Глен Кук
Тя е тъмата (43)

43

Отне ми доста часове, но накрая установих местоположението на Дремльо в батальона специални части на Кофата. Неговите хора вършеха най-голяма част от работата по ловуване на партизаните на Могаба. Казах на хлапето:

— Хайде да се разходим. Трябва да говоря с теб — събрах шепа плоски камъни, които да мятам по гарваните, ако крякащите кошмари станат твърде любопитни.

— Дали е за това, за което се надявам? — момчето беше развълнувано. Не си спомнях да съм бил въодушевен от назначаването ми за знаменосец. Но бях получил работата по подразбиране. Нямаше никой друг, способен да я върши. И се налагаше да се справя с нея.

— Донякъде. Получих окончателното мнение на Стареца. Той каза, че според него си подходящ. Оставя избора на мен. Така че си вътре, доколкото зависи от мен. Но той иска аз да се занимавам със знамето, докато не разберем по един или друг начин как ще потръгне с Дългата сянка. Можем да започнем да те учим на някои неща веднага. И гледай да се измъкваш от най-неприятните задължения, така че да имаш време. Особено, за да четеш и пишеш.

Момчето засия. Почувствах се малко гузен.

— Но имам нужда първо да свършиш една специална работа — забелязах Кофата да се насочва към нас, вероятно за да даде на хлапето една от онези задачи, които тъкмо споменах.

— Какво? Мога да се справя.

Абсолютно. Именно затова Кофата щеше да го избере от тълпата.

— Имам тайно съобщение, което трябва да стигне до Талиос. Много е важно. Можеш да вземеш със себе си няколко момчета, просто за всеки случай. Избери тези, които издържат на усилена езда. Ще ви дам разрешително за използване на куриерски смени — вдигнах ръка, за да изпреваря каквото имаше да казва Кофата. — Трябва да се свърши толкова бързо, колкото е възможно.

Кофата беше подочул нещо.

— Отнемаш ми най-добрия мъж, за да носи писмо?

— Да. Защото трябва да успее.

— Наистина ли е сериозно? — попита Кофата.

— Именно затова съм го отвел тук, където никой не може да ни чуе.

— Тогава по-добре да се махам. — За крадец и беглец, Кофата беше много добър войник…

— Вероятно.

— Мразя да те губя, хлапе — Кофата се затътри да натовари с работа някой друг.

Дремльо каза:

— Ако ми дадеш на заем твоя кон, няма да се наложи да взимам други с мен. Ще стигна дотам и ще се върна много по-бързо.

Имаше право. Даде чудесна идея, която не ми беше хрумнала.

— Остави ме да го обмисля.

Планът имаше слаба страна. Стареца може да поиска да свърша нещо, преди да се е върнал Дремльо. Ако не разполагах с коня си, щеше да задава въпроси.

Не планирах да споделям идеята си със Знахаря. Сторех ли го, той щеше да забрани.

— Ще се върна за по-малко от месец.

С моя кон би могъл и да успее, ако имаше задник от желязо. Дремльо беше млад и силен, но не мислех, че някой е толкова корав. И още… Тук вероятно нищо няма да се случи, поне за толкова време. Щеше да отнеме повече от месец, докато дойдат всичките изоставащи, за да може водачите ни да скалъпят някакъв план. Не беше възможно Знахаря да разполага с разработен план за Наблюдателницата, какъвто имаше при Чарандапраш. Вероятността да ме спипа изглеждаше малка.

И веднъж, след като хлапето има една седмица преднина, дори Ловеца на души няма как да го залови.

— Добре. Ще го направим по твоя начин. Има едно нещо, обаче. Съобщението трябва да бъде предадено в ръцете на определен човек, който пътува доста. Може да се наложи да го почакаш.

— Ще направя всичко, което изисква работата, Мъргън.

— Добре. Ела до моя… — Не можех да го направя. Тай Дей със сигурност ще подочуе нещо. — Не. Първо трябва да ти кажа кого да намериш — огледах се наоколо. Дремльо беше един от малцината ветерани от Деджагор, който не бе получил охранител Нюен Бао, но племето като цяло го държеше под око.

— Слушам те — хлапето беше нетърпеливо да се докаже.

— Името му е Бан До Тран. Той беше приятел на жена ми. Търговец е, снове между Талиос и делтата. Продава всичко — от ориз до крокодилски кожи. Бан е стар и бавен, но той е единственият начин за изпращане на съобщение в блатото.

— Ти имаш цяло семейство…

— Сигурно си забелязал колко малко им вярва капитанът?

— Да.

— Има добра причина да не им се доверяваме. На всеки от тях, който е тук, с нас. В този случай — никому, с изключение на самия Бан До Тран.

— Разбирам. Къде да открия този мъж?

Дадох му насоки.

— Можеш да му кажеш от кого е съобщението, но само ако попита. Той трябва да го предаде на Кай Сахра в храма Вин Гао Ген, посветен на Гангеша.

— Искаш ли да изчакам отговор?

— Няма да е необходимо. — Ако съобщението стигнеше получателя, щях да получа моя отговор директно от Сари. — Ще отида да напиша няколко копия на съобщението. Направи каквото смяташ за най-добро, за да си сигурен, че поне едно от тях ще оцелее през цялото пътуване.

— Разбирам.

Макар и да не беше реагирал на официалното име на Сахра, аз подозирах, че той разбра повече, отколкото му казах.

По-късно запознах коня си с Дремльо и дадох на жребеца да разбере, че е време да си припечели овеса. Животното беше достатъчно умно, за да бъде толкова кисело, колкото кой да е войник, накаран да си размърда задника.

Хлапето се изплъзна без никой, освен Кофата, да разбере.