Метаданни
Данни
- Серия
- Богати и красиви (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bright Young Things, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Ганчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- midnight_sun17(2015)
- Редакция
- maskara(2016)
Издание:
Ана Годбърсън. Тайни и мечти
Американска. Първо издание
ИК „Enthusiast“
Снимка на корицата: Карин Пиърсън
Снимка на автора: Крис Моталини
Дизайн на корицата: Андреа С. Ува
История
- —Добавяне
7
Изминаха няколко секунди, докато Кордилия проумее, че тъкмо тя е въпросната миличка и пресичат стаята, за да й налеят нещо за пиене. На Кордилия й допадна как момичето произнесе миличка — не по превзетия, надменен начин като снобите от висшата класа, а небрежно, напълно естествено, сякаш думата бе съставена от милички, все едно цял живот бе живяла в овощна градина от милички неща. Кордилия не беше виждала кожа като нейната, а тя блестеше така, сякаш никога не бе излагана на ярка светлина или мръсен въздух.
— Обичаш ли джулеп? — попита я, когато пристъпиха към сервитьор в униформа, свел поглед към черната си папийонка, неподвижен дори когато двете момичета бяха на крачка от него.
— Че кой не обича? — отвърна Кордилия, макар да нямате дори бегла представа какво е джулеп.
— Естествено! Добър отговор. — Момичето й намигна с лявото си синьо-зелено око. — Еди, би ли ни направил два джулепа, ако обичаш?
Сервитьорът кимна и излезе.
— Казвам се Астрид — продължи момичето и думите й се заредиха по-бързо, когато поведе новодошлата покрай мъжете в летни костюми и жените в лъскави рокли. Всички гости се опитваха напълно безуспешно да не гледат към двете, а към великолепието, което разкриваха френските прозорци. На Кордилия никога не й беше хрумвало, че е възможно някоя стена да бъде толкова висока — сигурно беше поне шест метра — и същевременно да е от толкова крехък материал. Едва успя да си наложи да не вдигне поглед. — Как да те наричаме?
— Кордилия.
— И така, Кордилия, много се радвам, че си тук. Нямам абсолютно никаква представа откъде си, но съм страшно облекчена, че се появи тъкмо в момента. Очарователен избор на рокля! По-късно трябва да ми кажеш откъде си я купила. Както и да е, партито се очертаваше невероятно скучно и имахме спешна нужда от нова кръв, затова се надявам да обичаш танците също както джулеп, защото възнамерявам да изпия много чаши джулеп и да изтанцувам много танци, а нямам желание да бъда ограничавана от партньор, не и от момче, което държи да води, да те притиска до себе си и да се погрижи нито едно от другите момчета да не те поглежда. Разбираш какво имам предвид, нали?
— Да — отвърна Кордилия и си помисли, че всичко, което става, е съвършено ново за нея. Продължи напълно искрено: — Много добре разбирам.
— Добре. Тази вечер се чувствам изключително красива. Иска ми се всички да ме видят, вместо да се чувствам зле, и освен това ми се струва, че ще станем близки приятелки, а също…
— Скъпа моя госпожице Донъл.
— Даааааа? — измърка Астрид и се обърна.
Все още държеше Кордилия под ръка, затова и тя бе принудена да се обърне към ниския, настойчив глас. Пред нея бяха застанали рамо до рамо змията от снощи и мъж, висок като него, само че по-възрастен, у когото забеляза същото безпокойство и нетърпение, както у по-младия. Мургавата му кожа бе подчертана от снежнобелия ленен костюм, но тенът му не бе като този на хората в Охайо в края на сезона, който се дължеше на тежкия им живот. Русата му коса беше започнала да посребрява на слепоочията, въпреки това той привличаше погледите на околните. Очите му бяха кестеновокафяви. Кордилия веднага разбра, че пред нея е застанал Дариъс Грей, и я обзе огромно разочарование. Допреди няколко секунди тя вярваше, че когато най-сетне се срещнат, той ще я познае на мига, а сега господинът я наблюдаваше с напрегнат, но непроницаем поглед. В продължение на няколко секунди всички мълчаха и на Кордилия за пръв път й хрумна, че Лети може и да се окаже права: съществува вероятност баща й да е най-обикновен човек, някъде далече или просто починал. Изискано облеченият мъж пред нея не й беше роднина и много скоро щеше да съсече надеждата й да научи истината за произхода си.
Известният контрабандист носеше сребърен поднос с две високи чаши, пълни чак до златния ръб с лед, кехлибарена напитка и листа от мента, дейност, напълно несъвместима с властта, която очевидно имаше над всички наоколо. Присъстващите мълчаха, чакаха го да заговори и накрая той наруши мълчанието:
— Кой ни е дошъл на гости, госпожице Донъл?
