Глен Кук
Тя е тъмата (16)

16

Зората дойде. Тя завари нашите мъртви вече изгорени или заровени от войници, които не бяха успели да заспят. Не се наложи да видя дори едно измъчено лице.

Наоколо не липсваха белезите на унищожението. Изглеждаше, сякаш малките светкавици бяха буйствали в продължение на година около езерото. Някои от по-смелите кавалеристи вече бяха слезли до края на водата, за да съберат мъртва риба.

Нямаше абсолютно никаква следа от нещата, които ни бяха нападнали.

— Може би трябва да прекарваш малко повече време с Пушека — спомена Знахаря. Което, разбира се, си беше повече от предложение, макар и направено без желание. Беше се отказал да разчита на Едноокия за всичко друго, освен за неприятности.

Поогледах се наоколо. Моите роднини не се виждаха никъде. Споменах му:

— Едноокия наистина изпрати предупреждение.

— Не беше онова, което бих нарекъл навременно. Длъжен беше да хване Оплаквача и Дългата сянка преди дни как подготвят изминалата нощ. Трябваше да сме готови.

— Може би все пак неподготвеността ще ни послужи за добро.

— Защо? Как?

— Ако бяхме прецакали тяхната засада, те щяха да се зачудят как сме знаели за нея. След начина, по който се измъкнахме, те просто ще бездействат, псувайки Господарката, задето го е предвидила.

— Имаш право. Но все пак искам по-навременно предупреждение. Само не прекалявай с язденето на призрака.

— Ами знамето? Не знам къде е Дремльо тези дни и дали имаме под ръка друг заклет брат — никой извън Отряда нямаше да докосне нашата най-свещена реликва. Знамето, всъщност копието, на което беше закачено, е единственият артефакт, който имаме, останал с Отряда от самото му начало. Дори най-древните анали са били преписвани с времето отново и отново, претърпявайки превод след превод.

Знахаря ми каза:

— Аз ще се заема с това. Прилоша ти и известно време трябва да се возиш — той се захвана със своята си работа, а аз — с моята.

Носейки бронята си на Създателя на вдовици, Знахаря придоби ужасяващ вид, след като пое знамето. Сякаш го обгърна мрачна аура.

Доста от излъчването му се дължеше на магиите, които Господарката беше вплитала около и в бронята през годините, слой след слой. Макар и дори Създателя на вдовици да беше просто безсилна измислица, предполагаше се видът му да внушава нещо далеч отвъд обикновеното, да възбужда суеверията у наблюдателя. Същото се отнасяше до образа на Отнемащия живот, който Господарката беше създала за себе си. Но нейното амплоа се бе превърнало в легенда. Или, като за начало, представляваше нещо повече от измислица.

Когато Господарката надява тази броня, тя наподобява едно от въплъщенията на богинята Кина. Някои от нейните войници и повечето от враговете й почти повярваха, че, навлякла одеянията на Отнемащия живот, тя ставаше обсебена от тъмната богиня. Идеята не ми харесваше, макар и да не притесняваше Господарката.

Достигнах доста близо до подозрението, което изпитвах от времето, когато за първи път прочетох тома от аналите, написан от Господарката.

Възможно ли беше тя все още да е инструмент на онази Майка на нощта? Вероятно несъзнателно?

Чичо Дой и Тай Дей се навъсиха подозрително, когато им казах, че отново ми е зле и за известно време ще пътувам в каруцата на Едноокия. Сигурен бях, че чичо Дой знаеше за присъствието на Пушека в каруцата и искаше да разбере защо изпадналият в кома магьосник е толкова важен за нас, че да го мъкнем по време на война. Обаче той не ме притисна. Остана безчувствен пред изпитателния поглед на Знахаря.

— Какво правиш, хлапе? — попита Едноокия, докато се покатервах на каруцата. Прозвуча потиснато. Вероятно Стареца добре му е посдъвкал задника. Отново.

— Пропусна големия купон през миналата нощ.

— Едва ли, и мога да ти кажа, че съм дяволски стар за такива лайна. Ако Знахаря не ни натири дяволски скоро в Катовар, ще напусна и ще се хвана с отглеждане на праз.

— Имам малко добро семе за ряпа. И за зеле. Може да използвам някой с опит…

— Да работя за теб? Глупости. Както и да е, знам къде мога да се сдобия евтино с добра земя. Нагоре в Дожар Прайн. Може да взема Гоблин с мен, за да има кой да копае земята.

Той просто си бърбореше глупости и двамата го знаехме. Подсказах му:

— Ако искаш да свършиш голяма работа, ще ти е нужна помощта на добра жена. Моята тъща наистина много ще се радва да се омъжи отново.

Кисел, Едноокия ми отвърна:

— Всичко това го замислях, за да уредя Гоблин с нея. Щеше да е моят шедьовър за всички времена. Но той трябваше да тръгне и да изчезне.

— Боговете просто си правят шибана шега, нали?

— Стига глупости. Трябва да поспиш. Изглеждаш, сякаш си бил на крак през цялата нощ. И ставаш малко сприхав.

Като демон, призован от споменаването на името й, майка Гота пристигна, клатушкайки се като патица от страната на каруцата, където беше Едноокия. Той изпсува от изненада. Аз си поех въздух. Предполагаше се тя да е много далеч назад по пътя.

Но също така се предполагаше, че и Тай Дей се е върнал назад, за да се възстанови.

Старата жена влачеше толкова много снаряжение, че приличаше на търговец на оръжие. Тя ме погледна. Обичайното й свирепо мръщене липсваше. Усмихна се на Едноокия, показвайки ни всичките си липсващи зъби.

