Глен Кук
Тя е тъмата (44)

44

Господарят на сенките беше в своята кристална кула, потънал в някакъв тайнствен експеримент. Не забелязваше никого. Вонящата торба с парцали, която съдържаше Оплаквача, беше кацнала на върха на едно от най-високите скелета, обграждащи Наблюдателницата. Работата бе възобновена, макар и с темпото на охлюв. Дългата сянка не искаше да я изоставя само защото наблизо имаше армия.

Небето беше много мрачно. Хладен вятър стенеше през скелето. Неприятното време се изпречваше на пътя ни.

— Казал си да ме извикат? — Сингх прозвуча обидено. Със сигурност му беше студено.

— Това не беше повикване, приятелю Нараян — отвърна Оплаквача. Приближаването на Измамника бе впечатляващо дискретно. Лесно се виждаше как е станал майстор Удушвач. — Само покана. Вероятно моят пратеник не е успял да предаде точните ми думи.

Прелетя гарван. Друг се настани наблизко. Той закълва трохите, останали разпилени там, където работниците бяха спрели да ядат. Сингх ги игнорира. След земетресението имаше гарвани навсякъде. Времената бяха добри за черните птици. Оплаквача каза:

— Хрумна ми, че може да си заинтересуван от онова, което става навън. Мисля, че Господарката ти е изпратила лично послание.

Сингх се взря надолу към наредените няколко глави, сочени от Оплаквача. Необезпокоени от присъствието на работниците, талианските кавалеристи бяха побили своите трофеи достатъчно близо, за да се разпознават лицата им.

Нараян преброи главите. Мършавите му рамене се прегърбиха. Отношението на Оплаквача стана леко подигравателно.

— Прав ли бях? Съобщение ли е?

— Пророчество. Тя се опитва да предскаже бъдещето ми. Прави такива неща.

— Аз работех за нея. И за съпруга й преди това. Това е нищо — Оплаквача се опита и не успя да потисне писък. — Струва ми се, че Кина не се грижи добре за децата си напоследък.

Сингх не го оспори.

— Как сега ще доведете Годината на черепите? Колко от твоите странни братя останаха?

— Рискуваш повече, отколкото си мислиш, като се подиграваш на Богинята.

— Съмнявам се — Оплаквача овладя друг надигащ се писък. Като човек, постоянно борещ се с упорита кашлица, той можеше да се сдържи за кратко. — При всички случаи, не мисля да остана наоколо, за да разбера. Дългата сянка е достатъчно откачен, за да направи това, което смята да направи. Аз отказвам да бъда повлечен надолу заедно с него — той наблюдаваше Сингх косо, очаквайки реакция.

Нараян се усмихна, сякаш беше посветен в огромна и грозна тайна.

— Ти се страхуваш от Господарката. Не можеш да контролираш реакциите си, когато мислиш за нея.

Аз, Мъргън, безплътният шпионин, седях на рамото на парцаливия магьосник и се чудех дали тези двамата щяха да са достатъчно любезни да поговорят още малко и да ми дадат нещо, което става за използване. Оплаквача имаше нещо наум.

Сингх започна да се оттегля. Беше очевидно, че онези глави там, навън, никак не подсилиха вярата му. За разлика от своята ужасяваща довереница, той не обичаше посещенията на богинята. Както и нито тя, нито Дъщерята на нощта си направиха труда да дадат обяснения за безбройните катастрофи, сполетели неговите братя.

Оплаквача разтълкува настроението му точно:

— Кара те да се чудиш за божествения ред, нали? — той изпищя, преди Сингх да може да отговори.

Изгуби контрол, защото беше стреснат.

Аз също се сепнах.

Рояци от онези цветни топки от бамбукови цеви изфучаха към Наблюдателницата. Те преминаха през работниците и скелето и се удариха в стената. Загризаха хора и материал, и оцветиха дори укрепленията, където заклинанията на Дългата сянка все още не бяха достатъчно плътни.