Астрид я привлече към себе си.
— Господин Грей, позволете ми да ви представя приятелката си Кордилия… — Замълча, сякаш паметта й изневеряваше. — Кордилия…
— Грей — прошепна момичето. Лицето й бе леденостудено, очите блестяха.
— Кордилия Грей ли? — По лицето на контрабандиста премина сянка, но умело я замаскира с усмивка. — Едва ли сме роднини.
— Тя е едно нищо — изсумтя момчето. — Дошла е да създава неприятности. Сно… една вечер я видях в „Севънт Хевън“.
Кордилия усети, че след няколко минути ще я изхвърлят. Не призовеше ли куража си, щеше да пропусне шанса да обясни и щеше да се озове на пътя, а мнението на всички в Юниън, че е една глупачка, щеше да се окаже самата истина.
— Ваша дъщеря съм — изрече колебливо и се постара да не издава страха си.
Дариъс Грей откъсна очи от младежа и погледна натрапницата, после изви вежди и по лицето му се изписа истинска палитра от чувства. Фините като тревички мускулчета около очите се стегнаха от изненада, жалост, а останалото тя не успя да определи.
— Моя дъщеря ли? — Думата прозвуча коренно различно, когато той я изрече. Когато тя я изговаряше, звучеше прозаично, почти умолително; неговата дъщеря сякаш се отнасяше за някое нечувано, измислено създание.
Астрид отпусна леко пръсти и вече никой не се преструваше, че не забелязва сцената край високия прозорец. Кордилия си пое дълбоко въздух и заговори с ясен и спокоен глас, поне доколкото можеше.
— Името на майка ми беше Фани Ларсън, аз съм родена през април хиляда деветстотин и единайсета в Ню Йорк Сити. Не го помня — града имам предвид, — защото тя е починала, когато съм била все още бебе и съм била отнесена обратно в Юниън, Охайо, откъдето беше тя. Леля ми Айда, която ме отгледа, все повтаряше, че се е налагало да ме спаси — описваше баща ми като вас… затова исках да разбера дали наистина сте вие.
Лавандуловото небе бе потъмняло, музиката в бялата шатра веселеше гостите навън. Затова пък на остъклената тераса цареше тишина и всички присъстващи слисани наблюдаваха сцената.
Дариъс Грей стисна устни, замислен над чутото.
— Намерила си начин да влезеш в имението ми, в дома ми и да се настаниш сред най-доверените ми хора. — Той замахна с ръка. — Смея да твърдя, че охраната тук е забележителна. Как успя?
Кордилия се постара да не се изчервява. Никак не й беше трудно да каже на човека от охраната във фоайето, че е танцьорка, но сега бе съвсем различно, защото се намираше пред мъжа, за когото бе убедена, че й е баща.
— Казах на охраната, че съм момичето, което изскача от тортата — отвърна спокойно.
Жена в дъното на стаята прихна. Кордилия местеше поглед от човек на човек. Скоро насъбралите се се заливаха от смях и тя усети, че раменете на Астрид се тресат. Дори спокойният Дариъс Грей се усмихна.
— Момичето, което изскача от тортата ли? — засмя се той. — Също както по филмите. Танцьорката просто изскача — хоп, изненада! — на рождения ден на някой гангстер ли?
Сърцето на Кордилия биеше до пръсване, сведе поглед към скромните си очукани обувки и обзета от ужас, каза, че доколкото й бе известно, именно така изскачат момичетата от тортите. С Лети гледаха филм, в който се случи тъкмо така. Само че момичето от филма търсеше отмъщение, защото любимият й беше убит, задето бе станал неволен свидетел на престъпление, и след като всички извикаха дружно „Изненада!“, тя извади пистолет изпод перуката и застреля гангстера.
Дариъс обаче успокои страховете й, като заговори одобрително:
— Единствено моя дъщеря е в състояние да убеди мъж като Дани, че е танцьорка, дори когато е облечена в подобна рокля. — Той поклати глава и погледна Кордилия с възхищение. — Имаш очите на семейство Грей и можеш да хипнотизираш както човек, така и звяр.
Всички гости се обърнаха, за да огледат по-добре непознатата в демодирана рокля. Кордилия изпъна гръб, проточи врат и с известен страх позволи на възторга от думите на домакина да навлезе в дробовете й, да се плъзне към раменете, а сетне да се спусне чак до пръстите на ръцете. Междувременно Дариъс затвори очи.
