Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (38)

37

Кападокия, май 1310 г.

Първата нощ прекараха в тясна долина, малко по-надолу от манастира. Устроиха лагера си около висок правоъгълен камък с кръстове и някакви други знаци, издълбани в него. Поеха на път рано на другата сутрин. Първи яздеше Хектор, Конрад беше доста след него с тежко натоварената каруца, а Мигел бе далече зад тях, покривайки гърбовете им. И тримата бяха наясно с опасностите, дебнещи по тези места, и нямаха търпение по-скоро да стигнат до южната област.

Конрад все още не беше решил какъв би трябвало да е следващият им ход. Всичко се бе развило твърде бързо и никога не му бе хрумвало, че ще му се налага да взема подобни решения. Например — къде да скрият товара си. И как да използва съдържанието му, за да принуди папата да освободи техните братя и да свали обвиненията срещу техния Орден.

Можеше да го закара във Франция. Сега папата, който беше французин, се намираше в Авиньон. Хвърлените по затворите тамплиери също бяха във Франция, както и техният главен палач — крал Филип. Значи всеки опит да преговаря с папата трябваше да стане там. Но Франция беше опасно място. Кралските войници бяха навсякъде. С подобен товар би било изключително трудно да се придвижват наоколо, а и Конрад не беше сигурен на кого може да се довери.

Другият вариант беше Кипър. Там имаше приятели, а и на острова се бе установила малка франкска общност. Значи можеха да закарат сандъците там, да остави Хектор и Мигел да ги охраняват, а той да замине за Франция сам, за да преговаря с папата. Ала и в двата случая първото, което трябваше да направят, бе да се доберат до някое пристанище, най-добре до онова, до което стигнаха, когато напуснаха Кипър — Корикос. Изборът му беше добър и в друго отношение — щом прекосят Таврийските планини, щяха да се озоват в арменското царство Киликия, което беше християнска територия.

Единственият проблем бе, че се придвижваха твърде бавно. Старата каруца ги бавеше. Двата впрегатни коня едва успяваха да тътрят тежкия товар. Допълнителната трудност идваше от това, че рицарите трябваше да избягват лесните пътища, за да не се сблъскат с някоя орда гази. Каменистият терен и гъстите гори, през които минаваха, още повече затрудняваха пътуването.

Към края на следващия ден бяха стигнали до широка равнина, простираща се далеч напред до планинската верига, която трябваше да преминат. Откритото пространство пред тях не им предоставяше никакви възможности за прикритие.

Другият вариант бяха дългите и тесни каньони, прекосяващи равнината. С товара, който пренасяха, евентуална среща с мародерстващите орди щеше да завърши със сигурно поражение за тях. Затова тримата решиха да изберат пътя през каньоните. Устроиха си лагер в началото на един от тях, който прецениха като най-добър, използвайки за прикритие няколко необичайни скали.

Изборът им беше напълно разумен.

Само дето заплахата дойде от друго място.

Първата стрела ги удари на следващата сутрин, два часа след потеглянето им от лагера. Водеше Хектор. Затова първата стрела удари него. Заби се достатъчно дълбоко под дясното му рамо, за да стигне до дробовете му. Следващите две се забиха в коня му. Хектор продължи да се държи, но животното се строполи в агония.

Конрад забеляза двамата стрелци на върха на каньона и дръпна бързо юздите на коня си, за да се завърти, очаквайки поредната изненада. Не грешеше. Към тях се носеха четирима ездачи, които той веднага позна. Търговецът, синът му и двамата помощници, които бяха взели с тях.

Стомахът му се сви. Знаеше, че Мехмед е алчен, но нали бяха положили допълнителни усилия да прикрият следите си — задача, с която се занимаваше Мигел. Очевидно не се бяха справили добре.

Преди двадесет години Конрад въобще не би се поколебал да се хвърли срещу тях. С ризница и шлем, с копие, меч и брадва, и с добре защитен кон, всеки рицар тамплиер би се справил безпроблемно с четирима врагове. Но днес нещата стояха различно.

Онова беше преди двадесет години. А това беше сега. След Акра, където изгуби ръката си, отсечена от мамелюкски ятаган точно през китката. Никога не бе изпитвал такава болка, когато лечителят запечата раната му с нажежено острие на меч. Докато корабът отнасяше него и братята му далече от Акра, той бе кръжал на прага на смъртта дни наред. Незнайно как, животът някак си го намери и го измъкна от лапите й.

