Ана Годбърсън
Тайни и мечти (5)

4

Кордилия възнамеряваше да остане будна, но изглежда, бе заспала, защото, както наблюдаваше предградията да профучават покрай прозореца, в следващия момент всички се блъскаха към изхода.

— Лети — прошепна и приятелката й се размърда на седалката до нея. Кордилия преглътна. — Пристигнахме.

Лети отвори очи и се огледа първо надясно, после наляво.

— В Ню Йорк ли?

Щом чу името, Кордилия се усмихна.

— Да. — После се изправи, затегна колана на палтото си и посегна към ръката на Лети, за да се смесят с множеството.

Изглежда, двете момичета бяха забравили да дишат, откакто слязоха на перона и се озоваха насред просторната гара. Огромна бе единствената дума, която хрумна на Кордилия, защото не приличаше на нито едно фоайе или място, което бе виждала досега. Подът бе от някакъв лъскав камък, по който се пресичаха пътищата на стотици хора, навели глави, сякаш таванът от желязо и стъкло, високо над тях, бе създаден с магия.

— О! — промълви Лети и розовите й устни останаха отворени, докато се взираше нагоре. Стрелките на гигантски часовник, точно над релсите, се движеха между римските цифри. Беше станало почти четири и първият им ден в големия град беше почти приключил.

— Пристигнахме. — Гласът на Кордилия прозвуча тихо, изпълнен с удивление.

Разполагаха само с миг, преди тълпата да ги повлече, и единственото изискване бе да се движат. Затова двете продължиха напред, през множеството, докато не се озоваха на хладно навън.

По небето не се мяркаше нито едно облаче, а слънцето ги накара да присвият очи, след като минаха през величествения мраморен вход на сградата, който им се стори толкова голям, сякаш можеше да се разпери и обхване целия Юниън. Наоколо се носеше непрестанна гълчава, но те не чуваха нито дума; клаксоните на автомобилите се смесваха със скърцането на гуми, докато шофьорите пълзяха по широката улица пред гарата, преди да се влеят в трафика. Усещаше се миризма на изгорели газове, на пържена храна и мъжки одеколон. По-нататък се издигаше градът, също като картина — сградите изглеждаха ръбести, щръкнали право към небето, коя от друга по-високи, до една увенчани с кули и готически елементи, докъдето стигаше погледът.

Кордилия усети колко е студена ръката на Лети; изглежда, бе твърде шокирана, за да проговори, и двете забавиха крачка, когато излязоха на тротоара. Там се беше събрала тълпа — повечето жени, спрели на място, въпреки че около тях кипеше живот — вдигнали глави нагоре.

— Какво става? — попита Кордилия една жена в дреха на геометрични шарки, провиснала свободно по слабата й фигура. Непознатата бе нахлупила мека сива, филцова шапка, много подобна на шлем.

— Не знаете ли? — Жената се обърна към Кордилия и Лети, без да крие раздразнението и учудването си. Примигна към тях, но бе очевидно, че няма никакво желание да откъсва поглед от небето дори за миг. — Макс Дарби, известният авиатор, показва номерата си…

Кой? — понечи да попита Кордилия, но жената вече бе вдигнала глава, както и всички останали, притиснала шапката си с ръка. Кордилия проследи погледа й и видя — на фона на безупречно синьото небе, по-високо дори от небостъргачите — малка сребърна капсула, която се виеше във въздуха и оставяше следа от бял дим. Изпъна пръсти и заслони очи, за да не й блести в очите.

— О, не! — ахна Лети. — Този самолет гори.

— Нищо подобно — сопна се нетърпеливо жената със сивата шапка. — Димът е, за да напише нещо в небето.

— Я! — възкликнаха едновременно и двете момичета, вторачили се в небето.

Тръпка на вълнение разтърси Кордилия, докато наблюдаваше как смелчагата изписваше бели букви над Манхатън. Накъдреното „П“ беше последвано от „А“, в момента изписваше „Р“… Нямаше абсолютно никаква представа коя буква ще последва, въпреки това зрелището я развълнува невероятно много. То потвърждаваше мнението й, че Ню Йорк се оказва далеч по-изключителен, отколкото можеше да си представи едно обикновено момиче от Охайо, че тук бе свят на чудеса, в който гражданите използваха небето като дъска за писане, а пък аеропланите като писалки. А не беше в града дори от час.

— Да разберем ли какво е да се возиш в такси? — попита след малко Кордилия.

Надписът на авиатора беше готов: ПАРК РОЙЪЛ ВЕЧЕ Е ОТВОРЕН, каквото и да означаваше това — буквите се издължиха и скоро станаха нечетливи на фона на синьото небе. Тогава тя направи няколко големи крачки към улицата, старият куфар подпрян на бедрото, и вдигна ръка.

