Глен Кук
Тя е тъмата (39)

39

Хората пееха около лагерните огньове, макар и да бе валял сняг. Настроението беше приповдигнато. Намирахме достатъчно, за да ядем. Разполагахме със средно приличен подслон. Врагът не правеше опити да ни обърка плановете. Пристигащите отряди от основната сила се разгръщаха в широка дъга наоколо Киаулун, установявайки се в изчакване за последната фаза на кампанията. Но дори и когато дружината седи около огъня, играейки тонк, някой трябва да действа, за да поддържа напредъка. Стареца бръкна в своята торба с трикове и извади сламка с моето име.

Мисля, че манипулира жребия.

Аз получих задачата да поведа патрул на север, за да пресрещна идващите насам отряди и да намеря главния интендант на армията, за да започне проучване за изграждане на лагер, след като сериозно се заемехме с обсадата на Наблюдателницата. Те водеха и някои затворници, които Господарката беше сметнала, че ще заинтригуват капитана.

На отиване имахме три схватки с партизани. И още една на връщане. Напрежението ни изцеждаше. Бях изморен. Макар и не колкото мен, Тай Дей също беше твърде изтощен, въпреки протестите му за обратното.

— Послание от твоята любима — казах на Стареца, подхвърляйки му кожен пакет, достатъчно тежък, за да има в него двойка тухли. — Клетус и неговите братя са в групата й. Вече обсъждат изграждане на рампа, за да се прехвърлим през стената на Наблюдателницата.

— Никакъв шанс. Добре ли си?

— Уморен до смърт. Отново се натъкнахме на партизани. Могаба променя стила си.

Той ми отправи тежък поглед, но каза:

— Почини си. Момчетата са открили къща, която искам да провериш утре. Вземи Клетус и компания, за да ти кажат колко работа има по мястото.

Изсумтях. Сега си имах хубаво местенце, изкопано отстрани на хълм, с истинско одеяло, провесено отпред, за да пази от вятъра и да задържа топлината на огъня. Нашия огън. Моят шурей се окопаваше вътре заедно с мен. През свободното си време бяхме превърнали мястото в дом. Не можеше да се сравнява с онзи, който имахме след Деджагор.

Беше ни останала достатъчно енергия, за да сумтим един на друг над някакъв корав хляб, след като накладохме огъня, а после се заровихме в купчината парцали, събрани от руините на Киаулун.

Заспах, чудейки се колко лош може да стане проблемът с бунтовниците. През това време от годината можехме да ги уморим от глад, като просто поддържахме много фуражири навън. Но преживееха ли зимата, щяха да ни създават големи проблеми през пролетта, когато ще трябва да засадим собствена реколта, а после да я обработваме и защитаваме до жътва.

Не се тревожих дълго за това. Сънят скочи и ме сграбчи. А кошмарите ме очакваха.

Този път се започна с мъртвия пущинак, застлан с трупове и кости, но не беше съвсем същата мрачна земя като преди. Зловонието отсъстваше. Труповете изглеждаха като тела в картини — бледи, с малко пролята кръв. Липсваше разложението, което сполиташе труповете след няколко слънчеви дни. Нямаше мухи, личинки, нито мравки или лешояди, които да разкъсват мършата.

Този път някои от телата отваряха очи, като ги подминех. Неколцина смътно приличаха на хора, които познавах много отдавна. Баба ми. Един мой любим чичо. Другари от детството и няколко приятели от ранните дни на Отряда, отдавна мъртви. Повечето от тях сякаш ми се усмихваха. После срещнах лицето, което би трябвало да очаквам, онова, чиято поява подготвяха цялата поредица от сънища. Да, логично бе да го очаквам, но то наистина ме завари изненадан.

— Сахра?

— Мъргън — нейният отговор беше едва доловим полъх. Шепот на призрак, какъвто бихте очаквали. Какъвто, впрочем, бих очаквал и аз, ако вярвах в подобни неща. Прозрях капана. Кина щеше да ми предложи да ми върне мъртвата. Щеше да откупи онова, което бе отнела. В този момент нямаше значение как. Разбира се.

Можех да си върна моята Сари.

Останах с нея достатъчно дълго, за да ме завладее. После бях в мрачно, студено, ужасно място, предназначено да повярвам, че Сари ще отиде там, ако не я измъкна.