По време на дългото си възстановяване в Кипър се утешаваше с факта, че поне е лявата, а не дясната, с която държеше меча. Не че това бе особено успокоение. Знаеше, че никога повече няма да може да бъде воинът, който някога е бил. А след това откри един кипърски ковач, който предложи да му помогне. Изработи му медна протеза, която пасваше перфектно на чуканчето на ръката му, придържана от кожени ремъци. Беше красиво изработена и имаше пет свити, неподвижни пръста, позволяващи му да изпълнява обикновени задачи, например да държи юздите на коня, да вдигне чаша вода, да носи щит или да смаже челюстта на някой, който си го просеше.

И все пак сега той знаеше, че шансовете не са на негова страна. Те намаляха още повече, когато поредната стрела се заби в гърба на Мигел и го изхвърли от коня.

Конрад изтегли ятагана си, когато Мехмед, Касим и другите двама се спуснаха към него. Той замахна с ятагана си, описа широка дъга и отвори огромна рана в лицето на единия наемник, но вторият го прониза в бедрото, хвърли се върху него и го събори от коня му.

Конрад се строполи на земята. Ръцете му омекотиха падането, но изгубиха ятагана. Той се изправи бавно на крака и огледа обстановката през замъглени очи. И тримата рицари бяха вече свалени — Хектор, заклещен под ранения си кон; Мигел, макар и вече на крака, едва задържащ се изправен; и Конрад, накуцващ, с кървящ крак. Вдигна глава точно навреме, за да види как търговецът и синът му се носят към него.

Касим беше първи. Конрад се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие. Не видя нищо, а и нямаше време да измисля каквото и да било. Тялото му реагира инстинктивно и просто подскочи високо нагоре, докато турчинът профучаваше покрай него. Металната му ръка пое острието на ятагана, а здравата сграбчи колана на ездача и го свали на земята.

Паднаха и се затъркаляха в истинска плетеница от ръце, лакти и крака. Но това беше битка с предизвестен край. Един ритник към зейналата в бедрото му рана бе достатъчен, за да го постави на колене. Удар с лакът по челюстта го залепи за земята. В устата му отново се появи познатият метален вкус на кръвта — спомен от отдавна отминала епоха, която също бе завършила с поражение.

Вдигна очи. Мехмед бе слязъл от коня и вървеше към сина си, който се пъчеше гордо над победения си противник. Зад тях Конрад зърна Мигел, който лежеше мъртъв в краката на другите двама ездачи, а още по-нататък — безжизненото тяло на Хектор.

— Казах ти, че тези територии са опасно място — изкиска се търговецът. — Трябваше да ме послушаш!

Конрад седна на земята и заплю с кървава храчка ботушите на Касим. Той дръпна вбесено крака си и тъкмо се канеше да го срита, когато гласът на баща му го спря.

— Недей! — заповяда Мехмед. — Трябва ми буден!

Изгледа свъсено сина си, а после насочи очи към нещо в другия край на каньона, усмихвайки се доволно.

Конрад проследи погледа му. Стрелците се бяха смъкнали от върха на каньона и връщаха каруцата. Търговецът ги повика, а на рицаря рече:

— Значи така се отнасяш с ортаците си? За дребния кяр ме каниш, а когато се появи нещо голямо, решаваш да го задържиш за себе си и ме прогонваш като досадна конска муха!

— Това не е по твоята част — изсумтя Конрад.

— Щом струва нещо, значи е по моята! — отсече турчинът и се запъти към каруцата, за да разгледа товара й. — А нещо ми подсказва, че струва доста парици!

Качи се на каруцата и направи знак на двамата мъже да отворят първия сандък. Погледна вътре и се обърна слисан към Конрад:

— Какво е това?

— Казах ти, че не е по твоята част — повтори рицарят.

Мехмед изрева няколко заповеди, размахвайки ръце. Помощниците му се задействаха и бързо отвориха и останалите два сандъка. Изражението му се смрачи още повече.

Скочи от каруцата, втурна се към Конрад и го срита на земята. Измъкна голям нож от колана си, приведе се, дръпна косата на рицаря назад и опря острието във врата му.

— Какво е това съкровище?

