Глен Кук
Тя е тъмата (59)

59

Връщах се в тялото си на всеки няколко минути, за да докладвам за местонахождението на онези братя от Отряда, които успях да открия. Стареца изпращаше предупреждение, на когото можеше, в което се казваше да се присъединят към дивизията пред Портата на сенките.

Скоро потеглиха каруците, като оставиха на Господарката примитивните фабрики със запаси от бамбук, които нейните работници умееха да презареждат. Запасът ми се стори жалък.

Пикирах навсякъде. Когато мислех, че е безопасно, прелитах на север. Рояци гарвани идваха и излитаха от клисурата, където се криеше Ловеца на души. Прескочих назад във времето, проследих Стареца и, достатъчно сигурно, открих момент, когато той прошепна на онези два огромни негови гарвани и те бързо отлетяха да клюкарстват с лудата сестра. Не можех да принудя Пушека да я доближи, и всеки път, разбира се, когато го побутвах дори малко, получавах онова гъделичкащо усещане: тя е тъмата.

Почувствах следа от същото нещо, когато се насочих да проверя какво правеше Дъщерята на нощта, макар и Пушека да не показваше неохота да се придвижва малко по-близо. Детето пишеше ожесточено, малкото й лице бе изкривено от болка. Тя работеше по различен том. Този беше едва започнат.

— О, по дяволите! — дали вече бе написала първия? Трябваше да кажа на Знахаря. Може да сме нагазили в по-дълбоки лайна, отколкото си мислех.

Къде беше книгата? Не я виждах никъде. По-добре да я открия.

Потопих се в миналото.

Намерих Дъщерята на нощта, обляна в сълзи. Открих Нараян Сингх, слисан от това. Той не беше виждал такова нещо преди и не знаеше как да я утеши, макар и да беше имал свои собствени деца в друго време, в друг свят, преди Черния отряд да дойде в Талиос.

Изтласках Пушека още по-назад, за да открия причината за това странно обстоятелство. Можех да се сетя за стотина невероятни кандидати, които очаквах да видя плачещи, преди това зловещо дребосъче да се срине. Започнах оттам, когато тя и Сингх се върнаха в убежището си, след като бяха избягали от него само на стъпка пред нашествениците на Господарката. Макар и предупредено, детето беше твърде заето с писане, за да обърне внимание и бе чакало твърде дълго.

Тяхното оттегляне е било толкова прибързано, че се е наложило да оставят Книгата.

Така, мислех си аз, някой юначага от бандата на Господарката е разбрал, че е важна, и е решил да я занесе на шефа. Щях да заподозра Лебеда или Кинжала, ако бяха влезли в Наблюдателницата.

Бях изненадан, когато разпознах виновника.

Оплаквача. Малката змия успя да се хлъзне в тези помещения, докато се предполагаше, че нашите хора се изтеглят оттам. Нараян и момичето понасяха въздействието на леко дезориентиращо заклинание на не повече от петдесет стъпки. Оплаквача накара Книгата да изчезне.

Пищящият магьосник трябва да се страхувал, че може да е видян отдалеч, защото направи няколко заблуждаващи трика и използва шепа заклинания през следващите няколко часа, за да се увери, че Книгата беше изгубена за всеки друг, освен за самия него.

Той остави книга с празни страници. Изглеждаше като близнак на онази, която взе.

Любопитно. Как Оплаквача бе узнал за Книгата? Проверих спомените си, заедно с всичко, което би могъл бързо да открие Пушека. Да. Нито детето, нито Сингх, го бяха споменали на някой. Слугите уведомиха Дългата сянка, че те бяха поискали неща за писане, но Господарят на сенките не го сподели с Оплаквача.

Аз знаех за Книгата. Бях разказал и на Знахаря. Оплаквача беше посетил Ловеца на души. Стареца поддържаше връзка с Ловеца.

Можеше ли да е това?

Ако имах възможност да се поразходя насън, можех да опитам да разбера… По дяволите! Не можех да се движа във времето, сънувайки.

Измъкнах се оттам, върнах се в тялото си. Умирах от глад и жажда.

— Почти навреме — ми каза Едноокия.

Жадно се нагълтах с вода.

— Къде е Знахаря?

— Навън, за да се увери дали всички знаят, че трябва да държат подслоните си добре затворени довечера. Опитва се да намери от онези отблъскващи сенките свещи за местата, където сме тънки на бамбукови пръти.

— О! — Следващите няколко минути млясках. Маниерите ми не са характерни за висшето общество. После попитах: — Имаш ли някаква идея какво става между капитана и Ловеца на души?

— Не знаех, че има нещо.

Изпъшках, пих още малко вода.

— Сляп ли си?

Той сви рамене.

— Какво пропускам?

— Тези двамата си разменяха информация през цялото време. Което не ми звучи толкова умно.

— Предполагаш, че Стареца не е достатъчно умен да се справи с нея?

Точно това предполагах. Ловеца на души е била хлъзгава стара риба, когато дядото на Знахаря е подмокрял пелените.

— Аз? По някакъв начин да се съмнявам в капитана? Как бих могъл да направя такова нещо?

— Не и ти. Ти си истински поклонник на кравешките фъшкии, в които той ходи. Така че нямаш причина да изпадаш в паника. Веднага след като се оправим там, искам да се върна в моята дупка. Хванах няколко шарана за игра на тонк.

Това беше Едноокия. Светът вървеше към своя край, а неговата основна грижа беше да измами някой на карти.

— Кажи на шефа, че Оплаквача открадна копието на книгата, която неговото хлапе пишеше. Той й остави празна, така че да започне отново — отпих голяма глътка, докато Едноокия се взираше в мен глупаво, чакайки ме да дообясня. Казах му:

— Той ще разбере.

— Всеки е започнал да пази тайни от другарите си. Така единствените хора, които знаят какво става, са нашите врагове.

Сумтях, докато се връщах при Пушека. Едноокия имаше право.

Когато се доближихме до Господарката, аз усетих емоцията на Пушека, че тя е тъмата, не много силно. Трябва да имаше нещо срещу жените изобщо, след като откликваше по същия начин на всяка. Господарката беше получила вестта, но не изглеждаше смутена. Освобождаването на питомците на Дългата сянка я безпокоеше от години. Хората на Господарката бяха обучени и постоянно поддържаха почти пълна бойна готовност. Нейната дивизия можеше да загине, но не и поради собствените си слабости. Такъв беше пътят на Господарката от зората на времето.

Поддадох се на изкушението и препуснах далеч на север. Казах си, че искам да видя дали мога да открия Гоблин и Могаба. Би било добре да се знае как ще им повлияе задаващата се бъркотия. Но ми се щеше да продължа, да ги подмина много по-нататък. През целия път до копнежите на сърцето ми. Може да не успея пак да я видя, никога. Вероятно предстоеше последната нощ в живота ми.