Глен Кук
Тя е тъмата (54)

54

Стареца не изглеждаше изненадан да чуе, че Ловеца на души може би замисля нещо с Оплаквача.

— Не разчитах на това, но ми хрумна като възможност — каза той. — Те са работили заедно цяла вечност. Можем да хванем Дългата сянка за топките.

— По-добре някой друг да го хване, ако той контролира Портата на сенките. И още нещо… — как ли да се изразя?

— Още нещо?

— Пушека показва следи от личност. Струва ми се — разказах му случилото се.

— По дяволите! Не го искаме буден точно сега — той помисли малко. — Не виждам как можем да го спрем, ако се случва.

— По-добре го обсъди с Едноокия.

— Изпрати ми го. Чакай! Не тръгвай. Разкажи ми за онази част от крепостта, където са Сингх и момичето.

Оказа се, че това е повече от мимолетен интерес. Той искаше карти.

Вече бях екипирал тази част от мястото. Всичко, което трябваше да сторя, бе да взема рисунките от землянката на Едноокия. Поведох със себе си и малкия магьосник. Той не спираше да мърмори, задето е събуден посред нощ. След като Стареца получи онова, което искаше, аз пуснах завесата пред нишата на Пушека и отидох да си легна, оставяйки ги да кроят планове.

Не избягах от Кина, като просто се завърнах в плътта си. Тя ме чакаше в сънищата. Не много време след като си легнах, аз се озовах на мястото с костите. Сахра чакаше.

Не ми бе трудно да си спомня, че тя представлява илюзия. Изобщо не изглеждаше като Сахра, която живееше така нещастно в храма Вин Гао Ген. Тази беше твърде млада, прекалено свежа, въпреки бледността и изкривения врат, характерен за жертва на туга.

Бях започнал да подозирам, че Кина е бавна и лишена от въображение, макар и изключително могъща. Как ли беше хванала Господарката на въдицата си?

Вярно беше, че Господарката е знаела замислите на Кина. А невежеството е цепнатина в бронята, която запознатият с нея враг може да експлоатира на воля. И, разбира се, Кина беше кралицата на Измамниците.

Вече нямаше значение как Кина е излъгала Господарката. Важното сега е, че мен не успя да измами.

Тази мисъл ме направи неспособен да се преструвам на заблуден. Не бях любезен към лъжливата Сахра.

Нейната плът се разложи и стопи направо пред мен. Парфюмът на Кина — зловонието на трупове, се сгъсти в четириръка черна танцьорка, сто стъпки висока, чиито тропащи крака запращаха нагоре облаци от прах от кости, докато тя тъпчеше и се въртеше. Зъбите й разпръсваха отрова. Очите горяха като тъмни въглени. Огърлицата й от кости тракаше и трополеше. Дъхът й представляваше повей на заболяване.

Дъщерята на нощта седеше на рамото й като малка втора глава. Вълнуваше се като дете на първото си посещение на местния панаир.

Кина не бе доволна от Мъргън.

От боклука се надигнаха кокалести ръце — алчни, с безплътни пръсти. Скелетът на Сахара се запрепъва към мен. Пожелах си да се махна и виж! — понесох се нагоре и назад на няколко стъпки. Поисках отново и пак се преместих, не далече, учуден, че имах контрол и се озадачих, защото не бях опитал да го упражня преди.

Кина престана да танцува и пристъпи тежко към мен. Зъбите й се удължиха. От шестте й гърди закапа отрова. Постави си още един чифт ръце. Дъщерята на нощта подскочи възбудено на рамото й, недосегаема за примамката на гравитацията.

Пожелах да съм някъде далеч.

Имах контрол, но това не беше моят свят. Не можех да бягам по-бързо от създателя на света. Голяма, проблясваща ръка с черни нокти връхлетя. Отдръпнах се. Бръсна ме нокът. Завъртях се около оста си и потънах в тъмнина.

И се озовах в пещерата, изпълнена със старци, омотани в паяжина от лед. Понесох се сред тях покрай лица, които не само познавах, но и помнех поименно.

Усетих паника, като да си затворен на тъмно и тясно място. Ужасът, че си погребан жив. Не му позволих да ме обхване. Отново опитах да се овладея и открих, че мога да се движа в пещерата, ако го поискам, точно както правех, бродейки с призрака. Сега обаче се премествах много по-бавно. Пробвах да изляза през стените. Като в истинския свят, и за разлика от язденето на Пушека, бях силно ограничен от физическите закони. Моят единствен път извън пещерата щеше да е напред или назад. В което нямаше много смисъл, ако сънувах и бях попаднал тук, без да следвам някакъв сложен път.

Възможно ли беше физическите закони да действат само когато имам контрол? Дали причината за неспособността ми да преминавам през стени не беше, че никога не му бях хванал цаката в реалността?

Реших да продължа напред, над наклонения под на пещерата, защото винаги го правех във фрагментите от сънищата, които помнех. Докато се движех нагоре, започнах да осъзнавам надигането на зараждащ се гняв, точно като от нещо ловуващо, което е объркано. Положих всички усилия да се ускоря.

В тези ледени пещери имаше още нещо, освен старците. Виждаха се още възрастни хора, всичките непознати. Имаше съкровища. Както и вехтории, натрупани безразборно, сякаш нападали през някакъв процеп. Видях книги.

Три огромни тома, подвързани с износена, напукана тъмна кожа лежаха на голям каменен аналой, сякаш очакваха трима оратори да пристъпят и да ги зачетат едновременно. Първата книга беше отворена на страница, почти на три четвърти от края. Успях само да хвърля един поглед, преди някаква непреодолима сила да ме избута. Страницата беше досущ като онази, която Дъщерята на нощта изписваше, когато Нараян Сингх я прекъсна, за да отидат при Ловеца на души. Калиграфията беше по-изкусна, по-пъстра и украсена с орнаменти, но детето не беше пропуснало нищо важно, сигурен бях.

