Глен Кук
Тя е тъмата (42)

42

Господарката влезе, без да ме предупреди. И аз я посещавах, без да почукам, но винаги се чудех дали ще е толкова лесно да изляза.

Тя имаше въпроси.

— Какво правим сега, Мъргън? Каква е играта му този път?

Спрях една крачка пред нея, с отворена уста. Бяха настъпили промени, откакто я видях последно. Това не беше Господарката, с която яздех на юг. Нито жената, така обсебена от духове пред Данда преш. Това създание беше възкресената Господарка от древните времена, същество с толкова ужасна сила, че й беше трудно да я задържа в прилична форма.

— Какво, по дяволите, става?

— Мъргън!

— Какво? — изквичах аз. Напомних си, че бях летописецът. Летописецът е безстрашен. Той стои настрана от разправии в Отряда. Не се плаши от братята си. Записва истината.

Но така или иначе тя ме изплаши.

— Искам да знам…

— За всичко, което искаш да знаеш, по-добре се обърни към Стареца. Не бих могъл да ти кажа, дори и да бях толкова шантав като Уилоу Лебеда. Той не споделя и с мен. Продължава да пази всичко в главата си. Видя ли онова място ей, там? По-зле е от Кулата в Чар. Той не му обръща никакво внимание, откакто дойдохме. Не съм го забелязвал да прави нещо. Макар че и Дългата сянка, и Оплаквача не са свършили кой знае какво.

— Дразнещо е — каза замислено тя.

— Аха. И може би дори не е много умно, защото, пипнат ли го Удушвачите, няма да знаем какво да правим.

— По-малко вероятно е, отколкото смяташ.

— Заради Ловеца на души?

— Да.

— Тя не може да бъде навсякъде, не повече от самата теб. И си има причина да ги наричат Измамници.

Надявах се гласът ми да не е писклив. Опитвах се да играя безстрашния мъж.

— Нищо от това не е причината да искаш да ме видиш.

— Не. Имам проблем. Сънищата ми силно се влошиха! Сега са наистина ужасни. Искам да знам как да ги спра.

— Не съм открила начин. Трябва да се научиш да ги помниш. Кина призоваваше ли те?

— Не мисля. По-скоро сякаш преминава през сънищата ми и не ме забелязва, ако не се движа. Или може би долавям нечии чужди кошмари.

— Разкажи ми за тях.

Разказах й.

— Много приличат на сънищата, които винаги са ме спохождали. Най-вече, когато съм в равнината.

— Там имаше ли гарвани?

— Гарвани? Не. Няма нищо живо.

Размислих:

— Всъщност, онова, което казах преди малко, не беше напълно вярно. Тя изглежда осъзнаваше точно моето присъствие. Миналата нощ бях отведен към версия на равнината от съня, където видях жена си. Говорих със Сари. Намекът беше, че бих могъл да си я върна обратно.

— Това е ново. За мен ужасите просто се влошават. Мисля, че се предполага да ме съкрушат накрая.

Имах чувството, че тя също не ми казва цялата истина. Добавих:

— Беше ми трудно да повярвам, че тя може да ме сблъска с нещо по-лошо от онова, което съм видял в истинския живот. Като знам какво се опитва да направи…

— Тя успя да ме използва, Мъргън. Защото си мислех, че съм наясно какво прави. Но не бях. Тя е кралицата на Измамниците. Аз изобщо не съм нейната Дъщеря на нощта. Само разплодната кобила, която да износи за нея месията на Измамниците. Не повтаряй моята грешка. Ако наистина те е забелязала, бъди много, много внимателен. И ме дръж в течение.

Аз изсумтях.

— Имаш ли спомен за времето, по което смяташ, че си усетил Кина?

— Ох… — Имах. Но повечето пъти, когато тя ме доближи, аз бях навън с Пушека. — Не съвсем точно. — Казах й няколко часове, които изглеждаха безвредни.

— Това не помага много. Контролирай чувствата си. Твоята жена очевидно е средство да те манипулира. Имаш ли някаква идея защо?

— Предполагам, знамето.

— Разбира се. Трупат се намеци, но никога не разбрахме историята. Копието на страстта. Само дето нещото никога не е показало какви да е специални качества.

