Ана Годбърсън
Тайни и мечти (26)

25

— Откъде взе готината рокличка?

Лети беше затворила очи, а късите кичури тъмна коса бяха полепнали към лицето й, мокри от пот. Реши, че е гласът на Фей. Значи си беше вкъщи. Изпита известно успокоение. Главата й се маеше, кожата под окото продължаваше да щипе и пари. След малко събра кураж да отвори очи, но се оказа груба грешка.

— Ох… — изпъшка Лети. Намръщи се на ярката светлина и съзря трите си съквартирантки, скупчили се над нея. Бяха облечени в пъстрите си халати и я наблюдаваха враждебно.

След това си припомни унижението в „Сейнт Риджис“ и покри лице. По пътя на връщане се беше озовала в бар на втория етаж в сграда, която гледаше към пурпурна улица, където по-възрастен господин в костюм с безупречна кройка и грозни зъби — твърдеше, че бил Вандербилт — я почерпи с няколко питиета. По-късно откри, че в контейнера с лед в апартамента е останал достатъчно джин, за да се приспи. Все още беше облечена в новата си рокля, сега порядъчно смачкана, и не изглеждаше никак добре.

— Разбра ли, че през нощта някой е откраднал джина? — обади се Кейт.

Лети разпери пръсти пред очите си и забеляза, че брюнетката държи празна бутилка и я гледа укорително.

— Какво ти е на окото? — Полет покри устата си с ръце, все едно я заболя, щом видя приятелката си в това състояние, но когато заговори отново, гласът й прозвуча враждебно. — Господин Коул побесня, че вчера не дойде на работа. Каза да не се връщаш повече, накара ме да работя в понеделниците и ми взе съботите, задето съм му изгубила времето с теб.

Лети се превъртя и зарови лице в износените кадифени възглавници на канапето. Стомахът й се преобърна. Нито една от съквартирантките й не помръдна и в последвалата тишина чу как Яйчо обикаля в кръгове около канапето. Припомни си как приятелите на Еймъри я наблюдаваха, докато стоеше на сцената в „Сейнт Риджис“, и й се стори, че я прерязва нож.

— Снощи изкара ли някакви пари? — попита Фей.

— Не — изхленчи Лети.

— Тогава трябва да си тръгваш — сопна се Кейт.

— Какво? — Лети се преобърна и се ококори. Обзе я леденостудена паника.

— Миличка, не разчитай на тези големи сини очи да те спасят, просто ще стане по-трудно — намеси се и Фей, макар да не говореше грубо.

Лети погледна Полет, която й беше обърнала гръб, за да седне на дървен стол до печката с дърва. Известно време не обърна внимание на приятелката си. Когато най-сетне вдигна очи, посегна към изискана бледоморава официална рокля от шифон със сребристи мъниста по горната част. В другата ръка стискаше игла и конец, сякаш се канеше да я оправя.

— Яйчо ли направи тази поразия? — попита бавно тя и вдигна скъсаната пола. Кошницата до крака й беше пълна с разкъсани рокли.

Щом чу името си, Яйчо дотича отново, също като буреносен облак, и замаха доволно опашка в краката на Лети.

— Боже… — въздъхна Лети. — Боже. О, Яйчо!

Яйчо се хвърли в краката на Лети и погледна виновно с бадемовите си очи.

— Ще ти купя нова, обещавам! — разплака се Лети.

— Откъде ще вземеш пари? — Фей подпря ръка на ханша си и се ококори срещу нея.

— Ако Еймъри Глен ми беше платил трийсетте и пет долара… — започна Лети, но млъкна, защото се сети за какво трябваше да получи парите.

— Еймъри Глен ти е казал, че ще ти плати колко? И си решила, че е само за да пееш? — изсмя се Фей. — И си му повярвала? — зацъка тя.

— Извинявай, Лети — намеси се Полет. — Трябва да си вървиш. Кучето е съсипало някои от най-хубавите ми дрехи, а Клара има нужда от легло, затова й казах, че може да се нанесе на твоето място.

— Клара Хей ли?

Трите съквартирантки закимаха. Лети имаше чувството, че земята се продънва под краката й.

— Но аз ще ви платя… Ще ви дам всичките пари, които съм спестила досега, като аванс за наема! — молеше се тя. Стисна нашийника на Яйчо, за да успокои кучето. Когато усети напрежението у господарката си, то заскимтя, въпреки това продължи да маха с опашка. — Моля ви, не ме гонете. Ще си намеря работа. Яйчо ще се държи прилично, нали, миличко? Нали?

— Колко пари имаш? — попита Полет.

Лети затвори очи. След като си купи роклята, й бяха останали…

— Пет долара? — отвърна, все едно задаваше въпрос.

Щом призна с каква мизерна сума разполага, осъзна, че е прекалено късно за нея. Не заслужаваше да остане.

— Запази си парите, сладурче — сряза я Фей, — и си купи с тях билет за Канзас.

— Извинявай — обади се след нея Полет. — Клара има работа, докато ти нямаш. Повече не мога да те дундуркам.

Последвана от кучето, което знаеше да създава единствено проблеми, Лети се върна в стаята си и се опита да не се разплаква, докато събираше багажа си в старата торба, която носеше чак от Охайо. Дрехите, които си беше донесла от Охайо, й се сториха още по-мизерни отпреди. Имаше чувството, че роклите, които Полет й позволяваше да носи, са правени специално за нея, но бе просто илюзия, на която се беше предала за кратко. Вече започваше да разбира, че приятелството е нещо наистина преходно.

