Глен Кук
Тя е тъмата (32)

32

Дивизията на Прабриндрах Драх пострада още по-зле. Хората на Могаба отказваха да забравят първия закон на оцеляването: никога не обръщай гръб. Трудно е да убиеш войник, който се придържа към своята подготовка, когато всеки инстинкт и емоция му нашепват да хвърли оръжие и да избяга, или да се свие на топка, за да се скрие от ужаса.

Целта на обучението на войници, докато мрънкат за цялата му глупост, е същите тези бойци да сторят правилното нещо автоматично, когато ужасът настъпи. Сражението е много повече страх и управление на страха, отколкото организирано убийство. Онези, които съумеят да работят със страха най-добре, ще се възползват от деня.

Стареца наблюдава толкова дълго, без да се намеси в полза на принца, че собствените му подчинени започнаха да мърморят. Попитах го какво чака.

— Искам да покаже на Талиос от какво тесто е замесен. Аз самият искам да видя. Не ми се ще да се съмняват в него, когато встъпи в длъжност.

Това беше разумен довод, но все пак звучеше подозрително. Започнах да ставам много мнителен относно грижите на Знахаря.

Наистина, по-късно той изпрати дивизията на Господарката, подкрепяна от гвардията на Уилоу Лебеда, да замести корпуса на принца. Господарката бързо успя да спечели няколко победи, но Могаба възстанови контрола си. Тя беше толкова изтощена, че магиите й причиниха само малки разрушения.

Чудех се защо Знахаря просто не отстъпи, докато тя се възстанови. Макар че вече не прекарвах много време в опити да разплета мислите му. Пъклени планове или не съвсем, аз вече не познавах човека.

Той изтегли дивизията на Господарката малко преди пладне. Премести стрелци по фланговете, подреди своите две дивизии за настъпление, следвайки тактика, според която едната се бие до изтощение, после следващата напредва през нейните позиции, за да атакува, да се надяваме, съсипания враг. Но преди барабаните да подемат монотонния си ритъм, той съзря бял флаг напред. Аз се тътрех със знамето. Проклетото нещо май се нуждаеше от диета. Струваше ми се, че става все по-тежко.

Не бях във форма. Останах тук само защото Знахаря настоя. Исках да съм навън, яздейки Пушека, да разбера какво става с Дългата сянка и Оплаквача, и Ловеца на души, и кой де е друг — Радишата също трябваше да се провери. Дълго време не я бях шпионирал.

Хубавото беше, че тукашните събития известно време щяха да й убягват.

Могаба ме изненада, слизайки долу срещу нас. Той накуцваше. Перчеше се с пояс от бинтове. Представих си, че ако не беше толкова тъмен, щеше да покаже и добра колекция от охлузвания. Едното му око беше подуто и затворено. Хапеше уста от болка. Без да показва повече емоции от абаносова статуя, той каза:

— Успяхте много умело да експлоатирате слабите ни места.

Предпазливо и уморено, Знахаря отвърна:

— Онзи задник ви прецака. Трябва ли да прахосаме още животи?

— Битката свърши, но войната продължава. Нейният резултат все още не е ясен.

Беше близо до истината. Ако не се задвижехме напред наистина бързо, нямаше да съумеем да задържим армията цяла.

Усмивката на Знахаря подхождаше на бронята на Създателя на вдовици, която той изглежда не искаше да маха напоследък.

— Отново и отново ти повтарях да изучиш аналите. Все ти напомнях, че ще съжаляваш, че не си го сторил.

Могаба също се усмихна, сякаш знаеше нещо.

— Те не са свето писание.

— Какво?

— Вашите скъпоценни анали. Не са свещени, а просто истории, създадени по равно от легенди и откровени лъжи — той ме погледна. — Ще ви струва скъпо, ако се осланяте на вярата в миналото, Знаменосецо.

Сега капитанът се усмихна кротко. Битка, водена с усмивки?

Знахаря показа много новаторство в боя, но Могаба не го съзнаваше. Не го разбираше, защото не беше чел книгите. Не би си го признал публично, но не беше запознат с аналите, защото не можеше да чете. В Геа-Ксле, откъдето той дойде, четенето не се числеше към войнските умения.

Сега нямаше никакво съмнение кой държи инициативата на психологическия фронт. Знахаря каза:

— Значи, ще трябва да избия още много от вас, преди да се изправите пред истината?