— Фани… — промълви той отнесено и в гласа му прозвуча мъка. Повече от двайсет човека се приведоха напред и Кордилия ясно забеляза как дори Астрид, която й се беше притекла на помощ, я наблюдаваше с интерес. Най-сетне Дариъс отвори очи и всички притаиха дъх в очакване. Той въздъхна: — Майка ти имаше същото палто.
— Нейното е. — Кордилия мразеше да плаче пред хора и се уплаши, че всеки момент сълзите ще я задушат.
В този момент Дариъс се овладя и гневно извиси глас:
— Еди! — изрева той.
Сервитьорът, който Астрид бе отпратила за напитки, се стрелна към тях.
— Да? — отзова се страхливо.
— Отнеси това — нареди нетърпеливо Дариъс и бутна подноса в ръцете му така, че всички присъстващи, включително и Кордилия, потръпнаха, уплашени, че чашите ще паднат на пода. Еди се оказа истински виртуоз, пое подноса и се обърна. Дариъс не беше приключил:
— Ед… багажа на дамата.
Кордилия сведе поглед и едва сега се сети, че държи палто и очукан куфар, който се опитваше да скрие. Еди кимна и бързо пое и двете, а с лявата ръка продължаваше да крепи подноса.
— Сложи всичко в апартамента „Кала“ — разпореди домакинът. Младата жена нямаше представа какво означава това, но се почувства защитена, сякаш обгърната от плътно одеяло, което миришеше на чисто и някой й беше подал чаша чай от най-редки билки. — Кордилия ще се настани там.
След като изясниха въпроса, Дариъс пристъпи напред с разтворени ръце. С едната я привлече, а другата отпусна на главата й и нежно разроши косата й. Както беше притисната до него, тя разбра, че цял живот е чакала момента с притаен дъх, обзета от кипящо нетърпение да избяга от момичето, което беше досега. За пръв път, в изпълнената с ухания стая със стъклени стени, тя бе в прегръдката на бащата, непознат досега, и усети как най-накрая е точно там, където трябваше.
Най-сетне Дариъс се отдръпна, задържа я на една ръка разстояние и отново я погледна.
— Колко много приличаш на Фани. — Гласът му омекна отново. — Чарли — обърна се към младия мъж, по чието лице беше изписано неподправено раздразнение, — поздрави сестра си.
Кордилия се ококори, но намери сили да изпъне гръб и да запази спокойствие, когато Чарли се приведе напред и я целуна с нежелание по бузата.
— Значи ти си Чарли Грей — рече тя и в същия миг съжали за думите си. Почувства се неловко, убедена, че тонът й е издал колко много статии е прочела за семейство Грей от Лонг Айлънд, докато е подхранвала надеждата някой ден да се измъкне от прашния си провинциален дом и да се запознае с истинското си семейство.
Чарли обаче побърза да извърне поглед, а Дариъс, изглежда, не забеляза гафа.
— Значи си чувала за него. Добре. Той вече беше роден, когато се влюбих във Фани. Това беше една от причините, поради които Айда не можеше да ме понася. Имаше право. Едно време бях такъв. Сега обаче — продължи Дариъс, плесна с ръце и заговори делово — съм невероятно впечатлен от онова, което си успяла да постигнеш в тези прости дрехи, и разбирам, че това са били условията на онова забравено от Бога място, от което идваш, но аз няма да позволя дъщеря ми да се облича в дрипи. Скъпа госпожице Донъл, открий, ако обичаш, Джоунс и го попитай какво може да се намери в имението. Все някоя рокля трябва да стане на Кордилия. Утре, разбира се, ще й купим нещо специално, а сега, моля те, й помогни да се преоблече. На парти сме и няма да позволя светът да се запознае с дъщеря ми в този вид.
Астрид отново я прихвана под ръка, топло, с желание. Скъпите рокли на жените прошумоляха, когато се отдръпнаха, за да направят път на двете момичета, тъй като през изминалите няколко минути осъзнаха, че когато се върнеше на партито, Кордилия Грей щеше да е значително по-добра от всяка една от тях.
* * *
През 29-а бе известно на всички, че контрабандистът Грей организира незабравими партита. Когато бе още в началото на кариерата си, се говореше, че бил наясно, че ще продаде много повече алкохол, ако е поднесен с блясък и вълнение, и тъй като според него хората бяха скучни и безполезни, се отдаде на подчертано декадентски начин на живот. Затова в имението му непрекъснато се организираха партита и въпросните партита бяха източници на какви ли не слухове и клюки. Вечерта, когато влезе в бялата шатра — малко позакъснял, както обикновено — не с някоя танцьорка, актриса или певица, нито пък с екстравагантна светска дама, а с младо момиче, което всички наричаха негова дъщеря, бе наистина незабравима.