Сети се за Кордилия, но мисълта за старата приятелка я натъжи още повече и стисна зъби. Постара се да постъпи като нея — разкопча яката на старата си черна рокля, приглади правата си черна коса над челото и си сложи червило. Наведе се, погледна Яйчо в очите и зашепна:

— Ще се справим — успокояваше го, въпреки че гласът й трепереше.

Върна се в хола с високо вдигната глава. Не приличаше на дама, тъй като беше метнала торбата на рамо, но усети, че макар Яйчо да създава неприятности, я караше да се чувства елегантна.

— Е, ще се видим, когато се видим. — Лети им помаха и тръгна към вратата с всичкото достойнство и гордост, които успя да събере.

Фей затвори списанието, което четеше, и по лицето й се изписа сантиментална загриженост.

— Да не вземеш да се влюбиш в Еймъри Глен — подхвърли тя, без да стане от канапето.

Лети не й отговори, излезе от апартамента смело и пристъпи на тротоара. Денят беше ясен, приятен и усети колко топло ще стане, когато слънцето е високо в небето. В момента осъзна колко е безнадеждно положението й. Клоните на дърветата бяха нацъфтели в розово, навсякъде беше пълно с хора и никой не се интересуваше от грубото отношение, с което се бяха отнесли снощи към нея. Всеки беше тръгнал по работа и сякаш момичето с черна коса като нахлупена каска не съществуваше.

— Чакай!

Обърна се и видя Полет да изкачва стъпалата към тротоара, немощно усмихната.

— Заповядай — рече тя. Подаваше й черната рокля, която облече вечерта, когато Еймъри Глен я заведе в „Грото“. Сгъна я бързо на спретната купчинка. — Вземи я. На мен и без това не ми стои много добре. На теб беше съвършена. И това е за теб — продължи Полет и подаде на Лети банкнота от десет долара. Сви рамене, сякаш за да се извини. — Нямам други.

Яйчо седна до нея и погледна любопитно по-високото момиче.

— Не мога. — Лети стисна устни и поклати глава. — И без това ти струвах прекалено много.

— Няма значение — отвърна Полет и вдигна ръце. — А някой ден може да ми платиш с лихвите.

— Благодаря. — Лети натъпка роклята в торбата и внимателно прибра банкнотата в джоба си.

Полет се наведе и целуна Лети по бузата.

— Стегни се, сладурче — въздъхна тя, след което се обърна и влезе в апартамента.

— Кажи, Яйчо, накъде? — Главоболието й отслабваше, дърветата бяха обсипани с розови цветове, Полет се държа внимателно, макар да не заслужаваше подобно мило отношение. Лети коленичи и погали изящната глава на кучето. — Радвам се, че си до мен — призна и потръпна, припомнила си как Яйчо избегна смъртта на косъм благодарение на петте долара, които получи онзи отвратителен човек.

Грейди — напълно беше забравила за Грейди. Прииска й се да е в автомобила на Грейди, да отидат на някое от любимите му места, където сигурно сервираха какао. Стана и тръгна бързо по улицата. Беше й казал къде живее, докато минаваха оттам, и макар тя да не обърна особено внимание, смътно си припомни, че спомена за „тавана на «Бедфорд»“.

Когато зави по „Бедфорд“, почти затича, а Яйчо подскачаше до нея. Как можа да не оцени джентълменското му отношение? Сигурно щеше да й помогне с радост.

Вървеше по улицата, извърна глава и погледна към прозорчетата, които се виждаха през раззеленените клони, затова чу гласа на Грейди, преди да го види.

— Ето те и теб, красавице! — провикна се той. — Да знаеш колко ми липсваше.

Лети застина на място, огледа се, за да го види, а по устните й разцъфтя усмивка. Не го зърна веднага, но най-сетне го съзря как се привежда към вратата на красив кремав автомобил. Поклони се галантно, типично в негов стил. Виждаха се тирантите, които придържаха раирания му панталон. Ръкавите на ризата с яка бяха навити до лактите. Тя направи още няколко крачки, вдигнала ръка за поздрав, готова да го повика.

В момента обаче забеляза, че той не говори на нея. Не й отвори вратата в очакване тя да се приближи. Жената, която се показа, беше в пъстра копринена рокля и кожени обувки с високи токове. Устните й бяха в наситенорозово, на раменете бе наметнала лилав шал, сякаш отиваше на опера. Червената й чуплива коса блестеше, също като на Полет, само че дамата на Грейди беше много по-изискана.

Лети отпусна рамене и сърцето й се сви. Остана да наблюдава как Грейди стиска раменете на жената и се навежда, за да я целуне по бузите, до перлите и диамантите, които висяха от ушите й. Държеше се толкова светски, че тя се зачуди защо бе по момчешки нервен, когато разговаряха в клуба. Нямаше значение. Беше се проявила като пълна глупачка, след като си беше помислила, че ще й помогне. Радваше се, че не я е видял, толкова жалка, нарамила торбата с багаж.

Преди да успее да се измъкне незабелязано, Яйчо го позна и излая радостно.

Лети никога нямаше да разбере дали Грейди я е видял, преди да се обърне. Изненадата и срамът, които я задушиха, завладяха мислите й, докато се отдалечаваше по приятната улица и усещаше как последните искрици надежда угасват.