно, но той бе продължил да работи тайно по това копие, като постоянно го подобряваше, превръщайки го в най-майсторското си творение.

— А какво е това? — в зеблото имаше и друг предмет, под копието. Дали малкото лайното не надминаваше собствения си шедьовър?

Не. Това беше лък. Не го разпознах веднага, защото не го бях виждал от повече години, отколкото исках да броя, но това беше оръжието, което Господарката някога даде на Знахаря, когато все още беше могъщата магьосница. Мислех си, че шефът го е изгубил преди много време.

Стареца винаги имаше някоя и друга тайна.

Чудя се дали и той не беше изиграл някаква роля в дезертирането на Едноокия.

Винаги бе възможно и да не знае какво е станало с лъка.

Награбих копието, лъка и толкова керамични съдове, колкото можех да влача. Щях да изпратя Тай Дей вътре за още бира и…

Не можех да нося и лампата, и плячката. Но живеех тук. Бях в състояние да намеря пътя и без лампа. Имаше и проблясък от залеза, все още прокрадващ се през входа. Алкохолът започваше да действа. Докато го прекрачвах, казах на Пушека:

— Не бих заложил на късмета ти, началник.

Пушека отвори очи.

Подскочих. Бяха изминали пет или шест години… и той не изглеждаше приятелски настроен. Открих, че просто исках да изляза навън и да се напия с бира.

Тай Дей ми помогна с товара. Една бутилка бира някак се озова в ръката му. Забелязах, че оръжията му все още бяха неизползвани, макар че Нараян Сингх вероятно се бе сдобил с нова колекция от контузии.

— Къде, по дяволите, са всички? — замърморих отново. — Имам работа да върша. Но не можем да си тръгнем и да оставим тези образи сами. Готови са да забъркат някоя пакост — Дългата сянка, Оплаквача и Сингх не бяха се примирили с пленничеството.

Отпих още една голяма глътка.

Спокойствието наистина ме безпокоеше. То можеше да означава още един недоизпипан опит за залавяне на Ловеца на души. Тя и без това достатъчно ни имаше зъб.

Бях видял земята, понесла канонадата на Господарката. Местността беше изгубила пролетната си свежест. Камъни, големи колкото къщи, бяха издълбали дупки в хълма. Повечето от разбитите дървета бяха изгорели. Имаше скални свлачища и пропадания. На места скалата изглеждаше пластична. Беше се разтекла като восъчна свещ. Пещерата на Ловеца не можеше да бъде открита.

Единствените тела, намерени досега, бяха на гарвани. Нито едно свидетелство, че Ловеца на души или нейната затворничка са пострадали от някакво сериозно неудобство.

Оцелели гарвани се смееха сред измъчените камъни.