Глен Кук
Тя е тъмата (100)

100

Стареца не се успа. Той и Господарката, Мускуса и Хагоп, Лебеда, Бесния и Кинжала, Нар, Клетус, Лонго и Лофтус, и всички останали от Старата банда и телохранителите им, заедно с някои от отдавнашните последователи на Господарката, бяха на пътя към Портата на сенките, когато се извлякох навън. Все още беше доста тъмно и ездачите около Знахаря носеха факли.

— Кучият му син наистина иска да натрупа преднина.

Тай Дей вече беше буден. Кипваше вода, за да направи каша за закуска. Погледна склона и изсумтя.

Кофата се препъваше нагоре, прозявайки се, като изтриваше съня от очите си с опакото на едната си ръка.

— Стареца е тръгнал вече?

— Копелето е нетърпеливо, нали? Всичко ли е готово?

— Напълно. Ще отида да извлека Свещаря и Хриптящия от спалните чували.

— Хриптящия? Какво, по дяволите, прави той тук, горе?

— Дойде през нощта. Потеглил по-рано от долу, защото не можел да си представи как ще настига Стареца тази сутрин. Не иска да бъде изоставен.

— Дъртото момче има топки — казах аз. Отново бях подценил човека. Без пряко свидетелство бях предположил, че той бе починал през лятото. Би трябвало да съм по-добре запознат. Той умираше, когато се лепна за нас преди седем години. Всеки ден изглеждаше да е този, в който Хриптящия ще изкашля и последния си бял дроб, но нещо продължаваше да го крепи. — Къде е Червенокосия?

— Изпратих го да провери периметъра.

— Още веднъж, а? — този проклет периметър беше проверяван отново и отново петстотин пъти, откакто отговарях аз. Това е военен начин на мислене, никога да не се доверяваш на нещо, с изключение на ситуацията точно в тази минута. Времето неумолимо изяжда всички приготовления.

— Всички ли са на крака? — попитах аз.

— Казах, че всичко е готово — той погледна в гърнето на Тай Дей. — Изглежда вкусно, мой човек.

Тай Дей нямаше чувство за хумор и не умееше да разпознава сарказма. Той кимна:

— Малко сол, малко захар. Шепа ларви от бръмбари или нарязана маймунска пастърма би подобрила вкуса.

— Ларви на бръмбари?

Ще ми се да не бях попитал.

— Ще ги откриете в гнили дънери. В блатото поваляме дървета, така че да има къде да се развъдят.

— Нервен ли си? — попитах аз.

Тай Дей ми отправи онзи тежък поглед от типа: как, за бога, можех да си помисля, че той е обезпокоен от нещо?

— Крякате като ято гарвани.

Тай Дей изсумтя, осъзнавайки подигравката. И отново се превърна в себе си.

— Ларви на бръмбар — измърморих аз. — Само на Нюен Бао би им хрумнало да ги развъждат.

— Какво лошо има в ларвите — попита Кофата. — Пържиш ги в масло, мяташ ги върху малко нарязани гъби… Време е да започваме играта.

Сега Знахаря и Господарката изкачваха склона. Можех да ги видя достатъчно ясно, за да кажа, че бяха нахлузили костюмите си на Създателя на вдовици и Отнемащия живот с всичките натруфени заклинания — живи и пълзящи. Яздеха жребците от конюшните на Кулата в Чар. Гигантските им копита изкарваха искри всеки път, когато удряха земята. Очите им блестяха в червено. Ноздрите изпускаха дъх, който някак беше повече от струя в хладнината на сутринта. Тромпетите, цимбалите и барабаните изглеждаха подходящи, но Господарката и Стареца никога не си падаха по този тип неща. Тези двамата и всеки човек зад тях, освен пленниците, носеше малък арсенал от бамбукови пръти.

Оплаквача се возеше в малка дървена клетка на колела, теглена от двойка черни козли. Той и Господарката трябва да са стигнали до примирие, защото към решетките не бяха добавени очевидни мерки за контрол. Въпреки това малкият магьосник беше обграден от половин дузина войници, които щяха да го засипят с огнени кълба, преди да успее да стъкми някое наистина грозно заклинание.

Дългата сянка търпеше сходно ограничение, но с него Господарката не беше постигала никакво споразумение. Устата му беше зашита. А пръстите — съшити заедно. Ако щеше да мята някакви заклинания, трябваше да го стори, мърдайки с уши. Но нервните войници наблизо щяха да го изпекат, преди да е успял да направи нещо повече от потрепване.

