Глен Кук
Тя е тъмата (40)

40

Общуването с Едноокия отново щеше да се окаже безполезно.

— Хвана ме за топките — беше неговият отговор, когато го попитах как бих могъл да се справя със сънищата си.

— По дяволите! Знахаря каза, че ще знаеш отговора. Но ако ще се държиш така, начукай си го. Ще ти го върна тъпкано.

— Ей, хлапе. По-спокойно. Как точно се държа?

— Нарочно глупаво.

— Твърде млад си, за да си толкова циничен, хлапе. Откъде ти хрумна, че бих могъл да се оправя с нещо толкова просто, като нападател в сънищата?

— Хрумна ми от нещо, което един дребен старец с мързелив задник ми каза преди близо двадесет секунди.

— О, не! — той затъпка наоколо. — Мамка му! Сигурен ли си, че Стареца ти каза да дойдеш при мен?

— Сигурен съм.

— И си ми разказал всичко? Не си изпуснал от гордост някоя дреболия, която ще ме срита по задника, ако направя нещо?

— Казах ти всичко. — Беше трудно, но го сторих.

— Трябва да се измъкна от това. Побърква ме — и ми показа най-смръщения си кръвнишки поглед. — Сигурен ли си, че Стареца те изпрати при мен? Дали просто не чуваш гласове?

— Сигурен съм! — взирах се в онази негова глупава шапка, чудейки се дали ще успея да му я прихлупя и да я задържа достатъчно дълго, за да го отърва от мъките.

— Никой не харесва умниците, хлапе.

— Дори ти имаш приятели, Едноок.

Той заподскача наоколо.

— Не искам да го правя. Не мисля, че Знахаря е с всичкия си. От къде на къде аз?

Не разбрах, че той говореше на самия себе си, не на мен.

— Само защото съм брат и се нуждая от помощ.

— Добре. Не ми казвай после, че не си го искал. Качвай се в каруцата!

Овладя ме тръпка на очакване. Тя беше толкова силна, че и Едноокия, и Тай Дей забелязаха. Едноокия мърмореше на себе си. Погледна през рамо и каза на Тай Дей:

— Ела и ти.

Причината за това се оказа майка Гота.

— Тя се е появила, а? — наблюдавах я. Вероятно не прозвучах изпълнен с трепет. Факт беше, че никак не се вълнувах. Присъствието на майка Гота около мен обикновено ме караше да си пожелавам циреи на задника вместо нея.

— Намерихме я да седи до пътя, гледайки надолу безнадеждно, докато слизахме по южния склон.

Знаех, че е прахосване на време, но все пак я попитах:

— Къде беше? Къде е чичо Дой?

Дали казах нещо на глас? Очевидно не. Майка Гота не реагира. Започна да придиря на Тай Дей за начина, по който изглеждаше. Косата му била твърде дълга или пък е брадясал. Без значение, винаги имаше за какво да се заяжда и оплаква.

Едноокия каза:

— Докато те се разправят, искам да се качиш в каруцата и да се пошляеш с призрака. Тпур-р-р, момче! Нека не сме толкова нетърпеливи. Ако Стареца иска да ме видиш заради твоите сънища, възможната причина е само една — той погледна през рамо. Измери с наистина тежък поглед майката и сина. — Нещо, за което ми каза да отделя време, преди всички вие да потеглите за приключенията си тук.

— Благодаря ти, може ли да минем на въпроса? — бях поставил и двете си ръце на каруцата.

— Добре, умнико. Влизаш там, отвеждаш Пушека до нощта, когато жена ти умря. Наблюдавай как се случва.

— Проклятие!

— Млъкни, хлапе. Вече съм се нагледал на цялото ти самосъжаление, което мога да понеса. Както и Стареца, предполагам. Искаш ли да си в състояние да се справяш със сънищата си, върни се там и огледай дяволски добре какво те е докарало до състоянието, в което си. Прегледай всяка секунда. Три пъти, ако се наложи. После се върни и ще си поговорим.

Понечих да споря.

— Затвори си устата и го направи. Или просто се разкарай и прекарай остатъка от живота си в собствените си фантазии.

Той ме ядоса толкова зле, че исках да му наритам задника. Което не би било мъдро по няколко причини. Позволих на гнева да ми даде тласък и се покатерих в каруцата.

