Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (3)

2

Ватиканът

Няколко месеца по-късно

Докато крачеше бързо през огромния площад, Шон Райли погледна с тъга към тълпите ококорени туристи, разхождащи се с благоговение из Светия град. И за пореден път се запита дали някога и той ще може да влезе тук с тяхното безгрижие.

Защото не бе дошъл, за да се възхищава на архитектурата или на изящните образци на изкуството. Беше дошъл, за да спаси живота на Тес Чайкин.

И ако изобщо можеше да се нарече ококорен, то това се дължеше на опитите му да държи очите си отворени след дългия полет, а ума си — достатъчно бистър, за да намери ключ към невероятния обрат в ситуацията, стоварила се върху него само преди двадесет и четири часа. Все още не я разбираше напълно, макар да си даваше сметка, че се налага да я разбере.

Райли нямаше доверие на човека, който крачеше до него — Бехруз Шарафи. Но нямаше и друг избор. Отново прехвърли информацията, с която разполагаше — от телефонното обаждане на Тес до разказа на измъчения ирански професор в таксито от летище „Фиумичино“ до Ватикана. Искаше да се увери, че не е пропуснал нищо — не че разполагаше с нещо особено, за което да се залови.

Засега ситуацията се изчерпваше със следното: някакъв лунатик притиска Шарафи да му намери нещо. За да докаже колко е сериозен, отрязал главата на някаква жена. Същият психар сега държеше Тес като заложница, за да го накара да се включи в играта. Райли мразеше да бъде в подобно положение. Въпреки че като специален агент на ФБР, оглавяващ Отдела за борба с вътрешния тероризъм към нюйоркското бюро, разполагаше с предостатъчно знания и опит в кризисни ситуации. Проблемът бе, че тези ситуации обикновено не включваха хора, които той обичаше.

Между колоните на централния вход ги очакваше млад свещеник в черно расо, плувнал в пот под ярките лъчи на лятното слънце. Той ги поведе към величественото мраморно стълбище. За Райли беше изключително трудно да прогони от мислите си смущаващите спомени за посещението си преди три години, както и тревожните откъслечни фрази от разговора, който бе дочул — фрази, които така и не успя да забрави. Спомените станаха още по-ярки, когато свещеникът бутна огромните, красиво резбовани врати, отвеждащи към кабинета на неговия началник — кардинал Мауро Бруньоне, държавния секретар на Ватикана.

Широкоплещестият мъж, чиято фигура бе по-подходяща за селянин от Калабрия, отколкото за човек на вярата, беше дясната ръка на папата и връзката на Райли във Ватикана, но както изглеждаше, вече беше и причината за отвличането на Тес. Макар и в края на шестдесетте, кардиналът, щом го зърна, веднага тръгна да го посрещне.

— За мен е огромно удоволствие да ви видя отново, агент Райли! — изрече топло той.

Шон Райли остави на пода набързо приготвения си сак и пое протегнатата ръка на своя домакин.

— За мен също, Ваше Високопреосвещенство! Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете!

След това Райли представи иранския професор, а кардиналът — двамата мъже в кабинета си: монсеньор Франческо Бесконди, префект на Тайния архив на Ватикана, и Джани Делпиеро, главен инспектор на ватиканската полиция. Райли се постара да прикрие учудването си, че на срещата е поканен и главният полицай на Ватикана. Ръкува се с него с приятелска усмивка, показвайки му, че присъствието му е напълно в реда на нещата, след като той беше помолил за спешна аудиенция при кардинала.

— Какво можем да направим за вас, агент Райли? — без заобикалки запита кардиналът, като ги покани да седнат на фотьойлите край камината.

— Искам първо да уточня, че не съм тук по служба. Не съм изпратен от ФБР. Молбата ми е лична. Надявам се, че този факт не ви притеснява.

След обаждането на Тес той бе помолил за два дена отпуск по лични причини. Никой от колегите му на площад Федерал Плаза — нито Апаро, партньорът му, нито Джансън — шефът им, не знаеше, че Райли е в Рим. Което може би беше грешка, но така бе решил да играе тази игра.

Кардинал Бруньоне повтори многозначително:

— Какво можем да направим за вас, агент Райли?

— Ситуацията е деликатна. И се нуждая от вашата помощ. Но ви моля да удовлетворите прищявката ми и да не настоявате за повече информация. Единственото, което мога да ви съобщя на този етап, е, че става въпрос за човешки живот!

— Слушаме ви!

— Професор Шарафи се нуждае от известна информация. Според него самия тя може да се намери единствено във вашите архиви!

Иранецът оправи очилата си и кимна.

— Каква информация по-точно?

— Налага се да прегледаме един конкретен фонд от архива ви, става дума за Църквата на Доктрината на вярата!

