Глен Кук
Тя е тъмата (18)

18

— Добре ли си? — попита Едноокия, когато се появих пред каруцата. Навън беше тъмно. Той беше разпрегнал конете наблизо, за да се нахранят, беше запалил огън и сега седеше на капрата, зает да полира копие, което изглеждаше като издялкано от абаносово дърво — бляскаво инкрустирано със стотици сребристи гротескни фигури.

— Мяташе се и крещеше там отзад.

— Благодаря, че дойде да видиш какво не е наред.

— Дъртата каза, че го правиш през цялото време. Не изглеждаше да си струва безпокойството.

— Вероятно не си струваше. Тъкмо ти свивах запаса от бира. — Не беше вярно, но имах чувството, че наоколо можеше да се намери. Дори през най-лошите времена на обсадата при Деджагор той и Гоблин успяха да произведат нещо, за което претендираха, че е бира.

Едноокия мълча достатъчно дълго, за да се издаде. Ако тази проклета каруца останеше на едно място достатъчно време, нещо — иначе предназначено за храна или конски фураж — щеше да се превърне в парлива и алкохолна течност.

— За какво е копието? — попитах. — От известно време не сме го виждали. — Той го бе създал със специалното предназначение да убива Господари на сенките.

— Говорих с някои от братята, които са били с дивизията на Господарката. Наминаха преди малко, докато ти хъркаше. Кофата и Червенокосия. Казаха, че наскоро видели на три пъти голяма черна котка. Разбрах, че трябва да съм подготвен възможно най-добре.

Не звучеше като да е загрижен, но беше. Това копие представляваше шедьовъра на неговото изкуство.

Котката вероятно беше видоменител, наречен Лиза Даела Боуалк, която не можеше да променя животинската си форма, защото Едноокия уби нейния учител, преди да я научи как става. Преди се бе опитвала да го сгащи. Едноокия изглеждаше сигурен, че ще се пробва отново.

— Хвани я, ако можеш — му казах аз. — Струва ми се, че бихме могли да я използваме, ако за малко я оставим на Господарката.

— Правилно. Това ще бъде основната ми мисъл.

— Отивам да видя Стареца.

— Кажи му, че искам да си ида вкъщи. Тук е дяволски студено за дъртак като мен.

Подсмихнах се, както се и предполагаше да сторя. Слязох на земята, въпреки сковаността си и се насочих в посоката, където предполагах, че е Знахаря, съдейки по гъстотата на огньовете. Добре е, че аз и Едноокия свикнахме да си говорим на древни езици. Преди да съм изминал и пет крачки, от сенките пристъпи Тай Дей. Не каза нищо, но беше там — желан или не, за да ми пази гърба.