— Без никаква стойност за теб!

— Казвай какви са тези неща? Защо толкова много ги искаше?

— Да се продъниш в ада дано! — изкрещя рицарят и скочи като развита пружина. С едната си ръка изби ножа на търговеца, а другата, металната, заби в лицето му.

Турчинът падна по гръб. От носа и устата му рукна кръв. Конрад се хвърли върху него, но в този момент се намеси Касим и заедно с наемниците го измъкна от баща си, поваляйки го на земята.

Конрад се огледа безпомощно. И видя как синът на търговеца се приближава с насочено към него острие, подготвящ се за финалния си удар. Рицарят се стегна, за да даде последен отпор. Но не беше това, което очакваше. Касим нито го наръга, нито преряза гърлото му. Вместо това се приведе, приклещи с коляно жертвата си, а след това сряза кожените ремъци на протезата му и я изтръгна от ръката му. Вдигна я тържествуващо като отрязан скалп и я показа на останалите.

Търговецът се изправи бавно на крака и се олюля, плюейки кръв.

— Инатливо копеле си беше и такова ще си останеш! — просъска бясно.

Касим вдигна кинжала си и се приведе отново над Конрад.

— Ей сега ще накарам неверника да проговори! — извика той.

Търговецът вдигна ръка и го спря.

— Не! Няма смисъл. И без това ще ни излъже. Освен това нямаме нужда от него. Онова, дето е в сандъците, очевидно струва много пари. Сигурен съм, че в Кония все ще намерим някой, който да ни каже какво е!

— Ами неверникът?

Търговецът се огледа смръщено. В пустия каньон цареше тишина, нарушавана единствено от стоновете на ранения кон на Хектор. Слънцето се бе вдигнало високо в небето и прежуряше. После вдигна очи към небето.

Конрад проследи погледа му и видя там три кръжащи лешояда, предвкусващи обилната плячка. След това Мехмед погледна към окървавения кон, обърна се към сина си и по лицето му се разля крива усмивка.

Конрад автоматично разбра какво го очаква. И му се прииска да бе загинал като другарите си — от стрела.

 

 

Жегата беше непоносима. При това не само заради слънцето.

Беше заради коня.

Конят, в който го бяха зашили.

Бяха разрязали корема на умиращия кон на Хектор, бяха извадили по-голямата част от вътрешностите му, а след това бяха натъпкали вътре Конрад, след което го бяха зашили. Бяха го сложили по гръб, като главата му стърчеше от ануса на животното. Ръцете и краката му също стърчаха от дупките, които турците бяха изрязали. И с изключение на чуканчето на лявата му ръка, те бяха завързани за колове, забити в земята.

Оставиха го така, разпънат насред каньона.

Беше непоносима жега. Но по-непоносима от нея беше вонята. И насекомите.

Земята около него беше покрита с кръв и вътрешности, гниещи на слънцето. И макар че търговецът и хората му все още се забелязваха в другия край на каньона, мухите и осите вече бяха накацали по него и по труповете на неговите братя. Отворените рани по лицето и устата му им осигуряваха невиждан пир.

И това беше само началото.

Същинската агония щеше да настъпи с трите лешояда, които кръжаха над него. Те ще кацнат, ще забият ноктите си в трупа на коня и ще започнат да късат месото с острите си клюнове. Накрая ще пробият кожата и ще продължат угощението си с тялото на Конрад — хапка по хапка, разяждайки плътта му, докато не достигнат и до вътрешните органи.

Конрад знаеше, че смъртта няма да настъпи бързо.

Беше чувал за тази форма на скафизъм и преди — от старогръцката дума „скафе“, което означаваше „съдове“. Имаше и други варианти на тази екзекуция, кой от кой по-отвратителен от предишния. Най-големи любители на скафизма, разбира се, бяха персите, а след тях и турците. Конрад осъзна, че в случая има късмет с лешоядите — в региони, където единствено насекомите се хранеха с плътта на жертвите, смъртта отнемаше дни, дори седмици.

Вдигна очи към лешоядите. Знаеше, че нямаше да кръжат още дълго. И се оказа прав.