Предполагам, че вие също не се познавате напълно. Наистина вярвах, че съм овладял страданието си, до срещата с Кина, до изкушението на невъзможното обещание да ми върне моята любима. Тогава огромната мъка се върна.

Беше удивително колко силно отказвах да наблюдавам как умира Сари. Силата, която ме задейства, която ме убеди, че трябва да го сторя, беше полъх на мърша. Долових я като нещо, което би могло да е Кина, подминала ме в призрачния свят. Мен ли търсеше?

Открих двореца. Поспрях, за да намеря Радиша Драх. Нямаше кой знае каква промяна, с изключение, че бе пристигнала вестта за триумфа в Чарандапраш. Сега дебатите бяха много по-оживени, а Радишата — принудена да заеме непопулярната позиция и да напомни на своите приятелчета заговорници как тази неочаквана победа не означава, че Дългата сянка е бил победен. Накрая тя приключи разискването, като нареди на Бесния Корди да отведе група от следотърсачи на юг, за да съберат надеждна информация. Бюрократично решение, което само отлагаше деня на коварството.

С неохота, която не проумявах изцяло, толкова могъща беше, аз подкарах Пушека към старото ми жилище. Все още си беше незаето. Всичко си стоеше така, както го бях оставил, събирайки прах.

Накарах Пушека да се върне назад, много внимателно, докато доближихме времето, когато се случи нещастието. Поради някаква причина почувствах, че беше много важно да не срещам предишното си аз. Защото, сторех ли го, щях да бъда приклещен да изживея отново цялото зло, точно както го правех няколко пъти с пропаданията ми в тъмнината на Деджагор.

Вероятно можех да предупредя Сари. Онази жена в тресавището за миг осъзна присъствието ми. Може би някой, който ме познаваше толкова добре като Сахра, и аз, със силното си желание да променя нещата, бихме предизвиквали предупреждение през бариерата на времето.

Изглежда по-ранните ми завръщания в Деджагор можеше да променят няколко неща, макар и да нямаше как да се уверя.

Бях там. Стражите и всички останали трескаво се щураха навсякъде. Някои преследваха Удушвачи, други тръгнаха към моята обител. Това беше след пристигането ми. Така че трябваше да прескоча може би още половин час.

Така и направих, попадайки на входа, който бяха използвали Измамниците, за да проникнат в двореца. Бях наблюдавал тези убийства преди, защото любопитствах как може да бъдат изненадани толкова много бдителни хора. Първата двойка Измамници пристигнаха маскирани като проститутки от храма, изпълняващи своите задължения към богините. Не се случваше пазачите да върнат дамите. Би било светотатство.

Това беше преди да се намеся аз. Изтичах по стълбите към помещенията, където моята тъща и Сари си вършеха домакинската работа, приключвайки деня. Чичо Дой и То Тан вече спяха. Тай Дей будуваше още, вероятно защото ме чакаше да се върна от задачата, на която той не бе добре дошъл. Затворил очи, изглежда се опитваше да се изолира от заяжданията на майка си през две врати.

Не знам как я търпеше Сари. Особено след като аз бях обектът на хулене.

Майка Гота беше по-ожесточена от обичайното. Искаше да знае кога Сахра ще изостави това вироглаво малоумие — хиляда пъти да бъде прокълната Хон Трей — и ще се върне в блатата, към които принадлежи. Там все още имало шанс Сахра да се омъжи, макар и със сигурност не добре, предвид, че е минала най-добрите си години и е позволила да бъде осквернена от чужденец.

Сари го прие с онова спокойствие, към което знаех, че е привикнала и не позволи чувствата й да бъдат засегнати. Занимаваше се с работата си, сякаш майка й изобщо не говореше. Скоро те приключиха с нещата, които правеха. Сахра отиде в нашата стая, без дори „Лека нощ“, което само още повече раздразни майка й.

Винаги съм знаел как майка Гота не ме одобрява и подозирах, че говори зад гърба ми, но изобщо не предполагах да е толкова злъчно. Звученето на приказките й ми каза, че единствената причина, поради която майка Гота бе дошла до Талиос, е да върне дъщеря си вкъщи.

Осъзнавах, че Сахра беше нарушила някои родови табута, идвайки с мен, но бях подценил истинската дълбочина на чувствата на Нюен Бао към външните хора.