Ръбесто черно такси наду клаксон, пресече две платна и се насочи към Кордилия, за да спре точно пред нея. За момент Лети се уплаши, че шофьорът ще я прегази и ще се качи на тротоара, затова й трябваха няколко секунди, за да задиша пак нормално. Тогава Кордилия се поклони доволно, отвори задната врата на таксито и замахна угоднически с ръка, за да покани Лети да се качи на задната седалка.

Впечатляваща беше думата, с която в Юниън описваха приятелката й заради бързата, отсечена походка, острите черти, от които лъхаше надменност, и умението й да издържа дръзко хорските погледи. Не биваше да забравя и начина, по който покори Джон, най-красивото момче в града, как го отне от дъщерята на преподобния Уолъс, при това, без дори да помръдне пръст, за да привлече вниманието му. Кордилия винаги успяваше по този начин: хладнокръвно, непоколебимо, но дискретно, така че околните да ахнат от изненада.

Лети премести ръце от скута си на кожената седалка и усети, че няма сили да вдигне поглед по-високо от коленете си. За нея бе истинска загадка какво правят хората, когато се качат в такси, но се надяваше, че Кордилия, вече сложила багажа на седалката между тях и затворила вратата, бе наясно.

— Момичета, вие актриси ли сте?

Лети вдигна очи и срещна погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. Той може и да се закачаше с тях, но от заоблената брадичка, мекото кепе и искрящите сини очи на сбръчканото, обветрено лице, лъхаше доброта. Човек с подобно лице не би се подиграл с тях. Знаеше, че притежава неуловимото качество — същото, което Кордилия беше открила, и бе причината двете да опитат късмета си в големия град, а ето че, изглежда, и нюйоркчани забелязваха, понеже бяха по-чувствителни и наблюдателни.

— Точно така — отвърна ведро Лети и се приведе напред. — Певица съм, мога и да танцувам. Това е една от причините да се преместя тук. Приятелката ми Кордилия Грей не е, тя обаче е създадена за живота в града.

— Имате хубавко личице, госпожице.

Лети усети как се изчервява и извърна поглед. Забеляза, че Кордилия е извадила тефтера от джоба на палтото и се беше надвесила над страница, изписана с нейния почерк.

Любовта си струва, но е възможно да откриете, че любовниците могат единствено да изгубят времето на момичето.

Кара Готлинг

На Лети й трябваше малко време, докато си припомни защо името й се стори познато, след това се сети, че го беше чула в радиопиеса, която слушаха през зимата. Беше останала с впечатлението, че Кордилия не се интересува особено. Отдолу мярна адрес, поне приличаше на адрес, част от него записан с молив, друга с мастило, сякаш информацията бе събирана с течение на времето.

— Знаете ли къде е пансионът за неомъжени „Уошбърн“? — попита Кордилия и затвори тефтера.

— Разбира се — отвърна шофьорът и запали. — В Гринич Вилидж ли?

— Ама ние не искаме да ходим на село — обади се Лети, като се постара да не говори рязко, но достатъчно високо, за да надвика шума на автомобила. — Изминахме целия този път, за да живеем в града.

Очите на шофьора отново срещнаха нейните в огледалото за обратно виждане. Изглежда, се опитваше да разбере дали тя се шегува, или не. Когато най-сетне прецени, отвърна:

— Гринич Вилидж е част от града. — И й намигна.

Лети кимна, пак се изчерви, а таксито потегли. Наблюдаваха как градът профучава покрай тях, докато пътуваха към центъра. Мъже, нахлупили шапки, се разхождаха и от двете страни на улицата, оглеждаха витрините, някои придружаваха жени, заболи китки изкуствени цветя над перифериите на шапките си. Минаваха момичета с бърза крачка, полите им шумоляха, ръбовете на чорапите им бяха прави като стрели, чипите им нослета вирнати високо. В сравнение с тях, Лети и Кордилия изглеждаха доста неугледни, въпреки че никой не надничаше през прозорците на таксито им. А и интересните момичета се създаваха сами, поне така твърдеше майката на Лети.

Дълго пътуваха по широк булевард, спираха, отново потегляха, поклащаха се и се олюляваха с всяко движение на таксито. Градският шум прииждаше на вълни. На всеки ъгъл бе изложено нещо за продан: цветя, списания или плодове, подредени в пъстри пирамиди. Изминаха още няколко пресечки и завиха по крива, тясна улица, обточена с дървета и ниски сгради, които бяха по-високи и по-близо една до друга, отколкото тя беше виждала.

— Пристигнахме. Това е пансион за неомъжени „Уошбърн“. — Шофьорът посочи четириетажна тухлена къща, малко по-навътре от останалите.