Хората наоколо бяха уплашени от поведението му. Продължаваше да се хвърля яростно по решетките на клетката си, докато се опиваше да пищи неразбираемо през запечатаните си устни.

Дългата сянка не искаше да се изкачва в планината.

Към Прабриндрах Драх се отнасяха добре. Уилоу Лебеда и Бесния Корди го обграждаха, изпълнявайки задълженията си на дворцова стража, докато Мускуса, Хагоп, братята инженери и телохранителите Нюен Бао, влачещи се след всеки, оформяха по-широк ромб около тези тримата.

Лонго и Лофтус разговаряха с принца, сякаш това начинание не беше нещо забележително. Възхищавах се на Прабриндрах Драх. Той беше добър и разумен мъж. Много жалко, че не можехме да го оставим да си отиде у дома. След годините, прекарани на бойното поле той имаше самочувствието и силата на волята да въстане срещу своята сестра и да поеме юздите на държавата. Научи достатъчно и разви сила на характера, за да се съпротивлява срещу изнудването на старшите жреци.

Пантерата, която някога беше жена, пътуваше в клетка, повече наподобяваща ковчег. Не можеше да се изправи. В нито един момент не бе способна да използва пълното преимущество на мощните си мускули. Животното не можеше да стори друго, освен да лежи и да бъде ядосано.

Капитанът не се осланяше на късмета. Беше виждал на какво е способна форвалака преди години. Всичките ни врагове щяха да споделят това приключение. Както и съдбата ни, стига да не изберяха да ни предупредят за нещо.

Червенокосия се спусна по склона, за да посрещне капитана, подсетен от забележката на Кофата относно началото на играта. Не погледнах назад.

Наясно бях, Кофата имаше предвид, че Дремльо е излязъл от бункера, проснат върху стената до вратата отново. Точно както го искахме.

Червенокосия щеше да помоли Стареца тълпата му да вдигне врява, навлизайки в моята колибарска монархия. Един от любимите на Кофата лейтенанти талианци; наричан Лопал Пит, за да бъде различаван от сержанта, когото всички назоваваха Кусавир Пит (и двете имена произхождаха от централната сричка на името на божество на гуни с единадесет срички); дойде да каже на водача си, че ще се нуждае от много повече вода, ако хората трябва да се погрижат за цялото почистване, което исках да извършат, докато изследвам отвъд Портата на сенките. Кофата му каза:

— Почакай, докато тази банда аристократични задници отмине. Не искаме някой да бъде стъпкан.

— Да, сър — Лопал Пит събра нещата си и ги занесе зад моя бункер, където щяха да са встрани от пътя, докато не пристигне Знахаря и направи достатъчно шум, за да прикрие бандата, промъкваща се към Дремльо.

Залових се с кашата.

— Имаш право, Тай Дей. Дори ларвите и бръмбарите не биха могли да развалят това нещо. Подай ми купа за Дремльо.

Занесох му я самият аз.

— Заповядай, хлапе.

Дремльо само се взираше. Вдигнах купата под носа му.

— По-добре се стегни достатъчно, за да държиш лъжицата сам, хлапе. Не съм в настроение да те храня в устата — хвърлих поглед назад, за да видя колко беше приближил Знахаря. Сега имаше достатъчно светлина, така че факлите ставаха излишни.

След минути Стареца се намираше наблизо. Врявата беше достатъчно силна. Изпуснах дървената лъжица в скута на Дремльо, грабнах китките му и ги притиснах надолу. Момчетата изскочиха иззад бункера. Един хвана Дремльо за косата и рязко дръпна главата му назад. Друг набута куп мръсни парцали в устата на хлапето.

Ловеца на души се бореше. Но изненадата беше пълна. Тя нямаше никакъв шанс.

— Всичко е опаковано — казах на Стареца, когато спря оседлания си кон зад нас.

— Използва ли всички въжета, които имаш?

Ловеца изглеждаше като жертва на прекален ентусиазъм.

— Не искаме да поемаме никакви рискове, шефе. Щеше ми се да беше донесъл още една от онези клетки.

— Но тогава нямаше да успеем да я пипнем, нали? Дори и да не знаех какво планираш.

Господарката спря точно зад Знахаря. Беше сложила шлема си на Отнемащия живот. Нямаше никакъв начин да се предположи какво си мислеше. Изобщо не обели и дума, само се взираше в сестрата, която й причиняваше толкова проблеми от векове.

Ловеца не напусна формата на Дремльо. Тя не беше естествен видоменител, така че промяната вероятно беше трудна. Но не разчитах на това, имайки предвид миналото й. Попитах:

— Дали ще остане в тази форма, докато е вързана?

Господарката не отговори. Само зяпаше.

