Глен Кук
Тя е тъмата (107)

107

Чух Господарката, Знахаря, Кофата, Хагоп, Мускуса, Лофтус, Лонго и Клетус — всички те бодро ангажирани във вулгарен спор. Между тях нямаше един естет. Когато ги застигнах, открих цялата стара банда, скупчени в грозна буца. Бяха довели със себе си дори Оплаквача, Дългата сянка и Ловеца. Оплаквача и Дългата сянка се намираха извън клетките си. Дългата сянка беше под опеката на Кинжала и Бесния Корди. Оплаквача изглеждаше нащрек, но Дългата сянка не беше повече от олигавен зеленчук. На Прабриндрах Драх беше възложено да наблюдава и подпомага Оплаквача.

Няма значение. Приближих Стареца, където той и Господарката клечаха, взирайки се през пукнатина в стената в нещо, което, предполагах, не беше предназначено за гледане. Знахаря погледна назад, за да види кой напира към него.

— Къде е Нараян Сингх? — попитах аз.

— Той е… — смутен, празен поглед обхвана лицето му. Беше трудно да се види, разбира се. Цялата тълпа разполагаше само с една горяща факла за осветление. Лонго я държеше, а той стоеше на около двайсет крачки. Но все пак можех да видя Знахаря достатъчно добре, за да забележа как изведнъж доби вид на ударен по главата с дръжка от топор.

Обърнах се към Господарката:

— Ти ми кажи. Къде е Нараян Сингх? Не беше ли един от любимите ти затворници? — Нямаше ли да сме приключили с тази гад много отдавна, ако зависеше от глупак на име Мъргън?

Господарката само ме зяпаше. Имах чувството, че иска да си сложи отново шлема на Отнемащия живот и да ме фрасне по главата. Но тя остана силна. Продължаваше да отбягва старите си навици.

— Забравих дори, че съществува — каза Знахаря. — Как е могло да се случи?

Господарката пристъпи към мен.

— Какво става? Какво направи Сингх?

Щракнах с пръсти.

— Избяга. Нападна чичо Дой. С черен румел. Откри скривалището на Ловеца и освободи Дъщерята на нощта. Сега са далече и вероятно вече кроят планове как да се върнат в играта.

Пръстите на Господарката опипаха кръста й, после затърсиха ляв ръкав, който не съществуваше. Докато носеше броня, нямаше къде да скрие пособие на Удушвач. Изненаданото й изражение я накара да изглежда много глупаво. Такива неща не й се случваха!

Ловеца на души, макар и по-далеч от Лонго и неговата факла, ме чу съвършено добре. Тя издаде нечленоразделен звук, който трябва да беше бяс, и започна да се мята върху носилката си. Изглеждаше в ужасно добра форма за някой, който е бил овързан и със запушена уста от три дни.

— Мисля, че майката на Измамниците направи бърз удар — казах аз. Повтарях си, че трябва да си затворя устата за малко. Знахаря беше толкова ядосан, че трепереше.

Господарката се справяше по-добре. След дълга, гневна въздишка, ненасочена специално към някой, тя се наведе и загледа през пролуката отново. Приведох се и аз. Отвъд нея имаше намек за червеникава светлина. Тя каза:

— Сега той е белязан. Може да бъде намерен. Ще се справя с това, когато се върнем в лагера. Този път ще приема съвета ти — изведнъж разтърси буйно глава, сякаш се опита да я прочисти. — Тя е коварна. Не мислех, че може да ми го причини. Хайде — тя се мушна през пролуката в стената.

— Ей, ти! Вземи това! — Кофата бутна знамето в ръцете ми. Бях се престорил, че не забелязвам, че го носи той. — Между другото, къде, по дяволите, беше?

— Успах се.

Знахаря премина след Господарката. Няколко други момчета мислеха да потеглят. Никой не бързаше, обаче, така че набутах върха на знамето в дупката и се запромъквах след него.

Знахаря имаше малък проблем. Беше голям човек. А на мен ми беше още по-трудно, защото навлязох в пукнатината с дълъг прът.

Тай Дей сграбчи знамето отзад по същото време, по което Знахаря хвана предния край. От едната страна дърпаше единият, другият тикаше от противоположната, а аз бях смазан в средата. След като повиках малко и си измъкнах задника, върнах си контрола над проклетото знаме и използвах възможността да огледам наоколо.

