Ана Годбърсън
Тайни и мечти (28)

27

Всички вестникари на гара „Пенсилвания“ гръмогласно оповестяваха новината за Дариъс Грей, но Лети цяла нощ беше скитала по улиците и се чувстваше толкова замаяна, та дори не се замисли.

След като видя Грейди на улицата, продължи да обикаля из Манхатън и пристигна тук на зазоряване. Сякаш някой й изпращаше знак. Вече не можеше да мисли ясно и макар да знаеше, че трябва да пести парите, с които разполагаше, докато измисли какво да прави, единственото й желание беше да поседи на добре осветено място и да хапне нещо. Погледна зад себе си и забеляза отражението си в колона с огледала. Старият черен пуловер, който обличаше в зимни утрини в Юниън, я правеше да изглежда още по-малка, а полата на старата й рокля надничаше отдолу и й придаваше вид на ученичка с подпухнали очи, едното насинено, и уплашено стиснати устни.

Чашата чай, която си беше поръчала, вече бе изстинала, тя се сещаше за безброй причини, поради които да се самосъжалява, без да добавя вкуса на студения чай. Яйчо също бе унил. Дори опашката на кучето беше прибрана, а главата му лежеше в скута на Лети.

— Последно повикване за Монреал! — съобщиха по високоговорителите и за момент й хрумна, че мястото може да се окаже подходящо за тях.

Покрай нея бързаха мъже и жени, тръгнали към домовете си, най-вероятно в предградията, или пък се връщаха от почивка на прекрасни места. Стъпките им отекваха забързани и на Лети й беше ясно, че всеки е тръгнал към важно за него място. Известно време наблюдава хората и се натъжи още повече, затова отпусна глава на масата. На гарата беше задушно, горещо, но мраморният плот на масата охлади бузата й.

— Влакът за Чикаго пристига на седми коловоз! — обявиха по високоговорителите. Лети беше затворила очи. — Спирките на запад са в Пенсилвания, Охайо, Илинойс…

Охайо. Запита се дали липсва на роднините си и дали е достатъчно добра актриса, за да успее да представи времето, прекарано в Ню Йорк, като великолепно приключение, когато се върнеше.

— Всички пътници за Пенсилвания, Охайо, Илинойс да се качат от седми коловоз…

Мъжът на съседната маса стана, столът му изскърца по каменния под и той излезе забързано от кафенето. Тя остана отпуснала глава, лицето й беше покрито от тъмната коса. Най-сетне се усмихна. Все пак положението не беше чак толкова лошо. Беше преживяла истинско приключение. В момента може и да се чувстваше безкрайно уморена и нещастна, но беше видяла големия град.

* * *

Изискано облечена блондинка с нова черна шапка премина с бърза крачка покрай кафенето. Беше вдигнала поглед към таблото за заминаващи и търсеше „Уайт Коув“. Щом видя на кой коловоз трябва да отиде, забърза, за да се качи навреме.

— Доколкото разбрах, ставало въпрос за провалена любовна връзка — чу Астрид коментара на жена на средна възраст, докато се настаняваше. Влакът изпъшка и се насочи на изток от града.

— Не може да бъде! — възкликна приятелката й. — Наистина ли? Значи си е имал приятелка. Как се казва? Не беше ли нещо с „о“?

— А, танцьорката ли? Мона Алегзандър — отвърна първата. — Не, не, не — това е стара работа, минало…

— Стига глупости — намеси се мъж от другата страна на пътеката, седнал в посока, обратна на движението. Беше млад, нахлупил гълъбовосива шапка. Не носеше халка. — Било е най-обикновен бизнес. От мен да знаете, че Дълут Хейл е поръчал убийството. Мъже като Дариъс Грей не държат чак толкова на любовта, та да си дадат живота за нея. Това са разни сантиментални клюки, които вие, дамите, попивате от списанията.

— Боже, какви маниери! — възмути се първата дама и продължи на висок глас да обяснява личната си теория за кончината на Дариъс Грей.

— Ами появата на дъщерята на Грей, няма и две седмици преди убийството — за мен това не е никакво съвпадение — измърмори мъжът, макар да не говореше на тях.

