Глен Кук
Тя е тъмата (77)

77

— Помогни ми да забия това нещо — казах на Тай Дей, докато поставях знамето на хълма на няколко крачки от работещите войници. Тай Дей струпа камъни около основата на копието, докато то не се закрепи. После се отдалечихме малко по-нагоре по хълма.

Едно време тук е имало истинска крепост с пристройки и истинска порта. Не бях в състояние да го забележа при скитанията ми в призрачния свят. Сега имаше само основи, обрасли с трева. Всичко беше паднало преди векове. Но камъните бяха отнесени едва наскоро, когато някои от най-предприемчивите ни войници пренесоха една част от безопасната страна, за да ги използват за изграждането на подслони. Което подсказваше, че, колкото и да се страхуваха от ужасите, идващи от миналото, в сравнение с хората, които живееха наблизо, те бяха безстрашни герои. Това отново ме накара да се зачудя как може страхът да се запазва толкова дълго време. И после да се замисля дали Кина не беше някак свързана с това въздействие. Вероятно нейните кошмари се просмукваха в сънищата на всеки, чул името Катовар.

Тогава защо не ми трепереха краката?

Може би съм твърде глупав, за да се страхувам от правилните неща.

Камъкът, използван за изграждането на крепостта, не беше тукашен. Той представляваше сив пясъчник, чужд не само за този склон, но и различен от всеки камък, който бях виждал в посоката, откъдето идвахме. Не приличаше и на камъка, който Дългата сянка беше донесъл за изграждането на Наблюдателницата.

Погледнах назад към твърдината на Дългата сянка. Залязващото слънце се промъкваше под облаците, обвивайки в пламъци южната страна на каменния градеж. Именно тази стена бе завършена от Дългата сянка. Металните знаци и отпечатъци по фасадата й пламтяха и излъчваха сила, въпреки окаяното състояние на своя създател.

— Крепостта е впечатляваща — казах аз.

— Но тук, горе, не ни върши работа — забеляза Иси. Кофата навъсено кимна в съгласие. Синдаве, забелязах аз, беше изчезнал, завърнал се, към каквото и да беше заниманието му, преди да дойда.

— Какво правят онези хора? — работни групи бележеха склона и руините с оцветен варовиков прах, засилвайки предишна маркировка, пострадала от дъжда.

— Определят границите на портата. Различните цветове означават отделни неща. Дори самият аз не съм ги научил. Разбирам, че различните видове прах ще греят със специфичния си цвят в тъмнината, ако са задействани от близостта на огнени кълба. Очевидно очертават области на заплаха и нивото на опасността, очаквано от всяка.

— Това ли правят? — попитах Кофата.

Той сви рамене.

— Приблизително.

Изсумтях и се приближих до работниците. След като го сторих, започнах да усещам вибрация или бръмчене, зараждащо се отдолу и дълбоко в мен. То много бързо се засили. Попитах:

— Кой е специалистът тук? — мръсен, дребен мъж — раздразнен, че е бил прекъснат, изправи гръб. Потиснах усмивка. Беше шадар, макар и дребен и на служба в работна група от гуни. Носеше брада, с обичайната за неговите едноверци дължина от шест пръста и малко. Той не беше човек от Отряда. Забелязах, че тук всичките ни заклети братя носеха нещо, за да се идентифицират, обикновено някаква груба версия на огнедишащия череп, който бяхме заели от Ловеца на души преди двадесет години. Вероятно си мислеха, че това може да ги предпази от идващото, каквото и да е то, от Портата на сенките.

— Смея ли да се надявам да бъда полезен на Знаменосеца?

О, този мъж беше талантлив. Без да се отклони и на един пръст от абсолютното благоприличие, той ми даде да разбера точно как би искал да ме осведоми, веднага след като се наведа и се хвана за глезените.

— Бих искал да знам какво сте приели за граница тука. Особено къде се е намирала самата порта, ако сте наясно, и къде са най-слабите места.

— Искаш да знаеш откъде се измъкват сенките?

— Глух ли си, тъпако? — попита Кофата.

Направих помирителен жест.

— Спокойно. Да. Откъде се промъкват.