Беше, но във време и по начин, които не можех да обясня, без да разкрия Пушека. Знахаря веднъж прониза Оплаквача с копието, просто рана в плътта, но малкият магьосник почти умря.

— Вероятно не притежаваме наистина Копието. А хората просто си мислят така.

Тя промърмори:

— Дали е друга сложна измама?

— Как да спра да сънувам? — попитах я.

— Не ме ли слушаш? Не можеш.

— Не мисля, че съм достатъчно силен, за да си живея със сънищата.

— Ще се научиш. Моите престанаха след раждането на бебето. Но не за дълго. Мисля, че Кина забрави да прекъсне връзката.

— Вероятно се е предполагало да го стори Нараян, когато взе дъщеря ти.

— Разбира се, че той.

— Не исках да ти напомням за…

— Нямам нужда от намеци. Спомням си много добре. Всяка минута от всеки час. И скоро планирам да го обсъдя с Нараян — много отблизо и лично.

Докато го изговаряше, тя изглеждаше толкова противна, колкото самата Кина, макар че може би трябваше да сте там и да знаете историята й, за да се насладите на пълното въздействие.

— Сега той ще си получи своята Година на черепите. Не му остана място, където да се скрие.

— Виждала си Наблюдателницата. Мислиш ли, че му трябва да се крие?

Преди тя да отговори, Кинжала промуши глава в парцаливата палатка.

— Току-що Удушвач хвана Лебеда натясно. Уилоу има малък проблем с дишането, но ще се оправи.

— Заловихте ли убиеца жив? — скочи Господарката.

Запремествах се към изхода. Настроението й ставаше по-мрачно.

Не исках да ме притисне твърде силно. Кинжала се ухили.

— Той е в отлично здраве. Макар и да предпочита сърдечен удар, ако може. — Промуших се покрай Кинжала. Господарката ми отправи втренчен поглед, който означаваше, че според нея би трябвало да си поговорим по-късно. Можеше да реша да страня от пътя й. Вероятно вече съм бил твърде прозрачен за нея.

Останах на разстояние, но наблюдавах. Методите за разпит на Господарката бяха сръчни, жестоки и ефективни. Урокът не убягна на никой от свидетелите.

За минути Удушвачът призна, че е проникнал в тълпата от лагерни придружители след победата ни в Чарандапраш. Заповедта дошла от самия Нараян Сингх. Уилоу Лебеда бил неговата първостепенна цел. На останалите мъже с червени румели били посочени други мишени. Те също се спотайвали сред лагерните придружители. Направлявала ги пряко самата Дъщеря на нощта да бъдат много внимателни, изпълнявайки мисиите си. Децата на Кина бяха останали толкова малко, че част от задължението им към тяхната богиня сега беше да се пазят в неин интерес. Господарката просто знаеше как да омагьоса един мъж да се разприказва. Едно от онези неща, които научаваш, когато си наоколо цяла вечност, предполагам. Едно от онези неща, които хора като Дългата сянка биха искали да изкопаят от главата ти.

Тя беше толкова ефективна, че Удушвачът изостави надеждата си за вечно спасение и й съобщи имената. Аз се разхождах, докато Кинжала започна да организира експедиция за рязане на гърла.

Просто за да подчертае неприязънта си към тях, Господарката сама удуши един от Измамниците. Тя използва собственото си черно шалче, отнето от мъж с черен румел преди години. Всеки Измамник знаеше разказа.

Така тя изпращаше своите послания.

Гарваните излетяха на рояци.

Като начин да поддържа разговора с Нараян Сингх, Господарката набучи главите на Измамниците на копия и ги занесе до Наблюдателницата.

Знахаря дойде при мен.

— Такава е моята любима — каза, поклащайки глава. Сякаш той щеше да е по-любезен, ако беше докопал тези хора пръв.

Знахаря знаеше какво си мисля.

— Една дама не убива хора в изтънчена компания.

Той се ухили.

— Каква изтънчена компания? Отрядът не е изтънчен. И мисля, че направеното от нея беше много подобаващо за дама.

— Аха — той изглеждаше почти ободрен от всичко това.