Глен Кук
Тя е тъмата (108)

108

Земята се разтресе. Този трус беше страшен. Може би най-силният, откакто бяхме дошли в равнината. Вероятно най-мощното земетресение след ужаса, който разруши цели градове и уби хиляди, преди изобщо да тръгнем от Талиос. Ударих се в пода и започнах да се плъзгам към бездната. Знахаря ме сграбчи, а Господарката задържа него. Всички други също изпопадаха. Ловеца изведнъж престана да се кикоти. Факлите се разпиляха по пода. Нямаше какво да подпалят.

Нещо запада отгоре. Приличаше на малки стъклени топчета или истински зърна от градушка. Някои се строшиха при удара, други подскочиха. Изглежда нямаха нищо общо с каквото и да било. Отначало.

Тронът с голема отгоре се размести, наклони се, докато почти се преобърна, достатъчен бе и един миши дъх, за да потъне в червената бездна.

Проблесна невероятна светкавица от бяла светлина. За миг ме ослепи. Докато се търкалях по пода, Ловеца на души проклинаше някого на три гласа и няколко езика. Пращене, пукот и рев раздираха въздуха, докато летяха магии. Още мраморни късове трополяха наоколо. Започнах да се чувствам слаб и сънлив. Хрумна ми, че блестящите парчета стъкло бяха точно онова, което гарваните обичат да отмъкват и може би са ги скътали някъде, така че шефът им да ги изсипе, когато й се прище. Въпреки всичко Ловеца на души се измъкна от капана.

Гушнах знамето и безстрашно се унесох в сън, щастливо убеден, че Ловеца няма как да напусне равнината. Сенките щяха да я пипнат. Ще се докопат до всеки след залеза на слънцето.

Не можех да спя, без да бродя насън. В момента, в който се изплъзнах от плътта, се втурнах навън, за да кажа на Едноокия или Дремльо, или кой да е друг, какво се случи. Когато стигнах Портата на сенките, открих всички, здраво разтърсени от земетресението, и Едноокия, вече създал си доста добра представа за случилото се. Накарал бе войниците да се приготвят за оттегляне в Наблюдателницата. В действителност това ставаше навсякъде, сякаш на всички там, навън, им е хрумнала една и съща идея едновременно. Никой не изглеждаше оптимистично настроен.

Отне ми часове да намеря Дремльо, макар и чичо Дой да я беше отвел направо до групата, която беше наблюдавал миналата нощ. Тя спеше, когато я открих, с все още добро момчешко прикритие. Бодях, мушках и я тормозех по най-добрия за един дух начин и накрая измъкнах реакция.

Прекарах повечето от деня в търпеливо разпространяване на кратко съобщение.

Беше почти по залез, когато подминах Портата на сенките в посока на юг. Борех се с изкушението да побягна към Сари. Не исках да съм около нея, когато сенките открият тялото ми.

Не знам какъв странен довод ме задвижваше. Бях убеден, че трябва да бъда в тялото си, когато умра. Иначе можех да се превърна във вечно скитащ призрак.

Срещнах Ловеца на души на половината път. Тя препускаше на север на гърба на жребеца на Господарката в настървен галоп. Конят на Знахаря летеше една дължина зад нея, също толкова бързо. Неговият ездач бе заровил лице в гривата на жребеца, но го издаде шлейф от буйна, златиста коса. Не можеш ли да имаш жената, която искаш, взимаш по-малката й сестра, а? Уилоу, Уилоу, защо позволи да бъдеш прокълнат заради някаква фуста?

Скочих пред водещия кон, сигурен, че ще ме забележи. Моят собствен жребец успяваше да ме види. Щях да изплаша тези хора.

Конят ме видя. И скочи право през мен. Очевидно призраците не ужасяваха тези зверове. Подскочих и се опитах да фрасна Лебеда, докато ме подминаваше. Ти, коварен задник!

Някой е трябвало да я освободи.

