Глен Кук
Тя е тъмата (88)

88

Има много ритуали в човешките дела. Стареца ме накара да чета поучения от аналите, както самият той е правил в древни времена. Той беше твърд привърженик на идеята всеки човек да знае точното си място в нашата дълга история. А после повечето от ветераните преподаваха талиански на всеки, който още не го говореше. Знахаря искаше всеки брат да има общ език с останалите. Понякога изглеждаше, че имаме толкова много родни езици, с колкото хора разполагахме. Не си спомням пример в аналите, когато Отрядът да е ставал такъв полиглот, какъвто представляваше сега.

Друго бреме, което носех, беше да се поддържам във форма, трамбовайки на всеки няколко дни до щаба за сбирки на командния състав.

Събуди ме чудесен аромат. Промуших глава от нашия често подобряван бункер.

— Какво готвиш? — попитах Тай Дей.

— Миналата нощ чичо Дой уби диво прасе. Днес ще има свинско печено.

— Надявам се да стигне и до мен.

— Няма да е готово още часове. Каза ми да ти напомня за вашата среща на командването тази сутрин.

— По дяволите! — предполагаше се да е важна. Не бих дръзнал да закъснея. — По-добре ми запази малко — извлякох си задника навън и направих каквито сутрешни приготовления успях. Никой от нас не беше от хората, които прекарват часове в подрязване на бради или ресане на коса, или къпане. Но понякога трябва да си наплискаш лицето с малко вода и да разкараш боклуците от зъбите си просто за да се правиш, че се поддържаш.

Чудех се какво щеше да стане със зъбите ни, ако не си върнехме Едноокия. Онези дребнички заклинания, които той им налагаше, за да ги опази, трябваше да се подновяват на всеки две години. И имахме батальони от нови хора, все още не получили първоначалната доза.

Тай Дей не ми спести дундурканото. Той свали прасето от огъня и ме последва. Просто няма отърване.

Аз все още не яздех. Дремльо не беше върнал моя жребец. Самият той още липсваше, макар и да бе разполагал с предостатъчно време. Изчезна, докато прекосяваше планините. Нито търсенето в призрачния свят, нито на място бяха открили следа. Страхувах се от най-лошото.

Два добре охранени гарвана ме последваха, подхвръквайки от храст на камък и по развалините. Но нямаше никакво друго доказателство, че Ловеца на души беше оцеляла или изобщо се интересуваше от нас, напук на вандалщината над дома й. Тя обитаваше собственото си време.

Можеш да й го признаеш на жената. Луда е, но никога нетърпелива. Настроенията й не я контролират.

Господарката каза, че бе избегнала масивния артилерийски огън само защото отпътувала с килима на Оплаквача на север, за да може да заговорничи с Радишата.

Имах заповеди да не търся Ловеца. Наредено ми бе да бягам винаги когато усетя присъствието й. Което важеше и за Кина. Сега Пушека беше близо до безполезността. Бях станал твърде ценен ресурс, за да рискувам. Добре.

Погледнах назад, преди да поемем по дългия склон. Чичо Дой ни следваше, напоследък почти неизменно. Стъпката му подсказваше, че е подготвен за всичко. Едната му ръка винаги почиваше на Пепелявия жезъл.

Тай Дей и аз бяхме възобновили обучението си при него, без значение искаме или не. Той не обясняваше какво се случва в главата му. Просто продължаваше да ни пердаши, принуждавайки ни да се защитим или да се наслаждаваме на болезнени охлузвания.

Той се отчая, че аз някога изобщо ще достигна онова, което смяташе за минимална вещина с меча. Дой не разбра разликата между воин-единак и войник, който е част от екип взаимно поддържащи се бойци. Или се преструваше, че не разбира.

Той очакваше беда, нямаше никакво съмнение. Но изобщо отказваше да обясни нещо.

От твърде дълго време съм със Знахаря, така че би трябвало да съм свикнал.

Напомних на Тай Дей:

— Ние сме гъби.

— Ъ?

— Държани на тъмно? Хранени с диета от конски лайна? — щяхте да си помислите, че ще си спомни. Но той дори не бе заинтересован да опита. Като повечето Нюен Бао, прикрепени към Отряда.

— Няма значение.

Чичо Дой се опита да се самопокани на срещата. Двама пазачи със суров взор пристъпиха пред него. Той избра да се размотава наоколо заедно с другите Нюен Бао. Никога не беше го правил преди. Той изглежда търсеше Джоджо — някогашния телохранител на Едноокия. Джоджо не беше от стадния тип, дори и спрямо другите Нюен Бао.

Вмъкнах се в бараката на Стареца.

Там се беше насъбрала цяла тълпа. Чакаха мен, очевидно.

— Да започваме — каза Знахаря. — Първо, получихме информация. Слухът е верен. Могаба определено си осигурява поддръжката на Радишата. Започнал е да събира войска някъде на юг от Деджагор. Докладите не обясняват къде, но твърдят, че неговите хора са започнали да конфискуват от местните най-добрите обработваеми земи, за да могат да се изхранват. Ръководството в Талиос все още не е решило какво точно да прави. В действителност преобладава мнението да ни забравят напълно. — Капитанът не разкри своите източници. Някои от новините идваха от мен и Господарката, сънували или бродели с призрака, когато Пушека не беше напълно безполезен. Той добави: — Изглежда Могаба ще се радва на подкрепата на няколко малки спомагателни роти, набрани от религиозните секти, озлобени срещу нас или наши приятели.

Кинжала се подсмихна.