Ана Годбърсън
Тайни и мечти (4)

3

Името на имението „Марш“^[1] подвеждаше, защото всяко кътче бе великолепно поддържано от десет градинари така, че да не остане и следа от дивата природа, царувала някога тук. Имението се наричаше „Марш“ единствено защото името на създателя му беше Марш. Намираше се на прекрасен парцел, който бележеше източната граница на Уайт Коув, на северния бряг на Лонг Айлънд — с автомобил беше съвсем близо до Уолстрийт и парите, които се изкарваха там, но достатъчно далече от неугледните квартали на града.

По искрящозелените морави, ширнали се, докъдето стигаше поглед, бяха засадени най-различни дървета, повечето внесени от английската провинция. Под клоните им се разхождаше момиче, облечено в широка, розова копринена пижама, стара козирка за тенис и палтенце от норка, достатъчно късо, за да разкрие бързите движения на фините й бедра. За нея нямаше никакво значение, че по това време хората обикновено са облечени за вечеря, а в сезона не беше необходимо да се намята с кожено палто.

Казваше се Астрид Донъл. Косата й беше с цвета на яйчен жълтък, подстригана на черта така, че крайчетата се бяха накъдрили до челюстта, а нежното сърцевидно лице бе на момиче, което все още имаше слабост към сладкиши, но достатъчно голямо, за да е изпитало неведнъж удоволствието на целувките. Ако някой я беше попитал за часа, може би щеше да се досети, както неведнъж досега, че вече не е утро, но нямаше никаква представа от точния час. Палтото пък просто потвърждаваше, че на Астрид често й беше студено, макар останалите да се чувстваха добре. Сега, докато прекосяваше ливадата, й стана топло и тя остави кожената дреха да се смъкне на тревата.

— Госпожице Донъл!

Астрид присви очи на слънцето и погледна към прислужницата на каменната веранда на къщата, собственост на третия съпруг на майка й, Харисън Марш II.

— Търсят ви по телефона!

Астрид се заизкачва по полегатия хълм и приключи с безцелната си разходка по-бързо, отколкото възнамеряваше.

— Нямам представа как стана, но си изгубих палтото — заяви задъхано, когато бе до прислужницата. — Изпрати някой да го намери, миличка.

— Добре, госпожице. Търсят ви по телефона.

— Разбрах — отвърна бързо Астрид, но не и грубо, докато влизаше в сумрачния първи етаж и се опитваше да приспособи очите си.

Костите й тежаха приятно, както се случваше, след като станеше от сън, и се усмихна доволна при мисълта, че може да си спести обличането с ежедневни дрехи. Нима само преди седмица се върна от девическия пансион в Кънектикът, откъдето пристигна с частен ферибот, който я превози през пролива заедно с четиринайсетте куфара? Оставаше й още година в училището на госпожица Портър, но незнайно как, през последните седем дни у нея се загнезди убеждението, че повече няма да се върне там. Не можеше да определи със сигурност защо, още повече че беше чудесна ученичка, когато си направеше труд да се съсредоточи. Може би животът тук я погълна и всичко извън този живот вече й се струваше маловажно и безинтересно.

Прекоси библиотеката с прозорци от оловно стъкло на две от стените и влезе в главния коридор в предната част на къщата. Все още не бяха запалили лампите и от огромните прозорци нахлуваше синкава светлина. Слушалката бе поставена отстрани на телефона, върху малката масичка от полирано палисандрово дърво. Спря, преди да вдигне, и забеляза, че крачолите на пижамата й са изкаляни по ръбовете.

— Ало — обади се най-сетне, притиснала слушалката до ухото си.

— Здравей, сладурче.

Астрид затвори очи и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре. Звукът на гласа му я караше да се чувства като безценна порцеланова кукла. Гласът много му отиваше — завладяващ, вълнуващ — и й върна спомените за всички места, на които ходиха снощи.

— Добро утро, Чарли. Да не би да ставаш сега?

— Не, мила, не мога да се излежавам по цял ден като теб. — Близо до него се чуваха гласовете на трима мъже, които говореха бързо.

— Не… предполагам, че си станал преди часове и си се заел с важни дела — пошегува се тя. Очите й все още бяха затворени и се олюля в хладното антре на Марш Хол. Вече повече от година наричаше Чарли свое гадже, още от началото на миналото лято. — Аз обаче не съм. Отдадох се на мързел, докато амбицията не ме накара да отида да видя как тревата расте между пръстите на краката ми.

— Браво. Наспала си се и сега си красива. Искам моето момиче да бъде най-прекрасното на утрешното парти.

— Какво парти?

— Партито, което татко организира. Има рожден ден.