Едноокия ме погледна с безнадеждна молба.

— Боговете не разбират от шеги. Дори от най-малката, нито веднъж. Не го стряскай, хлапе. Намислил съм как да го закова, но той не е тук, за да си изсърба супата.

Игнорирайки жената Нюен Бао, Едноокия се настани на мястото на водача и изплющя с камшик.

Не изгубих повече време. Разположих се удобно и се отдадох на бродене с призрака.

Харесвам думата „втрещен“. Звучи точно като онова, което означава.

Имаше адски много втрещени около Могаба, когато пристигнах. Той и неговият екип бяха получили несвързан доклад от Оплаквача, който не беше точно в добро състояние, когато достигна Чарандапраш. Оплаквача и неговият килим бяха ударени от стрелците на Господарката.

Важна подробност беше, че Оплаквача и Господарят на сенките бяха подготвили среднощното веселие, без дори да се консултират с Могаба. Той беше ядосан по начина, по който генералите винаги се вбесяват, когато пренебрегват уменията им.

Силите на Кинжала се бяха присъединили към тези на Могаба. Знахаря бе споменал, че трябва да ги разцепим, но въпросът не получи развитие. Нямаше време за планиране и създаване на достатъчно силна бойна група. Обикновено шефът успяваше да различава желаното от възможното, независимо от собствените си чувства.

След пристигането си Кинжала оглави дивизията, формираща левия фланг на Могаба, което значеше, че той ще бъде лице в лице с Прабриндрах Драх, когато се сблъскат армиите. Беше интересно да се отбележи, че всичките командващи от основната сила на Господаря на сенките, наред със самия генерал, бяха дезертирали от нас.

Всички те бяха компетентни войници, но аз се съмнявах, че Дългата сянка го е грижа. Това, което имаше най-голямо значение за него, бе да бъдат силно мотивирани да избегнат поражение и плен.

Лутах се пред Наблюдателницата, за да съм там, когато Оплаквача докладва от фронта. Би трябвало да е забавно. Дългата сянка се превръщаше в беснеещ с пяна на устата луд, когато нещата наистина се проваляха.

Трябваше да наглася позицията си във времето съвсем леко, за да наблюдавам пристигането на пищящия магьосник върху килим, който представляваше движещи се вкупом дупки, задържани заедно от шепа нишки. Беше истинско чудо, че не се е разпаднал под него.

Дългата сянка слушаше доклада на Оплаквача. Беше ядосан, но не обвини пискливия си съюзник. Което изглеждаше странно. Дългата сянка не беше някой, поемащ много вина върху себе си. Оплаквача отбеляза:

— Този път тя беше на крачка пред нас.

— Дали някоя от твоите придобивки преживя схватката? — Схватката?

— Не.

— Тогава е време да задържим сенките зад Данда преш. Засега ще ги използваме само за комуникации и разузнаване. Какво стана с тъкачите? Измъкна ли се някой?

— Няма оцелели. Не успях да ги пренеса.

— Отлично.

Беше плашещо. Дългата сянка винаги се справяше с лошите новини, превръщайки се в беснеещ луд.

Оплаквача каза:

— Използвайте пестеливо все още живите. Наредете им да започнат да преподават занаята си на всеки, имащ капацитет да го овладее. Ако вашият могъщ генерал се провали и Отрядът нахлуе в Чарандапраш, тъкачите на сенки ще бъдат безценни — Дългата сянка изсумтя, нагласяйки маската си.

— Познаваш жената. Сенджак. Има ли тя силата да разбие нашите армии?

— Притежаваше я в древни времена. Възможно е сега да е достатъчно силна. Освен ако не отидем там и не се заемем с нея, докато войниците ни изтребват нейните.

Стори ми се интересно, че вярват как на Господарката е поверено командването — независимо каква картина им представяхме. Вероятно защото Оплаквача е бил неин подчинен от толкова отдавна, почти неин роб. Той сигурно не беше способен да я смята за нещо по-малко от господарка. Изглежда също не успяваха да осъзнаят факта, че нашите по-добре мотивирани войници надвиха техните напълно нормално, без какво да е магическо, мистично или божествено съдействие.

Дългата сянка попита:

— Много ли са тези, които идват насам?

— Да. Макар и да са малко отпаднали след последното упражнение. Мнозина са лагерни придружители, изнемощели от живот по земи, вече претършувани от военни фуражири.

Така беше. Не всички, които пътуваха с нас, бяха войници. И независимо колко земеделска работа бяхме свършили, последният етап от пътуването преминаваше през безплодни земи.

— Но тяхната армия е по-голяма?

— По численост, да, незначително. Но се състои от не дотам дисциплинирани войници. Всички свидетелства говорят, че тя извършва кампанията от политическа целесъобразност. Талианското духовенство се е възстановило от удара, който тя му нанесе преди четири години. Започнали са да я изпитват. Тя просто им отвлича вниманието. Шпионите на Сингх докладват, че всички талиански благородници очакват тази кампания да завърши с поражение.

— Почини си. Приготви другия килим. Ако се налага да отида там, тогава ще трябва да поема целия риск. Искам да пристигна, преди Могаба да умре от нетърпение да се сбие с враговете си.

Дори сега, след като природният катаклизъм забави строежа на Наблюдателницата, Дългата сянка беше решен да печели време, вместо да предприеме офанзива.

Не съм военен гений, но съм чел наличните анали няколко пъти. Никъде не открих да се споменава за някой, който е спечелил война, седейки на задника си.

Колкото и да го ненавиждам лично, мога да изпитам професионално съчувствие към Могаба. За около петнадесет секунди. Преди да му резнем гърлото.