Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511(2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. —Добавяне

38

Знахаря оглави конницата и препуснахме пред армията. Бягащите сенчести падаха под копията ни. Съпротивата беше слаба. Нашият фуражири се разпръснаха. Идеята беше да изровят бързо всички налични провизии, така че да можем да задържим основните си сили накуп, след като излезем от планините.

Продължавах да си мисля как направихме същото преди години след неочакваната ни победа при брода Годжа. Но когато го споменах на Знахаря, той само сви рамене и каза:

— Сега е различно. Няма никакви армии, които да свикат. Нито как да си издялкат нови магьосници, нали?

— Не им трябват. Дългата сянка и Оплаквача в редиците им могат да ни схрускат живи, ако решат.

Навлязохме в средно голямо градче, което изглеждаше абсолютно безлюдно. Много хора бяха напуснали доста преди появата ни в района. Земетресението не ги е пощадило.

Открихме достатъчно места за подслон, където да се спасим от студа. Напалихме си огньове, което от тактическа гледна точка вероятно не беше блестяща идея. Никой стоплил се не искаше да излезе навън.

Това беше универсален проблем сред войниците. Гладът си оставаше единствената сила, способна да накара мъжете да продължат да се движат.

Измина близо седмица, откакто се разделих с Пушека. Той ми липсваше повече, отколкото мислех за възможно преди седмица. Бях убедил себе си, че повече не се нуждая от него, за да се справям с болката си. Но смятах така, когато Пушека винаги беше там и всякога можех да поскитам навън, в призрачния свят.

Когато яздиш през източния край на ада, опитвайки се да държиш ума си изключен от факта, че задникът ти замръзва, докато умираш от глад, си склонен да мислиш за другите си проблеми.

Моят най-голям — за отмъщението, се завърна.

Единственото добро в начинанието досега беше новооткритото забавление да наблюдавам как Тай Дей се опитва да се задържи на смешната си сива кобила с хлътналия гръб. Упорито малко лайно.

Поне веднъж на всеки четири часа Знахаря ме питаше за роднините ми. Не знаех нищо. Тай Дей претендираше, че също не е наясно. Имах си мнение за неговата искреност. Знахаря излъчваше недоволство.

Дойде вестта, че е бил заловен сенчест дезертьор, който знаел местоположението на ледена пещера, натъпкана с храна.

— Ще се хванеш ли? — питах.

— Изглежда, някой е сметнал, че ще си спаси главата с тази история. Но ще проверим.

— След като се натопля до насита.

— А искаш ли да се нагладуваш?

Яздехме навън, напред и все по-наред, ден след ден, през полета, гори и хълмове, обезобразени от земетресението и изоставени от населението. Аз и капитанът яздехме онези гигантски черни жребци, той — снаряжен със суровата си броня на Създателя на вдовици, а аз — влачейки проклетото знаме, докато Тай Дей се опитваше да се присламчи като комична сянка.

Намерихме ледената пещера на пленника. Доколкото можехме да видим отблизо, тя представляваше истинска скъпоценна находка. Земетресението беше струпало лавина от камъни в тесния й отвор. Добрите местни хора се бяха опитали да го откопаят отново. Ние ги облекчихме от цялата тази работа и оставихме взвод да изчака пристигането на подкрепления, достатъчно гладни, за да копаят за вечерята си. Продължихме към Киаулун и Наблюдателницата, успявайки да се изхранваме и да отбягваме проблеми, докато не стигнахме на четиридесет мили северно от разрушения град.

Околността там беше пощадена от бедствието — тиха, подредена, почти красива, но малко твърде мразовита за моя вкус. Внезапно, без предупреждение, въпреки гарваните на Стареца, попаднахме на конница на Господаря на сенките и никой от мъжете в нея не беше в добро настроение. Атаката им ни разпръсна на половин дузина групи. Веднага след това орда от пешаци се опита да ни се натрапи. За наш късмет бяха местна милиция от зле въоръжени, напълно неопитни селяци. За съжаление, вярно е, че някой съвсем нетрениран и неопитен тъпанар може да е достатъчно късметлия, че да те направи също толкова мъртъв, колкото може изкусен войн и жрец като чичо Дой.

Успях да побия знамето на върха на една могилка. Стареца стоеше до мен, а нашите — наоколо в кръг.

— Точно днес ли реши да носиш проклетия костюм — извиках аз, — нямаше да имат топки за тия лайна, ако не го беше облякъл. — Знае ли човек? Може и да бях прав.