Всички в Уайт Коув знаеха, че бащата на Чарли е един от най-крупните търговци на нелегален алкохол в Ню Йорк, че използва имение наблизо като реклама за начина на живот, който си беше осигурил. — Нали ти казах снощи? Не помниш ли?

— Така ли? Изглежда, съм забравила — отвърна тя не защото не помнеше, а защото ненавиждаше да се съобразява с предварително изготвени планове.

— Облечи сребристата рокля, която ти подарих, докато беше в училището. Ще изпратя автомобил да те вземе.

Астрид замечтано отпусна глава на една страна. Сребристата рокля, за който той говореше, изобщо не й ставаше, разбира се. Дрехите, които Чарли й купуваше, бяха с по два номера по-големи, сякаш не можеше да прецени колко по-дребна е от него. Нямаше проблем обаче да поръча да я стеснят до утре — на някоя от прислужниците щеше да й се наложи да поработи през нощта.

Астрид отвори очи и забеляза, че не е сама.

— Изгуби ли се? — заговори тя на младежа в дочена риза, натъпкана в работен панталон.

Момчето беше високо и жилаво, кожата му загоряла от слънцето. Беше хубав, с тъжни очи.

— С кого говориш? — попита Чарли, наострил уши.

— С никого. Няма значение. Изпрати утре автомобил, привечер. Чао. — Постави слушалката на вилката. — Познавам ли те? — измърка, макар да знаеше, че няма начин да го познава, тъй като, макар и красив, той си оставаше недодялан бедняк.

За нейна изненада, той кимна. Черната му коса беше паднала над очите и той срамежливо я приглади, преди да отговори.

— Да, госпожо. Казвам се Лук. Яздили сме заедно няколко пъти, когато бяхме още малки. Татко беше управител на конюшните в имението на граф Де Груйте в Грейт Нек.

— Сигурна бях! — излъга го. — Били сме осемгодишни — рече тя, тъй като майка й беше омъжена за графа — втория й съпруг — година и няколко месеца, май през 1920-а. — Кажи какво те води тук, Лук? Да не би отново да си постъпил на работа при нас?

— Не… — Той замълча, обзет от неудобство, и сведе поглед към краката си. — Сега работя в кънтри клуб „Уайт Коув“.

Кой знае защо, тези думи я накараха да се усмихне и когато забеляза, той също се усмихна. Тогава момичето реши, че няма желание да научава какъв е бил животът му, преди да се озове в антрето този следобед — едно от най-похвалните й качества беше, че не любопитстваше — и сви доволно рамене.

— Изведнъж огладнях. Ами ти?

— И аз.

Тя се стрелна към него, стисна ръката му и двамата забързаха през притихналите стаи към кухнята, където готвачката и помощничката й месеха хляб. Готвачката вдигна поглед — имаше мило, бузесто лице, както приляга на готвач — и за секунда в очите й заблестя недоумение и неодобрение, когато видя младата госпожица, облечена в пижама късно следобед, стиснала за ръката непознато момче в работни дрехи. Отдавна работеше за стари, богати семейства и още помнеше дните, когато репутацията на едно момиче можеше да бъде съсипана заради много по-незначително прегрешение. Само че през последното десетилетие всички правила бяха променени и в Марш Хол, също както и в околните имения, потомците на стари, благородни фамилии се хранеха в необичайни часове, при това с хора, които не бяха от тяхната черга.

Напоследък можеше дори да отидеш на гости на Пето Авеню, да влезеш в игрален дом и да се натъкнеш на светски дами, загърнати в шалове от пера, на репортери, върнали се от някое местопрестъпление, на студенти в Принстън, на наследнички в мъжки панталони, на златотърсачи и комарджии, банкери и контрабандисти (не че между тях имаше разлика, нали?) — и понякога, много рядко, да попаднеш на някоя и друга невинна душа. Възможно бе да срещнеш три поколения дебютантки, всяка накичена с наследствените бижута, притиснала се към известен рекетьор на боксов мач, докато обсъждат разпалено яките, потни, окървавени мъже на ринга, и най-различни изтънчени люде, които обикалят заведения, където сервират бренди в очукани чашки за кафе. Затова, когато готвачката видя Астрид Донъл с конярчето, не се изненада особено.

— Марта, гладни сме — заяви Астрид и нацупи устнички. Не че имаше намерение да се цупи, защото я завладя спокойствие, когато усети аромата на втасало тесто и семплата обстановка в тази част на къщата, с медните капаци на печките и белите плочки с размерите на тухли по стените. Пусна здравата, загрубяла ръка на Лук и прекоси стаята. — Ще ни направиш ли яйца?

— Разбира се, мила — отвърна готвачката, щом Астрид прегърна по-възрастната жена през врата и въздъхна доволна, когато усети целувката по косата. — Само седнете, за да не ми се пречкате. На печката има кафе.