Доста груб ход.

Подозирам, че Кина никога не се е нуждаела от изтънченост.

Вниманието ми веднага бе привлечено. Но…

Подозрение изпълни ума ми, както и моите емоции. Разбрах, че Кина играеше пред местна публика, сякаш бях талианец или от някое от сродните на талианците племена с подобна религия. Тя не можеше да проумее факта, че не съм бил отгледан и закърмен с южняшките митологии. Дори и това докосване на сънищата ми не ме убеждаваше, че тя е божество. Изпълнението й беше нещо, което Господарката можеше да спретне на върха на възможностите си, а бившият й съпруг би успял да го стори от гроба.

Не я оставих да стегне примката, колкото и сладко примамливо да беше.

Така че тя сграбчи болката в душата ми и я завлече гола и пищяща в трънака.

Събудих се, а Тай Дей ме разтърсваше свирепо. Изкрещях:

— Успокой се, бе, човек! Какво не е наред?

— Пищеше в съня си. Говореше за Майката на нощта.

Спомних си.

— Какво казвах?

Тай Дей поклати глава. Лъжеше. Беше разбрал. И дочутото го бе разстроило. Сложих в ред ума и лицето си и завлякох умрелия си задник до обителта на капитана.

Нещо не беше наред с тоя човек. Искам да кажа, че аз самият имам доста спартански вкус, но бих си представил малко лукс, който щях да искам, ако бях диктатор на голяма империя, могъщ военачалник, капитан на Черния отряд, а и наоколо имаше хора, готови на всичко за удобството ми. А той живееше в полупалатка, полусрутена колиба, като най-обикновен коняр. Зеблото му държеше завет от вятъра. Единственият признак за статуса му беше, че не делеше палатката с някой. Нямаше часовои, стърчащи наоколо, въпреки присъствието ни дълбоко във вражеска територия, напук на подозрението ни, че неколцина самоотвержени Удушвачи все още се навъртаха в нашите редици.

Може би той не вярваше, че се нуждае от пазачи, защото старо мъртво дърво преплиташе клони над неговия подслон. Клони, които почти винаги се перчеха с тайфа грачещи гарвани.

Влязох вътре.

— Твърде много разчиташ на маниакалността на Ловеца, шефе. — Макар и да останах с впечатлението, че бях внимателно проучен, докато приближавах. Вероятно Знахаря си имаше причина да се чувства уверен.

Беше заспал и оставил лампата да свети. Поразтърсих го леко и трескаво се захванах да го будя.

Дойде на себе си, но не беше никак доволен. Рядко получаваше възможността да спи толкова много, колкото му се искаше.

— Дано да е за добро, Мъргън.

— Не знам дали е или не, но имам въпрос — уверих го. — Ще се опитам да го изложа набързо. — Разказах му за съня. И за всичко спохождало ме в сънищата преди.

— Господарката ми каза, че може да си уязвим. Тя не знае за Пушека, така че не беше наясно как би могло да се случи това.

— Сигурен съм, че си има причина — отвърнах аз. — Мисля си, че знам какво се опитва да направи тя. Но не мога да разбера защо.

— Което ми казва, че наистина не си го обмислил.

— Какво?

— Наясно си точно защо, но си твърде мързелив, за да го разбереш сам.

— Глупости — но потиснах раздразнението си. Усетих, че той беше на път да се наслади на една от своите лекции.

— Ти представляваш интерес, защото си знаменосецът, Мъргън. Прекарал си последните няколко години, добавяйки нови материали в моите анали и тези на Господарката, така че ги познаваш страшно добре. Но сега би трябвало да подозираш, че има нещо специално около знамето.

— Копието на страстта?

— Според Господарите на сенките. Ние не знаем какво означава това. Може би отговорът е в онези древни анали, които ти складира в двореца. Както и да е, ясно е, че някои хора биха искали да сложат ръка на знамето.

— Включително Кина. Какво ще кажеш за това?

— Очевидно е. Ти изучаваше мита за Кина, докато бяхте хванати в капан в Деджагор. Нямаше ли знамена на Свободните отряди от Катовар, за които се е предполагало, че са символи на демони или нещо подобно?