— Започна да натежава. Държи студено и вони — той сви рамене в отвратителната, нелепа броня. Докато сваляше гадния крилат шлем от главата си, двойка чудовищни гарвани кацнаха върху рамене му. Фигури от ален огън започнаха да пъплят навсякъде около него. Още няколко хиляди гарвана кръжаха над главите ни, като се оплакваха, грачейки, сякаш за последно.

След краткия опит да завладеят гарваните, Създателя на вдовици и знамето на Черния отряд, повечето от нашите нападатели решиха засега да си вземат отпуск.

Слуховете, стигнали дотук, трябва да са били наистина лоши.

Но кавалеристите бяха направени от по-корав материал. Те продължиха да се бият, явно ветерани. И вероятно Дългата сянка ги беше убедил, че ще изпечем жените им и ще изнасилим децата им, а след това ще превърнем останалото от тях в кучешка храна и кожа за обувки.

Но после ги разпръснахме. Преди войниците да се втурнат в преследването им, Стареца отново се насочи на юг, като обяви:

— Имаме мостове за превземане и прегради за разчистване.

Неколцина мъже не му обърнаха внимание. Попитах:

— А какво да правим с тях?

— Имат възможността да послужат като ценен пример за назидание. Онези, които оцелеят, ще ни догонят — той изглеждаше безмилостен.

Не се погрижи за лечение и защита за ранените. Нещо, което никога преди не пренебрегваше.

Вероятно причината се дължеше на факта, че сред ранените нямаше братя от Отряда, макар че взехме почти дузина с нас.

Това съображение изглежда често лежеше в основата на решенията му, макар и не така крещящо, че външните хора да го забележат. Надявах се, че ще го прави по-прикрито. Имахме си достатъчно проблеми.

* * *

Бях виждал стотици пъти Капан за сенки в сънищата на Пушека. Прекарах много дни, кръстосвайки Наблюдателницата. Мислех си, че познавам града и крепостта толкова добре, колкото някой местен. Но не бях готов за действителността, нефилтрирана от заспалия ум на магьосника.

Останките на Киаулун изглеждаха като същински ад. Гладът и болестите бяха изявили претенции към всеки, оцелял след земетресението. Дългата сянка, неохотно приел съвет, се бе опитал да помогне. Твърде късно. Но бе позволил на бежанците да се установят в сянката на Наблюдателницата и беше създал условия да се грижат за себе си. На свой ред тези хора заместиха изгубените работници, които изграждаха крепостта преди земетресението.

След бедствието работата напредваше едва-едва. Дори Дългата сянка бе принуден да признае, че от мъртъвците строители не става.

Тук нямаше деца. Създадена бе някаква организация за отглеждането им другаде. Умна стъпка, нехарактерна за Господаря на сенките. Тази идея трябва да идваше от някой друг. Всъщност, мога да се сетя за не един от тесния кръг на Дългата сянка, комуто да е хрумнало подобно нещо.

Изглежда, сякаш малкото свършена напоследък строителна работа беше насочена основно към осигуряване на подслон.

Естествено, това нямаше да продължи дълго. Дългата сянка се разпореждаше с хората от сенчестите земи, както сметнеше за изгодно. Просто искаше да ги запази живи достатъчно дълго, че да ги използва.

— Адът наистина се процежда в света — отбеляза Знахаря. Той се взираше в мрачните, вонящи, разрушени останки на Киаулун. Не обърна никакво внимание на блещукащото великолепие отвъд града.

За разлика от мен.

— Дяволски близо сме, шефе. Няма я Господарката да ни прикрива.

Явно не го притесняваше. Един-единствен път обърна някакво внимание на Наблюдателницата, когато спря веднъж, за да се втренчи свирепо и да каже:

— Не успя да я завършиш навреме, нали, кучи сине?

От ограничената перспектива на обикновените очи крепостта изглеждаше неизмеримо огромна. Извисяващите се стени бяха изградени предимно от сив и бял камък, на места с вградени разноцветни блокове, изпъстрени с магически символи от сребро, мед и злато.

Какви сили бе събрал Дългата сянка, за да защити тези укрепления след последното ми бродене с призрака? Имаше ли значение? Можеше ли някоя армия да изкатери тези невероятни стени, ако строителното скеле бъде премахнато?

По-голямата част от него изглежда си стоеше на мястото.

Знахаря се взираше замислено:

— Може и да си прав. Не би трябвало да им натривам носовете с факта, че присъствам лично — той се извърна още малко и се взря отвъд Наблюдателницата, към укреплението в далечината.

— Стигал ли си някога дотам?