Астрид се усмихна на една страна. Помнеше как преди време се появяваха агенти на Бюрото за сухия режим, чиито актьорски способности и смелост ги превръщаха в герои за обществото. Сега обаче повечето сърца бяха отдадени на техните по-богати и по-добре облечени противници. Тя предполагаше, че обикновените граждани знаят много за предаността и свадите между местните гангстери, следят примирията, които те сключваха, за проявите на насилие като отвличания и убийства, и имат чувството, че пред тях са звезди от водевила или бейзбола. Целият град жужеше от предположения кой и защо е ликвидирал небезизвестния Грей — хората се питаха кой бе виновникът, кой щеше да заеме мястото му, дали бандата му и многобройните му политически контакти ще се запазят в ръцете на хората му, или ще бъдат разпределени между съперниците му. Вероятно клюкарите бяха по-добре запознати от Астрид, макар тя да прекарваше много време в Догуд. Нито един от тях обаче не познаваше Кордилия като нея.

За пръв път Астрид се возеше във влак към предградията. Веднага забеляза колко е неподдържан, но пък на нея й беше приятно, че е заобиколена от хора и чува гласовете им, които неусетно се сляха. Допадаха й имената на местата, през които минаваха, и прилепи буза към прозореца, заслушана в гласа на кондукторите, които обявяваха, че са в Хънтърс Пойнт, Удсайд, Кърона… Жената, която настояваше, че причината за смъртта на контрабандиста е любовна история, слезе на Флъшинг, а приятелката й на следващата спирка. Когато кондукторът съобщи за Уайт Коув, Астрид остана изненадана. Озова се на перона и разбра, че мястото, на което е попаднала, по нищо не прилича на онзи Уайт Коув, който познаваше.

Притисна широкополата шапка с ръка и се изви назад, за да се увери, че ръбовете на чорапите й са прави. Преди да започне да се притеснява, че ще се наложи да върви пеша до имението, пред нея спря такси.

— Накъде, госпожице? — попита шофьорът, когато тя се настани на задната седалка.

— Към Догуд, ако обичате — отвърна и погледна късите до китките ръкавици, за да не срещне неизбежния любопитен поглед. След малко той включи мотора и потеглиха по сенчестите провинциални пътища.

Приближиха имението на Грей и тя забеляза огромни черни панделки по високата ограда от ковано желязо. Дани беше в кабинката на охраната, с подпухнало лице, и тя веднага разбра, че цяла нощ е пил, а сега беше в ужасно състояние. На едното му рамо висеше автомат и той не се усмихна, когато забеляза, че тя приближава.

— Не се допускат автомобили — предупреди той шофьора, затова Астрид плати на човека, благодари му и слезе.

— Пропусна службата — заяви студено Дани, след като автомобилът даде на заден, обърна и пое в посоката, от която беше пристигнал.

— Боже. — Астрид прехапа устни. Знаеше, че ще закъснее, човек би казал, че го беше предвидила, защото продължи да се гласи, макар да знаеше, че ще изпусне влака в 11,31 от гара „Пен“. Много искаше да дойде навреме, за да бъде до Чарли. Беше се надявала да стисне ръката на Кордилия, преди да спуснат ковчега на баща й в земята. — Къде се проведе?

— В балната зала. След погребението ще има прием — гробът е до овощната градина. — Той замълча и посочи. — Да знаете, че ми навлякохте страхотни неприятности, госпожице — добави той с разтреперан глас. След тези думи насочи очи към хълма, за да не я поглежда.

— Извинявай, Дани — отвърна тихо тя. — По-късно ще ти се реванширам.

Приглади роклята си и тръгна по хълма. Прекоси моравата и когато стигна от южната страна на къщата, забеляза, че по стълбите излиза процесия. Чарли бе сред мъжете, които носеха белия ковчег. Зад тях вървеше Кордилия, съвсем сама, последвана от Елайъс Джоунс и тълпа хора, до един облечени в черно, някои клиенти, други колеги. Астрид се изравни с тях, преди да поемат по алеята с брястовете. Кордилия продължи да върви вирнала брадичка, впила поглед в ковчега, не каза и дума, когато приятелката й я стисна за ръката. Всеки страничен наблюдател би казал, че изглежда забележително спокойна, но когато момичетата се изравниха, Кордилия се облегна тежко на приятелката си и Астрид усети колко е нестабилна.