Как ли се е докопала до него?

Продължих на юг с мрачно заради провала ми настроение. Цялата равнина като че отекваше със смеха на Ловеца на души.

Тя спечели. След цяла вечност победи. Надви сестра си. Накрая светът стана нейна играчка.

Тъмнината се сгъстяваше. Забързах се. Подминах парцалива банда от мъже и животни, бързащи в напразен устрем на север. Възлизаха на по-малко от половината от подбрания ни отряд. Синдаве и Кофата бяха единствените заслужаващи си отбелязване имена сред тях. Не забелязах пантерата. Когато стигнах онази пролука към най-вътрешната зала, намерих я запушена. Някой я беше натъпкал с парцали, камъни и разбита зидария, така че, предполагам, сенките да не могат да се освободят. Трябва да е бил Лебеда. Ловеца знаеше, че сенките могат да се хлъзнат през най-мъничката дупчица. Тя беше новият Господар на сенките.

През каквото съумява да се промуши сянка, можех и аз. И Лебеда не си беше свършил работата толкова добре.

Големът, или каквото беше, още висеше над заревото на бездната. Игнорирах го. Имаше за какво да се паникьосам. Тялото ми не беше там, където го оставих. Наоколо нямаше нищо. Оставаше ми само да затворя астралните си очи и да оставя плътта да ме притегли към себе си.

Би трябвало да се досетя. Трябваше да знам. Бях единственият, който от години можеше да скита през времето. И толкова много от лицата изглеждаха като на хора, които познавах.

Завръщането ми в съзнание, макар и не наистина все още в плът, стана в пещерите на старците и ледените пашкули. И намерих себе си там, на края на редицата, седнал до стената на пещера със знамето в скута. Върхът на Копието като че ли шептеше и мърмореше на себе си. Останалите бяха всички, които прекрачиха през онази последна пукнатина: момчетата от Старата банда, Нюен Бао, Бесния Корди, Кинжала, Прабриндрах Драх, Иси и Очиба. Всеки последен глупак, включително Господарката и Стареца. По-малката сестра и отхвърлена жена беше инвестирала допълнителни минути да ги нагласи в подигравателна поза, хванати за ръце, склонили глави един към друг. Господарката излъчваше ярост. За втори път я погребваха жива, с втори съпруг, с когото да споделя гроба. От Стареца струеше отчаяние.

Както и от останалите. Това беше краят на мечтата, колкото и малка да беше.

Запърхах нагоре в пещерата, между сталактитите и сталагмитите, мрежите и дантелите от лед, където, векове преди появата на Свободните отряди, отчаяните, преследвани последователи на Кина бяха скрили нейните свещени Книги на смъртта от свирепия военачалник Радрейнак. Радрейнак не бе намерил книгите, нито децата на Кина бяха оцелели, за да се върнат за тях. Имаше как да стане и по-зле, отколкото вече беше. Можеше Ловеца на души да открие тези мрачни книги и да ги вземе.

Тя не го стори. Останаха безопасни върху своите поставки, отворени на страници в началото.

Втурнах се обратно към бандата.

Някои от тях усетиха движението ми. Съсредоточиха гнева си върху мен. Което може би беше добре. „Водата спи“, казах им мислено. Те бяха заключени в някакъв магически стазис. Аз бях хванат в капана само телом, навярно защото съм бил далеч в удачния момент.

Водата спи.

Ловеца може да е тъмата, но ще научи.

Дори водата спи, но врагът не почива никога!

 

 

През нощта, когато вятърът вече не свисти през крепостта, която се намира там отпреди равнината, по-стара от марша на първия свободен отряд, камъкът шепне. Камъкът напъпва. Камъкът расте. Камъкът напъпва и цъфти. Издигат се хиляда колони, където колона не е стояла преди. Лунната светлина докосва равнината, вдълбаните символи приемат форма, припомняйки неколцина от падналите.

И това е някакво безсмъртие.