Два от тях се спуснаха един след друг и накацаха върху трупа на коня, а третият си избра трупа на испанския рицар. И тутакси се заеха с разкъсването на плътта, сякаш не бяха хапвали седмици наред. Конрад се опита да се раздвижи, за да ги прогони, но действията му бяха ограничени от коловете. Птиците продължиха преспокойно с угощението си. А после една от тях, по-близката до главата му, се загледа изведнъж в него и реши да похапне от очите му.

Рицарят замята отчаяно глава, обаче лешоядът си знаеше работата. Разтвори острата си човка и се приготви да я забие. Точно в този момент нещо профуча и се заби в лешояда — твърде бързо, за да разбере какво е, и твърде внезапно, за да осъзнае какво става.

Хищната птица падна на земята. Но вторият лешояд дори не потрепна. Само се намести, за да заеме мястото на умрелия си побратим. Но се чу ново профучаване и вторият лешояд също падна — този път по-близо, като даде възможност на Конрад да види какво става.

Лешоядът беше пронизан от стрела.

Извъртя глава. Сърцето му биеше лудо. Опитваше се да види кой е там, кой спаси живота му.

И после я видя, тичаща към него, с арбалет в ръце.

Майсун!

Видя я как се спуска към него, как пуска арбалета си и вади голям кинжал. И тогава третият лешояд тупна върху гърдите му. Но Майсун вече беше във въздуха. Сграбчи главата на хищната птица и клъцна врата й с кинжала си.

От челото й капеше пот, очите й святкаха решително. Разгони мухите и осите от него, сряза връзките, които държаха ръцете и краката му към коловете, а след това се зае да го освободи от злокобния му ковчег. Наблюдаваше я как умело разрязва шевовете, сбърчила чело.

Още не можеше да повярва, че тя е тук, че всичко това е истина. Не можеше да повярва дори и когато тя му помогна да се измъкне от трупа на коня и да се изправи на крака.

Застана, олюлявайки се, пред нея. От тялото му се стичаха кръв и вътрешности.

— Как… Какво правиш тук?

Ъгълчетата на устните й се извиха закачливо, когато отговори:

— Спасявам ти живота.

Усмихна се, макар че устните го боляха.

— Как се озова тук?

— Проследих ви. Теб, брат ми, баща ми. Следих ви през целия път от Константинопол насам.

Беше му необходимо малко повече от обичайното време, докато формулира следващата си мисъл:

— Но защо?

— Чух ги да говорят. Подозираха, че си тръгнал за нещо голямо. И че няма да искаш да го делиш с тях. Затова решиха да си го вземат изцяло за себе си. Исках да те предупредя, но не можех да се измъкна от нас. Знаеш как се отнасят към мен.

— Но те са… брат ти, баща ти!

Тя сви рамене и отсече:

— Това не им пречи да са лоши хора. Знаех, че ти няма да предадеш без бой онова, за което си тръгнал. Но знаех и докъде могат да стигнат те, за да го откраднат!

— Значи ги проследи… заради мен?

Тя задържа погледа му за момент, след което кимна:

— Ти би сторил същото за мен, нали?

Искреността и простотата на отговора й разтърсиха душата му. Разбира се, че би сторил същото за нея. Въобще не се съмняваше в това. Между тях открай време имаше неизречени чувства. Но дори и в най-смелите си мечти не бе допускал, че тя ще рискува живота си заради него.

Майсун му подаде един кожен мях и кимна:

— Имаш нужда от вода. Пий!

Той надигна меха и отпи продължително.

— И за какво беше всичко това? — обади се по някое време тя. — Какво търсеше в онзи манастир?

Той й върна меха с вода, загледа се за момент в нея, поведе я към сянката на скалата, приседнаха и й разказа всичко. От самото начало. Цялата истина.

За зараждането на Ордена. За задачата на Пазителите. Как в началото всичко е вървяло добре. Как после се е объркало. За Еверард и неговите хора в Константинопол. За поражението при Акра. За изчезването на галерата „Фалкън Темпъл“. За пропилените години в Кипър. За коварството на френския крал. За петък тринадесети. За повторния му живот в Константинопол. За срещата с нея. За мечовете. Манастира. Текстовете. Засадата.

Да й разкаже цялата истина, бе най-малкото, с което можеше да й се отблагодари.

През цялото време тя слушаше внимателно, като го прекъсна само два пъти, за да си изясни нещо. А когато разказът му свърши, двамата задълго потънаха в мълчание — тя осмисляше фактите, които научи, а той оценяваше настоящата ситуация и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход.