Кардиналът огледа Райли, очевидно притеснен от думите му. Противно на общоприетите схващания, в Тайния архив на Ватикана нямаше нищо тайно — думата „таен“ се използваше единствено в смисъл че архивите са част от личния „секретариат“ на папата, тоест неговите лични документи. Но архивът, до който Райли искаше достъп — Църквата на Доктрината на вярата или, иначе казано, архивът на Инквизицията, беше нещо съвсем друго. Той съдържаше най-чувствителните документи на Ватикана, свързани с процесите срещу еретиците и забраната на книги. Достъпът до тях беше строго контролиран заради журналистите, които търсеха сензации и скандали.

— За кой фонд става въпрос? — присви очи кардиналът.

— За фонда „Скандела“ — отговори Райли.

Домакините му видимо се отпуснаха. Доменико Скандела беше един мелничар от XVI век, който просто не е можел да държи устата си затворена. Идеите му за устройството на Вселената били преценени за еретични, поради което той е бил изгорен на кладата. Следователно онова, което Райли и иранският професор биха могли да прочетат в записките от делото срещу него, не събуждаше кой знае какви тревоги. Молбата им бе безобидна.

Кардиналът погледна към двамата си колеги. Те мълчаливо кимнаха — нямаха възражения. Райли разбра, че дотук е успял. Оттук нататък започваше трудното.

Бесконди и Делпиеро ги придружиха до входа на Апостолическата библиотека, където се намираше Тайният архив.

— Трябва да призная — засмя се смутено монсеньор Бесконди, — че се опасявах молбата ви да не се окаже… неизпълнима.

— В смисъл? — Райли се престори, че не разбира за какво намеква.

— Кардинал Бруньоне ме увери, че на вас може да се вярва. Нямам представа защо толкова се притеснявах.

Райли усети, че в устата му загорчава от тези думи. Но нямаше друг вариант. При входа на библиотеката спряха. Джани Делпиеро се обърна към него:

— Ако имате нужда от нещо, агент Райли, ми се обадете!

В библиотеката цареше тишина. Насочиха се към огромна спираловидна стълба, която отвеждаше в подземието. Тук беше по-хладно — климатичната инсталация се стараеше да държи лятната горещина на разстояние от ценните архиви. Минаха покрай двама служители, които се поклониха на своя префект, и стигнаха до просторна чакалня, където един швейцарски гвардеец в тъмносиня униформа и черна барета седеше пред дискретните монитори за наблюдение. Охраната записа имената им, набра кода на вратата и те пристъпиха в светая светих на Тайния архив.

— Фондовете са подредени по азбучен ред — поясни префектът и посочи към табелките на рафтовете: — „Скандела“ би трябвало да е нататък.

Райли и Шарафи го последваха. Дългите рафтове бяха натъпкани догоре с ръкописи в кожени подвързии, разнообразявани тук-там от по-съвременни книги и картонени кутии. Купища древни ръкописи се задушаваха под одеялото на гъстия прах, някои от тях не бяха докосвани от десетилетия, а може би и от столетия.

— Ето го! — посочи домакинът им към картонена кутия на един от по-ниските рафтове.

Райли надзърна към входа на подземието. Бяха сами. Кимна с благодарност на свещеника и изрече:

— Всъщност, налага се да видим един друг фонд.

— Друг ли? Не разбирам…

— Съжалявам, отче, но не можех да рискувам вие и кардиналът да ми откажете достъп. За нас е жизненоважно да се доберем до информацията, от която се нуждаем!

— Ама… — запелтечи свещеникът. — Само Негово Високопреосвещенство може да разреши…

— Моля ви! — прекъсна го Райли. — Просто трябва да го видим!

Бесконди прошепна:

— Кой е фондът, който ви интересува?

— На тамплиерите!

— Съжалявам, но е невъзможно! Не мога да го позволя! Не и преди да го обсъдим…

Отстъпи назад и се обърна към изхода.

Райли протегна ръка и блокира пътя му. В ръката му се оказа шишенце освежител за уста, което избълва към слисаното лице на префекта облак спрей. Мъжът се вторачи в агента с ужасени очи, после се закашля и се свлече на пода. Райли го подхвана и го постави внимателно върху каменните плочи.

Течността без цвят и без мирис не беше освежител за уста. И тъй като не възнамеряваше да убива архиваря, Райли беше принуден да действа светкавично. Извади от джоба си малка спринцовка и я заби в ръката на свещеника. Провери пулса му и изчака, докато се увери, че противоотровата е влязла в действие. Без нея фентанилът — бързо действащ, обездвижващ опиат, който беше част от по-леките и по-неизвестни оръжия на ФБР, би могъл да запрати префекта в кома или дори да го убие. Една инжекция с налоксон беше достатъчна, за да подсигури нормалното дишане на божия служител.

— Разполагаме с двадесетина минути, преди да се събуди, а може би и по-малко — рече Райли и се запъти към рафта с буквата „Т“.