— Исках да кажа, че не ми се ще да се превърне в желе и да се процеди навън, когато не гледам. Предполагам, че бих могъл да я натъпча в голям буркан. Ако разполагах с такъв. Ако имаше капак, който да бъде запечатан.

— Не мисля — каза Знахаря, — че тя може да направи нещо, докато е със запушена уста и овързани ръце.

— Искате ли да й отрежем пръстите?

— Смятам, че ще се държи прилично. Засега. Нали?

Ловеца не отговори.

Тя бе надмогнала изненадата си. Вече можех да усетя обмислянето и признаците на нещо, което вероятно беше забавление.

— Някой от вас, гении, да реши какво да я правим сега, след като я хванахме? — попита Кофата.

Казах нещо наистина интелигентно, наподобяващо:

— Ъ-ъ-ъ?…

— Както каза Мъргън, трябвало е да довлечете кафез. Или просто ще я оставите да ходи?

Настроението на Стареца се помрачи.

— Направете носилка. Тя винаги е искала да се отнасят към нея като с кралица. Може дори да има своя собствена кралска гвардия. Лебед! Бесен! Вие, момчета, може да носите дамата.

— Ау-у-у-у, върви да си го начукаш — зарадва се Лебеда.

— По-кротко, Уилоу — каза Корди.

— Какво, по дяволите, ще ми направи той, Корди? Ще ме влачи до Катовар ли?

Господарката дръпна силно юздите си. Конят й се завъртя, докато тя гледаше към Лебеда и Корди. След секунда Уилоу се обади:

— Добре, добре — десет минути по-късно той носеше задния край на носилката. Изобщо не престана да мърмори, но беше достатъчно далеч зад мен, за да не ми се налага да го слушам. След няколко мили Хагоп позволи на Лебеда и Корди да се редуват с други.

Пръв преминах през Портата на сенките. Знахаря ме последва. След няколко дузина крачки той се обади:

— Стой там. Искам да експериментирам. Снижи върха на Копието до черния път — слезе от коня, докато го правех. Свали сребърната значка на Отряда от наметалото си, допря я до Копието за момент, после коленичи и я натисна върху черната ивица. Коленете му изскърцаха. Знахаря изсумтя и се изправи.

— За какво е всичко това? — попитах аз.

— Не съм сигурен. Господарката мислеше, че няма да навреди.

Дали така сенките убийци можеха да ни различат в тълпата? Или може би точно обратното? Инстинктите на Господарката бяха безпогрешни. Тя се е мотаела наоколо още преди истинският Отряд да се спусне по тази планина.

— Остани тук, докато преминат всички — заръча ми Знахаря. — Нека значките на всичките ни хора бъдат благословени. И не забравяй себе си.

Господарката слезе от жребеца и последва примера на Стареца. После се качи на седлото и продължи нагоре по склона, яздейки след Знахаря.

Човекът след човек и животно след животно, колоната се точеше покрай мен. Получих учудени погледи от момчетата от Отряда и мрачни — от всеки друг. Проверих къде се намираше Стареца. Казах на Тай Дей на Нюен Бао:

— Ако искате, може и вие да докоснете Копието, после това място на земята. Другите също.

Той се замисли:

— Иска ми се чичо да беше тук, за да го узакони.

— Какво ще ви стане? А и може да е някакъв вид защита. Не трябва да го смятате като някакво шибано обвързване със съдбините на Отряда.

Той помисли още малко, вероятно чудейки се дали не ги засмуквахме малко по-малко, после извика на другите Нюен Бао. Събра ги около себе си, обясни им, че имат избор и че приемането на благословията вероятно ще предложи мярка за защита след залеза на слънцето.

Много от Нюен Бао не харесаха идеята.

Свещаря подмина, водейки върволица претоварени, но безкрайно търпеливи волове.

— Ще благословиш ли и животните? — той беше саркастичен, но аз се чудих дали не си заслужаваше. Сенките рядко тормозеха животни в света отвън, ако човешката плячка беше налице. Но ние вече не бяхме в онзи свят.

Нюен Бао спореха разгорещено, но така тихо, че не можех да доловя и дума. Накрая на Тай Дей му писна.

— Всеки от вас да постъпи, както желае — той прекрачи напред, плесна ръката си върху върха на Копието, клекна и докосна черния път, после стана и зае мястото си до мен. Очаквах Стареца да започне да крещи всяка секунда, но той изобщо не се обезпокои да погледне назад.

Оплаквача се изтърколи край мен. Когато той се протегна за Копието, аз го вдигнах.