— Истината е променлива и зависи от тълкуването. В този случай крайната й форма остава неопределена. Може би ти ми показа начин да намеря своята — Могаба се обърна, приключил с приказките, и закуцука нагоре. Стойката на раменете му показваше, че гордостта му е наранена, задето е трябвало да ни покаже болката си. Мърмореше си нещо как Господарят на сенките вече не е тук, за да го спъва.

— Ей, шефе, той вече няма зад гърба си Дългата сянка — подхвърлих аз.

— Вече не му се налага и да отговаря пред него. Внимавай!

Тай Дей подскочи и вдигна щит над главата ми точно навреме, за да ми попречи да се удавя в дъжд от стрели.

— Ау! Времето наистина много бързо се влоши.

Момчетата на възвишението се забавляваха за нашата сметка. Направихме спектакъл, отстъпвайки назад, като и тримата се опитвахме да се крием под малкия щит.

Онова коварно лайно Могаба беше слязло долу само за да спечели няколко минути за своите войници. Те нападнаха веднага след като той ги достигна. Ентусиазмът им не беше предишният, но дисциплината си оставаше желязна.

Стрелите от фланговете и кулите, и огнените кълба отвсякъде накараха усилието им да изглежда необмислено. Въпреки всичко те ни изтикаха назад, сякаш мислеха, че тази атака е последната им надежда. Положението започна да изглежда отчаяно. Но тогава Господарката реши, че си е починала достатъчно.

Чарандапраш се окъпа в различни цветове.

След това битката не продължи дълго. Но когато падна тишината, дори и нашите резерви бяха твърде изтощени, за да преследват някой. Знахаря остави тази чест на оцелелите лагерни придружители, като им каза, че могат да задържат всяка заграбена плячка.

Повечето от тези, които опитаха, просто отидоха да умрат.

Плановете на Могаба създадоха гореща тема около големия огън. Изглежда всеки от лейтенант нагоре беше тук и имаше своя теория или две. И никоя от тях не беше логична. Вече бях побродил с призрака и не успях да открия Могаба, дори проследявайки го назад във времето. Но беглият повей на смъртно зловоние ме накара да побягна, дори преди реално да успея да огледам наоколо.

Дали Тя винаги щеше да е навън, всеки път, когато излизах?

Знахаря не се включи в налучкването. Той просто мързелуваше — по-самодоволен и по-спокоен, отколкото съм го виждал от години.

Господарката седеше до него и също изглеждаше страшно добре. Като че ли по изключение беше успяла да се наспи. Обърнах се към нея:

— Когато имаш няколко минути, бих искал да поговоря с теб. Не знам какво да запиша в аналите.

— Не смятам, че бих могла да ти кажа нещо интересно — отвърна с въздишка тя.

Можех да използвам Пушека, за да я проследя назад във времето. Но това едва ли щеше да ми каже какво си мисли тя.

Господарката попита Знахаря:

— Защо изглеждаш като котката, откраднала каймака?

— Понеже Дългата сянка и Оплаквача не се върнаха — той ме гледаше. Искаше да знае защо. Но не точно сега. Можеше да почака.

— И защото ти го направи. — След почивката си Господарката изглежда не се изморяваше така зле, въпреки срещата й лице в лице с Кина. Или каквото там беше. — Защото сега те просто ще отидат да се крият в Наблюдателницата, докато Дългата сянка се опитва набързо да скалъпи нещо от гарнизоните и милициите, събрани от хора, които не искат да имат нищо общо с това.

Той все още беше Господар на сенките. Не беше изчерпал докрай всичките си козове. А стените на Наблюдателницата бяха сто стъпки високи. Надявах се Знахаря да не смята, че всичко, което ни предстои, е да напредваме без усилие.

— Забележи, че той наистина не наговори глупости — промърмори Лебеда към Кинжала. Уилоу много лесно прие старото си приятелче отново. Някои от хората още не можеха да приемат, че цялото отстъпничество е било измама. Особено онези, които имаха роднини сред религиозните полкове, изтребени от Кинжала. — Тъпото копеле и тиквеник няма да каже на никой какво е замислил. Дори на мен и теб. Скрил е измами в ръкава си и ще трябва да научим за тях също като всеки жалък тъпанар, комуто ще се случат.

Лебеда се загледа тъжно в Господарката за момент, неспособен да разбере какво намираше тя в Стареца. Аз самият преди време се чудех над това, преди да срещна Сари и да се влюбя.

Не е задължително да има смисъл. Просто се молете за свободата да си го позволите.

Говорейки за границите пред свободата, моите роднини още липсваха. С изключение, разбира се, на Тай Дей. По-скоро щях да избягам от сянката си, отколкото от него.