Тук беше много тъмно. С изключение на блещукане от пролука в пода на около половин миля…

Смъртта е вечност. Вечността е камък.

— Камъкът е мълчание — каза Господарката.

Това е някакво безсмъртие.

Земята потръпна. Отгоре и отпред нахлу писъкът на камък, стържещ върху камък. Тромавата тъмнина над просмукващата се червеникава светлина се дръпна.

Хората, идващи през пролуката зад нас, ни изблъскаха напред. Лонго най-накрая пристигна с факлата. Тя не направи много за облекчаване на тъмнината, но показа къде стъпваме.

— Едноокия казва, че влизаме в капан, шефе — започнах да разказвам на него и Господарката за последната ми нощ призрачно бродене.

— Чий капан е? — попита след малко Знахаря. — Това може би е решаващо.

— Нямах възможност да го дискутирам с малкото лайно — казах аз.

— Това е капан на моята сестра — обади се Господарката. — Накарайте хората да я довлекат тука. Ще спра да се вслушвам в себе си и ще приема съвета ти. Тя може да остане точно тук, когато си тръгнем.

Кимнах, сякаш този план ме впечатли. Не посмях да й напомня, че вече беше убивала Ловеца на души преди.

Знахаря вдигна вежда в моята посока, но иначе не каза нищо. Имаше мир, който трябваше да се поддържа.

— Доведете всички тук — заповяда Господарката. Имаше моменти, когато тя беше нещо повече от лейтенант.

Натикаха Ловеца и добре я охлузиха, влачейки я през пролуката. Но кучката продължаваше да се усмихва зад парцала, затискащ устата й. Това беше изнервящо. Заради което го правеше, предполагам. По пътя на логиката трябваше да е гладна, жадна, наранена от носилката и много потисната. Малко от мъжете бяха достатъчно куражлии, за да я пазят, докато й беше разрешено да яде или да се облекчи. Работата обикновено се падаше на Лебеда или Бесния, или принца, ако някой изобщо си направеше труда да се сети. Кинжала, обаче, не искаше да има нещо общо с Ловеца. Мисля, че я мразеше, защото Господарката я ненавиждаше, а отношението му към Господарката доста наподобяваше маниакалност.

Ловеца гледаше с наистина мрачен и обещаващ взор към добрия, стар Мъргън, за негово щастие или злощастие.

— Започнете да изследвате — сопна се Господарката. Тя коленичи над Ловеца, но се взираше в Знахаря. — Тук си. Какво ще направиш сега? — беше очевидно, че преминаваше през едно от колебанията в настроението си.

Знаех, че Знахаря искаше да й отвърне, че това не е Катовар, да настоява, че не сме пропътували през половината земята и не сме си пробивали път през ада само за да намерим изоставено каменно здание, вече превръщащо се в руина. Но той не можеше да го твърди, защото не знаеше истината.

Не отговори нищо.

Знахаря през цялото време ставаше все по-необщителен.

Господарката измърмори тихичко, сграбчи брадичката на Ловеца на души и принуди сестра си да я погледне в очите.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с нас, скъпа? Има ли някаква малка тайна за това място, която ще изтъргуваш, за да не те изоставим, когато тръгваме?

Ловеца ми намигна. За Господарката нямаше надежда.

Останах с впечатлението, че тя желаеше да се махне оттам веднага и мътните го взели проучването на каменната постройка, опитвайки се да внуши това и на останалите.

Ловеца наистина беше в лошо настроение. Господарката — също. За късмет на Кина, тя беше предсказуема.

Ловеца се усмихваше ли усмихваше, но не каза нищо. Не би го сторила, не и за да спаси собствения си задник. Каквото и очаквах. Всичките Десетима, Които Били Покорени бяха уязвими само чрез маниите си.

— Прокляти-и-е-е! — отекна през тъмнината. — Какво е това, мамка му? Капитане-е! Мъргъ-ън! Трябва да го видите!

Знахаря сви рамене и кимна. Нямаше значение какво беше. Просто си намерихме извинение да се махнем от старата дама за минута.