— Продължавай. Само за приятелите на Отряда — докоснах всеки от черните му козли по муцуната с върха на Копието.

Дългата сянка пристигна. Господарят на сенките изглеждаше парализиран. Очите му се взираха в безкрайността. Бях виждал този втренчен поглед преди, но само от хора, понесли твърде много ужас на бойното поле.

Петдесет човека може да не звучат като голяма група, но като прибавите всичките животни и каквото е необходимо за осъществяване на дълго пътуване, това се превръща в доста добър парад. Стареца и Господарката бяха почти на върха, когато Червенокосия и Кофата дойдоха като ариергард. Червенокосия попита:

— Искаш ли и ние да докоснем онова нещо?

— Ако мислиш, че ще помогне.

— Ще му отдам чест, ако е онова, което ми трябва, за да оцелея през следващите три-четири нощи.

— Ще се разбере. Трябва да побързам напред. — Към този момент всички Нюен Бао бяха взели едно или друго решение и процедираха със знамето според собствения си избор.

Извърших набързо ритуала и аз, с помощта на Червенокосия.

Докато се приближаваше до върха, Знахаря спря, но не ми даде възможност да го настигна. Добрият стар Мъргън щеше да излезе начело, където да е първият, когото да сритат по главата само защото капитанът трябваше да изчака войниците да приспособят пътя, така че талигите и каруците да преминат склона.

— Извинете, простете ми — казах аз, разминавайки се с братята инженери. — Свършете работата си добре, така че да не се налага да я повтаряте по пътя на обратно.

Много хора стояха наоколо, наблюдавайки. Конструирането не беше тяхната сила. Не усещаха порив да научат занаята към тази късна дата. Лебеда ми каза:

— В крайна сметка, влаченето на тази носилка не беше толкова лоша идея — Бесния, обаче, пухтеше. Бесния Корди беше добър човек. Чудех се колко ли тъгуваше за него Радишата. Мислех си дали бе прекарала много време, опитвайки се да разбере защо той не се завърна.

Не вярвам да беше от уважение към Прабриндрах Драх.

Но какво си мислех аз нямаше никакво значение.

Ловеца беше будна и нащрек. Тя ме погледна в очите. Стори ми се, че щеше да ми се усмихне, ако можеше да използва устата си.

— Искам си Дремльо обратно — казах й аз. Тя не отговори. Просто си лежеше там и гледаше с весели пламъчета в очите.

Когато настигнах Стареца и спрях да пухтя, попитах:

— Изпрати ли някой да огледа мястото, където ми се стори, че забелязах коня си?

— Изпратих цял отряд. Потеглиха едновременно с нас — той погледна надолу по пътя. — Какво ги бави толкова много?

— Всички са генерали и не си дават зор — Господарката, забелязах аз, беше обърнала жребеца си назад и наблюдаваше света от новата ни позиция. Хората в Наблюдателницата вече работеха. От огньовете, разпалени навсякъде, се издигаше дим. Повечето от най-западните принадлежаха на сенчестите, постепенно пропълзяващи обратно към обработваемата земя. Небето беше покрито с облаци. Чудех се дали щеше да ни завали.

— Какво е това? — попита Знахаря.

— Кое?

— Там, долу. На пътя към твоя лагер.

— Ти виждаш по-добре… Забелязах го. Малък облак прах. — Някой, вероятно няколко човека, вървяха към моя лагер. Бяха твърде далеч, за да разпозная някого. Изглежда много бързаха.

Каруците се затъркаляха. Клетус, Лонго и Лофтус започнаха да се поздравяват гръмогласно. Козите забляха. Воловете нададоха волските си оплаквания. Хората закълняха. Колоната започна да скърца напред.

— Води, Знаменосецо — каза Знахаря. — И не забравяй, че тези кози не могат да бягат толкова бързо като теб — той си сложи шлема. Заклинанията по него оживяха.

Тръгнах напред, развял знаме. Знаех, че то щеше да стане дяволски тежко, преди това да е приключило. Раницата вече ми тежеше. Размърдах рамене, опитвайки да наместя ремъците по-удобно.

Пристъпих в равнината и положих крак на пътя. Побитите камъни напред блещукаха дори при слънце, скрито иззад облаците.

Земята се разтърси точно когато Знахаря и Господарката потеглиха след мен. Паднах на едно коляно, но земетресението не беше силно. В действителност се долавяше едва-едва. Смутен, аз станах и тръгнах отново.

— Първото от известно време насам — казах на Тай Дей. — Хвана ме неподготвен.

Господарката и Стареца не изглеждаха притеснени, така че предположих, не биваше да се тревожа и аз.