Кордилия внимателно извади банкнота от плика в тефтера и плати на човека. После с Лети грабнаха багажа и го понесоха по стълбите към просторното, чисто фоайе на „Уошбърн“. Токчетата им потракваха по старото дюшеме. Надникнаха през широка врата от дясната страна и мярнаха шест жени на различна възраст, разположили се в нещо като хол, да пият кафе в разнородни чаши. Непознатите разговаряха приглушено.

Управителката беше вдигнала сивата си коса на кок и макар да се беше настанила зад бюро, Лети правилно предположи, че роклята й е достатъчно дълга, за да скрива глезените от похотливи погледи. Кордилия се отправи към нея и я попита колко струват стаите.

— Дванайсет долара на седмица за стая с две легла — отвърна строго старата.

— Дванайсет долара на седмица? — повтори Кордилия и затвори очи.

Лети бе застанала зад Кордилия и надничаше към отворения тефтер, където пишеше: „Уошбърн“, 2 легла в стая, чисто, 7 долара на седмица. Лети нямаше почти никакви спестявания, защото баща й прибираше всичките, които дъщерите му изкарваха, за да ги предостави на съпрузите им, когато се омъжеха. Беше й неудобно, че Кордилия плаща за всичко, макар и само в началото. Много скоро щяха да си намерят работа, която щеше да им донесе много повече пари, отколкото изкарваха у дома — или пък Лети щеше да стане известна за нула време и тогава нямаше да имат за какво да се притесняват.

— В стаята има леген и гардероб. Сервизните помещения в края на коридора са общи. — Госпожата наведе очи и забоде дългия си нос във вестника, който четеше, преди момичетата да влязат. След малко затвори вестника, сякаш искаше да им покаже, че въпросът е решен. — Никъде наблизо няма да намерите по-евтино място, милички, не и, без да рискувате живота или репутацията си.

За момент Лети се зачуди дали Кордилия иска да си тръгнат — тя не приемаше добре подобни приказки, — но изглежда, нещо друго бе привлякло вниманието на приятелката й. Беше впила поглед във вестника на старата.

— Може ли да го прочета? — рече тя, протегна ръка и го обърна, за да могат с Лети да четат. Най-отгоре на страницата се виждаха едрите букви на заглавието „ОТ ИМЕНИЕТО СИ В ЛОНГ АЙЛЪНД КОНТРАБАНДИСТЪТ ГРЕЙ ЗАКЛЕЙМЯВА ПРОЯВИ НА НАСИЛИЕ“.

— Странно! Имате еднакви фамилии! — възкликна Лети и стисна ръката на приятелката си.

— Странно, нали! — отвърна с изтънял гласец Кордилия.

Междувременно Дариъс Грей продължава да организира пищни партита в Догуд, имението си в Уайт Коув, и да приема с присмех обвиненията за порочните си деяния. „Бизнесът ми е напълно законен“, настоя той, докато палеше цигарата на репортера. „Моят бизнес е да създавам добро настроение за жителите на Лонг Айлънд и Ню Йорк, а също и цялата страна ме обича, защото им доставям радост.“

Имаше още, но Лети не успя да прочете статията, защото с рязък жест Кордилия бърна вестника на управителката.

— Още през първия ни ден в Ню Йорк името ти е на първа страница на вестника — заяви развълнувана Лети. Стори й се, че това е потвърждението и решението им да напуснат Юниън и да последват съдбата си е било правилно. — Госпожо, бихте ли ни дали вестника, след като го прочетете? — усмихна се тя на управителката. — Така ще можем да го запазим като спомен от пристигането си!

Червенокоса жена зад тях прихна и покри устата си с длан.

За момент двете момичета насочиха вниманието си към останалите присъстващи. Лети усети как настроението й се разваля и изпитваната допреди малко радост се стопява, щом осъзна, че се е държала твърде ентусиазирано и провинциално. Момичетата в съседната стая бяха облечени елегантно и се бяха надвесили над списанията си, по обувките им нямаше нито прашинка, докато Кордилия и Лети бяха кални, след като тичаха през гората.

Кордилия не показа с нищо, че е чула обидния присмех. Врътна се със самоувереността на момиче, което възнамерява да плати за онова, което иска, преброи дванайсет долара и ги извади от плика в тефтера.

— Ще вземем стаята.

Управителката взе банкнотите, бавно ги преброи и ги пъхна на скришно под колана на полата си. Без да се усмихва, стана и направи знак да я последват по стълбите. Прибра дългата си пола, докато се качваше, за да не се спъне.

— Вечерният час е от десет — предупреди тя. — Никакво пиене, никакво пушене, никакви мъже не се допускат в „Уошбърн“. — След това се обърна и впи поглед в сините очи на Лети. — Никакви изключения.

