Глен Кук
Тя е тъмата (20)

20

Спряхме насред голяма гюрултия. Надигнах се от каруцата.

Мъглите се бяха превърнали в обвиваща всичко пелена. Хората с факлите се блъскаха насам-натам, огньовете им проблясваха като омагьосани светлини. Никой не ми обърна внимание. Бяха се събрали всички армии и сега светът изглеждаше пренаселен.

Появи се Знахаря.

— Изглеждаш напълно разбит — подхвърлих му аз.

— Задникът ми така се влачи, че петите ми се удрят в него. — Той се качи във фургона, провери Пушека, настани се и затвори очи.

— Е?

— Какво?

— Тук си. Защо дойде? И какво става с проклетите ти домашни любимци? Наблюдават ли?

За момент си помислих, че е успял да заспи набързо. Знахаря не отговори веднага. Все пак пророни:

— Крия се. От птиците също. Едноокия ги прогони — около две минути по-късно той додаде: — Не ми харесва, Мъргън.

— Какво не ти харесва?

— Да бъда капитан. Искам да можех да си остана летописец и лекар. Има по-малко напрежение.

— Справяш се добре.

— Не и според онова, което чувам. Ако не бях капитан, нямаше да си имам и никакви дългосрочни грижи.

— Ужас. Аз пък си мислех, че си открил призванието си, като сецваш лайното на всички.

— Всичко, което някога съм искал, е да си отидем вкъщи. Но те няма да ми позволят.

— Съвсем сигурно е, че никой изобщо няма да ни отвори всички врати. Особено Радишата. Изглежда напоследък много се замисля какво да прави с нас.

— Би трябвало — той се усмихна. — И аз не съм я забравил — замълча за момент, после каза:

— Ти се занимаваш с аналите. Коя е най-кървавата каша, в която сме се набърквали някога?

— Предполагам, че е точно тук. Съвсем в началото, преди четиристотин години. Но е само загатнато в оцелелите анали.

— Историята може да се повтори. — Не изглеждаше въодушевен. Изобщо. Той не беше кръвожаден човек. Нито пък съм аз, въпреки омразата, която ме беше обсебила. Но моята съвест си има слепи места. Искам да видя няколко хиляди злодеи да страдат заради случилото се на Сахра.

Знахаря попита:

— Знаеш ли някакъв начин да установим автентичността на изгубените анали, които върна от Ловеца на души?

— Какво? — Какъв страшен въпрос. Никога не ми се бе случвало преди. — Казваш, че е вероятно да не са истински?

— Не можах да ги разчета, но успях да видя, че не са оригиналните. Те са копия.

— И вероятно не разказват истинската история?

— Пушека вярваше на всяка дума в аналите, които имаше. И устните разкази подкрепяха неговата позиция за Отряда като за епохален ужас, макар и да не се знаеха всички подробности. Но трябваше да се чудя, защото нямаше никакви съвременни сведения от независими наблюдатели.

— Случило се е нещо. Дори и тези книги, с които разполагаме сега, да са фалшификация. Какво мислиш?

За момент Знахаря изглеждаше уморен от борбата.

— Мъргън, става нещо, което е по-голямо от теб, мен, Господарката, талианците, Господарите на сенките и всичко това. Случват се странни неща и не изглеждат правдоподобни по никакъв начин. Започнах да се чудя, когато ти продължаваше да пропадаш в миналото.

— Мисля, че Ловеца на души има нещо общо с това.

— Може и да има. Тя е намесена навсякъде другаде. Но не смятам, че в нея е цялата работа. Мисля, че всички ние — дори Ловеца на души — сме манипулирани. И започвам дори да подозирам, че това продължава от векове. Че ако имахме истинските първи томове от липсващите анали и можехме да ги прочетем, щяхме да видим себе си и случващото се по напълно различен начин.

— Дали намекваш за онова, което Господарката разказва в нейната книга? Кина? Защото я видях самият аз, няколко пъти, докато бродех отвъд с призрака. Или онова, което мислех, че е тя, основавайки се на мита и написаното от Господарката.

— Кина. Да. Или нещо, което иска да си мислим, че е Кина.

— Не е ли едно и също, що се отнася до нас?

— Хм. Мисля, че тя сънува онези кошмари отново.

Така смятах и самият аз.