— Тази вечер е в чест на дъщеря ми, която съдбата реши да ми върне! — извика той по-късно същата вечер пред множеството гости и всички се скупчиха напред, за да я огледат по-добре. — Представям ви… Кордилия Грей!
Очите й се стрелкаха наоколо, тя очевидно не искаше да пропусне нищо. След като гостите шушукаха дълго и обсъждаха що за птица е, най-сетне стигнаха до единодушното мнение, че прилича единствено и само на себе си. Тънката метална лента през челото й бе почти скрита от червеникавокафявата й коса в типичния за Астрид Донъл стил. Дрехата й не беше нищо особено — сива коприна, без ръкави, която разкриваше яки прасци, обсипани с лунички, — но не облеклото я правеше интересна.
Два след полунощ настъпи по-бързо откогато и да било досега и никой вече не танцуваше. Кадифеният покров на небето бе пронизан на хиляди места от звездите и момичето, с което всички искаха да се запознаят, се измъкна от шатрата, излезе сама в мрака, за да се огледа по-добре. По-рано, минути след като беше официално приета в този дом, Астрид бе пригладила вълнистата коса на Кордилия с крем, който миришеше на химикал и гардения, и я събра на опънат кок на тила й. Когато стъпи на тревата, той започна да се разпада и зае великолепна форма.
Освен роклята от гладка мека материя, която галеше кожата й, Астрид й беше намерила възхитителен чифт черни велурени обувки. Кордилия не би помислила дори за миг да ги съсипе, като стъпи с тях на тревата, затова ви събу и прекрачи напред. Тревата приличаше на хладна, мека възглавница, която ухаеше на свежо и не беше влажна. Много скоро Астрид, на която й беше трудно да ходи на токчета по тревата, се олюля, двете момичета се подхлъзнаха, озоваха се на земята и се разкискаха.
Кордилия отпусна глава и косата й се разстла около нея. Астрид стисна ръката й и пръстите й се впиха в кожата. Беше изпила повече шампанско от Кордилия, която все още не беше забравила последствията от предишната нощ и движенията й бяха спокойни, забавени.
— Скъпа, погледни! — Кордилия посочи бяла дъга в небето. Скъпа лесно се беше превърнала в една от любимите й думи. — Падаща звезда.
— Я! — прошепна Астрид.
Кордилия беше виждала предостатъчно падащи звезди, но тук, завладяна от музиката, която звучеше наблизо, и приятното сияние, излъчвано от стените на шатрата, те й се сториха по-близо. Имаше чувството, че протегне ли ръка, ще успее да сграбчи следващата звезда, решила да напусне орбита. Неволно си припомни Джон, който й беше обяснил, че падащата звезда не е никаква звезда, а огромен къс от нещо, долетяло от Космоса, което се разпадало, когато се приближавало към Земята. Майката на Джон беше богобоязлива жена и също като леля Айда не би повярвала в подобни „глупости“, затова пък баща му, може би, за да направи напук на съпругата си, всяка вечер четеше научни списания, докато пушеше лула, и бе обяснил прочетеното на сина си. Джон, на свой ред, разказа същото на Кордилия, когато една вечер се измъкнаха от пикника, организиран от църквата. Същата вечер дълго лежаха по гръб и наблюдаваха малките експлозии на хиляди километри над Земята и тогава Джон я попита дали вярва в съдбата. Тя беше избухнала в смях, след което му напомни, че нито един от тях двамата не е дете и не бива да вярват във вълшебните приказки. Това поле в Охайо беше останало много далече от новото й положение на звезда и тя не можеше да не се наслади на мисълта, че се случва онова, което й бе предопределено от съдбата.
— Кордилия, къде се отнесе? — Астрид побутна лакътя й и я изгледа. — Липсват ли ти?
— Че къде бих могла да отида? — отвърна тихо Кордилия.
Гласът й бе изпълнен със страхопочитание от обрата, настъпил в живота й, и реши, че повече няма да позволява на мислите си да се лутат в тази нежелана посока.
— Нямам абсолютно никаква представа, но се надявам да не изчезнеш заради… заради… — Астрид заекна и потисна прозявката си. — Вече свикнах да си до мен. Моля те, не си тръгвай. Никога не си тръгвай. Изведнъж ми се доспа, а на теб?