Жилището стана много тихо. То Тан и чичо Дой хъркаха. Сари заспа почти мигновено. Майка Гота беше твърде заета да се оплаква, за да си легне веднага.

Очевидно не се нуждаеше от слушатели.

Реех се там, когато вратата на апартамента се отвори и първият Удушвач се плъзна вътре. Той беше мъж с черен румел, убиец, много пъти отнемал живот. Един след друг, цяла група го последва. Те вярваха, че ще нападнат Знахаря. Освободителя. Според последната надеждна информация, която имаха от двореца, в тези помещения живееше Знахаря. Той ми ги предостави преди малко повече от седмица.

Резултатите бяха нещастни за всички, освен за Стареца.

Малко след като влязоха, те се усетиха, че в жилището имаше няколко човека. Прошепнаха си твърде тихо, за да бъдат чути. Пръстите посочваха. Разделиха се на четири екипа — три от по трима души, а друга половин дузина останаха в основната стая, точно до вътрешната страна на входната врата.

То Тан, Тай Дей и чичо Дой бяха в най-близката стая. То Тан спеше най-близо от всички. После чичо Дой. После Тай Дей.

То Тан нямаше никакъв шанс. Никога не се събуди. Но Тай Дей все още не бе заспал, а чичо Дой трябва да е имал ангел пазител. Той подскочи, докато групата от Удушвачи го нападаше. Помагачите, чиято задача бе да попречат на жертвата да се защити, докато старши Удушвачът усуче румела си около гърлото му и го довърши, не бяха достатъчно здрави за своята задача. Чичо Дой ги запрати, после повали майстора Удушвач със силен удар на лакътя. Преди другите двама да го спипат, той стигна до Пепелявия жезъл.

Тай Дей вече беше на крака, когато вратата към неговата стая се отвори навътре. Помагачите го удариха, докато се насочваше към своите саби, запращайки го яростно през стаята, но не и преди да е сграбчил късия си меч.

Тай Дей крещеше предупреждения, докато размахваше оръжието.

Удушвачите, чакащи в основната стая, се втурнаха да помогнат на своите. По времето, когато дойдоха, майка Гота беше станала и размахваше сабя, а Сахра, която нямаше какво да е оръжие и никакъв път за бягство от стаята ни, освен през мелето, се опитваше да намери начин да блокира входа.

Изследвах следващите две минути отново и отново. През тях загинаха около дузина човека. Всичките от Измамниците. Тай Дей сполучи да му счупят ръката. Чичо Дой преследваше оцелели в преддверието. Не се случи така, както ми разказаха, но дотук беше достатъчно близко. По-късно никакви лоши мъже не изскочиха зад Дой, за да убият Сахра. Тя не изглеждаше в добра форма, но беше жива. Когато Дой се върна от преследването, майка Гота загатна да й бъде дадено нещо успокояващо. Чичо Дой се съгласи. След минути Сахра беше угаснала, в леглото, където щях да я видя за кратко.

Трябваше да се махна за малко. Всеки момент щях да пристигна. Върнах се, когато знаех, че няма да съм на себе си, след като бях изпил нещо, предложено ми от чичо Дой, и спях до моята възлюбена.

Наблюдавах ги как отнасят Сари и То Тан. Чичо Дой, Тай Дей и различни роднини, както майка Гота щеше да ми каже, след като се пробудех, отнесоха телата им за подобаващо погребение вкъщи.

Успях да потисна страховит гняв, там, навън, въпреки умъртвяващото емоцията обкръжение.

Проследих оттеглянето на групата към земите на Нюен Бао. Имаше и други тела. Нападението на Удушвачите бе отнело живота на няколко телохранители Нюен Бао.

Изненада! Изненада! Сари се върна към живот още преди групата да отмине града. Тя реагира почти по същия начин като мен, след като се събудих и открих, че я няма.

— Какво става? — попита тя. — Защо сме тук? — задаваше въпросите си на чичо Дой, но той не отговори, освен че направи жест към Тай Дей, който изглеждаше изтормозен от болката в счупената му ръка.

Тай Дей измънка:

— Водим те вкъщи, Сари. За теб вече няма никаква причина да оставаш в този лош град.

— Какво? Не можете да го направите. Върнете ме при Мъргън.

Тай Дей се взираше в облите камъни на паважа.

— Мъргън е мъртъв, Сари. Туга го убиха.

— Не!