Затътрих се по пода, само по усет, без да виждам къде стъпвам. Знахаря се влачеше зад мен. Шепнеше като побъркана бабичка, тръскайки глава, като искаше да знае какво, по дяволите, правеше тук. Това не беше мястото, към което вървеше през последните тридесет години. Крепостта представляваше нечия жестока шега. Това беше нечии чужд кошмар. Не можеше да е рожденото място на свободните отряди от Катовар. Тук нямаше нищо.

Усещах как отчаянието му нарастваше. И знаех, че щеше да се надига, докато станеше дълбоко и черно. И после, по всяка вероятност, щеше да поеме по странни пътища, когато се самоубеди, че всичко това му се е случило, защото се е оставил да бъде разсеян. Нямах проблем да виждам бъдещето, не ми трябваха овчи черва. Скоро след завръщането ни в Киаулун той щеше да реши, сме сбъркали, понеже сме потеглили, преди да изучим онези ранни анали. И вероятно щеше да поиска да отидем да си ги вземем. А това наше завръщане просто може да създаде кръвопролитието, нужно на Кина, за да й доведе Годината на черепите.

Тя е тъмата, добре.

Бях обграден от жени — хора, божества и полубогини, всяка една, от които можеше да претендира за тази титла. Но точно сега мудната, тъпа стара Кина изглежда беше впила здраво всичките си нокти в прозвището.

— Тпур-р-р! — Стареца сграбчи рамото ми, спря ме само на няколко стъпки от това сомнамбулизмът ми да премине към непланирано гмурване в бездънна пропаст. Слаба алена светлина избликна оттам. Както и мустаче мъгла. Но тази пролука само проблесна, преди вниманието ни да бъде приковано към причината за суматохата.

Сега можех да добия ясна представа какво се бе отместило, следвайки онова последно гъделичкане на земния трус.

— Факли! — изревах аз. — Донесете някаква светлина. Запалете още факли. — Те имаха още много, братята, но бяха пестеливи. — Това е голям, широк и стар дървен трон — онова, което не успях да се накарам да добавя, бе, че широкият стар дървен трон съдържаше голямо старо човекоподобно тяло, приковано към него със сребърни кинжали. Тронът и тялото се държаха в равновесие над бездна, безмилостно осветена от червена светлина. Исках факли, така че да мога да видя тялото по-добре. Мислех, че очите му бяха отворени и не ми се щеше това да е истина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита някой. — Гигант?

Тай Дей, таящ се в моята сянка, както винаги, изплю бързо изречение на Нюен Бао. Не разбрах нищо, освен обвинението „Кокален воине“.

— Какво каза точно?

— Това може да е голема Шиветия, Каменен войнико. — Защо споделяше тези стари неща точно сега?

— Шиветия? — знаех какво представлява големът. Изкуствен човек, обикновено направен от глина. Според някои митологии всички ние произлизаме от такива божествени фигурки.

— Това е мит на гуни, Войнико на тъмнината. Кади, или Кина, когато била млада, воювала с всеки. Тя толкова отслабила Властелините на светлината, че Господарите на мрака видели възможност да ги победят и изпратили армия от демони да ги нападнат. Битката вървяла толкова зле за Властелините на светлината, че бог Фретиниал, за който понякога се смята, че е бащата на Кина, помолил Кина за помощ. Тя се съгласила, но поради свои си причини. В последната битка в каменната равнина Кади ставала все по-голяма и по-силна всеки път, когато поглъщала някой от демоните.

Част от митологията, която знаех. Измежду многото други. Някои версии твърдяха, че Кина била специално създадена за последната голяма битка с демона воин, изпратен от Господарите на мрака. Според други тя била създадена от демона Ранашия, който се маскирал като Фретиниал, и се свързал с Мата — една от формите, които богинята майка приема в митовете на гуни. Но други настояват, че Кина изобщо не произхожда от мита на гуни, а е могъщ външен натрапник, с който трябва да се съобразяват, макар че предпочитат да не се сещат за нея.