— Отвсякъде между тези две жълти цапаници — дребният шадар се смръщи към Кофата. — Червената област е тази, където трябва да е бил истинският първоначален вход.

— Благодаря ти. Ще се опитам да не те притеснявам повече.

— Ще свършат ли някога чудесата? — прошепна шадарът, докато се отдалечавах, обхождайки земята. Кофата се замисли дали да регулира отношението на мъжа, но реши, че не си заслужава безпокойството. Не сега. После, когато нямаше да бъда наоколо.

На двайсетина метра под Портата на сенките се виждаха стойки за факли и останки от огньове, които са били използвани за осветление през предишната нощ. Имаше и грубовати бункери, където войниците бяха лежали, чакайки сенките, защитени само от отблъскващи свещи и късмета си с бамбуковите пръти. Някой бе издигнал две кули, високи десет стъпки, за да осигури кръстосан огън. Придвижих се напред до бученето, докато не се почувствах неспокоен, което беше точно на границата на червения варовиков прах. Оттам можех да забележа останките на падналата порта. Тя трябва да е била наистина солидна за времето си. Изглеждаше, сякаш се е простирала достатъчно нашироко, за да позволи преминаването на четирима души, вървящи редом. Обаче липсваха знаци, че изобщо някога е имало ров или канал, или подобно нещо. А тук изкопът е най-старата форма на защитна мярка. Днес е неизменно под всяка стена, която не е някакво чудовище на инженерното изкуство, като укрепленията, обграждащи Наблюдателницата и Деджагор. Изводът беше, че забравените строители не са се притеснявали от заплахи, идващи по хълма.

Върху Портата на сенките все още имаше някакви силни заклинания. Можете да ги почувствате да тътнат, ако се доближите достатъчно настойчиво.

Не си насилих късмета.

— Защо пътят е в средно прилична форма, докато почти всичко друго тук е напълно разрушено? — зачудих се аз. Колкото по-далеч по възвишенията на хълма се взирах, толкова по-запазен изглеждаше старият път. Никой не изказа предположение. Вероятно на никой изобщо не му пукаше. Беше достатъчно зле, че изобщо трябваше да бъдат тук.

Затътрих се обратно към знамето. То изглеждаше някак смътно съживено. Усетих го и да вибрира, което съвпадаше с теориите на Знахаря за Копието на страстта.

Тай Дей, Кофата и Иси усетиха онова, което почувствах аз, но не знаеха какво представлява. Казах на Тай Дей:

— Искам да преместиш знамето нагоре, така че да бъде първото нещо, на което ще се натъкне сянката, преминала през портата. Да им дадем да разберат, че момчетата отново са тук — обърнах се към Иси: — Довечера не би трябвало да е толкова злокобно. Господарката мисли, че е поставила Дългата сянка под контрол. Тя вероятно дори ще успее да затвори напълно Портата на сенките преди мръкване — в което се съмнявах, защото дотогава не оставаше много време.

Облекчението на лицето на Иси беше почти комично.

Няколко войници дочуха част от онова, което казах, и се разпръснаха да разпространят слухове, които, без съмнение, щяха да набъбнат при преразказа. Кофата измърмори:

— Нямам търпение да видя как ще се изкриви новината, когато се върне обратно.

Хм! Ние не искахме нито един талианец, все още верен на Прабриндрах Драх, да стане твърде уверен в своята безопасност.

— Това е само вероятност — казах аз. — Дори и да затворим портата плътно като девствен пояс, тук все още има много сенки, излезли през предишната нощ, и те все още се крият под камъните в очакване на залеза. — Тъмнината винаги идва. — Не сме вън от опасност. Не и задълго.

Погрижих се да ме чуят.

„Ще ви науча да се страхувате от тъмнината.“ Кой го беше казал? Първият съпруг на Господарката, може би, много преди моето време. Или някой, научил урока си по трудния начин, някога в един от старите анали. Добавих:

— Ще се изправяме срещу това всяка нощ още дълго време.

— Наистина ли ще отидем там? — попита Кофата, посочвайки, когато никой, освен Тай Дей, не можеше да го чуе. Но не считаше въпроса за голяма тайна, в противен случай щеше да попита на език, непознат на Тай Дей.