Майсун забеляза как разтрива чуканчето на лявата си ръка и подхвърли:

— Взеха ли ти я?

— Да — кимна той.

Тя се загледа мълчаливо в него.

— Знам какво си мислиш.

Той въздъхна и потвърди:

— Да. Трябва да се опитам да си върна товара.

— Те са шестима, а ние — само двама.

Той вдигна чуканчето си и насмешливо отбеляза:

— Един и половина. Няма да е зле да си прибера и ръката. — Замисли се и допълни: — Баща ти спомена, че ще закарат сандъците в Кония. Знаеш ли къде е?

— Разбира се. Ние сме оттам. Там съм израснала.

— Далече ли е оттук?

— На четири дена езда оттук. Може би на три при бърз галоп.

— Те обаче няма да стигнат толкова бързо с тази тежка каруца. Ние ще бъдем по-бързи от тях. Освен това ще им се наложи да си намерят подслон за през нощта, далече от хорските очи. Но първо те моля да ми помогнеш да погреба приятелите си.

— Налага се да действаме бързо. Не ми се ще да им даваме голяма преднина.

— Кой, ние ли?

Тя го изгледа саркастично:

— Да не би да си забравил, че именно аз ти спасих живота?

— Но те са твоето семейство!

— Не знаеш всичко за мен! Ако го знаеше, щеше да ме разбереш. — Тонът й беше такъв, че не оставяше място за спорове. — Хайде, да не губим повече време! Можем да говорим и по пътя! Но ще трябва да яздиш в посока, обратна на вятъра спрямо мен, докато не се изкъпеш!

— Но те взеха конете ни! Не мога да яздя в посока, обратна на вятъра, щом ще бъдем на едно седло!

Тя го стрелна с очи и рече:

— Доведох два коня. В случай че някой от тях пострада. Пътят от Константинопол дотук не е никак лесен.

Конрад кимна усмихнато, после се загледа в Хектор и каза:

— Хектор е горе-долу колкото мен. Ще взема неговите дрехи, докато не намерим река, за да се изкъпя.

С помощта на кинжала двамата изкопаха правоъгълна дупка в земята — в основата на скалата. Поставиха телата на Мигел и Хектор едно до друго, а след това ги покриха с два пласта камъни, за да ги предпазят от лешоядите и другите хищници, които бродеха наоколо. Накрая покриха камъните с пръст. С острието на кинжала Конрад издълба имената им в скалната стена до гроба, а над тях постави и тамплиерския кръст.

После приседна и се загледа в подравнената земя и знаците в скалата. Не беше най-подходящият гроб, който заслужаваха братята му, но беше най-доброто, което в момента можеше да стори.

Доловила скръбта му, Майсун изрече тихо:

— „Може и да изглежда край, може и да изглежда залез, но всъщност е зора. Защото, когато гробът прихлупи тялото ти, освобождава душата ти!“

Той я изгледа неразбиращо.

— Руми — каза тя.

Той продължаваше да не разбира.

— После ще ти обясня. Хайде!

— Добре — кимна той. Погледна гроба за последен път, но преди да тръгне, изряза и своето име върху скалата. Под техните имена.

Сега беше ред на Майсун да го погледне въпросително.

— В случай че още някой реши да ме търси — поясни той. После яхнаха конете и напуснаха каньона, навлизайки в равнината. Поеха по следата, оставена от кервана. През първия ден не успяха да стигнат кой знае колко далече. Слънцето вече клонеше към заник, когато стигнаха до малък поток, виещ се през гористи хълмове. Мястото беше идеално за нощуване. Знаеха, че на следващия ден бързо ще настигнат каруцата.

Конрад влезе в бистрата вода и се остави на пречистващата й сила. Докато се къпеше, се размисли за последните няколко дни и за капана, в който го бе захвърлила съдбата. Ала не му остана много време да размишлява по този въпрос. Майсун, която съблече робата си и влезе при него в потока, запрати мислите му в съвсем друга посока. И точно тук и сега той реши, че няма да страда повече от угризения за отдавна отмрели обети и правила за целомъдрие.

Придърпа я към себе си и започна да я целува трескаво. А после зарови себе си в нея, а заедно с това зарови и последните остатъци от живота си като воин монах.

В този момент монахът умря.

Остана само воинът.