— И на мен ми се стори така. Тя изглежда все по-изнемощяла.

— Много мислих върху това по време на пътуването ни дотук. Няма много работи за правене, освен да мислиш, докато яздиш по цял ден. Моето предположение е, че нещата са започнали да се развиват твърде бързо за Кина. Тя е създание, свикнало дълго да оформя бавни сенчести игри, манипулации, чието разгръщане може да отнеме десетилетия. Вероятно дори поколения в нашия случай. Нейната голяма схема може да отвежда много назад, преди древните ни братя да са тръгнали на север. Но сега ние се прибираме у дома след странстване и всичко се случва твърде бързо за нея. Колкото повече опитва да направлява събитията, толкова повече шамари получава.

— Например?

— Като онова, което стори на Пушека.

— Аз бях убеден, че е дело на Ловеца на души. — Макар и също да нямаше никакво свидетелство, по което да й го припишем.

— Предполагам, че също е възможно. Може дори и двете да са го преследвали и да са се натъкнали една на друга по пътя си.

Припомних си, каквото можах, за инцидента от книгата на Господарката. Реших да го стиковам с моята теория за Ловеца на души. Митологията на Измамниците не присъждаше на Кина такава способност да навлиза в обикновения свят. Целият смисъл на култа беше да създаде време на толкова драматичен ужас, че преградите, спиращи Кина да засегне света ни, да могат да бъдат съборени от нашата страна.

Обясних го.

Знахаря само сви рамене.

— Чувал съм за това. Почти съм сигурен, че не се е предполагало да остане какъвто и да е Черен отряд след Деджагор. С изключение на Господарката. Тя е единствената, която се е смятало, че ще оцелее. И на нея щеше да й дойде редът, когато Удушвачите вземат нашето дете.

Обмислих го.

— Ако онзи момък Рам не си беше паднал по Господарката…

— Това е щяло да бъде краят на всичко. Кина щеше да получи своята Дъщеря на нощта от тази страна и началото на Годината на черепите да настъпи, без да й попречи никой.

Изглеждах заинтересуван. Струваше ми се лесно. Беше. Искаше ми се той да продължи нататък. Преди да приключи, вероятно щях наистина да имам някаква идея защо е направил всичко, което бе сторил.

Знахаря додаде:

— Непредвидени карти объркаха ръката на Кина.

— Непредвидени карти? Имаш предвид Ловеца на души?

— Тя е най-голямата. Но тук е Оплаквача, беше и Видоменителя и все още някъде навън е чиракът на Видоменителя. Всички те не са част от плана.

Това беше хипотеза. Тя се простираше далеч отвъд всякакви мисли, които ми бяха хрумвали. Или в различна посока.

— Бъди внимателен, Мъргън. Не губи връзка с чувствата си. Не позволявай броденето с призрака да те съблазни. Това нещо ни манипулира чрез нашите емоции.

— Защо трябва да се безпокоя? Аз просто записвам нещата.

Отговорът му беше потаен.

— Знаменосецът би могъл да е много по-важен от Дъщерята на нощта преди всичко това да приключи.

— Как така?

Той промени темата.

— Да си издирвал форвалака напоследък? — Имаше предвид видоменителя, хванат в капана на животинска форма, чирака, който спомена преди малко.

Помислих и му отговорих:

— Търсих го няколко пъти, но не съм го виждал след последното ми завръщане при клането на Ведна-Бота.

— Разбирам. Не бързай, но когато ти се отдаде възможност, открий къде е сега. Няма как да имаме тоя късмет да се е оставила да я убият.

— О, не, съвсем си е жива. Едноокия казва, че тя е точно там, в пустошта, следвайки ни. Говорихме за нея миналата нощ. Той е убеден, че единственият смисъл на живота й е да му отмъсти задето уби Видоменителя, преди да я научи как да си възвръща формата.

Знахаря се подсмихна.

— Да. Бедното старо момче. Някой ден ще открие, че не е центърът на вселената. Да можеше всичките ни изненади да са толкова невинни, а тези за Могаба да са същински изкормвачи — той отново се подсмихна, злорадо. Докато слизаше от каруцата, Знахаря подхвърли:

— Почти е време за представлението.

За него сякаш войната беше предимно спектакъл и хвърляне на прах в очите, а не смъртоносни схватки.