Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (39)

38

— Ръцете. Тук са и четирите — промърмори Тес. — Нито един от тези двама мъже не е Конрад. Той не е умрял тук.

Абдулкерим я изгледа слисано.

— Тогава защо името му е издълбано на скалата?

Тес не отговори. Отпусна се на земята, хвана се за главата и се опита да се изолира от света. Поне за миг. Искаше й се да се махне от всичко това. Да си бъде вкъщи, в Ню Йорк, с дъщеря си и майка си. Да прекарва дните, изпълвайки екрана на лаптопа си с думи, а нощите — свита до Шон, с чаша бяло вино в ръка.

Никога досега обикновеното ежедневие не й се бе струвало толкова привлекателно. Запита се дали някога отново ще може да се наслаждава на това спокойствие.

— Тес? Приятелят ни ти зададе въпрос.

Равният глас на иранеца я захвърли обратно в пустия каньон. Тя вдигна замаяно очи, опитвайки се да събере мислите си.

— Защо името на Конрад е на стената ли? И откъде, за Бога, да знам?

— Помисли! — изсумтя иранецът.

Стените на каньона започнаха да я притискат. Запита се има ли смисъл да продължава да му помага. Съмняваше се, че той ще я пусне, ако удари на камък. Но в момента не можеше да измисли какво да прави. Мозъкът й отказваше.

— Нямам представа — отговори тя.

— Помисли! — повиши предупредително глас иранецът.

— Наистина не знам! — тръсна глава тя. — Само Бог знае какво е станало тук преди седемстотин години! Не можем да бъдем сигурни дори, че тези два скелета са на другите двама тамплиери!

— Добре. Да разгледаме възможностите.

— Окей — сви рамене тя. — Ако това наистина са костите на рицарите, които са тръгнали към манастира с Конрад, то тогава той е единственият, останал жив. Погребал е приятелите си тук и е издялал имената им върху скалата. Включително и своето.

— И за какво му е било да го прави?

— За да накара всички, които биха тръгнали да го търсят, да се откажат. За да го мислят за мъртъв.

— Напълно логично, ако наистина е носел нещо важно.

— Може би — изсумтя Тес. — Обаче то не е тук, нали? И ако не е умрял тук, значи би могъл да бъде навсякъде…

— Ами ако е потърсил убежище в християнските общности на север — отбеляза замислено иранецът.

В този момент Тес забеляза нещо с периферното си зрение — дребна, но осезателна промяна в изражението на византолога.

Иранецът също го забеляза.

— Какво? — изгледа го той.

— О, нищо — смотолеви Абдулкерим.

Ръката на терориста полетя толкова бързо, че нито Тес, нито турчинът я забелязаха. Византологът се стовари на земята сред облак червеникав прах.

— Няма да повтарям въпроса си!

Разтреперан, Абдулкерим не посмя да мръдне от мястото си. Само вдигна очи към Захед и колебливо изрече:

— Може и да има нещо. Недалече оттук. — Обърна се към Тес и добави: — Знаеш ли коя ръка на Конрад е била отсечена?

— Лявата. Защо?

— Има една фреска сред стенописите на една скална църква. В долината Зелве. Църквата е в руини, като всички останали, но… рисунката е оцеляла. На един мъж, воин. На човек, когото тукашните селяни са уважавали.

— И какво общо има това с Конрад? — намеси се иранецът.

— Воинът, изобразен на стенописа, е наречен „единствената истинна ръка“, отблъскваща езичниците. Едната от ръцете му се вижда, но другата липсва — лявата. Досега винаги съм възприемал израза като метафора, като поредната легенда от периода на кръстоносните походи. — Замълча, а след това бавно добави: — Мъжът е заровен в криптата на църквата. Може би той е вашият Конрад.

— „Единствената истинна ръка“ — повтори иранецът и погледна към Тес. — За мен ще бъде удоволствие да разгледам тази църква!

 

 

Конят на Райли наближи ръба на една скала. Склонът под нея беше покрит с дива лавандула и бадеми, а отдолу се простираше обширна равнина. В далечината се виждаха планините. Спря, за да си поеме дъх. Старият кон също имаше нужда от почивка.

Извади картата и се опита да я открие. Долината представляваше плато, затворено между вълнообразни скални формации и изпъстрено с борови горички, кайсиеви градини и лозя. Райли насочи вниманието си наляво, към региона, отбелязан от Тес на картата. Видя тъмните отвори на няколко каньона, прорязващи долината, но не забеляза никакви признаци за живот.

А после зърна нещо.

Някакво раздвижване на около километър от него, в края на един от каньоните. Извади бинокъла си.

Бяха далече, но той веднага разпозна силуетите. Бяха те — Тес, терористът и непознат мъж, когото Райли не беше виждал до този момент.

Тримата се насочиха към малка горичка, където ги чакаше бежов джип. Загледа се в третата фигура, питайки се дали е приятел, или враг, а после видя как се качват в колата. Непознатият седна зад волана, Тес — до него, а иранецът — на задната седалка. В подредбата им нямаше нищо, което да му подскаже дали непознатият е съучастник на терориста, или е местен водач. Потеглиха в посока, обратна на неговата. А той се намираше на около километър от тях, на гърба на уморен до смърт кон.

Пришпори коня и започна да вика, за да го накара да се раздвижи. Умореното животно неохотно направи опит да набере скорост, като се разцвили в знак на протест, но в крайна сметка заслиза надолу по хълма. Райли се опита да не изпуска от очи джипа. Веднага щом стигнаха на равното, той насочи животното надясно, решил да сече по диагонал, но все още изоставаше с няколкостотин метра от джипа. А после видя, че стига до тесен път и поема по него. Сърцето му се сви, когато осъзна, че няма начин да го настигне.

Когато стигна до пътя, джипът вече беше изчезнал. Но за сметка на това срещу него се носеше разнебитен пикап, скърцащ под тежестта на планина от дини.

Пикапът наду клаксон, но той дръпна юздите на коня и блокира пътя.

Няколко секунди по-късно агент Райли отново беше на път, носещ се след изчезналия бежов джип в компанията на планина от дини.