Гневът зад мен стана още по-силен. Изглежда си търсеше фокус. От рано съм се научил никога да не се пиша доброволец. Понесох се толкова бързо, колкото позволяваше волята ми, чудейки се какъв точно кошмар беше това. Най-странните и фантастични елементи в него изглеждаха най-истински. Вероятно бе обратната страна на света в будно състояние.

Гневът продължи да напредва, макар и да не виждах нищо, когато погледнах назад. Мисля, че не ме настигна. Но без действително да преминавам през нещо, внезапно се озовах на друго място. Над главата ми имаше купол, пълен със звезди. Но не се виждаше луна. Бях високо във въздуха. Не успях да различа никакви ориентири по земята.

Беше като броденето с призрака без призрак. Само дето не можех да кажа на Пушека къде да отиде и да стигна там почти мигновено. Успявах да се движа, изглежда, въпреки че беше трудно да се каже… Трябваше да имам ориентири, осъзнах аз. Отблъснах паниката.

Мислех. Наистина разполагах с посоки. Знаех кое е горе и долу. Имах над главата си звезди — толкова многобройни, че почти надхвърляха познатите съзвездия, обикновено използвани за ориентиране. Бедата бе, че не бях изучавал отблизо южното небе. Всяка направена от мен астрономическа навигация би била само малко по-добра от предположение.

Долових слаб полъх на разложена плът. Този повей ме накара да се обърна към звезден куп, който смътно си спомнях да виси близо до северния хоризонт през пролетта. Три от звездите в него, много ярки, образуваха плосък триъгълник. Звездата на върха на триъгълника припламна и избледня. За нея бях слушал много легенди, повечето неприятни. Не бях отблизо запознат с тях.

От тази височина можех да видя четвърта звезда в съзвездието — също толкова ярка, под другите три. Спомних си, че съм забелязвал тази формация, когато Отрядът беше все още далеч на север от Талиос. Колко ли нависоко бях? Или се намирах някъде далеч на север от Киаулун?

Престанах да се рея напред и започнах да се спускам към земята. Озовах се над район, където земеделието беше изключително подредено, колективно, най-ефективно експлоатиращо хората, животните и оборудването, като различните дейности бяха подредени в кръг около централно имение със селца и отделни жилища, подредени във върволица като спиците на колело. Приготовленията за пролетния посев личаха, макар че по полето нямаше работници през нощта.

Подминавах кръг след кръг. Обработваемата земя се редуваше с ивици гора. Предположих, че е източник на строителни материали, въглища и дърва за огрев.

Бях чувал за района. Намираше се в сенчестите земи западно от Киаулун. Дългата сянка беше експериментирал с ефективно земеделие, опитвайки да произведе повече с по-малко работна ръка, така че да освободи хора, които да строят Наблюдателницата и да служат в армиите му.

Не бях чак толкова далеч от собствената си банда.

Насочих се на изток. След време, сторило ми се като часове, съзрях блясъка на огньовете, горящи в руините на Киаулун. Открих нашия участък от лагера, после собствения си подслон. Чувствах се достатъчно уверен в състоянието си, за да се позанимавам с малко експерименти.

Отне ми само няколко мига да разбера, че, макар и да не можех да преминавам през стена или дори през одеялото, което Едноокия беше провесил като врата, бях в състояние да плъзна гледната си точка през пролука или дупка, твърде тясна за змия или мишка.

Не можех да се движа напред и назад във времето. Бях ограничен в настоящето на спящата си плът.

Контролирах съня. Той изглеждаше реален. Онова, което видях от лагера, беше точно каквото би трябвало да представлява, докато спях. Въображението ми не беше достатъчно добро, за да пресъздаде цял сънуван свят, който да е също като истинския. Възникна голям въпрос.

Дали щях да успея да го направя отново? Броденето винаги ли щеше да бъде извън контрола ми, по начина, по който непрекъснато пропадах през реалността в ужасите на Деджагор?

Ако преживяването щеше да е еднократно, то си струваше да се възползвам от него възможно най-добре.

Пропълзях обратно навън в студа, който не усещах. За секунда си мислех да се насоча към равнината, но дори самата идея предизвика мигновено, мощно отвращение. Може би по-късно.

Вместо това се запътих към планините.

Щях да шпионирам Ловеца на души. Много отблизо. Оказа се, без да смущавам гарваните. Те останаха заспали. Също както и господарката им.

Нейната компания беше напуснала. Проклятие, няма да науча нищо.

Можех да отида над Наблюдателницата и да видя какво правеха всички… Забелязах слабо сияние от изток. Зората приближаваше. И започнах да усещам натрапчив импулс да се насоча към сигурността на плътта. Поривът ставаше все по-силен, заедно с нахлуването на светлината.

Потеглих към тялото си, чудейки се дали сега не съм призрачен сомнамбул.

Майка Гота вече беше будна. Макар и Ловеца на души да не успя, Кай Гота изглежда ме усети някак. Тя се обърна, докато се вмъквах вътре, погледна почти право в мен, намръщи се, когато не видя нищо, после потрепери — по начина, по който го правите, когато леден дъжд ви пропълзи по гърба.

Тя се върна към готвенето си. Забелязах, че приготвяше много повече храна, отколкото тя, Тай Дей и аз можехме да погълнем за целия ден. Предположих, че смята да занесе на чичо Дой.