Астрид намигна на новия си приятел. Той опипваше нервно колана си и пристъпваше от крак на крак в единия край на кухнята. Нищо чудно, че се чувстваше неловко като гост, тъй като беше прислужник. Тя наля и на двамата кафе в чашки от фин порцелан и го повика да седне до нея на високите столове пред работния плот в средата на кухнята, откъдето можеха да наблюдават как готвачката разбива яйцата им.

Той предпазливо отпи и я погледна така, сякаш не беше сигурен дали е редно да заговори.

— Каза, че работиш в клуба. — От него лъхаше на окосена трева и пот и близостта му й достави удоволствие, накара я да се отпусне.

Той кимна.

— Тренирам конете.

— Вече не ми остава време за езда — отвърна тя и замахна небрежно с ръка. — Дали да не се заема отново, след като ти си тук? — Подпря лакти на масата, наведе се към него и изчака тъмните му очи да срещнат нейните. — Ще ми помогнеш ли?

Той кимна, но така и не успя да отговори, защото готвачката шумно стовари две купи. Във всяка имаше купчинка бъркани яйца, покрити с резен бекон.

— Благодаря — обърна се той към жената и кимна доволен.

— Да, благодаря ти — обади се и Астрид, взе бекона с пръсти и предпазливо отхапа едно ъгълче. — Сега вече ясно си те спомням — призна си, забравила, че преди малко се беше престорила, че го е познала. У него наистина имаше нещо познато, сега вече го забеляза — скромно момче в карирано бархетно яке, което водеше понито й за юздата. — Бяхте трима, нали?

— Имах двама по-големи братя, Джон и Питър. — Очите му блестяха и Астрид долови колко приятно му е станало, че го помни.

— Разхождаше понито ми Арабела. По онова време бяхме еднакво високи… — Дяволита усмивка затрепка по устните й. — Понякога се обръщаше и ме поглеждаше — прошепна нежно.

Неговата усмивка се стопи при тези думи и лицето му се сгърчи. Едва тогава Астрид се сети, че като дете е бил влюбен в нея. Усещаше, че готвачката я гледа неодобрително, но не й обърна никакво внимание. Такава си беше — обичаше Чарли, разбира се, но беше непоправима флиртаджийка, доставяше й невероятно удоволствие да накара някой мъж да се изчервява.

— Ето къде си бил.

Готвачката първа вдигна очи, след това се обърнаха и Астрид, и Лук.

На вратата бе застанала майка й, Вирджиния Донъл де Груйте Марш, чиито изразителни черти разкриваха недоволството, което някой би могъл да не долови в гласа. Бе дребна и крехка, но присъствието й всяваше страх. Всички бяха наясно, че господарката на дома обича партитата не по-малко — може би дори повече — от дъщеря си, факт, който накара втората да се намръщи.

Майката на Астрид беше издокарана в официална рокля, но личеше — особено на светлината, която струеше през високите прозорци, че не се е преобличала от вчера. Бледата й кожа изглеждаше повехнала, черната рокля без ръкави с черен колан на тънката талия висеше смачкана и безформена на слабото й тяло. Косата й беше прибрана за партито, на което бе изоставила снощи съпруга си, но сега висеше по раменете също като водорасли. Катарамите на обувките с високи токове, обсипани с диаманти и смарагди, бяха малка част от блестящите аксесоари.

Едва след няколко секунди Астрид осъзна, че майка й търси не нея, а Лук.

— Къде ли не те търсих — добави без всякаква нужда Вирджиния.

Момичето едва ли щеше да разбере при какви обстоятелства Лук бе срещнал майка й и тя го беше поканила в Марш Хол, но предположи какво се е случило — все пак майка й често посещаваше кънтри клуб „Уайт Коув“, а хората с по три брака зад гърба си рядко са верни на половинките си — и самата мисъл я отврати. Астрид бе наследила флиртаджийските умения от майка си, но далеч не беше толкова безцеремонна. Усмихна се мило, доколкото можа, на готвачката, преди да се изправи.

— Благодаря ти, Марта, но едва сега осъзнах колко късно е станало, а трябва да накарам някой да ми стесни роклята за партито утре вечер у Чарли — заяви тя.

Без да погледне когото и да била в кухнята, момичето тръгна към коридора, но когато бе на вратата, майка й я стисна за китката.

В първия момент Астрид реши, че ще й се скарат, задето е спала чак досега и очевидно има намерение да пропусне семейната вечеря в трапезарията на семейство Марш, задето е съсипала скъпата пижама или задето е изтъкнала на всеослушание, че ще посети дома на известен контрабандист. Вместо това майка й разтвори тънките си устни, срещна погледа на дъщеря си и попита:

— В колко часа е партито?