— Съжалявам, Сахра — каза чичо Дой. — Много Удушвачи заплатиха с живота си, но това беше цена, която те желаеха. Доста от нашия народ също умряха и където Нюен Бао се провалиха или не бяха покрили мястото, много от другите също загинаха — думата, използвана за „другите“, на Нюен Бао означаваше всеки, който не е Нюен Бао.

— Не може да е мъртъв — извика Сари. Тя зарида, съкрушена от мъка. — Не може да умре, без да види детето си!

Чичо Дой се закова на място, вцепенен като посечено добиче. Тай Дей зяпна сестра си и издаде скимтящ звук. Доколкото бях свикнал с правилата на Нюен Бао, предположих, че той беше смутен, защото ще му е невъзможно да ожени сестра, която носи детето на външен човек.

Чичо Дой прошепна:

— Започвам да вярвам, че майка ти е по-мъдра, отколкото си мислехме, Тай Дей. За всичко това тя обвиняваше Хон Трей. Сега започва да изглежда, че бабата ти напълно е била с ума си. Или просто сме я разбрали погрешно. Предсказанието й може да е включвало Мъргън само индиректно. Възможно е да се отнася за детето, което Сахра носи.

Разбрах, че жената в блатата, която видях вече два пъти, трябва да е самата Сахра.

— Тогава там няма място за Сахра — каза Тай Дей с очевидна болка. — Ако носи копелето на външен човек…

— Върнете ме — изрече Сахра, — ако не ме пуснете, повече няма да бъда Нюен Бао. Ще отида при хората на моя съпруг. За мен ще се намери място в Черния отряд.

Това беше социална ерес от толкова висш порядък, че и Тай Дей, и чичо Дой бяха поразени и безмълвни.

Не вярвам, че щях да съм безмълвен, ако бях в състояние да ги пипна тези двамата точно тогава. Махнах се. Бях чул достатъчно, за да знам как стоят нещата с мен, със Сари и с моя верен спътник Тай Дей. Стареца може и да не беше прав за Нюен Бао, но със сигурност имаше причина да ги шпионира.

Прескочих бързо напред във времето, проследявайки Сари. Тай Дей и чичо Дой я отведоха в онзи храм, където я бях зърнал преди. Повериха я в ръцете на възрастен роднина, който беше жрец. По същество Сахра сега беше сирак, макар и пораснала жена, женена два пъти. Храмът представляваше място, където отиваха Нюен Бао без семейство. Храмът се превръщаше в дом. Жреците и послушниците ставаха семейство. В замяна от сирака се очакваше да посвети живота си на добри дела и на каквито божества почитаха Нюен Бао.

Нищо не ме насочваше към мястото, макар че храмът, където скриха Сари, да се кипреше с няколко идола, силно наподобяващи различни богове на гуни.

Шадарите почитаха само едно божество, изобразявано като идол, а доктрината на ведна забранява изобщо всякакви гравюри.

Съсредоточих се върху Сари, каквато беше сега. Следвах я в продължение на един час, докато си вършеше домашните задължения. Помагаше в почистването и поддръжката на храма, носеше вода, участваше в готвенето — доста от нещата, които щеше да върши, ако живееше в едно от селцата със съпруг Нюен Бао. Но хората от храма я отбягваха.

Никой не говореше с нея, освен жреца, който й беше роднина. Нямаше нужда от обяснения. Беше осквернила себе си. Посещаваше я единствено възстар джентълмен на име Бан До Тран — пътуващ търговец, чието приятелство Сахра беше спечелила по време на обсадата на Деджагор. Бан беше посредникът между нас миналия път, когато семейството на Сахра се опита да ни държи разделени. Той помогна на Сахра да се измъкне и да дойде при мен, преди да успеят да я спрат.

Бан разбра. Беше обичал жена гуни като млад. Прекарваше повечето от времето си в търговия с външния свят. Той не смяташе, че всичко „друго“ е напълно зло.

Бан беше добър човек.

Търсих усилено и избрах внимателно моя момент, когато Сари присъстваше на следобедната си молитва. Снижих гледната си точка право срещу нея, точно на равнището на очите. Упражних цялата си воля.

— Сари, тук съм. Обичам те. Те излъгаха. Не съм мъртъв.

Сари нададе кратък звук като изскимтяване на кученце. За миг тя сякаш се взираше право в очите ми. После скочи и избяга от стаята, ужасена.