— Не — отвърна Кордилия, но тутакси усети колко много й се спи. — Хайде да се връщаме. Искам да благодаря на… татко. — Думата все още й звучеше неестествено, но тя знаеше, че много скоро това ще се промени. Ще му кажа лека нощ.
— Добре. — Астрид се изправи на стройните си крака. — Кажи лека нощ и на Чарли. Не е толкова лош, колкото изглежда. Ще ти призная… — нова прозявка прекъсна думите й, но когато тръгнаха към шатрата, добави разсеяно, сякаш едва сега се беше сетила, — че го обичам.
Когато двете момичета се върнаха в палатката, всяка понесла обувките си в ръка, партито вече утихваше. На дансинга имаше само двойки — момичета, увиснали на вратовете на партньорите си като панделки. Останалите гости се бяха разделили на тихи групички; някои играеха карти на белите маси или си разказваха шепнешком истории за някои от по-фрапантните лудории и своеволия от вечерта. Въоръжените мъже от охраната, които Кордилия знаеше, че са наоколо, макар досега да не разкриваха присъствието си, бяха излезли от сенките, а хората, които очакваха да разберат къде ще продължи партито, очевидно нямаха нищо против.
— Господин Джоунс! — изчурулика Астрид към мъжа с конско лице, който тъкмо излизаше от шатрата, за да се отправи към тях. Кордилия веднага забеляза любопитните погледи, които го съпроводиха. — Да не би да сте тук, за да ми създавате нови неприятности?
— Мила моя — отвърна той хладнокръвно и безразлично, — аз пък си мислех, че ви измъквам от неприятностите.
— Кордилия, това е господин Елайъс Джоунс. Той движи делата на баща ти. — Астрид говореше приятелски небрежно, сякаш мъжът не беше казал и дума. — Нали така?
— Точно така. — Елайъс Джоунс кимна отривисто на Кордилия. — Господин Грей се оттегли. Искаше да ви пожелае лека нощ лично, след като е спокоен, че вече сте при семейството си. За това обаче има предостатъчно време. Нареди и утре да има автомобил на ваше разположение, за да отидете в града и да си купите нови дрехи. Надява се да я придружите, госпожице Донъл, и за да не ви притеснява излишно, предложи да останете да нощувате тук. В апартамент „Кала“ има предостатъчно място и за двете, а вие знаете колко са несигурни пътищата в този час. Ще помоля някой да позвъни в Марш Хол, за да не се тревожат родителите ви.
— А, мама изобщо не се тревожи. Въпреки това ти благодаря, Елайъс. — Гласът на Астрид звучеше отнесено, сякаш едва държеше очите си отворени. — Между другото, къде е Чарли?
Илайъс прочисти гърло.
— Тази вечер не прекара много време на партито, госпожице Донъл.
— Какъв досадник! — въздъхна с безразличие Астрид и отново стисна ръката на Кордилия. — Ела, да проверим дали персоналът в кухнята няма да ни донесе сладолед в леглото…
Наистина им донесоха сладолед в леглото, също и газирана вода, доставена чак от Италия, и хавлиени кърпи, които незнайно как бяха топли, когато ги внесоха. Кордилия беше обиколила твърде много места, откакто се изкъпа за последно, затова посвети доста време, докато се наслади и начуди на горещата вода, която шуртеше от душа в апартамент „Кала“, също и на десетките лъскави лампи и ключове, мраморните повърхности и размера на банята, който в много части на света щеше да е напълно подходящ за хол. Когато най-сетне излезе, чиста, загърната в дебела хавлиена роба, Астрид вече спеше в единия край на леглото. Кордилия се пъхна под завивката, отпусна глава на пухкавата възглавница и се предаде на съня дори преди да разгледа възхитителните чудеса в новия си дом.
Спа дълго и когато се събуди отпочинала, дневната светлина нахлуваше през прозорците. В първия момент се почувства объркана, докато свикне с яркото сияние. Астрид продължаваше да прохърква в другия край на леглото, а на нощното шкафче беше оставен сребърен поднос със сребърен кафеник и плато сладки във формата на полумесеци. Стаята й се стори още по-удивителна на дневна светлина и Кордилия въздъхна от задоволство. След това грабна бележката, оставена върху подноса, и изпита първото си разочарование като всепризната дъщеря на Дариъс Грей.
Скъпа моя,
Моля те да ме извиниш, но заради бизнес дела се налага да замина за Канада. Връщам се след няколко дни и тогава истински ще отпразнуваме срещата си. Казах на Чарли да се грижи за теб, докато се върна — сама ще откриеш, че не е никак лесно да си член на семейството ми, но бих поверил живота си на Чарли, също и твоя. Докато се върна…