Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (31)

30

— Тук командването на „Глобал Хоук“. Изтегляне след тридесет минути.

Гласът на офицера, който контролираше безпилотния разузнавателен самолет, гръмна в ухото на Райли така ясно, сякаш беше до него. Съобщението не го изненада. Самолетът кръжеше над тях вече цяла нощ. Стационарната му позиция беше продължителна, но не и безкрайна. Освен това трябваше да му остане гориво и за обратния полет до базата в Катар.

— Разбрано — отговори Райли. — Изчакай. — Измести поглед от двете оранжеви петна на екрана на лаптопа си и се обърна към широкоплещестия командос, намиращ се на няколко крачки от него и Ертугрюл. — Колко остава до атаката?

Капитан Муса Кескин от спецчастите на турската жандармерия погледна часовника си, вдигна очи към нощното небе и му направи знак с ръка — пет минути. После се обърна и даде същия сигнал и на своите хора.

— Влизане след пет — изрече Райли в слушалката.

— Разбрано. Късмет! Ще ви наблюдаваме.

Райли се огледа притеснено. Бяха тук по-скоро поради липса на други възможности. Преди залез-слънце разузнавателният самолет бе засякъл превозно средство, отговарящо на описанието на една от откраднатите коли в Истанбул. Поради неравния терен обаче ястребчето не успя да засече регистрационния номер на колата, но по-важното бе, че въпросният черен ленд роувър беше паркиран до още един джип в района, посочен от Тес. Не беше кой знае какво, но това бяха данните, с които разполагаха.

Ватиканският бомбаджия — ако това наистина беше той, ги поизпоти. Нямаше начин да засекат кой е — дори и снайперист не би успял да го види. Двата джипа бяха паркирани на малка полянка, зад която имаше огромна скала — факт, който не позволяваше близък оглед, без да се издадат. Единственото изображение, с което трябваше да се задоволят, беше от инфрачервените камери на птицата, разположена на девет хиляди метра над главите им.

Мястото, на което бе разположена полянката, затрудняваше подхода към нея. Единственият път дотам бе тясна, виеща се пътека, която се виждаше идеално отгоре. Шумът от двигателите щеше да ги издаде много преди да са стигнали дотам. Затова Райли, Ертугрюл и спецчастите бяха принудени да оставят джиповете и Тес километър по-надолу, и да изминат останалата част от пътя пеша. Сега се бяха прикрили в гъсталака, на стотина метра от полянката.

Двете оранжеви петна на екрана на Райли не помръдваха. Съдейки по издължените им форми, те очевидно лежаха. Микрофонът не улавяше нито разговори, нито похъркване. Сега главният въпрос бе — кои са те? Дали единият от тях е целта, или това са двама обикновени хора, спящи под звездите? И ако единият от тях е терористът, кой е другият? Симънс? Или собственикът на другия джип? И ако е така, къде е Симънс?

Щяха да нападнат точно преди изгрев-слънце. Командосите извършваха последните си приготовления — проверяваха оръжията си и закрепяха очилата си за нощно виждане. Бяха общо шестнадесет — трима долу при Тес, а останалите, под командата на Кескин, тук. Всички до един бяха бивши военни, обучени за антипартизански акции като тази.

Райли се опита да се освободи от напрежението в тила си. Казваше си, че нещата вървят добре. Ако онзи горе действително е техният човек, те със сигурност бяха повече и по-добре въоръжени. Но от друга страна, възможно е да има заложник. В подобни случаи нещо винаги се объркваше.

Срещна погледа на капитана. Кескин му кимна, вдигна високоговорителя и извика на турски:

— Внимание, внимание! Тук е жандармерията! Обградени сте! Излезте с вдигнати ръце така, че да ги виждаме!

Райли се вторачи в екрана на лаптопа. Призрачните оранжеви петна скочиха. Заобиколиха колите, а после се сляха и разделиха като молекули в лабораторна чинийка. Кескин отново вдигна високоговорителя и извика.

За една дълга минута оранжевите петна останаха слети. Кескин се обърна към Райли и Ертугрюл, усмихнат самодоволно:

— Ако бяха случайни туристи, досега щяха да извикат в отговор! Мисля, че това е вашият човек!

— Въпросът сега е кой е другият с него — отвърна Райли. — Симънс или съучастник? Как смятате да действате?

— Ще им дадем не повече от минута. После ще ги ударим с гранатите и ще настъпим.

Обърна се към един от хората си и изстреля няколко бързи команди на турски. Войникът кимна и се измъкна тихо, правейки знак на хората си да се приготвят.

Райли погледна към екрана. Фигурите продължаваха да бъдат като една, все така зад ленд роувъра. По едно време тръгнаха напред заедно, а после се разделиха. Едната остана зад колата, а другата продължи напред.

Райли вдигна бинокъла си за нощно виждане. Около него се разнесоха кратки команди. На фона на черния мрак се очертаваше самотен бял силует. Вървеше бавно, очевидно неохотно. Екранът показваше, че другото оранжево петно продължава да се крие зад ленд роувъра.

— Кой е този? — обади се Ертугрюл, също проследяващ човека, който идваше към тях.

— Още не съм сигурен — отговори Райли, без да отлепя очи от бинокъла.

Човекът тръгна надолу по тясната пътека, която водеше към тях. Вече успя да различи чертите му, дългата коса, атлетичното тяло.

— Не стреляйте! — извика агентът. — Това е Симънс!

Около него се понесоха кратки команди на турски. Симънс беше на петдесетина метра от тях. Беше облечен в скиорско яке, а ръцете зад гърба му бяха вързани със скоч. През устата му също имаше скоч.

Другото оранжево петно продължаваше да се снишава зад джипа.

Археологът беше вече на тридесетина метра от тях, когато Кескин издаде нова заповед. Командосите се материализираха иззад околните дървета и го наобиколиха. Придърпаха го към тях, на безопасно място.

Райли не откъсваше очи от Симънс. Археологът изглеждаше не на себе си, абсолютно паникьосан. Въртеше се и клатеше неистово глава. Изпод залепената му уста се долавяше приглушен вой.

В главата на Райли звънна аларма.

Защо се дърпа?

И тогава погледът му падна върху скиорското яке, с което бе облечен. Едва сега забеляза, че ципът му бе вдигнат догоре и изглеждаше доста по-издуто, отколкото човек би очаквал от тялото на въздушен сърфист.

Мамка му!

Кръвта нахлу в главата на Шон Райли и той изкрещя:

— Нееее! Махнете се от негооо!

В този миг Джед Симънс избухна.