— А ние не се занимаваме с такива неща — побърза да я увери Лети.

За момент останаха безмълвни на площадката на втория етаж, сетне управителката прочисти гърло и продължи:

— Сега така твърдите, но аз познавам момичетата като вас — идвате и се преструвате, че сте различни, после ставате като всички останали.

Грубият глас на управителката, напрежението, което се усещаше, докато ги водеше по коридора, накара Лети да потръпне. Сигурно всички момичета в пансион „Уошбърн“ бяха с безукорни маниери и неотклонно се съобразяваха с правилата, а пък тя вярваше на всичко това, защото бе нова.

В този момент, макар че нямаше как да знае, млада разведена жена, Лили, шепнеше на папагала си, Лулу (чието присъствие в стаята бе абсолютно забранено според правилата на пансион „Уошбърн“), докато боядисаната й в черно коса бе навита на ролки. На третия етаж две момичета, прекарали целия ден като машинописки в рекламна фирма, се разкрасяваха и тръпнеха в очакване, защото двама господа от счетоводството ги бяха поканили да излязат. Едната беше облечена в лимоненожълта рокля, обсипана с мъниста, а другата се беше докарала в черен сатен. Щяха да ходят на непознатото, далечно място, наречено Харлем, за да танцуват чарлстон и ако се върнеха преди вечерния час, нямаше да е по техен избор.

— Това е стаята ви — посочи управителката и отвори вратата на стаичка с един прозорец, две метални легла и бюро, над което беше закачено старо, напукано огледало. Личеше, че навремето стените са били розови, но сега бяха избелели, олющени и никой не можеше да определи какъв точно е цветът.

Кордилия влезе първа и огледа. Обърна се към управителката и вирна брадичка, сякаш очакваше нещо по-прилично. Гласът й прозвуча равнодушно.

— Става — заяви тя.

— И аз така мисля — погледна ги пренебрежително управителката.

Лети се шмугна покрай нея, за да влезе. Седна на по-близкото легло. Отпусна се на дюшека и чу скърцане, което едва не я накара да скочи уплашено.

— Благодаря — рече тя с изтънял глас.

Управителката не отговори. Изпъчи се и заговори:

— Не забравяйте, вечерният час е десет. И не правете номера. Отдалече надушвам лошотията.

Когато старата ги остави, Лети въздъхна и кимна. Вратата най-сетне се затвори, а Кордилия се оплези към мястото, където бе застанала жената. Опули се театрално. Щом Лети забеляза, че приятелката й се шегува, уплахата от новата обстановка започна да се топи. Тогава Кордилия се тръшна до приятелката си на първото легло и двете се разсмяха.

Най-сетне кикотът им пресекна, те подредиха дрехите си, оправиха леглата и отвориха прозореца с изглед към грозна вентилационна шахта. На горния етаж някой се разхождаше на токчета.

Тъкмо се чудеха какво да правят, когато на вратата се почука и още преди някоя от двете да отговори, момиче с късо подстригана бакърена на цвят коса надникна в стаята.

— Здрасти на новите момичета — рече тя. Беше с яркочервено червило и очите й блестяха, докато преценяваше попълнението в пансиона. Приличаше на жените по снимките в списанията, които наричаха „кокони“.

— Здрасти — отвърнаха новите в един глас, въпреки че този на Лети прозвуча по-тихо, отколкото на приятелката й.

— Е? — момичето отпусна ръка на ханша и намигна предизвикателно. — Идвате ли с нас, или не?

И така, Кордилия и Лети се заеха със същото, което правеха обитателките в стаите на всеки от четирите етажа на пансион за неомъжени „Уошбърн“ — сложиха си аркансил на миглите, очертаха веждите — въпреки че разполагаха с ограничени ресурси, докато потръпваха в очакване на първата си вечер в големия град, бузите им поруменели от вълнение. Всяка носеше по два чифта чорапи и всички рокли и поли, които имаха — а те не бяха много. Когато застанаха пред старото огледало в коридора на втория етаж, което, за жалост, изкривяваше образа, Лети забеляза онова, което вече й беше известно от танците в Юниън: двете момичета бяха много различни. По-високата, с плътни, широки устни и загоряло лице, сякаш подчертаваше най-доброто у дребничката си приятелка — едрите сини очи, които изпъкваха над нослето, и устни като розова пъпка, бялата кожа под почти черната коса.

Беше време да излязат и Лети потръпна в нервно очакване, защото не си представяше как изглежда една вечер в града. Нямаше защо да нервничи — та нали беше с Кордилия, а всеки неин жест издаваше нетърпението и готовността да се забавлява.