Работниците запищяха и разбягаха. Някакво скеле се срути.

Група талиански конници изскочи от клисурата и погна работниците към импровизираните им жилища. Извисих позицията си на наблюдение, докато конниците се оттегляха през скалистата земя. Шпионирах талиански пехотинци, пълзящи напред отвсякъде. Много от тях се промъкваха в жилищния комплекс на работниците от сляпата му страна. Повечето носеха облекло, подобно на дрехите на местните.

Какво, по дяволите…

Наблюдавах войниците на Господарката, сигурен бях. Какво правеше тя? И защо Стареца нищо не ми е казал?

Или и той не знаеше?

Работниците се втурнаха обратно, преследвани от войниците, на които се натъкнаха в жилищната част. Те бягаха заедно със семействата си в дива плетеница от паника и объркване.

Тогава ме осени проблясък.

Работниците се изкачваха по оцелялото скеле и се подслоняваха вътре в Наблюдателницата. И цяла тълпа от хората на Господарката се катереше заедно с тях.

Огнените топки продължаваха да се разбиват в стени и кули. Цялата батарея изглеждаше особено заинтересована от кулата, увенчана с кристалната стая на Дългата сянка. На някои места парчета от стената образуваха струйки дим или се стопяваха. В повечето области и особено навсякъде, където Дългата сянка имаше навика да ходи, защитните заклинания вече бяха твърде добре наслоени и огнените кълба дори не причиняваха обезцветяване.

Оплаквача не разбра какво точно се случва. От мястото си той не би могъл да види естеството на атаката. Забеляза просто как подчинените на партньора му бягат, за да си спасят живота.

— Не бива — прошепна той. — Не е добре. Дългата сянка ще бълва огън и жупел. Надявам се да не му хрумне някаква идея как трябва да накажа тези хора.

— Ти си толкова могъщ магьосник — каза Нараян Сингх, — защо не отвърнеш на удара?

— Това е целта — каза Оплаквача, прозирайки възможността Господарката да иска да ги види. — Нападението е капан. Някъде долу има цели батальони с тези устройства, които мятат огнени кълба и чакат аз или Дългата сянка да контраатакуваме.

Предприех бързо пикиране над околността. Оплаквача беше прав. Зад всеки храст и скала имаше момчета с наръч бамбукови цеви. Неколцина допринасяха за непрекъснатия масивен артилерийски огън.

Засега.

А какво правеше Господарката?

Когато се завърнах, Оплаквача беше изчезнал от полезрението. Нараян стоеше приведен. Никой не изглеждаше достатъчно разтревожен, за да действа. Дочух гласа на Оплаквача:

— Няма да остана дълго, Сингх. Ако бях на твое място, точно сега щях да си помисля много сериозно как бих могъл да събудя съюзник, напълно изгубил връзката си с реалността. Или щях да се постарая да си намеря приятели, които да ми свършат по-добра работа.

Наострих призрачните си уши. В същото време се обърнах бавно, използвайки призрачните си очи. Сега няколкостотин от нашите хора бяха вътре в Наблюдателницата и нито Оплаквача, нито Дългата сянка го осъзнаваха. Чудех се дали Стареца знаеше. Струваше ми се, че той щеше да загатне нещо, така че да наблюдавам за определена реакция.

Нараян попита:

— Имаш ли идея?

Оплаквача се бореше с един от своите писъци.

— Може би.

Красивите светлини запълниха въздуха наоколо. Почти се оставих да бъда разсеян. Но съумях да висна там, слухтейки.

— Какво имаш предвид? — попита Сингх.