Кинжала се усмихна, когато забеляза киселата физиономия на Лебеда. След приключението си той изглеждаше различен мъж — като човек, открил своята ниша.

— Ако наистина искаш да разбереш, по-добре заеми онези книги от Мъргън. Казват, че в тях е всичко, ако знаеш къде да гледаш.

— Добър план — излъгах аз. — Но Мъргън не е понесъл книгите със себе си. С изключение на онази, по която не е работил достатъчно напоследък.

Коментарът на Лебеда беше кратък и неприличен. И той — като Могаба — не можеше да чете.

Кинжала подсказа:

— Накарай Мъргън Големите уши да ти ги разкаже. Може да цитира цели глави почти толкова добре, колкото Знахаря. Мъргън е любимото му момче.

Старият Кинжал нямаше чувство за хумор. Не съм сигурен дали този ми харесва повече. Не си даваше зор да бъде забавен.

— Ще го направя, ако заплащането е добро — отвърнах им. — Като наемници не си пилеем силите, ако не ни се плати.

Трябваше да положа някое и друго усилие да стоя по-далеч от Пушека достатъчно дълго, за да нахвърлям необходимите бележки. Чарандапраш беше критичен етап в историята на Черния отряд. Не го оценявах справедливо. И когато бродех с призрака, би трябвало да се концентрирам върху неща, които наистина се налагаше да наблюдавам.

Не биваше да отивам просто за да се отърва от болката.

Всъщност тя вече не беше така всепоглъщаща. Може би няколкото схватки с Кина изцеряваха романтичните страдания.

— Тай Дей — попитах тихо на Нюен Бао, за да покажа, че това беше просто личен въпрос, а не работа. — Какво означава жена Нюен Бао да носи бяло?

— А? — той изглеждаше изненадан. — Не те разбирам, братко.

— Просто си спомних сън отпреди няколко нощи. В него имаше жена, която много приличаше на Сахра. Беше облечена в бяло. Нюен Бао винаги са в черно, с изключение понякога навън в света. Или ако си свещеник. Не е ли така?

— Сънувал си Сахра?

— Да, през цялото време. Ти не сънуваш ли Май?

— Не. Научени сме да освобождаваме техните духове.

— О! — съвсем не го вярвах. Ако беше напълно вярно, нямаше да има призив за търсене на отмъщение. — Добре, какво означава да си облечен в бяло? Или не значи нищо?

— Означава, че наскоро е овдовяла. Мъж, изгубил съпругата си, също ще е облечен в бяло. Тя може да ходи така в продължение на една година. Докато жената е в бяло, никой не може да й отправи брачно предложение, макар че, разбира се, хората от нейното семейство ще търсят съпруг неофициално. В случая с мъж, неговите баща и братя може да проучват възможностите, но не е позволено да го сватосват, докато не съблече бялото.

За мен това беше новина.

— През цялото време, когато бяхме в Деджагор, никога не забелязах Нюен Бао в бяло. И Сари със сигурност не изчака никаква година след смъртта на Дан, за да се заинтересува от мен.

Тай Дей ми показа една от редките си усмивки:

— Сари се заинтересува от теб преди смъртта на Дан. Бе поразена, когато за пръв път дойде да видиш дядо. Нямаш си представа каква кавга последва. Особено след като баба обяви, че е предопределено Сари да се влюби в чужденец.

Значи усмивката не беше проява само на доброто му настроение.

Можех да си представя отношението на майка Гота.

— Но Сари никога не облече бяло. Нито пък някой друг.

— Нито се намираше и една педя бял плат в онзи град, който да не е носен от талиански войник. Дядо сметна, че е политически неправилно да им отнемаме туниките — Тай Дей се усмихна отново, което само накара лицето му още повече да заприлича на череп. Той додаде: — Ние бяхме малка група. След цялото това време на поклонничество се познавахме един друг. Знаехме кой е изгубил партньор. И бяхме наясно, че нищо не може да се направи, докато така или иначе не се върнем при нашите села и жреци.

Значи жената, която видях, докато бях изгубен в делтата, беше вдовица. Предполагам, това обясняваше защо изглеждаше измъчена и нещастна.

— Ще трябва да ми разкажеш повече за Нюен Бао. Ще се чувствам по-малко глупав, когато се случи подобно нещо.

Усмивката на Тай Дей повехна:

— Вече няма нужда да познаваш обичаите ни, нали?

Не бях един от тях, дори по брак. Той стоеше тук, защото беше поел отговорност, а не понеже съм част от семейството.

Трябваше да помисля върху това.