Озърнах се. Нямаше кой да чуе. Дори и гарван.

— Не. Мога да стигна някъде до половината път през пространството между Наблюдателницата и място от пътя, където има свличане, което изглежда е нещото, наричано тук Порта на сенките. Няма много за гледане. Но Пушека отказва да продължи нататък.

— Никога не съм постигал повече. Да се махаме оттук.

Оттеглихме се и направихме лагер на север от Киаулун. Там войниците не се чувстваха удобно. Никой от тях не искаше да се установи толкова близо до последния и най-луд Господар на сенките. Склонен бях да се съглася.

— Може би имаш право — обади се Знахаря. — Самият аз ще се почувствам по-добре, ако Пушека беше тук и можеше да поразузнаеш малко — после се ухили: — Но вярвам, че имаме ангел пазител, по-добър от грижовната ни Господарка.

— Какво? Кой?

— Ловеца. Тя е шантава като катерица с три жълъда, но е предсказуема. Успя ли да се доближиш до нея? — сякаш беше сигурен, че бях опитал.

— Не съвсем. Дъртият магьосник не иска.

— Трябва да помниш до каква степен е решена да ме използва, за да си разчисти сметките с Господарката. Което означава, че тя ще трябва да се погрижи за мен.

— О! — аз, глупакът, не бях се замислял как той би могъл да използва Ловеца. — Искаш да си заложиш живота на Ловеца на души?

— Не, по дяволите. Тя все още си е Ловеца на души. Може да се заинтригува от нещо друго и просто да зареже всичко тук.

— Но тя има и сметка за уреждане с Дългата сянка, нали?

— Да, има — той се ухили. Изглеждаше удовлетворен от начина, по който се развиваха нещата.

Ловеца на души ме тревожеше. Тя рядко вършеше нещо значимо, но в собствения си ум се смяташе за един от големите играчи. Накрая щеше да сътвори нещо драматично.

Дали Знахаря пропускаше да предвиди някоя подробност и да я направи част от своя план? Той не мислеше така, сигурен бях.

За разлика от мен. Защото аз разполагах с твърди като камък доказателства, че той не беше готов за всичко. Няма начин да е предугадил кошмарите на Господарката, които бях започнал да сънувам, макар и да съм съвсем сигурен, че е очаквал нейните да продължат.

Тук, близо до Киаулун, моите кошмари бяха мощни и чести. Не можех да подремна без посещение в пещерата на старците. Често се озовавах в равнината от кости и трупове. Понякога се изплъзвах в страната на митовете. Или така го тълкувах. Представляваше обширно сиво място, където богове и дяволи се срещаха в божествена битка и най-свирепото нещо на полето беше блещукащо черно чудовище, чиито стъпки разтърсваха земята, ноктите му изравяха дупки и разкъсваха, а зъбите му…

Обаче отвратителното студено място с вледенените старци ме спохождаше всеки път. Всеки път. Беше отблъскващо до крайност, но все пак привличащо. Всеки път, когато ходех в мразовитите сенки, сред тях откривах друго познато лице.

Мислих си, че съм се справил с това. Наистина бях. Но това бе, защото не се бях замислил, че Кина си прави труда да бъде коварна с дребна риба като мен. Пропуснах факта, че тя е богинята на Измамниците. И забравих, че Господарката ми беше казала как не всичко, което изглежда като Кина, трябва да е Кина.

Миризмата на мърша отслабва. Стана по-отпускащо, по-безопасно, точно както броденето с призрака все повече ме успокояваше. Подозирам, че наслаждението ми на този комфорт беше една причина Стареца да ме доведе тук преди всички. Искаше ме готов за безцеремонни постъпки.

Щеше ми се да му кажа, че съм го овладял, защото го вярвах. Но докато бездействахме там, сред хълмовете, изчаквайки останалата част от армията да извърви с мъка пътя, аз прекарах много студени дни и още по-мразовити нощи, свит край огъня със сянката си Тай Дей, като си губех времето с моите бележки и подремвах. Доста. Защото, когато заспивах, можех да избягам от центъра, къде болката оставаше малко твърдо ядро, което не щеше да умре. Понякога дори ми се струваше, че летя точно като с Пушека, макар и не така далеч, нито до нещо интересно. Аз бях противоположност на Господарката, която се бореше със сънищата си през цялото време.

Това беше нежно съблазняване. Кина постепенно заместваше Пушека.

Забелязах, че сутрин капитанът ме разглеждаше предпазливо отстрани, когато ставах неохотно. Тай Дей не продума, но изглеждаше обезпокоен.