Не си казаха и дума до края на церемонията. Астрид мълчаливо наблюдаваше как Кордилия и Чарли хвърлят пръст върху гроба на баща си. Слънцето блестеше ослепително — сега вече всеки ден беше по-топъл от предишния и ризите на четиримата, които носеха ковчега, бяха мокри от пот под мишниците. Чарли на няколко пъти се опита да срещне погледа на Астрид, но тя гледаше право в ковчега и когато група опечалени поеха обратно към къщата, тя прегърна Кордилия през кръста.

— Моите съболезнования — промълви и прибра няколко кичура зад ухото й, когато се върнаха в балната зала, където имаше освежителни напитки и хората отново започваха да разговарят.

Покрай стените бяха подредени венци и букети, много изпратени от най-изисканите хотели в града и най-старите семейства. Най-големият беше от господин и госпожа Харисън Марш II.

Кордилия я погледна. Очите й бяха избледнели от сълзите, напуканите устни потръпваха в ъгълчетата, сякаш се опитваше да се усмихне, но все не успяваше.

— О, Астрид, нямаш представа колко ужасно…

— Знам, мила — въздъхна Астрид и нацупи розовите си устни. — Знам, знам.

Френските прозорци на балната зала бяха отворени, за да могат опечалените да видят каква прелест бяха осигурили парите от незаконна търговия с алкохол. Жени в елегантни черни рокли се оглеждаха, за да разберат кой присъства, мъжете разговаряха тихо, но по-разпалено, отколкото бе прилично за погребение. Някои, забеляза Астрид, не изглеждаха особено опечалени, бяха дошли от любопитство на местното събитие и й стана мъчно за Чарли, който приемаше съболезнования в другия край на залата. Тя остана с Кордилия до рояла и когато някой се осмелеше да приближи до двете момичета, Астрид го стрелваше с отровен поглед.

— Трябва да полегна — призна след малко Кордилия. — Би ли ме изпратила до стаята ми?

— Да — отвърна веднага Астрид.

Докато пресичаха балната зала, тя вдигна поглед към гостите и мястото, където бе застанал Чарли, заобиколен от мъже в черни костюми. Очите му бяха тъжни, уморени и я последваха, когато мина през двойните врати, сви вежди и разтвори устни, сякаш искаше да я извика. Тя обаче бързо извърна поглед и остави Кордилия да се облегне на нея, докато се качваха по стълбите.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Астрид на прага на стаята.

— Не, нищо. Просто съм много уморена. — Кордилия тръгна бавно към леглото, извади фибите от косата си и се отпусна на възглавниците. — Върви при Чарли — рече след малко, без да отваря очи.

Астрид излезе заднишком, все едно се канеше да направи точно това, въпреки че обмисляше как да се измъкне, за да не се сблъска с брата на Кордилия. Затвори тихо, въздъхна и се обърна. В коридора бе застанал Чарли, широко разкрачен, леко прегърбен. Очакваше я. Отначало и двамата мълчаха, докато тя не вдигна брадичка и не се отправи към стълбището, сякаш не го беше видяла.

Когато бе до него, той стисна ръката й и тя се опита да го отблъсне, макар и не особено настойчиво.

— Астрид… — започна той с тих, унил глас.

— Моите съболезнования — рече възпитано и официално тя, обърната с профил към него. — Тъй като в момента не изпитвам никаква жал към теб, най-добре да не говоря.

— Астрид, не ми създавай проблеми — помоли я той, отпусна се на колене, прегърна я през краката и притисна лице към корема й. — Нека да не е точно сега.

Тя сведе очи към зализаната му коса, притисната като на непослушно дете към нея. Сигурно помадата му вече бе съсипала новата й рокля. Той обаче беше безпомощен и безобиден и колкото и да се стараеше, Астрид не успя да изпита отвращението, което я задушаваше допреди малко.

— О, Чарли — въздъхна тъжно, безнадеждно, замислена над сполетялата го трагедия и начина, по който я беше предал, над жалката сцена с момичето в стаята в края на коридора. — Хайде, стани — настоя и му помогна да се изправи.