Ключовата история бе доста простичка. Отчаяните богове избрали да се бият срещу злото със зло и накрая собственото им оръжие се обърнало срещу тях. Създателят, или бащата на Кина успял накрая да я подлъже да заспи, след което тя станала затворник, докато нейните почитатели успеят да извикат Годината на черепите. Годината на черепите беше нещо, което щеше да настъпи. Нямаше как да бъде предотвратено. Макар и Кина да беше заспала и затворена, мъничка струйка от нейната същност изтичаше и оставаше в света, направлявайки хората, които щяха да допринесат за края на света. Но това можеше да бъде предотвратено за неограничено време чрез усилията на добри и справедливи хора.

— След като разбрали как сами са се проклели, другите Властелини на светлината заповядали на Фретиниал да изработи демон от глина и да го съживи с къс от собствената си душа, така че вечно да бди. Назовали голема Шиветия, което означава Безсмъртен. Предполагало се Шиветия да пази завинаги входа към мавзолея на Кади. Никога не съм чувал нещо за приковаване на Шиветия, но дори боговете са жестоки и непрощаващи, Кокален воине.

— Не думай. И зарежи тия лайна. Не ми се нравеха тези на Гота и Дой и със сигурност не ми харесват твоите — погледнах Знахаря. — Проследи ли приказките му? Чувал ли си нещо от това преди?

— Някои неща. Един добронамерен стар учен в Талиос ми каза, че, макар и точното значение на Катовар да е било изгубено, приликите в съвременния диалект подсказват нещо като „място, от което пристъпва Кади“, или просто „портата на Кади“.

— И ти въпреки това поиска да отидем там? — дали навлизахме в реалността зад тъмното сърце на южния мит? Аз не исках това. Желаех да бъда на пътя си към рая. Предполагаше се да сме се запътили към рая.

Знахаря не ми отговори.

— Разкажи ми още — казах на въздуха. Сега горяха куп факли. Повечето от бандата стояха подредени зад мен и Стареца. По-силната светлина не ми попречи да видя онова, което не исках да забелязвам. Нещото, забодено към трона, гледаше с отворени очи.

Обаче не помръдваше.

— По дяволите! — каза Лонгинус. — Това е просто някакъв проклет идол. Не допускайте да ни изплаши всички.

Започнах да се приближавам напред, вдигайки знамето така, че да мога да го използвам като пика. Нямам понятие защо си мислех, че може да ми свърши работа срещу някакъв божествен чекиджия.

Знахаря дойде с мен.

Преполовихме разстоянието до трона. Братята инженери се залепиха наблизо с факли. Всеки друг изглеждаше по-малко склонен да поглежда нещото по-отблизо. Не забелязах свидетелство нещото върху трона да е друго, освен скулптура. От по-близък поглед започна да изглежда малко грубо направено.

Преполовихме и това разстояние. Сега можех да вдишам слабите изпарения от пукнатината в пода. Те бяха много студени и слабо намирисваха на стара смърт.

За миг имах чувството, че се връщам у дома.

И това е някакво безсмъртие.

Подскочих, огледах се наоколо. Само Господарката изглеждаше също да е усетила нещо.

Когато погледнах отново катурнатия трон, видях залата, както вероятно е изглеждала преди хиляда години. Или повече. Когато банда жестоки жреци са правели изначалните сенки от военнопленници. Видението ме споходи само за миг, но той бе достатъчен, за да ми каже, че някога това е било много ужасно място, доста преди появата на дванадесетте Свободни отряда.

— Спри веднага — прошепна Знахаря.

Замръзнах. Тонът му беше повелителен.

— Какво?

— Виж долу.

Погледнах. Пред нас лежаха изсъхналите останки на гарван. Само позата, която заемаше, ме изпълни с ужас до върха на пръстите.

— Пипнала го е сянка. Тук не сме в безопасност.

— Все още имаме знамето — той обаче не прозвуча напълно уверено.

Използвах върха на обувката си, за да хвърля мъртвата птица в пукнатината на пода, която беше само на няколко стъпки. Усилието беше безсмислено. Някои от хората бяха забелязали мъртвия гарван. Те знаеха какво значи. Разбрах, че това значеше много повече от това, че сенките бродеха из тази част на крепостта. Означаваше, че Ловеца на души познаваше добре мястото. Което значеше…

Лудешки смях дойде от входа, през който бяхме влезли. Ловеца на души се кикотеше. Господарката се обърна. Около нея вече се оформяха магии.