— Дългата сянка е хитър, но не е никак далновиден. Някога, когато Господарите на сенките поеха контрола над сенките, те завладяха своите империи, преди да разберат управляваната от тях тъмнина, и сбъркаха царствено. Разрушиха някои прегради завинаги, вместо да ги отстранят временно. Започнеш ли да бързаш, обикновено се прецакваш. За да попречат на нещата да се скапят напълно, те трябваше да имат някой, наблюдаващ Портата на сенките през цялото време. Дългата сянка беше доброволец за работата. Другите сметнаха, че това щеше да държи Дългата сянка настрана, защото нямаше да може да пътува. Те вече знаеха, че е луд. Но той излезе по-изкусен, отколкото го мислеха. Дългата сянка заплете бъркотия от заклинания, която държи Портата на сенките затворена за всеки, освен за самия него. Истинското му име е част от плетеницата на заклинанието. Това вероятно е най-големият риск, който някога е поемал и съжалява за него от момента, когато го спои към мястото и откри цената за властта си. Сенките знаят името му. Всяка една, оставена от него да се провре през тази порта, за да я използва, иска да го погълне. Цената, която плаща той, е вечна бдителност. Ако се подхлъзне, умира.

Оплаквача нададе писък, натежал от разбиране и болка.

Нараян Сингх почувства разликата. Попита:

— Какво е това?

— Това е глупостта, която той направи. За власт. Ако умре и името му отслабне, пристягащите заклинания се разплитат и Портата на сенките се отваря. А това означава краят на света.

— Онези отвън дали го знаят? — попита Сингх, посочвайки обсаждащата армия, част, от чиито войници продължаваха да се промъкват нагоре по скелето, незабелязани, защото това се смяташе за невъзможно.

— Вероятно не. Макар че Господарката може и да подозира.

Подсмихнах се. Сега вече го знаем.

Нараян поразмишлява за момент, после каза:

— Ако всичко това е вярно, тогава мисля, че ти не можеш да напуснеш Наблюдателницата. Без твоята помощ, страхувам се, Черния отряд ще триумфира. Каквото и да мисли той. В този случай участта ще те застигне, където и да избягаш.

Оплаквача изпищя ядосано и отчаяно, прозрял логиката в наблюдението на Сингх.

— Той е некомпетентен командир, но не можем да го отстраним.

— Това не е добре, нали? Сега сме роби на неговата стратегия, която изисква завършване на крепостта.

Което вече не изглеждаше вероятно. Ако още много от войниците на Господарката проникнеха вътре, гарнизонът на Дългата сянка нямаше да е в състояние да ги надвие.

Нараян продължи:

— Може би генералът ще има идея.

И двете страни знаеха, че Могаба е жив и командва партизаните. Не извадих късмет да го открия. Имах същата липса на успех с опита да проследя Гоблин. Пушека беше удобен инструмент, но човек трябва да има някакви отправни точки във времето и пространството. Или цяла вечност да се местиш напред и напред на мънички скокове, така че да засечеш по някоя от следите им хора, усърдно стараещи се да не бъдат открити.

— Ще трябва да го намерим.

Късмет, момчета.

— Има начини — каза Нараян, — Дъщерята на нощта може да вижда надалеч. И си прав, като казваш, че трябва да се направи нещо.

Оплаквача се съгласи.

Аз бях единодушен с всички.

Талианските войници продължаваха да достигат върха на стената. Повечето бяха изненадани, че са успели. Малцина имаха някаква определена цел, веднъж, след като се озовяха на върха.

Отново се зачудих дали Стареца е наясно със събитията.

Опитах да се понеса надалеч, смятайки, че вероятно е време да видя Знахаря. Дъщерята на нощта изникна на стената, галопирайки към Оплаквача и Сингх толкова бързо, колкото късите й крака можеха да я носят. Огнените кълба оставяха белези по стената на Наблюдателницата. Изглежда имаше смисъл в начина, по който падаха, но не можех да го открия.

Все повече и повече войници изкачиха скелето.

Детето изкрещя на Сингх и Оплаквача. После Оплаквача изпищя. Новината бе дошла.