Без да кажат и дума, двамата тръгнаха към стаята му. За момент тя усети как й призлява отново, също както последния път, когато бе стояла на същото това място, докато сега оправеното метално легло й се стори напълно безобидно, защото в него не се гърчеше непознато момиче. Сякаш друга не бе влизала тук. Тя пристъпи към него и се отпусна по гръб. Той за малко остана на вратата, едрото му тяло бе очертано от следобедната светлина, която нахлуваше през прозорците на фасадата. С няколко дълги крачки той пресече стаята, отпусна се тежко до нея и се разплака. Зарови глава на гърдите й, прегърна я през кръста и тя усети как целият трепери и сълзите му попиват в роклята.

— Никога повече не ме изоставяй — рече той, когато сълзите спряха. — Обещай ми никога повече да не ме изоставяш.

— Чарли! — възкликна тя. — Последния път, когато те видях…

— Не съм искал. Не означаваше нищо. Беше тъпо от моя страна, никога повече няма да направя подобно нещо — отвърна бързо той. — Извинявай… Не виждаш ли колко много съжалявам — почти се развика той. — Не ми ли вярваш?

Астрид извърна очи към прозореца, който очертаваше зелен и син отрязък от пейзажа. Не знаеше дали да му вярва, или не — въпросът й се стори наистина много интересен, а мислите й се върнаха към предишната нощ, когато с майка й танцуваха с двама моряци на покрива на „Сейнт Риджис“, а след това слязоха с асансьора с викове, за да спрат такси на момчетата. Вече не помнеше кой беше измислил тази работа и колко дълго беше продължило всичко, макар да имаше бегъл спомен, че по-късно стоеше на кея, в бледорозова вечерна рокля, и махаше на човек, който се намираше на палубата на огромен кораб.

— Астрид?

Чарли я наблюдаваше умолително. Надигна се и пое лицето й в ръце, притисна устни в нейните. Отначало тя не искаше, но нещо у нея потрепна и тя усети сладостта на целувките му.

— Чарли — отблъсна го, — нали не мислиш, че тя е по-красива от мен. Кажи?

— Грейси ли? — За пръв път този ден Чарли се опита да се засмее, макар и грубиянски. — Тя е най-обикновена досадница, а ти си най-красивото момиче, което познавам!

Очите на Астрид плувнаха в сълзи, но се постара да не покаже, че последните останки от гнева й се стопя ват.

— Закълни се — нареди му.

Последва мълчание, по време на което Чарли остана напълно неподвижен, примигна към нея и едрата му длан се отпусна на бедрото й. След това се изправи, надвеси се над нея, както беше по риза — изглежда, беше оставил сакото си в балната зала, — стори й се много широкоплещест и сериозен, невероятно красив, въпреки че бе сполетян от огромно нещастие.

После се отпусна на едно коляно и стисна малката й ръка в ръкавица.

— Астрид Донъл, ще се омъжиш ли за мен?

Долната й устна увисна, черните й мигли затрепкаха и издадоха объркването й.

— Да се омъжа за теб ли?

— Да. Не съм ти купил пръстен, но ще ти взема най-големия, какъвто пожелаеш. Само не си тръгвай. Искам да си моя. Завинаги. Моля те. — Наведе се и отпусна глава на ръката й. — Само кажи да.

Тя прокара пръсти по дебелия му врат. В този момент осъзна, че не може да продължава да живее в хотели или да обикаля Европа, където разведените, свикнали на висок стандарт, преживяваха по-евтино. Знаеше, че трябва да го поизмъчва, да го остави да се поизпоти, да го накаже поне малко за всичко, което беше сторил. Само че вече си представяше огромния пръстен, който щеше да й подари, и по устните й се разля доволна усмивка. Нямаше смисъл да усуква. Той наистина я обичаше, макар действията му да говореха друго.

— Да — отвърна тя.

— Да?

Той стана, пое я на ръце и я притисна близо до гърдите си, завъртя я. Астрид беше на седемнайсет, той на двайсет и тя щеше да прекара останалата част от живота си с него.

Може би в далечна част от сърцето й все още се спотайваше мрак. Никога досега не се беше чувствала в такава безопасност, както в едрите му ръце. Денят беше тъжен, въздухът — топъл и приятен, но тя се чувстваше вълшебно. Ако искаше, можеше да продължи да му създава неприятности, но не желаеше. Беше облекчена, че ще може да остане тук, в къщата, че вече принадлежи на Чарли и няма да й се налага да се тревожи за каквото и да било.