Това доведе до размяна на сурови спекулации относно причината, поради която Кина искаше знамето, до няколко подсмихвания и после капитанът каза:

— Постъпи правилно, че ме уведоми. На всички ни се е случвало да го преживяваме вътре в нас. Държим го скрито и заключено и сме свикнали. Струва ми се. Виж, навъртай се там. Остани в съзнание. Едноокия ще бъде тук утре или на следващия ден. Поговори с него, после направи каквото ти каже. Разбра ли?

— Да. Но какво да правя със сънищата?

— Забрави ги.

— Да ги забравя. Добре.

— По обратния път към бърлогата ти погледни Киаулун и се запитай дали си първият човек на този свят, изгубил някой, когото обича.

Я виж ти. Изнервяше се от нежеланието ми да се примиря със загубата.

— Добре. Лека нощ — пожелах аз. Известно време нощта беше по-скоро ад. Всеки път, щом заспивах, пропадах право в равнината на смъртта. Неведнъж стигах до пещерата със старците. Щом станеше зле, се събуждах, обикновено сам, и два пъти с помощта на Тай Дей. Горкият човек. Без да каже какво наистина мисли за мен, след четири години наблюдение на странното ми поведение. Накрая, очевидно разстроена от липсата ми на възприемчивост, Кина ме изостави, провличайки след себе си раздразнено недоволство.

И когато всичко свърши, не бях напълно сигурен, че цялото това нещо не е било някакво чудовище, породено изцяло от собственото ми въображение.

Спах. Събудих се. Изпълзях от подслона. Като друга привилегирована личност, аз също можех да имам собствено убежище, ако пожелаех, без да го деля. Всъщност, като летописец ми бе зачислена палатка от онези, използваните за малки събрания, палат от истинско платно, където можех да се разпростря нашироко и да работя.

Получих я, но не я видях никога.

Знамето стоеше навън. Не изглеждаше като нещо, което би трябвало да възбужда завистта на ковач, да не говорим за великите сили. Не представляваше нищо повече от ръждясало, старо острие на пика на върха на дълъг дървен ствол. Пет стъпки под върха имаше напречна дъска, четири стъпки дълга, привързана към дръжката. От нея висеше черният флаг с емблемата, която бяхме приели на север — сребърен череп, изпускащ златни пламъци, произхождаща от личното клеймо на Ловеца на души. Черепът не беше човешки, защото имаше прекалено дълги кучешки зъби. Нито пък имаше долна челюст. Едната очна кухина сияеше в алено. В някои изображения червенееше дясната, а в други — лявата. Бях уверен, че има някаква разлика, но никой не си направи труда да ми каже. Вероятно имаше нещо общо с променливата природа на Ловеца надуши.

Всеки мъж от Отряда носи сребърна значка с подобен образ. Правехме ги, където и когато сварим. Някои сваляхме от нашите мъртъвци. Мъже от Отряда носят по три или четири като част от замисъла на Знахаря за връщането в Катовар. В действителност си мисля, че Мускуса и Хагоп имат по няколко дузини, които си носят от север.

Емблемата на черепа сама по себе си не е застрашителна. Ужасяваща е заради онова, което представлява.

Всеки в този край на света твърди колко гаден е бил Отрядът, когато за последен път е минал оттук. Трудно е да се повярва, че някой е могъл да бъде толкова жесток, че страхът да упорства цели четири столетия. Няма нищо толкова ужасяващо, че да не бъде забравено за няколко поколения.

Кина трябваше да е отговорна някак. Тя е манипулирала тези хора от векове, изпращайки им своите сънища. Четири века са достатъчно време за създаване на продължителна истерия. Всъщност, ако приемете, че великата черна богиня стои зад това, бихте могли да си обясните много от нещата, които преди никога не са звучели смислено. Дори изясняваше защо толкова много луди хора бяха замесени — големи и малки. Дали оттеглянето на Кина от действието не би причинило изблик на здрав разум у всички?

Но как да се отървеш от бог? Има ли някоя религия, където те учат на това? Как да оставиш твоя бог зад гърба си, ако стане дяволски и извънредно противен? Не. Всичко, което някога ще получиш, е съвет как да го подкупиш, че да те остави на мира за няколко минути.